Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Свирепия (12)

Глава 9

Към средата на месец април Фред Кочи и неговата група „Алфа“ бяха напуснали Тре Нок и се присъединиха към нас в Май То. Имаше достатъчно работа за две групи, а и Фред като мен предпочиташе агресивния стил на патрулиране. През месец май, две седмици преди края на престоя ни, патрулите свършваха. Вместо това щяхме да си съберем нещата, които трябваше да бъдат върнати в Литъл Крийк, а друга част щеше да остане в контейнери за следващия контингент на „ТЮЛЕН-група 2“.

Изпитвах смесени чувства преди тръгването. Смятах престоя ни тук за успешен. За пет месеца и половина групата ми беше провела около петдесет патрула навътре в сушата. Бяхме се научили да използваме джунглата в своя полза. Усъвършенствахме методите си. Сплотеността, която бях проповядвал по време на обучението, вече беше реалност. Сега можехме да се движим, да мислим и да воюваме като един човек. Но не бяхме провели нито една операция, при която да приложим всичко научено. Тормозехме Чарли: вземахме пленници, стреляхме по сампани, изгаряхме запасите му. Понякога го убивахме — когато си тръгнахме от Виетнам, група „Браво“ имаше записани на книга осемнадесет потвърдени убити виетконгци и пет вероятно убити. Аз вярвах, че цифрата на „вероятните“ е много по-голяма.

Да, не бяхме провели голяма операция — нещо, което наистина да причини истинска болка на мистър Чарли. Ето на какъв етап се появи и остров Ло Ло.

От няколко месеца бях слушал за него. От офицера за свръзка с разузнаването на Военноморския флот нямаше никакви сведения за този остров, но информацията от военноморското разузнаване (някои хора смятат това име за противоречие) обикновено биваше на деветдесетдневна възраст, когато накрая достигнеше до бойните групи. Според мен Военноморските сили никога не са считали, че разузнавателната информация може да бъде полезна за полевите единици, така както е полезна за адмиралите. Така че катериците от разузнаването проявяваха изключително умение при събирането на лешници с факти, при анализирането им и написването на тонове документи и протоколи и почти никога не пращаха нещо при нас. Това говори достатъчно за начина на водене на война от Военноморските сили.

Проблемът при събирането на разузнавателна информация тогава (а до голяма степен и сега) е, че тя е насочена към подкрепата — и следователно докладване — за големи войскови единици. А за един тюлен дори група от 100 души е голям залък при среща по тясна пътека в джунглата.

Независимо от това, че Военноморските сили не знаеха нищо за Ло Ло, името му постоянно достигаше до нас от други места. Старейшините на селата по течението на реката го споменаваха. Виетконгците пленници — също. Дезертьорите си шушукаха за него. Разносвачите на информация за разузнавателните служби на Марвин Арвин бъбреха за Ло Ло. Виетконгците вярваха, че това е голям център за отдих и развлечения, където Чарли изпраща хората си, след като ни обезпокоят. Дезертьорите вярваха, че това е мястото, където се организират нападенията на виетнамците в зоната Рунг Сат или в североизточната част на Делтата на Меконг. Каквато и да беше истината, аз чувствах, че си струва да отидем и да разберем.

Ло Ло се намираше в началото на Делтата, където реката минаваше през областта Май То и се вливаше в Южнокитайското море. Островът имаше формата на орех и отстоеше на двеста метра от двата бряга. Не беше голям — може би осемстотин метра дълъг и триста метра широк. В западната му част имаше голям канал, който се отправяше на изток, правеше остри завои, прорязваше почти непроходим гъсталак и накрая сякаш изчезваше. В другата част на острова — най-източната — още няколко малки канала се вливаха в океана. От въздуха те изглеждаха като паяжини, простиращи се на север и на юг в произволни геометрични фигури.

Струваше ми се, че Ло Ло е идеалното място за голям виетконгски лагер. Това беше земя, която си струва инвестициите, тъй като отговаряше на трите изисквания: местоположение, местоположение и пак местоположение. А най-ценното му качество — територията беше девствена. Тук не бяха провеждани американски операции. Отидох да споделя идеята си с командира Тул. Той се съгласи за еднодневна операция. Казах за това и на Фред Кочи.

— Звучи добре. Изглежда, ще бъде весело, Рик. Имаш ли нещо против да дойда и аз?

