Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Свирепия (24)

Глава 21

Предадох командването на „ТЮЛЕН-група 6“ на полковник Боб Гормли на 5 юли 1983 година. Идеята за напускането ми не беше моя, но бях изкарал три години (повечето командни постове са за по две години) и започнах да усещам тънки намеци, че Военноморските сили ме искат на друго място.

Как успявах да ги доловя? Ето един пример. Буквените оценки по рапортите за досиетата са подобни на училищните.^[1] „А“ е най-добрата, а „F“ е равна на слаб две. Тед Лайънс редовно ми пишеше оценки „В“ и „С“ и ме закопаваше с коментари като: „Бидейки под моето административно управление, подполковник Марчинко се намира под оперативния контрол на командващия за обединените операции и последният може най-добре да прецени дали постиженията на «ТЮЛЕН–6» заслужават запазването на командир, който не се съобразява с властите и оказва силно отрицателно влияние на добрия порядък и дисциплината извън собствената си група.“

Вицеадмирал Дж. Д. Джонсън, който ръководеше Атлантическата група наземни войски, редовно беше вземал страната на Тед, докато Дик Шолтс дойде, за да ни инспектира. След посещението на Шолтс отношението на Джонсън се промени. Той започна да ни помага и да ни подкрепя и за всеки неприятен доклад, който Тед пишеше по мой адрес, изготвяше доклад с противоположно съдържание. Отговорите му съдържаха текстове като: „«ТЮЛЕН-група 6» е строго секретна група, от която са пряко заинтересовани Белият дом и Обединеното командване. Това е единствената по рода си организация. Ето защо структурата, процедурите и обучението й трябваше да бъдат наченати без улеснението от опита на съществуващ подобен модел… Той трябва да преодолее неизбежната инерция на една система, подготвена да се справя с не чак толкова спешни неща. Често пъти е трябвало да излиза от системата, за да посреща суровите изисквания на сроковете за развиването на «ТЮЛЕН-група 6». Естествено, предизвиквал е учудване. Не ми е известен начин, по който би могъл да избегне това. Хората на делата и хората на думите често пъти влизат в недоразумение… Жалко е, че строго секретната природа на този проект и объркващата командна верига са довели до неласкавата оценка на подполковник Марчинко от прекия му началник.“

Но в крайна сметка всичките похвали на адмирал Джонсън не можаха да ми помогнат. Ведомството „ТЮЛЕН“ искаше да си ида. Ето защо на последния ми доклад за годност като команден офицер получих оценки „Н“ и „I“, които са толкова ниски, че всъщност се намираха извън оценъчната скала. Човек получава оценка „Н“, когато командващият военноморските операции го залови, че се намира в неговото легло и чука неговата съпруга на тяхната годишнина. Човек получава оценка „I“, ако дефлорира четиринадесетгодишната дъщеря на командващия върху билярдна маса в местната кръчма под съпровод от одобрителни скандирания на тълпа похотливи тюлени.

Аз получих оценки „Н“ и „I“, защото към 1983 година бях направил много повече от обикновено стъпване с подковани обувки върху Тед Лайънс. Номерата с Тед повторих и с бригадните генерали от Групата на Военноморските сили за война със специални методи–1 в Коронадо Дейв Шайбъл и заместника му Катал Флин-Ирландеца. Към 1983 година им бях омръзнал, бях заплашвал, отблъсквал, провокирал, обиждал и правел номера на бригадните генерали, занимаващи се с войната със специални методи по двете крайбрежия на Щатите. Що се отнася до мен, действията ми бяха оправдани — имах да изпълнявам мисия. По мнението на останалите аз бях преминал всякакви граници. Взимах най-добрите им хора. Докато те се бореха за всяко пени, аз — пред погледите им — си палех цигарите със стодоларови банкноти. Получавах най-хубавите играчки. Най-лошо от всичко беше, че съсипвах системата им. Отнасях се с повече уважение към моряците си с по-ниски звания, отколкото към полковниците и бригадните генерали. Ядях и пиех с редниците и старшините; организирах шумни забави и казвах „мамината ви“ на офицери от генералския състав.

