Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rogue Warrior, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 35 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2010)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (23 декември 2007 г.)

Източник: http://dubinabg.eu

 

Издание:

Ричард Марчинко и Джон Вайсман. Свирепия

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

Рисунка: Досю Досев

„Атика“.

История

  1. — Добавяне

Глава 4

ЛИТЪЛ КРИЙК, ВИРДЖИНИЯ, Е МЕЧТА ЗА ВСЕКИ МАЗОХИСТ. Това е мястото, където Военноморските сили водеха големи групи долни, агресивни, самоуверени, щури, отворени моряци доброволци и ги превръщаха в малки групи долни, агресивни, самоуверени, щури, отворени зверове специалисти по подводна диверсия. Всичко това в продължение на шестнадесет славни седмици на мъчения, безумия и тежки телесни повреди. Влязох през портала на Литъл Крийк на 21 юни 1961 година заедно с един кльощав, дребен кучи син на име Кен Макдоналд. Той беше жилав, шестдесеткилограмов сержант с лек британски акцент и дълга права коса, закачена с фиба. Погледна ме, поклати глава мрачно и каза:

— Приятелче, няма да издържиш.

Дори не се спрях. Само му се усмихнах сладко и отговорих:

— Да ти го… дребен педераст такъв.

Разбира се, след като докладвахме пристигането си заедно, определиха Макдоналд да плува в двойка с мен. Практически бяхме неразделни през целия цикъл на обучение по подводна диверсия, а и след това си останахме много добри приятели.

А колко забавен и развлекателен цикъл беше този! Започнахме сто двадесет и един души като членове на Клас 26 по подводна диверсия. Оцеляха двадесет и четири — двадесет процента. Много от отпадналите бяха от така наречените експерти по войната с използване на специални методи — зелени барети и командоси, — които искаха да получат известно морско обучение. Загубихме и много от офицерите — просто не можаха да издържат на всичко това.

Що се отнася до мен, аз намирах обучението в по-голямата му част за перверзно приятно. Днес обучението на тюлени (обучението по подводна диверсия беше прекратено през 1983 г.) трае пет месеца. Нарича се ОУПДТ (Основно обучение по подводна диверсия/ТЮЛЕН) и включва парашутизъм, диверсия и подводно плуване, на което тогава по време на шестнадесетседмичните ни сесии не ни учеха.

През първите четири седмици преминах през всичко с лекота. Бях тренирал редовно в Неапол и затова ФО (физическото обучение — гимнастика и бягане) и плуването ми бяха лесни, въпреки че моряците, които бяха дошли от флотата, се скапаха още в края на първата седмица, защото не бяха във форма. Караха ни да бягаме до скапване. Всеки ден покривахме пет-шесткилометрово трасе, което включваше поредица от стари десантни катери на плажа. Прескачахме планширите — скокът беше два метра и половина, — скачахме два метра надолу, преминавахме през катерите, изкатервахме се, преминавахме над тях, слизахме долу и продължавахме.

Зад стрелбището имаше голяма пясъчна дюна, която инструкторите наричаха планината Сурибачи[1]. Караха ни да тичаме нагоре-надолу по дванадесет пъти. Когато валеше, трябваше да тичаме през калта. Когато беше сухо, тичахме през морето. Помните ли как изглеждаха онези олимпийски бегачи по плажа в началните кадри на „Огнени колесници“[2] — чисти, бели и блестящи. Ние изобщо не приличахме на тях. Носехме зелени униформи, тежки „селски“ обувки, стоманени каски, боядисани в червено, и спасителни жилетки, напълнени с растителни влакна, които тежаха три килограма сухи и тринадесет мокри, а инструкторите винаги успяваха да ги поддържат мокри.

За чест на инструкторите трябва да кажа, че и те тичаха с нас. Повечето от тях бяха като Матусаил[3] — стари типове на по тридесет и пет, четиридесет години. Спомням си един от тях, беше категория „перо“, казваше се Джон Париш. Пушеше лула, докато тичаше по плажовете или пък нагоре-надолу по планината Сурибачи. Когато изпушеше лулата си, я изсипваше и започваше да дъвче дръжката й, като никога не изоставаше. Човек започва да мрази такива хора.

Отначало нямахме подводно плуване, ако не се смята гмуркането в плиткото с плавници и очила. Свиквахме да действаме във вода, учехме методи за спасяване на удавници, за основните действия при разузнаване по плажовете и очистването им преди военно нападение. Плувахме доста. Не, това е неточно. Плувахме до съсипване. Плувахме денем и нощем, в топло и студено време без значение.

Ако човек иска да бъде водолаз десантник, той не може да проверява водата с пръстите на краката си, преди да се гмурне.

Една вечер аз и Мак бяхме на учение по нощно разузнаване. Изтърколиха ни във водата от един ДКП — Десантен кораб за превозване на персонал — в залива Чесапийк, на около хиляда метра от Литъл Крийк. Методът на десант е интересен. От страната, която не се вижда от брега, е вързана НЛМ — надуваема лодка малка. Прехвърляте се през перилата на кораба и падате в НЛМ, отскачате, гмурвате се и плувате под вода. Врагът вижда от брега нещо, приличащо на патрулен кораб, който е на почти километър от него. Водолазите, на които този сценарий е добре познат с цялата му ирония, знаят какво става.

Целта ни през онази вечер беше да разпознаем точния плаж, да проникнем в него, да го маркираме, след това да плуваме хиляда метра назад, откъдето десантният кораб щеше да ни прибере отново. (Още един интересен метод. Изплуваш на повърхността, където ще мине корабът, и чакаш. Той минава край теб с десет възела. В НЛМ седят водолази десантници, снабдени с примки — устройства, подобни на конски хамут, с помощта на които една бързодвижеща се лодка може да изтегля хора от водата. Протягаш ръка и прас — намираш се в лодката. Ако водолазът, който извършва операцията, не те харесва, може да закачи примката около врата ти вместо около ръката ти, а това причинява болка. Болка е слабо казано.)

Знаех, че Мак е кибритлия, но точно колко, разбрах едва тази нощ. Водата гъмжеше от медузи и Макдоналд закачи доста от тях на очилата си. Опарванията им го накараха да излиза на повърхността на няколко пъти. Когато стигнахме до плажа, Мак определено се чувстваше зле — по лицето и врата му се виждаха следи от опарвания.

Преди да тръгнем от плажа, извиках на един от инструкторите:

— Край! — Мак изпитваше силна болка и мислех, че се нуждаем от помощ.

— Върви на майната си, проклет поляк!

— Хайде стига. Имаш следи по цялото лице, все едно си бит с бич. Ужилен си лошо.

— Разкарай се, Марчинко!

Макдоналд се върна с олюляване във водата и отново преплувахме хиляда метра с медузите. Когато надуваемата лодка ни изтегли, той беше в леко шоково състояние. Но не се предаваше. Не спря да плува. Точно такъв инат търсеха инструкторите. Целта им беше да изградят издръжливост, сила и желание за действие в плувни двойки — най-основните „групови“ части на подводните диверсанти. Както П — подводното плуване, така и Д — диверсията, щяха да дойдат по-късно, ако успеехме да издържим първите няколко седмици.

За моряци ми се струва, че използвахме много дърва по време на обучението. „Дърва ли?“ — питате. Дънери. Големи дънери. Дълги дънери. Тежки дънери. Тичахме по плажовете и ги носехме над главите си. Прескачахме купища от тях. Използваха ги за построяването на особено неприятния полигон с препятствия на базата на Военноморските сили в Литъл Крийк, който с любов наричахме Мръсната дума.

Мръсната дума се състоеше от различни по височина и диаметър дънери, забити в земята. Целта беше да се придвижваме по тях, без да падаме и без да докосваме земята. Дънерите бяха раздалечени по доста изобретателен начин, така че дори човек да може да скочи достатъчно високо до следващия, ще установи, че не може да скочи достатъчно далече. Или ако може да скочи достатъчно далече, изглеждаше невъзможно да скочи на нужната височина. За инструкторите това беше начин да открият кой от нас има достатъчен стимул, позволяващ му да покачи количеството адреналин, което да му помогне да издържи докрай. За нас стимулът се състоеше в опита да достигнем следващия дънер, без да си счупим вратовете или краката или пък да не скочим твърде далеч и да се разпорим на грубия край на дънерите.

Освен това инструкторите поощряваха и съревнованието между екипажите на лодките. Състезавахме се в плуване, надбягване с лодки и бягане по суша. За разлика от взводовете на тюлените, които се състоят от четиринадесет души, в групите за подводна диверсия всеки взвод беше съставен от двадесет души. Това беше броят на хората, необходими за провеждане на разузнаване във верига с дължина 1000 метра на плаж с размерите на батальон морски пехотинци. Взводът от двадесет души е бил измислен при създаването на първите групи за подводна диверсия във Форт Пиърс, Флорида, през лятото на 1943 година. Продължиха да съществуват до 1983 година, когато водолазите, а и всички други бяха превърнати в тюлени.

Тюлените са по-тънички. Взводовете им се състоят от два седемчленни екипажа на лодки — във всеки има по шест редници и един офицер. Седем са, защото това е бройката на едно от най-основните средства за транспорт на тюлените. Надуваемата лодка поема седем души и бойното им оборудване. Могат да бъдат хвърляни от самолети като гумени патета или пускани от подводници и затова са удобни за подмолни или тайни операции. Тюлените използват ЛТНТ, или лодка за тактическо нападение тип „ТЮЛЕН“, която е с дължина осем метра и половина, от фибростъкло, задвижва се от двигатели „Меркурий“ с мощност 110 конски сили и е въоръжена с картечници 50-и калибър, както и други смъртоносни неща. Китоловните кораби от тип „Бостън“ бяха четириметрови съдове, които счетохме полезни за „ТЮЛЕН-група 6“. На последно място са КДС, или четиринадесетметров кораб за десант, средноголям, който можеше да бъде въоръжен с минохвъргачка и беше от голяма полза във Виетнам.