Нямах нищо против. Харесвах Кочи. И той като мен беше от Пенсилвания. Но за разлика от мен беше винаги спокоен, невъзмутим човек. Ако и двамата пробягаме три мили, накрая аз ще плувам в пот, докато Кочи, слаб и висок около метър и осемдесет, ще изглежда както и в началото. Той беше последователен и подробен при съставянето на планове. И най-важното — на него може да се разчита по време на бой. Боят беше и единственото нещо, което караше Фред да се вълнува.

— Разбира се. Ще бъде интересно да дойдеш и да играеш заедно с нас. Но трябва да си носиш собствени играчки.

 

 

Ло Ло се намираше на четиридесет мили от Май То надолу по реката. Разстоянието беше твърде голямо за нападателна лодка. Затова рано сутринта на 18 май завързахме една АТН за десантната лодка, натоварихме колкото можехме муниции, без да се удавим, и запуфкахме надолу по реката със стабилна скорост от осем възела.

Беше типичен за Делтата на Меконг пролетен ден: тридесет и пет градуса и сто процента влажност. Изнемогвахме от жегата в камуфлажното облекло с тигрови ивици и боядисаните в черно лица. Пътуването по реката ни отне четири часа, които ни се сториха безкрайни. Пристигнахме точно преди обед и ни беше поднесена доста неприятна изненада — огромно количество тиня от Делтата. С приближаването ни към Ло Ло лодката почти заседна на няколко пясъчни рифа, които запушваха канала. Проблемът идваше от тинята, която вероятно е дошла чак от Камбоджа. Но откъдето и да беше дошла, тя създаваше доста проблеми. Подходът отпред, който от картата изглеждаше най-ефективен за десант на острова, беше невъзможен.

Когато се съмняваш, импровизирай. Затова „Браво“, Кочи и аз се качихме в нападателната лодка. Десантната лодка продължи пътя си, а ние заобиколихме острова от другата страна, за да видим дали може да се влезе откъм океана.

Обиколихме югозападния край на острова, направихме няколко маневри, за да объркаме някой, който евентуално може да ни наблюдава, след това скочихме от лодката откъм страната, която беше далеч от брега, и заплувахме по най-големия канал. Дори и при плуването тинята пречеше, защото водата беше примесена с наноси. Стана още по-неприятно, като се придвижвахме напред, потънали до гърди. Дъното на канала беше лепкаво и горещо като разтопен асфалт, и това правеше придвижването ни бавно и — още по-лошо — шумно.

Тинята проникваше навсякъде: в джобовете, обувките, автоматите, пълнителите. След като изминахме около двеста метра по канала, излязохме на брега, поставихме постове за охрана и прекарахме половин час в почистване на оръжията си. Наносите бяха толкова лоши, че трябваше да разглобим пълнителите с тридесет куршума на автоматите М–16 и да измием пружините и подавачите. На дъното на всеки предпазител имаше по един сантиметър утайка — повече от достатъчно, да ги направи неизползваеми.

Температурата беше стигнала приблизително четиридесет градуса. Хората вече започваха да мърморят. Чувах Орела Галахър да мърмори на Фред Кочи за откачения мистър Рик, за шантавите му идеи за патрулирането и за качествата на тинята в канала. Уилсън Кръпката погледна към небето и попита Господа с какво е заслужил такава нещастна съдба.

Рон Роджърс влезе в ролята на Бог.

— Защото ми писва от теб, сине мой — каза той с бумтящ дълбок бас.

Винаги съм вярвал, че страхотният моряк е щастливият, затова реших да ги накарам да изпаднат в екстаз, като се махнем от малките канали, и обясних, че ще прокараме една пътека през гъстия, трънлив шубрак към центъра на острова. Надявах се там да намеря главен канал и да следваме острите му завои в западна посока. Ако имаше виетнамци на острова, а аз бях сигурен, че има, то те без съмнение се намираха в близост до главния канал.

Тръгнахме под звуците на тътнещи облаци и хленчещи тюлени. Уотсън Кръпката водеше. След него се движеше Рон Роджър с картечницата си. Зад него бях аз, последван от Камп, Финли, Кочи и Орела Галахър. Намерихме няколко пътеки, които очевидно не бяха използвани от известно време. И въпреки всичко се стараехме да стоим далеч от тях. Нямаше смисъл да налитаме на враждебно настроени непознати. Разпръснахме се на пет метра един от друг и започнахме да си проправяме нова пътека, като се оглеждахме внимателно и търсехме признаци за мистър Чарли.