Заваляха телефонни обаждания и записки. Проведоха се ред събрания. Взето беше решение и през месец юни 1983 година ме уведомиха, че ще бъда сменен, както и кой ще ме смени. Все се бях надявал, че Пол Хенли ще ме наследи. Но не би. След по-малко от четири седмици бях освободен. Нямах никакво право да се обаждам. Свалянето ми беше решено от командната верига на Военноморските сили по подбуда на бригадните генерали, заети с войната със специални методи и техните началник-щабове. Аз нямах право на глас. Пък и нямах никакво влияние: моят командир беше бригаден генерал от армията. Той можеше да ме протежира, докато бях командир на „Шестицата“. Но не можеше да попречи на Военноморските сили да ме снемат. Майната ти, Диверсанте.

Проведоха се няколко от обичайните празнувания, които предхождат смяната на командира, но липсваше носталгията, солидарността и другарството. Не получих никакви почетни значки, нито някакви други неща, които обичайно биват давани на отиващите си командири, защото бойците ми не узнаха навреме, че си тръгвам, за да могат да ги приготвят.

На церемонията ми нямаше червен килим, нито пък заместник на главния боцман, който да ме изпроводи на брега с тръбата си, нямаше корабна камбана, бели ръкавици, саби и излъскани обувки и униформи. Когато напуснах „ТЮЛЕН-група 2“ в Литъл Крийк, церемонията ми се проведе на голямата парадна площадка и духовият оркестър на Военноморските сили ми направи серенада. А тази смяна на командването се проведе при закрити врати в свръхсекретното ни помещение в Дам Нек. Облечен бях в цивилни дрехи. Говорих по-малко от десет минути, разказвайки за някои от физическите и бюрократични трудности, които ние от „ТЮЛЕН–6“ бяхме преодолели заедно.

След това Боб и аз прочетохме заповедите си. Излъгах, когато стигнах до онази част, в която казах, че съм готов да предам командването. Това нямаше значение. Думите бяха изречени. Прехвърлянето на командването беше извършено. Свърши се. Чувствах се празен, сам, предаден и разярен. И с основание: цял живот се бях подготвял да командвам бойна единица като „ТЮЛЕН-група 6“ и да я водя в действие. Постигнал бях голяма част от мечтата си — създадох, проектирах, изградих, оборудвах и обучих смятаната от мен за най-добра група воини в историята на страната. Но сега ме изблъскваха встрани, преди да мога да постигна целта, която смятах за най-фундаментална: да водя хората си в бой. Чувствах се обезглавен.

Заведох шепа хора в офицерския клуб в Дам Нек и след това — след това си отидох.

Да, често пъти съм дразнил околните и съм се държал отвратително. Но дори и враговете ми ще признаят, че „ТЮЛЕН–6“ беше най-добре обучената, най-смъртоносната и най-способната антитерористична група, съществувала някога. Да, нарушавахме правилата. По дяволите — ние натрошихме правилата на дребни парченца и ги изхвърлихме през прозореца. Но правилата, които изхвърлихме, бяха предназначени за бойните групи на самолетоносачите и на ядрените подводници, а не на седемчленни взводове. Като тюлени, ние трябваше сами да напишем устава си — една импровизирана библия на доктрината за нетрадиционната война. Това беше достатъчно трудно в една система, която исторически много по-трудно може да бъде накарана да направи завой, отколкото боен кораб, движещ се с пълна скорост. Проблемът беше усложнен от „ТЮЛЕН-група 6“, която не само написа отново правилата на конвенционалните Военноморски сили, но ревизира целия правилник на тюлените. „ТЮЛЕН-група 6“ не се вместваше никъде в системата на Военноморските сили. Ние бяхме сираци, отхвърлени парии и аз бях главният парий.

Нещата в „Шестицата“ започнаха да се променят, след като ме отстраниха. Боб наложи външен вид в стил Тед Лайънс: никакви монголски мустаци, никакви опашчици, никакви обеци. Косата можеше да докосва яката, но да не слиза под нея. Хората, които бях избрал заради мърлявия им външен вид, сега започнаха да изглеждат като спретнати богаташки копелета.

По-важно за успеха на мисията на „ТЮЛЕН–6“ беше, че Боб смени установения стил на командване. Той беше пасивен, а не активен командир. Аз винаги водех от предните линии. Боб водеше отзад. Оставаше в канцеларията си и изпращаше хората си на учение. Не тренираше заедно с тях. Не пиеше с тях. Не общуваше с тях. Под ръководството на Боб Гормли сплотеността на групата не се отнасяше за командващия офицер.

Чувах за тези обезкуражаващи неща, но от разстояние. Предстоеше ми отпуск от тридесет дни и исках да го използвам. Не можех да си припомня кога за последен път бях имал тридесетдневен отпуск. Жена ми гостуваше на семейството си и аз прекарах месеца в цапотене на къщата ни с прясна боя. Това упражнение ми се отрази добре — помогна ми да преодолея част от разочарованието, което изпитвах. След това, отпочинал и загорял от слънцето, заминах за Вашингтон. Военноморските сили все още ми дължаха една година в Националния военен колеж и беше време да я приема.

Само че нямаше да ми позволят да ида в Националния военен колеж. Никой не ми каза, че ще ми забранят това. Всъщност, ако не бяха шушуканията на някои от главнокомандващите за това какво щеше да се случи, аз щях да се появя във Форт Макнеър, за да се запиша, и да бъда публично опозорен, когато Военноморските сили ме информират, че не фигурирам в списъка на учащите. Но разузнавателната ми мрежа от „ТЮЛЕН-група 6“ все още функционираше. Предупредиха ме и така и не се явих. Вместо това отидох в командването на личния състав на армията и се изправих пред един контраадмирал, когото познавах от няколко години. Ще го нарека Дейв. Не изглеждаше особено щастлив да ме види.

— Дочувам, че няма да ми разрешат да ида в Националния военен колеж.

Дейв взе да мънка и сумти, а след това каза:

— Е, Дик. Политиката е да не бъдат изпращани хора, които нямат поне деветдесет и пет процента шанс за повишаване в полковник.

— Аз измежду тях ли съм?

— Така изглежда. В досието ти е записан Член 15 — „официално порицание“.

— Искам да го обжалвам. Порицан бях за автопроизшествие, в което дори не бях на волана. Шофьорът ми се блъсна в стълба, а не аз.

— Въпросът за това, кой е виновен, не е важен. В порицанието се казва, че шофьорът ти е бил на служба повече от осем часа — карал си го да работи твърде дълго.

— В „Шестицата“ нямахме работно време, Дейв.

— Зная. Но правилникът си е правилник. Нарушил си го и са те хванали. Освен това вече всичко е свършено. Молбата ти е отхвърлена. Няма да идеш във Военния колеж.

— Това е странно.

— Защо?

— Защото все още не съм писал никаква молба. Как, по дяволите, могат да отхвърлят нещо, което още не е написано?

Дейв се усмихна неловко.

— Хей, подполковник, това не е за ранга ми.

— Значи да вървя на майната си, така ли?

Той сви рамене, а след това каза:

— Слушай, Дик. Ти имаш отлично досие. Свършил си добра работа. Мога да ти уредя нещо страхотно на Хавайските острови. Или пък в Норфолк — ще ти уредя някоя щабна работа до 1988 година. След това ще се пенсионираш с тридесетгодишен стаж.

— Звучи ми примамливо.

— И по-добре така да бъде — става дума за работа в страната. Норфолк ще бъде идеалното място за теб. Близо е до дома ти. Ще можеш да идваш на работа късно и да си тръгваш рано — към три часа вече ще седиш у дома си до басейна. Ще си устроиш прекрасно имота, за да си гледаш спокойно старините.

— Не се обиждай, Дейв, но върви на майната си. Няма да се прибера у дома, за да се скапвам. Все още не.

— Както решиш. Но ако беше умен, щеше да приемеш предложението ми.

— По дяволите, познаваш ме от петнадесет години и никога не съм бил много умен, адмирале. И това е проклетият ми проблем. Аз просто съм един от онези задници, които обичат да работят.

 

 

Старият ми шеф, Ейс Лайънс, беше прехвърлен обратно в Пентагона. През последните две години Ейс, произведен в звание вицеадмирал — с три звезди, — беше командир на Втори флот и отговорностите му засягаха района от Карибско море до Северно море. Сега беше получил поста на Бил Кроу — заместник-командир по военноморските операции, отговарящ за плановете и политиката. Всъщност Ейс Лайънс беше операционният шеф за Военноморските сили на САЩ.

Отидох направо в неговата канцелария и поплаках на рамото му. Той като грижовен баща ме постави на коленете си, погали ме по главата, избърса ми носа и ме приласка като квачка пиленцето си. След това ме изрита в задника и ме окуражи да си потърся някаква работа.

Към края на 1983 година Ейс се постара да ме скъта в безопасност в едно пренаселено място в Командния център на Военноморските сили в Пентагона, който се състоеше от оживени и претъпкани стаи в D-образния коридор на четвъртия етаж. Там работех като член на колектив грозотии, които непрекъснато следяха движението по моретата и проследяваха кризисните ситуации в целия свят. Един ден през месец септември видях няколко катерици от разузнаването да се измъкват от секретната стаичка и да умуват пред морските карти по стените. Малка червена лампичка светна в главата ми. Обикновено тези момчета не ставаха от бюрата си, освен ако любимият им отбор току-що не е спечелил световната купа по бейзбол или пък ако не надвисне някоя криза във връзка с Международната отбранителна конвенция номер 4. Беше месец септември и следователно твърде рано за мачовете за световната купа.

Прокраднах се покрай стената и се вмъкнах между тях.

— Хей, момчета, от коя страна губим днес?

Не оцениха хумора ми. Но преди да изръмжат „чиба“, една от катериците изпусна дума, която не беше предназначена за мен: „Гренада“.

Пробутах своята версия на остроумен отговор:

— Гренада ли? Какво става там, карнавал ли има?

Никакъв отговор.

— Хайде, момчета, ако съществува дори и най-малък шанс да се уреди нещо за чукане, искам да бъда включен.

Тишина.

Отдалечих се, изпращайки към гърбовете им учтивия израз „Да ви го натикам отзад“. Упътих се към бюрото си, където лежеше секретният ми телефон. Не трябваше да ме поставят в командния център и да ми осигуряват секретна телефонна линия и компютризиран телефонен указател с приоритетни номера. Това улесняваше открадването на информация. След три часа, прекарани в разговори със седем командващи и куп младши офицери, имах доста добра представа за това, което ставаше. Щяхме да нападнем Гренада и „ТЮЛЕН–6“ щеше да бъде част от операцията.

Мамицата му! Аз бях издал командването преди по-малко от деветдесет дни. Все още считах „Шестицата“ за моя група. По дяволите, та аз бях осигурил личния състав и екипировката за нея. Аз бях обучил хората. Аз ги бях направил най-добрите стрелци в света. А сега някой друг щеше да ги води на война. Това не беше правилно, мамка му! Нямаше правда на този свят.

Шест минути по-късно се намирах в кабинета на Ейс и го молех да намери възможност да ме изпрати в качеството, на какъвто и да е — да помагам, да съветвам, да наблюдавам, да докладвам — за каквото и да е, но не да седя на задника си в стая без прозорци и да слушам съобщенията по радиото.

— Това съм го правил преди, Ейс, по времето на „Пустиня–1“, и се заклех, че никога повече няма да бъда толкова безпомощен.

Вицеадмирал Ейс Лайънс ми отговори деликатно, така както заслужавах:

— Майната ти, заднико! Не вдигай шум. Пет минути след като излезеш от тази врата, ще си помислиш, че си командир и това ще струва скъпо. По дяволите, Дик, ти не си командир, смениха те. Сега работиш тук, при мен. Затова, лайнен мозъко, вдигай си задника и се връщай в Командния център на Военноморските сили, където ти е мястото.

След като видя как се намусих, Ейс омекоти удара си:

— Окей, окей. Виж какво, Дик, ще бъда кратък. Ще те изпратя на секретаря на Военноморските сили като мой първи съветник за Гренада.

С подвита опашка се върнах в своя ъгъл и започнах да гледам кръвнишки. Продължавах да следя развитието на нещата. Колкото повече откривах за Гренада, толкова повече изтръпвах. Това ще бъде осиране от световна класа.

Как беше планирана операцията ли? Лошо. Доколкото можех да си я припомня и — както съветвах секретаря на Военноморските сили Джон Леман — се случи следното:

„А къде се намира Гренада, адмирале?“

„Нямам никаква представа. Вземи една карта, полковник, чувал съм това име — може би в някой от операционните ни планове «Острови»“.

„Да, ето го тук в атласа, адмирале, но, по дяволите, нямаме тактически карти, а само морски.“

„Ами иди в някое туристическо бюро и намери някакви туристически карти. Ще трябва да ни свършат работа.“

И точно това направиха, мама му стара!

„Това е информацията от разузнаването, адмирал.“

„По дяволите! За какво ходят американски граждани да учат медицина там? На какво се учат? На магьосничество ли? Хей, а тия проклети кубинци какво правят там? Защо не знаехме нищо за тях досега? Как сме пропуснали тази информация? О, как ще се обърка уикендът ми! По дяволите, полковник, жена ми и аз сме включени в турнира за голф и няма да отида. Загазил съм го вкъщи.“

„Сър, току-що възникна и още една подробност. Според нас тези кубинци тук са задържали като заложници онези студенти там на онзи остров, ето там.“

„А кой, по дяволите, се занимава със заложниците, полковник?“

„Обединеното командване, сър. Група «Делта». «ТЮЛЕН-група 6».“

„Ами хващай шибания телефон и им се обади. О, полковник, обади се и на Морската пехота. Те се занимават с островите. Иво Джима, Гуадалканал, Окинава — знаете ги. Спомням си, че имам Група с готовност за морски десант към Морската пехота, която чака да тръгне през океана към Бейрут. Имам една страхотна идея. Нека ги отпратим надолу към Гренада и да им създадем малко работа по пътя. Нека поизцапат обувките си и да пикаят в храстите. Тогава ще бъдат готови за ония средиземноморски чалмалии.“

За един славен, щур уикенд избърсаха прахта от някакъв план, лъснаха го, избърсаха го и го промениха така, че в него да се включи и Обединеното командване, и — voilà^[2] — роди се нов план за бойни действия!

Но на всеки самолет „Ц–141 Старлифтър“, превозващ рейнджъри от армията на юг, на всеки команден и контролен самолет ЕЦ–130ЦЗИ, на всеки десантен кораб и бронетранспортьор от десантната група на Морската пехота, на всеки американски военен самолет, хеликоптер или кораб незабелязано се беше промъкнал един злобен гратисчия. Казваше се Мърфи и девизът му беше „закон“.

— Обединеното командване беше добре организирано и обучено за операции по спасяване на заложници. Бойните групи на Обединеното командване имаха специално оборудване, средства за поддръжка и най-важното — собствена надеждна система за комуникация.

„Мърфи: Групите на Обединеното командване не можеха да разговарят с командира на конвенционалната тактическа група или пък с Морската пехота.“

— „ТