Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Свирепия (8)

Глава 5

Накрая промених решението си за офицерската школа. Но това се дължеше не толкова на капитана, който ми написа препоръката, колкото на един старшина на име Евърет Е. Барет. Той беше специалист сапьор и помощник на мичмана при оръдията, който тъкмо беше станал командир по време на назначаването ми във втория взвод на Група за подводна диверсия 21. Наричахме го взвода, който не отстъпва на никого.

Ако някога съм имал наставник, то това е бил Ев Барет. Питате що за тип е това? Барет беше идеален прототип за старшина от някой филм — него би го играл актьор като Уорд Бонд^[1], ако Уилям Холдън^[2] вече не е грабнал ролята.

Възприемах го като възрастен, макар че когато го срещнах, той наближаваше четиридесетте. Беше жилест, сивоок мъж с остри черти, висок към един и осемдесет, с бяла, късо подстригана коса — много късо, — а на лявата си ръка нямаше безименен пръст, тъй като беше играл с експлозивни устройства повече от необходимото. Имаше стържещ, жабешки глас, който го изпреварваше с около петнадесет секунди (човек винаги чуваше Барет, преди да го види), и ръмжеше трудноразчленими цинизми в безкрайни поредици и изкусни комбинации — всичко това с еднообразните гласни звуци на човек от Нова Англия. Лафът „Псува като хамалин“ вероятно е бил измислен за Евърет Е. Барет.

Той не беше образован — или поне не специално образован. Четеше с напрягане и пишеше фонетично. Неведнъж го хващах, когато ни четеше новия устав, да го държи обратно. Но независимо от това, той го оглеждаше и след това се навираше в лицето на някой беден младши лейтенант и му рецитираше куп параграфи с официален тон. При тези изпълнения на Барет повечето офицери обикновено се сгъваха леко в коленете и отговаряха: „Да, прав сте, както кажете“, и толкова. Барет знаеше как да изкарва акъла на офицерите.

Биваше си го. Изкарваше акъла не само на офицерите, а и на всички останали, включително и на мен. По времето на първото ми плаване из Карибско море с Групата за подводни диверсии 21 радиото на един от корабите ни се повреди точно преди да започнем маневри. Наистина аз съм бил радиооператор, но не и специалист по електроника. За Барет обаче това нямаше значение.

— Марчинко, блеещо копеле такова, размърдай си скапания, мършав, шибан задник и ела тук! — изръмжа той.

Размърдах си скапания, мършав, шибан задник. Не можеш да не се подчиниш, когато Барет ти нареди.

— Скапаняк, да оправиш това скапано, шибано радио до утре, когато трябва да се качим на скапания кораб, или така ще те заритам в скапания задник, че ще ти мине чак след една седмица!

— Слушам, старшина! — Не можех да различа транзистор от резистор или филтър от лампа, но разтворих схемата и работих цяла нощ. И досега не зная как, но на следващата сутрин проклетото радио работеше.

Не че се притеснявах от Барет, който щеше така да ме рита по задника, че да ми мине чак след една седмица — а той беше напълно способен да го направи. Работата беше там, че той можеше да предизвиква хората и да ги кара да вършат повече от това, което са смятали, че могат.

Когато някой кажеше на Барет: „Старшина, това не е възможно“, той го оглеждаше внимателно отгоре надолу и отдолу нагоре, след което казваше: „Затвори си шибаната човка и го направи!“

Барет ме беше награбил както куче, обучено да захапва крадеца за топките, и не ме пускаше. Всеки път ми казваше: „Марчинко, смотан, скапан боклук, направи това!“; или: „Марчинко, смотан, скапан загубеняк, стегни шибания си задник!“ Когато бяхме разпределени на остров Виекс за маневри и спяхме на палатки по плажа, той ни караше да претърсваме района и да ровим из пясъка по два пъти на ден. Взводовете за подводна диверсия отиваха на остров Виекс като на ваканция. Гмуркахме се за раковини и раци, пиехме бира и се излежавахме на плажа.

Но не и при Ев Барет. Караше ни да събираме празните бирени кутии, да ги пълним с пясък и да строим малки стени около палатките. Той проектираше, а ние изпълнявахме. Над тези стени и комини от бирени бутилки трябваше да правим малки покриви от палмови листа. Веднъж ни накара да сгъваме шапки от палмови листа, защото смяташе, че не сме достатъчно заети.