Независимо от всичко минималният брой на транспортните средства, надуваемите лодки и основният екипаж тюлени на лодките — седем души — са останали непроменени от създаването на тюлените през 1961 година. Тези неща все още се използват в „ТЮЛЕН-група 6“. Запомнете тези цифри. Ще ги срещнете отново.

Неделята, когато започна петата ни седмица, донесе видима промяна в настроенията из бараките. Обикновено аз и Макдоналд прекарвахме съботите си в излежаване на плажа и в пиене на бира. Но този ден беше различен. Останахме в бараките и гледахме как двама, които бяха карали курса и преди, но не бяха се „дипломирали“ по една или друга причина, си бръснеха главите и след това ги боядисваха в червено.

— Чудя се какво е това, което не знаем, а те го знаят — казах на Кен.

Разбрахме малко след полунощ. Инструкторите ни изхвърлиха от леглата, свиреха със свирки и ни налагаха с весла. През следващите шест дни не можахме да спим повече от два часа нощем. Добре дошли в адската седмица.

Аз имах проблем през адската седмица: бях се продрискал. Вероятно в днешните Военноморски сили това ще бъде достатъчно, за да ме освободят. През 1961 година не беше така. Не спираха за нищо. Решението беше в скоростта. Когато ме юркаха нагоре-надолу по плажа, открих, че ако тичам достатъчно бързо, миризмата на това, което се стичаше надолу по краката ми и влизаше в обувките, оставаше назад, за да й се наслаждава следващата група.

Инструкторите ни дадоха по един подарък по случай адската седмица. Всеки екипаж беше дарен с една НЛГ — надуваема лодка/голяма. Използвахме ги при ежедневните си „околосветски пътувания“. О, колко приятни бяха те! Почвахме с носене на лодките на главите си — по-ниските от нас слагаха тенекиени кутии на каските си, за да поемат и те малко от тежестта — докато инструкторите седяха в тях и ни налагаха с веслата за стимул. Тичахме, спускахме лодките в серия отводнителни канали, които минаваха през огромната база, преплавахме до другия бряг, вдигахме лодките и тичахме още — от портал 5 през главния портал и към калните равнини на два километра, пускахме лодките в пристанището и гребяхме в канала за ферибота по трасе, което беше успоредно на плажовете по залива Чесапийк. Гребяхме известно време, нахвърляхме се срещу течението и отивахме към брега, излизахме на сушата, вдигахме любимите си НЛГ с инструкторите и бягахме покрай зяпнали туристи, докато стигнехме до Литъл Крийк — разстоянието беше около двадесет и една мили по права водолазна линия, състояща се от плуване, тичане, накуцване и лазене. Имаше смисъл да бъдат спечелени тези състезания. Екипажът, който излезеше пръв, можеше да си почива до следващото бягане. Последните трябваше да участват в уникално развлечение и игри, наречени цирк. Циркът се състоеше във физически упражнения, докато някой не се откаже. Отказване можеше да се направи чрез връщане на каската, припадане или умиране. Най-лесно беше да се умре — само в този случай инструкторите престават да те тормозят.

А тормозът беше постоянен. Ако заспиш, поливат те със студена вода. В редките случаи, когато отивахме да кльопаме в столовата, трябваше да оставяме хора да пазят лодките, защото инструкторите ги изпускаха (трябваше да ги надуваме ръчно). Нахълтвахме в стола — разхвърляна, шумна, отвратителна група от мърляви, окъсани, вонящи моряци, ядяхме, без да си помагаме с прибори — може би оттук идва изразът „да тъпча човката си“ — и сменяхме пазачите на лодките, за да може и те да се наплюскат и да починат няколко минути, преди целият болезнен цикъл да започне отново.

Инструкторите се грижеха винаги да бъдем мокри, измръзнали, уморени или потиснати. На третия ден краката ми бяха станали на каша: напукани нокти, мазоли, които гноясваха от пясъка и от морската вода. Ръцете ми бяха пълни с трески от вдигането на дънери. Дори и главата ме болеше (от нас се искаше да носим непрекъснато стоманените каски — към втория ден разбрах защо онези си бяха боядисали главите в червено). Пълзяхме в тиня, заобиколени от истински мини, които експлодираха на метри от нас. Обстрелваха ни с истински куршуми, когато бягахме по трасетата с препятствия. И всеки път, когато смятахме, че тичаме последните пет, десет или петнадесет мили, се оказваше, че трябва да вземем надуваемите лодки и да правим всичко отначало. Никой не умря и никой не отиде в болница, макар че имаше доста навяхвания и наранени колене, лакти, вратове и рамене.

Най-лошият ден беше последният, петък. Наричахме го „Извинявай!“, както в песента „Извинявай, моряко“. През него продължаваха околосветските обиколки, бягането, трасето с препятствия, оживено от най-големите експлозивни заряди досега, яко плуване и накрая тичане по плажа с пълно бойно снаряжение, стоманена каска и мокра спасителна жилетка от растителни влакна. Имам и снимка от този ден — изглежда, добре съм си бил научил урока, защото съм най-отпред на групата, редом с инструктора.

В събота командващият, Джон С. Маккейн от Командването на Морските десантни сили, дойде, за да окуражи оцелелите през адската седмица петдесет души. Взехме думите му присърце. (И вкъщи трябва да е умеел да вдъхновява. Синът му Джон, сега сенатор от Аризона, беше военнопленник от 1967 до 1973 година в Ханой, където доказа жилавостта и твърдостта си в условия, много по-тежки от тези, в които бяхме ние.)

Тези, които успяхме да издържим докрай, бяхме интересна група. Закалени от трудностите, вярвахме, че не съществува никакво физическо изпитание, което да не можем да преодолеем. Парещата болка от раните ни премина в сгряваща гордост, че не се бяхме отказали. Бяхме видели седем или десет души да се отказват, а ние останахме. Чувствах се така, сякаш изведнъж са ме допуснали в някакъв недостъпен клуб със собствен таен знак и декодиращ пръстен[4]. Сега, след като бях преминал и ритуалите по терора и посвещаване, трябваше да отида в Пуерто Рико и Сейнт Томас, където щях да науча тайните на храма — дълбочинно плуване и методи за диверсия — и да стана истински водолаз десантник.

Докато оглеждах останалите от групата на издържалите, осъзнах нещо, което ще нося в себе си за цял живот. Това беше една проста, но ценна истина: никога да не шаблонизирам хората. Не би трябвало по външния вид да се съди за това, дали някой е подходящ за нещо. Например няма физически прототип за водолаз десантник — или тюлен, — въпреки че вероятно се смята, че трябва да е едър, мускулест мъж по калъпа на Арнолд Шварценегер.

Аз имах телосложение като на футболист. Но Кен Макдоналд, с когото плувахме в една двойка, приличаше на клечка за зъби. Всичко, валидно за групите за подводна диверсия преди двадесет години, сега се отнасяше и за най-елитната група на Военноморския флот. Близнаците от „ТЮЛЕН-група 6“ — Лари Насипното злато и Франк — бяха само около един и седемдесет, Змията беше към един и шестдесет, Джу Индианеца метър и осемдесет, а Мик Австралиеца и Конското лице изглеждаха като големи гардероби. Приличаха си по големите гръдни кошове и ръце, развити след дълги тренировки на уредите с тежести, за да постигнат огромната сила, позволяваща им да се катерят по въжета за тайни нападения в морето. Но като цяло тюлените, които не са от „Група 6“, са с най-различно телосложение. В бойни условия обаче всичките са еднакво смъртоносни.

В Клас 26 за обучение по подводна диверсия също бяхме хора с всякакви размери и фигури. Като личности бяхме също толкова различни. От време на време някои от нас, като моя милост, бяха твърде шумни — би могло да се каже отвратително шумни. Ако имаше отворен бар, аз отивах там след работно време и се веселях до затварянето му. Други бяха тихи, вглъбени в себе си, замислени хора и прекарваха свободното си време в четене на книги.

Ако трябва да определям що за хора бяха онези от нас, които преминаха през обучението по подводна диверсия, бих казал, че единственото нещо, което ни свързваше, е, че бяхме аутсайдери в сравнение с онези, мързеливците, които ходеха на работа, за да си клатят краката. Някой може да ни обвини в негодност да се приспособим към обществото, но не бих искал да засягам сега тази тема. Наистина ние бяхме скандалджии. Бяхме агресивни и обичахме да го показваме. Господ да е на помощ на морския пехотинец или моряк, който реши да покаже на някой морски десантник колко е силен, защото, преди да ни набият, трябваше да ни убият. Но освен агресивността, гъзарията и тежкарлъка всички ние имахме стимули, които ни тикаха по-далеч, отколкото другите смееха да отидат. Задачата ни беше да изпълняваме мисии и правехме необходимото, за да ги осъществим. Инструкторите бяха успели да ни убедят или ние сами бяхме убедили себе си, че за нас няма нищо невъзможно. Принципите, които бях усвоил по време на адската седмица, щях да използвам отново и отново през следващите две десетилетия и половина, за да показвам на водените от мен мъже, че за тях няма нищо невъзможно. Не беше необходимо да харесват всичко, което вършат — просто трябваше да го вършат докрай.

Всички ние, които издържахме през адската седмица, бяхме една истински дива тълпа. Гадни, долни и самоуверени като скъпи проститутки, предлагащи се за по петстотин долара — точно типът млади и игриви попови лъжички, за които американският данъкоплатец би трябвало да харчи стотиците хиляди свои долари, за да се научат как да взривяват почти всичко. Така и стана по-късно.

 

 

Представете си място с неограничен брой жени, непресъхващ поток от отлежало къркане, пресни раци и всякакви смъртоносни играчки, с които човек може да си играе.

Рай, нали? Не. Това място съществува. Нарича се Сейнт Томас и там отиваха на обучение издържалите адската седмица, което траеше десет великолепни седмици.

Това наистина беше обучение. Учеха ни как да се ориентираме под вода с помощта само на компас, отвее и дълбокомер. Необходима е концентрация, защото под водата човек лесно може да загуби ориентация. Веднъж аз и Майк се направихме на много умни и се загубихме — извадихме късмет, че не се удавихме. Брахме твърде много ядове, но получихме и един ценен урок: ако се шматкаш, може и да умреш. Наистина дотогава тази мисъл не ми беше минавала през ума.

Изпращаха ни да плуваме от Рузвелт Роудс в Пуерто Рико до остров Виекс, седем мили на изток. (Наричахме Рузвелт Роудс Руузи Роудс[5], като Роудс беше съкращение от „Моряци, пенсионирани от армията“, в чест на онези, които бяха успели да се уредят на постоянна служба там.) Изразът „Ти ли разклати земята?“[6] придоби нов смисъл по време на престоя ни в Сейнт Томас, Пуерто Рико. Изучавахме финото изкуство на поставянето на бангалорски торпеда[7]. Слагахме ги така, че да пробиват зеещи дупки в периметри, защитени с телени заграждения. Практикувахме взривяване на бетонни блокове с разрушителни заряди в торбички. Развивахме и умението с помощта на взрив да правим канали в рифовете за десантните кораби. Открих радостите на динамита, нитроглицерина и пластичните взривове, като успявах да запазя десетте си пръста непокътнати. Усвоихме основните неща за плуване с акваланг и използвахме за първи път германските безбутилкови автономни апарати „Дрегер“.

И плувахме. О, как плувахме! Един от любезните ни инструктори, добродушен лейтенант акълия от Ню Ингланд на име Алиоти, ни принуждаваше да плуваме допълнително в съботните дни, за да ни предпазва от демоничното влияние на рома и развратните жени. Но далеч по-неприятно беше това, че ни караше да мъкнем една морска котва с форма на весло, докато той и някое маце, излетната на сал, ни гледаха как се мъчим. Когато се оплаквахме, той отговаряше, че това ще ни направи по-силни и по-мъжествени.

Не след дълго започнахме да се чувстваме съвсем сигурни във водата. Бяхме се научили да се справяме с неочакваното. (Кофти е например, когато поради спукани синуси от носа ти потече кръв, а се намираш на четири метра дълбочина. Вътрешността на очилата се напълва с кръв и се чудиш дали да ги изхвърлиш, защото наоколо има баракуди, змиорки и акули. И все пак ги изхвърляш. И оцеляваш.) Взривявахме разни неща и плувахме, стреляхме с 45-калиброви пушки и 38-калиброви пистолети — това бяха оръжията за подводна диверсия в онези дни — и получавахме загар от слънцето.

Но най-вече правехме терени. Перчехме се с телата си, като носехме сандали, шорти и тесни ризи винаги когато ходехме в Шарлот Амали, столицата на Сейнт Томас — което практически ставаше всяка вечер. Мак се запозна с една дама от Ню Йорк, която правеше бижута; аз проучих нещата около една учителка от Ню Джърси. Четиримата се юрвахме по заведенията към девет часа, танцувахме, пиехме ром и кока-кола докъм един, след това отивахме на плажа или в бунгалата на момичетата, за да правим уникални хетеросексуални физически упражнения, които Мак наричаше „насочени хоризонтални тласкания с бедрата“ и които извършвахме бързо едно след друго. Към пет часа се събуждахме и тичахме обратно до базата накрая на Шарлот Амали, поемахме няколко глътки чист въздух за енергия и отивахме направо на гимнастика. Трябваше. Ако изпуснехме сутрешните занимания, нямаше да бъдем свободни вечерта. А опазил Бог да изпуснем някой нощен набег.

Изпитали вкуса на тропическото блаженство, се върнахме в реалния свят — Литъл Крийк, — където участвахме в така наречените учения „Зулу 5 Оскар“. Това бяха занимания по бягство от плен. Учехме се да плуваме до кораби, да залепяме магнитни мини на дъната им и незабелязано да се измъкваме. По време на тези обучения тренирах и плуване под фериботи. Ролята на моряците в тези учения беше да ни залавят, когато слагаме мините. Почти никога не им се удаваше.

През октомври 1961, вече пълноправен водолаз десантник, бях назначен към Групата за подводна диверсия 21, базирана в Литъл Крийк. Честно казано, тогава бях само младши водолаз без никакви реални десантни специалности. Все още не бях квалифициран водолаз и не бях обучаван в скокове с парашут. Но за мен това нямаше значение. Живеех като в мечта. Военноморските сили ме обличаха, даваха ми чудесни играчки, а когато не плувах и не взривявах разни неща, можех да излизам с приятелите си, да пия и да скапвам от бой хората по баровете. Ние не започвахме, но ставаше така, че най-големият морски пехотинец или моряк започваше да се заяжда с нас. Може би причината се криеше в униформите ни, които се стесняваха в кръста и на ръкавите — от вътрешната страна на маншетите на ръкавите имаше зашити неверни емблеми. Ние бяхме много агресивно настроени. Това е слабо казано. Какъвто и да беше случаят, винаги се биехме. Но хубавото беше това, че винаги в тези боеве печелехме. Това се отразява на самочувствието много добре.

Най-напред трябваше да получа квалификация за водолаз. Върнах се в Сейнт Томас за още шест месеца плюскане на раци и пиене, топла вода, страстни жени и ром. В края на обучението бях в отлична форма — загорял, отпочинал. Носех часовник „Тюдор“ от неръждаема стомана, който даваха след получаването на квалификацията и го наричаха „голям часовник — малка пишка“.

След това дойде ред на скачането с парашут. Разпределиха ме във форт Бенинг, Джорджия, за обучение във въздуха. Отидох като член на зоологическия взвод. Наричаха го така, защото в него имаше имена като Рабит[8], Бърд[9] и Фокс[10] и всички ние се впускахме в търсене на бобри[11] и мацета.

Когато получих квалификация, установих, че страхотно харесвам скачането, и започнах да го правя и през почивните дни, като експериментирах с новите за онова време „плоски“ парашути. По време на обучението по подводна диверсия извършвахме само скокове с фиксирано въже — използвахме старомодни, уставни, параболични парашути с размер десет метра и половина. Викахме му скачане с въже. А аз винаги съм го наричал „метода на маймуната с въжето“.

Бях очарован от новите осемметрови плоски парашути. По онова време ги използваха само пилотите, но аз вярвах, че имат реални възможности в бойни ситуации. Формата им ги правеше по-лесно контролируеми, отколкото десетметровите парашути с въжета за отваряне. Станаха още по-маневрени, след като пробихме нови отвори и добавихме нови въжета за управление, с които на практика можехме да се насочваме във въздуха като с кормило.

Харесваше ми също и идеята да дърпам собственото си въже за отваряне, вместо да скачам със статично въже, което вършеше всичката работа. Това означаваше, че ще мога да падам свободно. Мисълта за това беше чудесна. Самото падане беше още по-добро. Свободата при полета, тишината и свистенето на вятъра покрай ушите — това бяха неща, които не бях правил никога преди. Усещането за свобода ми напомняше плуването под водата, но във въздуха, на хиляда и петстотин или две хиляди и петстотин метра височина, беше още по-приятно: можех да дишам и да виждам всичко на километри разстояние. Качвах се в самолета колкото се може по-често и скачах от все по-високо, като си позволявах да отварям парашута си все по-близо до земята. Инструкторите ми мърмореха, но аз смятах, че по време на бой човек е по-трудна за улучване мишена, когато пада свободно, отколкото ако се рее мързеливо. Защо да отваряш парашута на хиляда и петстотин метра и да позволиш на противника да те направи на решето, когато можеш да го отвориш на сто и петдесет и да останеш жив?

Научих се как да сгъвам парашути. Взех си един спортен плосък парашут и го промених, за да стане по-маневрен. Купувах всякакви книги за скокове с парашут и изучавах тънкостите на подготовката им, за да мога да се приземя там, където желая независимо от топлите и вертикалните въздушни течения, градиента на вятъра по височина и хилядите други малки променливи величини, които стават причина за някоя пукната кост или счупен череп.

Независимо от това, че трябваше да се квалифицирам като парашутист, през петдесетте и шестдесетте години нямаше интензивни програми за групите по подводна диверсия. Обучението по парашутизъм се извършваше само от армейците. На практика пътуването напред-назад заради един скапан скок можеше да отнеме цял ден. Нямаше средства за парашутизъм около Литъл Крийк и трябваше да убеждаваме някой пилот от въздушната база в Лангли — отвъд залива на Норфолк — да ни кара от Форт Лий на сто мили западно от Питърсбърг, Вирджиния. Понякога трябваше да ни карат същото разстояние на североизток към Форт А. П. Хил, където имаше одобрени зони за скокове. Не беше трудно да се намерят летци, защото всички „автобусни шофьори“ — пилотите на транспортни самолети — трябваше да получават редовни квалификации по КПСО — полет с Компютъризирано Пускане на въздушен десант от Самолет в Определена точка.

При КПСО, ако пилотите го правеха както трябва, 82 въздушнодесантен полк скача право върху предварително определената му цел. Но ако го объркаха, се стигаше до положение „Гренада“, при което зоните за скачане се пропускаха, не се вместваха в определените срокове и парашутистите изпадаха в опасност. При повечето от опитите пилотите грешаха.

Както и да е, отивахме до Форт Лий или Форт А. П. Хил, скачахме по веднъж, след това както Извънземното,[12] се обаждахме до поделението и чакахме автобуса от Литъл Крийк да дойде да ни вземе. Повечето време, докато чакахме, прекарвахме в някое заведение, където се продават освежаващи напитки. Понякога имахме и гости, джентълмени в армейски униформи в цвят каки, които — след размяната на съответните любезности — размазвахме на пюре.

 

 

През първата година като водолаз десантник преживях две уникални събития. Първото беше, че се ожених. Щастливата дама беше Кати Блек, която така усърдно се бях опитвал да хвърля в басейна на „Ливингстън Авеню“ в Ню Брунсуик през лятото на 1958 година. Оттогава бях с нея. Виждахме се винаги когато се прибирах у ома и по онова време идеята за брак ми се струваше добра. В началото на шестдесетте не беше прието съжителство без брак — особено ако двамата произлизаха от добри католически семейства (или дори от лошо като моето). Ето защо придадохме на връзката си официален вид.

Тя казваше, че ще се примирява с дългите периоди, през които отсъствах от дома; аз наистина я харесвах и двамата бяхме една добра двойка. Макар и не пищна, церемонията беше хубава. След това прекарахме кратък меден месец, Кати забременя, а аз заминах на шестмесечно плаване из Средиземноморието. Типичен моряшки брак.

Второто нещо, което ми се случи, беше, че се превърнах в опитно животно. Заслужено отмъщение. Какво има в научните лаборатории? Плъхове, маймуни и жаби, нали? В такъв случай при изпитание на нова система за спасяване във въздуха има ли по-подходящо животно от водолаза-жабок-десантник?

Наричаха я системата за евакуация „Фултън Скайхук“ и аз доброволно се кандидатирах за морско свинче на ВДД — Временна Допълнителна Длъжност. (Винаги съм смятал това за съкращение от Вдървен от пиене Десантник-Доброволец). Заминах от Сейнт Томас за Панама Сити, Флорида. Системата „Скайхук“ беше създадена да спасява хора от Специалните войски или агенти на ЦРУ от тила на врага, да отвлича тайно важни личности или да отвежда (дори и упоени) вражески пленници, заловени от наши войски.

Принципът беше прост. Спасяваният нахлузва трико от здрава материя за скокове с парашут, на което има и качулка. В него са вплетени найлонови въжета, радиокабел и микрофон в качулката. Ремъците са закачени на въже с дължина от около двеста и петдесет метра, което от своя страна е прикрепено за балон, напълнен с хелий и теглен от друго въже.

Един нисколетящ самолет с рамки и прибиращи се пръти се приближава със скорост около двеста километра в час и закача въжето под балона. С помощта на експлозивен заряд въжето се заключва автоматично към макара. След това, в зависимост от типа на самолета, спасяваният човек трябва да бъде вкаран в самолета или през люк в корема, или по рампа в задната му част и следва: aloha[13], bon voyage[14] и sayonara[15].

Системата беше изпитвана най-вече върху торби с пясък, въпреки че бяха участвали и двадесет и два лабораторни плъха — представители на фирмата и бойци от Специалните сили на армията. Аз бях първият доброволец от Военноморските сили и освен това за първи път щяха да вдигат човек без парашут за в случай на нужда. Явих се на летището в Панама Сити, облякох трикото, закопчах се, приклекнах и се загледах в приближаващия се самолет — „Груман С–2 Тракър“, — който зави и тръгна право към мен на около сто и петдесет метра височина. Мина под балона и закачи въжето, закрепено за него. Почувствах как въжето се опъва, направих крачка и половина и изведнъж… мамицата му! Какъв летящ старт направих!

Чувствах се, сякаш яздех края на огромен ластик със скорост двеста километра в час. Трябва да съм поел към шест „g“[16] — изхвръкнах във въздуха като същество от рисуван филм, чиито стометрови ръце не могат да се задържат за перваза на прозореца или за клона на някое дърво.

Земята изчезна нанякъде. Въжето ме изхвърли над самолета — отидох доста над хоризонталата — и започнах да падам.

В този момент ми мина през ума, че може би трябваше да нося парашут. Искам да кажа, че през мозъка на лабораторната маймуна преминава нещо такова: „Добре, дръпнаха ме. Значи ето ме тук сега, падам по гръб и се движа със сто и осемдесет километра в час. Движа се, защото ме дърпат. Но дали въжето не се е скъсало и не се движа по инерция, преди да се размажа?“

Единственият начин да разбера какво става, беше да проверя с очите си. Направих „ножица“ като футболист и се обърнах по корем.

Страхотно! Като наклоних врата си срещу вятъра, видях самолета и въжето и разбрах, че всичко е наред. Опитах се да се обадя на екипажа, но при завъртането ми кабелът се беше скъсал и микрофонът не можеше да се използва. Затова реших да се позабавлявам.

Направих гърбица — свих раменете си напред и опънах ръце край тялото си — това се прави при свободното падане с цел изместване настрани, — изравних тялото си с горната част на самолета. Раздвижих ръцете си като кормила и открих, че мога да се местя наляво и надясно.

Започнах да правя фигури зад самолета, сякаш се намирах на водни ски, и пресичах струята на витлото отляво и отдясно. Открих, а по-късно го написах и в доклада си, че твърде драматичното активиране на крайниците ми води до турбулентни въздействия, което на нормален език ще рече, че ако се движех твърде много, започвах да се въртя, а усещането не беше особено приятно.

Ето защо прекарах следващите петнадесет минути в мързеливо местене наляво и надясно, докато екипажът се чудеше какво, по дяволите, става там отвън.

Когато се доближих до самолета, се обърнах по гръб отново, хванах се за глезените и се свих на топка. От това движение паднах надолу и започнах да се люлея като махало. Така можеха да ме издърпат в корема на самолета по-лесно.

Главата ми се изравни с люка. Хванах се с ръце и се набрах нагоре през него. Усмихнах се на явно ядосания старшина на екипажа, който работеше с макарата, и поздравих:

— Добро утро, старшина!

— Какво, по дяволите, стана отвън, моряк? Проклетото въже се мяташе по пода като лудо. Помислихме, че си в безсъзнание или че си ранен и ти се е счупило нещо.

— Просто карах водни ски, старшина.

— Не се будалкай с мен, лайномозъчен тъп задник такъв!

— Окей. Прав си, старшина. Не карах водни ски.

Той се усмихна триумфиращо.

— Върви на майната си! Аз правех сърф без ски.

Когато кацнахме, разказах на тълпа офицери и представители на фирмата какво се беше случило и какво мисля за системата. Не им разказах за това как карах водни ски във въздуха, макар че споменах, че ако спасяваният няма квалификация на парашутист, то по-добре е ръцете му да бъдат вързани към тялото, за да не страда от турбулентните въздействия.

Един от офицерите — капитан — ме дръпна встрани и ми каза, че съм направил професионален доклад. Поздрави ме за това, че говоря добре, и добави, че очевидно съм доста инициативен.

— Защо не се кандидатираш в офицерската школа, Марчинко? — попита той. Обясни ми, че обикновено Военноморските сили приемат по петдесет редници и сержанти във връзка с някаква програма, наречена ПИО — Програма за интеграция на офицерите. Каза ми също, че аз съм точно такъв човек, какъвто търсят. — С удоволствие ще напиша препоръка за теб.

— Е, сър — отговорих, — не съм сигурен, че ПИО е за мен. Точно сега бих предпочел да съм старшина в групите за диверсия, отколкото командващ морските операции на цялата проклета флота.

— Защо?

— Ами знаете какви са старшините, сър. Те могат да действат така, че нещата да вървят. Те държат истинската власт във флотата. Нищо не може да се помръдне, дори и адмиралите, ако старшината не нареди.

— Можете да правите това и като офицер.

— Не съм много сигурен, капитане.

— Защо, Марчинко?

— По дяволите, сър, най-напред аз не съм завършил гимназия, пък ще трябва да се съревновавам с всичките тези офицери от академиите. Още от самото начало ще съм в неизгодна позиция. И на какво да се надявам? Вероятно да стана младши офицер на някой кораб. А, да си призная честно, да бъда младши лайнар от флотата — моля да ме извините, сър, — който ръководи някакви моряци с окъсани задници, не, по-добре съм си при диверсантите. Скачаме с парашути, плуваме — правим нещо.

Известно време той мълчеше и дъвчеше лулата си, а после поклати глава така, както го правят офицерите, след като изключат напълно, и каза:

— Е, ако някога промениш решението си, обади ми се.

Бележки

[1] Планина на остров Иво Джима, където САЩ побеждават японците през Втората световна война. — Б.пр.

[2] Филм за Втората световна война. — Б.пр.

[3] Старозаветен родоначалник, който е живял 969 години (Битие 5:21–27) и името му е символ на дълголетие. — Б.пр.

[4] Пръстен-играчка, който декодира тайни сигнали и е обект на голяма гордост. — Б.пр.

[5] Руузи Роудс на английски означава розови пътища. — Б.пр.

[6] Идиом, означаващ преживяване на силен оргазъм. — Б.пр.

[7] Торпеда с удължен взривен заряд. — Б.пр.

[8] Заек (англ.). — Б.пр.

[9] Птица (англ.). — Б.пр.

[10] Лисица (англ.). — Б.пр.

[11] Шеговито наименование на женските полови органи. — Б.пр.

[12] Извънземното същество от едноименния филм. — Б.пр.

[13] Здравейте (хавайски). — Б.пр.

[14] Приятно пътуване (фр.). — Б.пр.

[15] Сбогом (яп. език). — Б.пр.

[16] Мярка за претоварване при ускорение, равна на силата на земното притегляне. Тренираните пилоти издържат максимални натоварвания до 4–5g. — Б.пр.