Това беше трудна задача и напредвахме бавно — придвижвахме се със сантиметри вместо с метри. Най-тежката работа се падаше на Уотсън Кръпката, защото той водеше. Той беше човекът, който сечеше най-много със своето мачете, като същевременно беше нащрек да не се натъкнем на жички за взривяване на мини или ями със заострени колове.

Ло Ло беше особено място, различно от всичко, което бях виждал във Виетнам. Растителността приличаше повече на тази по бреговете на Вирджиния или Северна Каролина, отколкото на югоизточната азиатска джунгла. По бреговата линия нямаше палми, а само гъсти жилави фиданки, трънливи храсти и тежки лиани, които трябваше да разсичаме със своите мачете. Колкото по-навътре навлизахме, толкова растителността ставаше по-тропическа — палми, растения с големи листа и високи блатни треви, с които бяхме свикнали в Делтата. Точно след два часа заваля. Прохладният дъжд беше добре дошъл — от нас се вдигаше пара. Валя в продължение на петнадесет минути, след това започна да ръми и накрая спря. Ние обаче не спирахме.

Уотсън Кръпката вдигна ръка и дадох сигнал за почивка. Той пъхна мачетето си обратно в ножницата и се върна до мястото, където бях клекнал. Седна тежко и се подпря на пушката си. Униформата му беше станала три пъти по-тежка от водата на Делтата, от дъжда и от потта.

— Мистър Рик?

— Казвай.

— Майната му на всичко. Скапан съм.

— Уморен ли си?

— Уморен? Аз съм разбит. Тук няма нищо.

— Кой казва? Ти ли?

— Проклетата джунгла го казва, мистър Рик, високо и ясно. Тази операция е осиране в стил Лари Бейли — ще излезем оттук, без да сме направили нищо. Не виждам на метър пред себе си. Давай да се връщаме при лодката.

— Обичам те, Кръпка — поклатих глава аз, — но ще те махна от предния пост. Ако мислиш, че не можеш да откриеш нищо, няма да си нащрек. Трябва ни свеж човек отпред, защото тук някъде има виетнамци. Надушвам ги.

Махнах с ръка към Камп.

— Джо, отдъхни още минута, а след това ще смениш Кръпката.

Камп кимна с глава. Тъкмо станахме и изминахме един метър, когато Камп вдигна ръка и ме повика напред. Погледнах. Пред нас се намираше канал с ширина около три метра. На отсрещната страна имаше доста голяма бамбукова колибка, изградена на колове, като подът й се намираше на метър и половина два от земята, за да я предпазва от наводненията на прилива. Еврика! Попаднали бяхме на златна жила. Махнах с ръка на Уотсън Кръпката и посочих.

— Мамка му! Е, дано ме глътне блато, мистър Рик.

— Ти го каза, не аз.

Подадох сигнали с ръка. По двама души се отделиха вдясно и вляво, а трима останахме в центъра. Като се движехме тихо през ниската растителност, прехвърлихме дигата и влязохме в канала. Натопихме се до вратовете и преплувахме кучешката. Легнахме по гръб от другата страна. Еднометровата дига ни криеше. Балансирахме оръжията на гърдите си.

Подадох сигнали на Галахър и на Кръпката. Те тръгнаха нагоре по брега и запълзяха към колибата. След няколко секунди се прехвърлиха през дигата и цопнаха задъхани.

Галахър беше силно възбуден.

— Празна е, мистър Рик, но Чарли е бил тук. Бил е. Само преди два часа. Има огнище и все още е топло.

— Чудесно — отговорих. Описах кръг с показалеца си. Изкачихме се по дигата, поставихме постове и претърсихме колибата. Имаше големи тенекиени кутии с медикаменти, документи и разни дреболии. Взехме каквото можехме да носим, а останалото запалихме. Свързах се по радиото с десантната лодка.

— „Браво“ до „Доксайдър“.

— „Доксайдър“ слуша.

— Попаднахме на златоносна жила, така че спирайте да се печете на слънцето.

— Разбрано, „Браво“. Къде се намираш?

— Тръгваме по големия канал към главния изход.

— Два пъти разбрано, „Браво“. Ще чакаме.

Разделихме плячката и я разпределихме по джобовете си. След това започнахме да се движим бавно на запад по канала. Ходенето във водата беше значително по-лесно от преправянето на път през растителността, но никъде не пишеше, че Чарли няма да минира каналите, както минира пътеки в джунглата, и затова си отваряхме очите. Движехме се приведени, за да не ни видят, и се криехме под триметровата дига.

Не бяхме изминали и триста метра, когато стигнахме до остър завой наляво и усетихме лютива миризма на дим. Учудващо е колко често става това в Делтата: не чувахме, не виждахме и не надушвахме нищо, докато не стъпехме отгоре му. Имах усещането, че джунглата е разделена на стаи с невидими стени.

Кръпката направи знак: „Враг пред нас.“

Придвижвахме се сантиметър по сантиметър и чухме гласове. Запълзяхме още по-бавно, като се стараехме да се крием под дигата.

Показах носа си над ръба на дигата. На по-малко от десет метра имаше голяма просека — може би двадесет на двадесет и пет метра — с три колиби на колове и доста голям навес за готвене. Пред колибите се виждаха двама виетконгци в свободни черни горнища от пижами. Бяха клекнали пред огъня, наблюдаваха котле с нещо врящо и разговаряха като бойскаути на излет. Автоматите им АК–47 бяха облегнати на колибите. Бяха свалили сандалите си и други трима от тях пушеха.

Дочувах в далечината шума от дизелите на десантната лодка. Чарли също го чуваше, но не се притесняваше.

Вероятно стотици лодки са минавали покрай Ло Ло, но никога не са се появявали нежелани посетители. Затова Чарли не се тревожеше. Нямаше разположени разузнавателни постове. Не беше необходимо. Чарли знаеше, че може да чете американците като книга.

Спуснах се обратно, като едва сдържах усмивката си. Щяхме да напишем нова глава — с изненадващ край.

С помощта на сигнали разпределих групата. Заехме огневи позиции. Каналът имаше формата на подкова, което от тактическа гледна точка ни осигуряваше две предимства. Първо, можехме лесно да заобиколим нищо неподозиращите виетконгци. Второ, имахме разширено поле за стрелба, което щеше да ни позволи удар от три страни вместо само отпред.

По мой сигнал изтеглихме автоматите си и картечницата на дигата и ударихме виетконгците с пълен автоматичен огън. Всичко вървеше много добре до момента, в който някой — и досега не си е признал — реши да подпомогне нещата, като хвърли осколочна граната.

Гранатата се удари в дънера на едно дърво и — почти като на филм със забавен каданс — се затъркаля към нас. Отскачаше и се търкаляше неумолимо все по-близо и по-близо към огневите ни позиции.

— О, майка му стараааа! — Гласът на Фред Кочи прогърмя ясно и високо над изстрелите. — Граната — залягай!

Седем човека като един се изтърколиха обратно във водата, преследвани от експлозията и смъртоносните метални късчета.

Изправих се, кашляйки, и изплюх водата на канала като някаква статуя от фонтан.

— Всички окей ли са?

Никой не беше пострадал. Спряхме да стреляме. Джим Финли погледна над дигата.

— Те вече са минало.

Кръпката и Орела се втурнаха нагоре по брега, последвани от Кочи, мен и останалите. Кръпката обърна телата, за да види как сме се справили и дали някой не се преструва.

Добре ги бяхме ударили — имахме много попадения в главата и горната част на тялото. Взехме автоматите. Хвърлих им по едно око. Те бяха китайски АК–47. Преметнах един през рамото си и подадох по един на Кръпката, Галахър и Кочи. АК–47 бяха редки. След това претърсихме щателно района, като взехме всичко намерено. Бяхме изпаднали в еуфория. Очакванията ми се оправдаха — бяхме попаднали на главна виетконгска станция, спирка за куриери, тръгнали на север или пък на юг в посока към Сайгон, или на запад към границата с Камбоджа. Не бях виждал по-голям виетнамски лагер.

Зад колибите имаше два бункера с камуфлажно покритие. Взривихме ги с гранати. Взехме платнените торбички, които виетконгците носеха вместо портфейли, и колкото можахме от документите. Намерихме тенекия с керосин и я изляхме върху медикаментите и храната, а след това запалихме всичко.

Подредихме труповете в спретната редица, за да могат приятелите им да ги намерят лесно. След това ги минирахме. Априлска шега, мистър Чарли!

Направихме и едно откритие. Отвън до колибите намерихме нещо като гумени снегоходки, измайсторени от стари автомобилни гуми и брезент — имаше три чифта от тях. Намери ги Рон Роджър и ми донесе една.

— Какво е това, дявол да го вземе?

Почесах се по главата.

— Не зная.

— Прилича ми на снегоходка. — Кочи я разгледа.

— Обувки за тинята — каза Орела Галахър и посочи към труповете на виетконгците. — Те тежат тридесет и пет килограма с мокри дрехи. Носят тези неща, за да стоят над водата и да не газят в тинята. Ние, големите гринговци с проклетите си обувки, потъваме като камъни. Чарли се плъзга — и Орела изимитира фигурист с кънки, — без да оставя следи.

Кочи кимна.

— Изглежда, е така. Ти какво мислиш, Дик?

— Хлъзгави малки копелета, нали? — Погледнах часовника си: 16,55. Почти пет часа на земята. — Май е време да си тръгваме.

— Мисля, че повече сувенири няма да можем да вземем.

— В такъв случай да размърдаме задниците си. — Строихме се и се върнахме в канала. Бяхме натоварени с плячка. Подредихме се в шахматно каре — двама стрелци и един носач след тях. Трябваше да бъдем още по-внимателни, защото нямаше начин Чарли да не е разбрал, че има посетители.

Обърнах се и погледнах петте трупа. Нещастниците не разбраха какво ги удари. Много добре — така трябваше да бъде.

Тук се налага да обясня как американците гледат на убиването. Както повечето хора от моето поколение аз израснах с уестърните, където героят — Хопалонг, Рой или Джин^[1] — захвърля с рицарски жест пушката си, след като злодеят с черна шапка свърши куршумите и го побеждава с голи ръце.

Може и да е така на кино, но не и в реалния живот. В реалния живот стреляш по гада и го убиваш, независимо дали е въоръжен или не, независимо дали понечва да вземе пушката си или не, независимо дали изглежда опасен или кротък. По този начин оставаш жив. Хората ти също. Много от старшите ни офицери не вярват на това. Те предпочитат по-скоро ние да бъдем убити, а не врагът ни. Такова отношение е глупаво и погрешно.

Във Виетнам видях много офицери, които само седят зад бюрата си и се предлагат един друг за медали — става дума за „Бронзова звезда“ и „Сребърна звезда“, — защото веднъж-два пъти са се возили на патрулна лодка. Това бяха същите хора, които скачаха около мен, защото методите ми на разпитване понякога ставаха малко груби — не се колебаех да се заема със собствени ръце с виетконгците и да ги понаплескам, за да измъкна информация. Или пък се дразнеха, защото позволявах на веселите си мародери да превръщат в наденички двама или трима нищо неподозиращи и с невинен външен вид виетконгци. Е, няма да се тревожа за това, дали ги убивам правилно или не (питам се какво ли е правилното убийство), защото аз и хората ми бяхме в пущинака и убивахме, а не седяхме в удобни бункери, за да си галим пишките.

По време на американската окупация в Панама един сержант от армията на САЩ очистил няколко панамски цивилни — „цивилни“, които нападнали с гранати американски войници при една пътна блокада. Офицерите го наградили за това, че вероятно е спасил живота на другарите си, с военен съд. Не само са разрушили морала, но и са постъпили много несправедливо спрямо сержанта. За щастие обявили го за невинен. Но не може да се подценява смразяващият ефект, който имат такива действия върху бойците.

В друг случай, през лятото на 1990 година, лейтенант от Военноморския флот на Израел, командир на патрулен кораб, убил с картечен огън четирима палестински терористи във водата, след като потопил гумената лодка, с която се опитвали да преминат на израелския бряг. Оправдал се с това, че не бил сигурен дали палестинците не крият гранати, които можели да бъдат използвани срещу кораба и екипажа му. Лейтенантът веднага бил произведен в звание капитан от командващия Израелския военноморски флот. Изводът, изпратен високо и ясно за младите израелски офицери, е бил правилният в такива случаи: ще бъдете възнаградени, ако поставяте живота на своите войници над живота на враговете си.

За мен медалът „Пурпурно сърце“^[2] не е почетна значка. Искрено казано, винаги съм считал, че това е медал за майсторска стрелба от страна на врага, и съм щастлив, че не съм „носил“ никога такъв.

Ето защо моята философия в боя е винаги да убивам врага, преди той да има шанс да ме убие, и да използвам всички възможни средства за това. Никога не съм давал реален шанс на Чарли. Стрелях от засада. Използвах превъзхождаща огнева мощ. Никога не съм влизал в ръкопашен бой, освен ако няма абсолютно никаква друга възможност. Според мен ножът трябва да бъде инструмент, а не оръжие. Всичките тупаници — бой с ножове, карате, джудо, кунгфу и прочие лайна, които виждате във филми като „Рамбо“ — са просто глупости.

Правилата на войната в реалния живот са прости и ефективни: стой на една ръка разстояние, когато е възможно, стреляй, докато врагът ти се посере, преди още да те е видял. Ние, седем души, бяхме направили един кървав хамбургер от пет недохранени, нищо неподозиращи и невъоръжени виетконгци и това според мен не е безсърдечно, неморално или нечестно. Всичките тюлени бяха живи, а врагът беше намалял с пет души.

 

 

Отправихме се на запад, като използвахме канала за прикритие. На около петстотин метра от виетконгските колиби ударихме нова печалба от тотото: сампани. Може би бяха шест, навързани един за друг и за брега. Нямаше никакъв признак на живот, но се приближихме предпазливо — трима от нас се спуснаха под вода, за да минат встрани от сампаните, а след това, като направихме щателна проверка за мини, изплуваха и се прехвърлиха през бордовете.

Сампаните бяха празни. Потопихме ги и се измъкнахме възможно най-бързо. Уотсън Кръпката, който се намираше на петдесет метра по-надолу, вдигна високо ръка. Махна ми да се приближа.

— Мистър Рик…

— Божичко! — възкликнах. През канала, широк пет метра, висеше една жица — едва видима като тънка паяжина. Отдръпнахме се назад. — Хайде да я проследим.

Кръпката и аз тръгнахме към двата бряга. Проследих жицата, която се изкачваше по дигата през трънливи храсти и стигаше до дебелия дънер на едно дърво, където беше закрепена към кръгъл заряд.

Копелетата мръсни! Биваше ги. Свирнах на Орела Галахър, който беше експерт сапьор на „Браво“. Той бавно обезвреди мината, а след това отново тръгнахме напред. Десет метра по-нагоре открихме още няколко мини. Този път Чарли ги беше поставил в самия канал и жиците и ръчните детонатори минаваха през гъстата растителност, която стигаше до водата. По дяволите, ако бяхме влезли през предната врата, щяхме да бъдем накълцани на парчета. Стана ни ясно защо виетконгците при колибите бяха спокойни.

Потях се обилно и се натопих в канала, за да се разхладя, като се хванах за един клон, за да се крепя. Още един урок. Бяхме влезли през задната врата, защото предната беше затворена. Може би в бъдеще трябва да отделяме повече време в търсене на задни врати, когато отиваме да се обадим на мистър Чарли.

Разсеяно погледнах към клончето, което стисках, за да преместя ръката си и да се придърпам напред. На пет сантиметра от кокалчетата на пръстите ми върху клона лежеше главата на една пепелянка. Отличителната й, шарена окраска, наподобяваща ирис, се открояваше на тъмната кора на дървото.

Ох, мамка му! Дики имаше труден ден в джунглата. Много тиня, една граната се търкаля към мен, за малко не се взривих в няколко мини. А сега и змия, която причинява смърт за по-малко от десет секунди.

Притворените очи на змията срещнаха моите и сякаш ми казваха: „Не се закачай с мен и аз няма да те закачам.“

Бавно, бавно, много бавно, навлязох по-дълбоко във водата и… отпуснах… пръстите… си. Застанал вече в безопасност на петдесет сантиметра от клона, посочих:

— Пепелянка — там!

Само с един удар на своето мачете Джим Финли сряза змията на две. Усмихна се и ми предложи все още мърдащото парче месо:

— Гладен ли си, мистър Рик?

 

 

Трябваха ни още два часа, за да се доберем до устието на канала. Можехме да се движим по-бързо, но се притеснявах за мини, да не говорим за пепелянките. Освен това ни бавеше и плячката, която доста тежеше — автомати, медикаменти, документи, бележници, дневници и други неща.

Беше почти вечер, когато извиках по радиото патрулния катер, за да ни вземе. Срещнахме се с десантната лодка, качихме се на борда и се отправихме назад. Бяхме уморени, но весели. Имахме основателни причини и за двете. За да извършим тази операция, отидохме на място, където дотогава американец не беше стъпвал, и ни беше необходим цял ден. Военноморските сили на САЩ щяха да определят екскурзията на „Браво“ до остров Ло Ло като „най-успешната операция на тюлените по Делтата“. За нея ме наградиха с първата от четирите ми „Бронзови звезди“, както и с „Кръст за храброст във войната във Виетнам със Сребърна звезда“ от Арвин.

Вечерта и утрото на моя Ден седми бяха дълги. На връщане към Май То спахме. Гневният Бог на тюлените най-после разреши на своите смъртоносни деца да си починат. Сънувах топли жени и студена бира.