Водолази десантници, които правят шапки? Да, но за Барет да се правят тези скапани, шибани шапки означаваше да се катерим по най-високите скапани, шибани палми и да се доберем до най-нежните, най-зелените, най-сочните скапани палмови листа на целия скапан остров. Ев Барет не допускаше да се работи с лоши материали. А ако не сте го правили, знайте, че катеренето по петнадесетметрова палма си е истински труд.

Всъщност аз не се притеснявах от юркането, крещенето и от непрекъснатото внимание. Бях разбрал, че колкото повече Барет тормози някого, толкова повече мисли за него. Той ме рита по задника, докато не издържах приравнителния си изпит в гимназията. Не миряса и когато преминавах обучението по скокове с парашут за напреднали. Усъвършенстваше административните ми умения, като ме караше да пиша на машина смотаните му доклади. И накрая с уговорки, убеждения, заплахи, деспотизъм и насилие ме накара да се явя на квалификационния изпит в кандидатофицерското училище и да го издържа.

Когато се върнахме в Литъл Крийк, той ме канеше в дома си на вечеря. Прекарвах с него и жена му по цяла вечер, пиех бира и слушах разказите му за военния флот по негово време. И до днес не зная защо реши да ми стане наставник, но си беше точно така. Не бях нито първият моряк, нито последният, когото той приютява под крилото си. Но се радвам, че го направи, защото той ми отдели много повече време, отколкото собственият ми баща. Бяхме заедно от 1961 до 1965 година в Групите за подводна диверсия 21 и 26 (нова група, създадена през 1963 г., в която беше прехвърлен целият взвод на Ев Барет). И, честно казано, ако си буен младок на двадесетина години (а аз бях такъв), и ако търсиш положителен модел за мъжко подражание (аз може би търсех), няма да намериш по-добър от Ев Барет в групите по подводна диверсия, сред сапьорите и оръжейниците.

Аз бях буен. Когато вторият взвод отплаваше, на мен и един приятел се падаше да разчистим войнишката столова.

Налага се малко разяснение. На борда съществува твърда кастова система. Офицерите живеят в „Страната на офицерите“, където смотаните редници не ходят без сериозна причина. Командирите обикновено си имат собствени бърлоги — своя столова и палуба, — а останалият състав на кораба се храни във войнишката столова. За нас и онези от морската пехота оставаше трюмът. Третираха ни като войници, а не като част от екипажа на кораба и за нас оставаше това, което другите не искаха. Хранехме се последни, къпехме се последни, серяхме последни. А в критичен момент трябваше да умрем първи.

Но взводовете за подводна диверсия са малки, жилави банди. Спяхме заедно, деляхме дежурства, плувахме по двойки и искахме да се храним групово, без да трябва да влизаме в столовата и да се примъкваме един по един между непознати моряци или, още по-лошо, морски пехотинци.

По онова време бях известен като Идиота. Идиот, защото бях достатъчно видиотен, че да лъскам до блясък дори и подметките на обувките си. Заедно с приятеля ми Дан Змуда, истинското му име беше Змудаделински, а прякорът Мъд^[3], измислихме начин да разкараме достатъчно войници от столовата, за да може нашият взвод да се храни заедно на една и съща маса.

Методът ни беше прост и ефективен. Първо влизахме в столовата и отрупвахме таблите си до краен предел. Слагахме всичко — от супата до ядките — на една и съща табла. После сядах сред група чисти, спретнати моряци с изискани маниери и ги поздравявах.

— Добър ден, господа — казвах и учтиво кимвах с глава.

След това Мъд се изсипваше шумно на стола до мен.

— Здравейте, другари по маса — добавяше той, вежлив като воин от армията на нейно кралско величество.

Сърдечният поздрав не се връзваше с външния вид на Мъд. Телосложението му наподобяваше противопожарен кран, беше и точно толкова як, а и някак си постоянно наперен. Облата му като на булдог челюст стърчеше предизвикателно, големият му славянски нос (чупен в незнаен брой побоища) беше наклонен леко встрани. Останалата част от лицето му на поляк изглеждаше, сякаш е изгладена с шкурка. Дори когато се усмихваше, очите му запазваха онова чудесно изражение на лудост. Усмивката му сякаш казваше: „Гледайте внимателно, хора, сега става интересно.“ Беше същата като на Хълк Хоган^[4], преди да забие Андре Гиганта^[5] в земята.

Групите за подводна диверсия имат свой талисман — един злобен жабок на име Фреди, с моряшка шапка, килната тарикатски и приличаща на тенджера. Един фас от евтина цигара е забит в ъгъла на устата му, в едната си ръка държи запалена пръчка динамит, а в очите му играе пламъчето на лудостта. Мъд имаше същия поглед и повечето моряци го намираха за доста обезпокоителен. Беше съвсем подходящ, за да прави номерата на Хънтс Хол^[6] едновременно с тези на Лио Горси^[7], които бяха по моята част.

След това Мъд, който обикновено ядеше десерта си преди предястието, вземаше нож от нечия табла, намазваше дебел слой сладолед — видът нямаше значение — върху стека си, добавяше половин бутилка първокласен сос и започваше да се храни. Мъд ядеше много бързо и не ползваше прибори. Повтаряхме това, което правехме в столовата по време на адската седмица, с тази разлика, че от присъстващите на масата през нея бяхме преминали само Мъд и аз.

Аз винаги започвах да се храня с грах. Ядях го, като го всмуквах през носа си. След първите няколко смръквания се оглеждах и млясвах с устни:

— М-м, страхотно е!

Когато нямаше грах, обикновено даваха спагети. И тях всмуквах през носа си, но установих, че ако сосът е твърде лютив, очите ми започват да сълзят.

Понякога изтънчеността не помагаше и тогава ставахме по-груби.

— Кафе, мистър Мъд? — питах аз.

— Непременно, мистър Идиот.

— Крем?

— Не, благодаря ви, мистър Идиот.

— Захар?

— Мисля, че не желая.

— Сопол? — Изсеквах се в чашката му.

— Прекрасно! — казваше той и я изпиваше наведнъж.

Открихме, че сме се прочули, след като три дни правихме подобни циркове. Към края на първата седмица в морето аз и Мъд трябваше само да влезем в столовата, да напълним таблите си и да се насочим към някоя маса. Тя се опразваше още преди да успеем да седнем.

Когато Барет разбра какво правим, пощуря.

— По дяволите, Марчинко! — ръмжеше той. — Не мога да те оставя сам за някакви си скапани пет минути, без да натикаш скапания си шибан задник в някоя скапана каша.

Освен болка от издърпаните уши получихме и допълнителни дежурства. По такъв оригинален начин Барет изрази благодарността си за изпълненията, които позволиха на взвода да се храни заедно. Аз и Мъд страдахме мълчаливо. Знаехме защо Барет го е направил. Ако не ни беше наказал, щеше да си има неприятности в бърлогата на шефовете и в името на спокойствието той ни пръсна задниците.

 

 

Дочух, че са ме приели в офицерската школа малко след като тръгнахме на едно шестмесечно плаване из Средиземноморието с „Ръшмор“ — десантен кораб от Втората световна война, построен първоначално за Военноморските сили. Беше голямо прощално пътуване. Вършех всичката нормална работа във взвода: разузнаване по плажове преди ученията със слизане на сушата, сапьорска дейност по деактивирането на ненужни муниции и участие в ученията „Зулу 5 Оскар“ по бягство от плен, които бяха част от обучението ни по това време. Следваха специални дейности: писане на машина докладите и протоколите на Барет, обслужване на оборудването и поддържането на квалификациите ми по парашутизъм и плуване под вода.

На всичко отгоре започнах да прекарвам все повече време в „Страната на офицерите“, като ги гледах какво правят, как вършат работата си, как живеят. От време на време се качвах на мостика, където нашият капитан, Б. Б. Уитъм, ми разреши един или два пъти да карам кораба, тъй като Барет разказа навсякъде, че съм приет в Омазване до Шията, както е известна във Военноморския флот офицерската школа. Уитъм, който беше от Нова Англия и пушеше цигара след цигара, ме инструктираше подробно за елементарните принципи на офицерството. Той знаеше вече твърде много за мен и много точно ме наричаше моряк Идиот.

Разбира се, сега, когато щях да ставам офицер и джентълмен, аз и мистър Мъд се отказахме от изпълненията в столовата. Беше велико шоу, но дори едно велико шоу има край. Пък и кой би искал да го наричат мичман втори ранг Идиот?

Това не означава, че облякох плаща на пълната порядъчност. Например, когато слизахме в Неапол за припаси, поемах кормилото на камиона. Логиката ми беше проста: щях да ставам шофьор на кораб — шофирането си е шофиране и защо да не практикувам, когато мога? Неапол е хълмист град и има дълги тунели с тесни тротоари за пешеходците (само глупаците ходеха по тях, защото в този град шофьорите са като диваците от Бейрут).

Тъй като имахме превоз, си позволявахме да отделяме време за приятелска напитка, което обикновено водеше до изоставане от разписанието. Често пъти, за да наваксам загубеното време и да изпреварвам бавните коли, качвах две от колелата на камиона на тротоара и почти докосвах стената на тунела. Този метод не ощастливяваше нито командира, нито осемте водолази диверсанти в каросерията, нито автомобилния парк на града.

Барет се опитваше да промени начина ми на каране с характерния си приятелски маниер, като ми обясняваше педантично, че тези смотани, шибани камиони не са направени за шибано каране по шибаните тротоари.

— Ясно, шефе! — кимвах с глава и продължавах.

Естествено, че ми беше ясно.

„Прецаках“ Барет за последен път, преди да тръгна за офицерската школа. Трябваше да тренирам скокове с парашут. Вече бях привлякъл вниманието на капитан Уитъм с това, че отварях парашута твърде ниско — под триста метра. Уитъм се чувстваше по-спокоен, когато ни гледаше през бинокъла как отваряме парашутите си. Мисълта за ГВНО (голяма височина, ниско отваряне) го караше да се поти. Аз бях решил да го накарам да свали пет килограма.

Последният ми скок беше във вода откъм десния борд на кораба. Мачтата на такъв десантен кораб е на четиридесет метра над палубата. Казах на хората от взвода, че ще бъда наравно с мачтата, когато парашутът ми се отвори. Всъщност казах на всички, които намерих, че ще отворя парашута на четиридесет метра — с две важни изключения: шкипера Уитъм и Ев Барет. Даже бях уговорил с един, който се казва Боб Кларк, да стои на палубата и да снима с камера.

Изкачихме се на определената височина, достигнахме зоната и скочихме. По-късно, когато гледах филма, открих, че е било чудесно. Парашутите се отвориха високо горе. Изведнъж се появявам аз — падам, падам, падам.

Камерата следва отблизо падането ми към водата и в същото време безпогрешно ясният глас на Барет се чува:

— Задник такъв! Шибан задник! Шибан, посран задник! Дръпни шибаното въже! Марчинко, изчукан минетчийо с миризлива уста, грозен лайноядецо, заднико с лайнен мозък, идиот такъв, дръпни шибаното въже!

Разбирам от намеци и затова дръпнах въжето. Бях сгънал парашута за ниско отваряне. Той излезе мигновено. Имах време за едно разлюляване от удара при отварянето, при което се изравних с мачтата, а след това паднах с плясък във водата.

Потопих се, измъкнах се от ремъците и изплувах със смях. Барет и Уитъм не мислеха, че каскадата ми е забавна.

— Марчинко, слушай много внимателно — обади се по мегафона скиперът, който нямаше търпение да изчака да се кача на борда. — Прекъсвам ти всички шибани отпуски!

Барет реши, че се нуждая от нов анус и затова ми пръсна задника с наказание още веднага.

След седмица заминах за Щатите.

В деня преди заминаването ми Барет ме извика в бърлогата си и ме накара да седна. Измъкна две кутии бира, отвори ги и ми подаде едната.

— Дик — каза той, — мисля, че ще се справиш. От теб ще стане добър офицер, ако не се шматкаш твърде много и ако гледаш сериозно на нещата.

— Благодаря, шефе, ще бъда сериозен.

— Зная. Ти си сериозно момче. Сериозен работник. Жилав. Това е добре. Всичко това ще ти трябва, когато се изправиш пред онези лигльовци от академията. — Отпи от бирата. — Разбира се, лигльовците от академията не разбират много от отваряне на шибания парашут на нивото на шибаната мачта, нали?

И двамата се засмяхме.

— Има едно нещо…

— Казвай, шефе.

— Виж какво — поде той, — тук научи доста работи. И ще научиш още много.

— Така ли? — запитах и поклатих глава.

— Затова искам да ми обещаеш нещо. Искам да обещаеш, че ще предаваш и на други наученото.

— Разбира се. — Не можех да разбера накъде бие.

— Чудиш се какви идиотщини ти разправям, така ли е?

— Ъхъ.

— Дик, не трябва да правиш разлика между хората, трябва да се отнасяш към тях по един и същи начин независимо дали ги срещаш за първи път или не. Трябва да им помагаш да вършат работата си. Както ти помагах аз — сега е твой ред да предаваш. Искам да ми обещаеш — завърши той и изпи бирата си.

— Дадено, шефе.

Той кимна и се подсмихна.

— Мисли за това като за Първия морски закон на Барет — защото той функционира както флотата, Дик.

По онова време бях наивен. Повярвах му. Не. Не беше точно така. Тогава флотата функционираше според закона на Ев Барет.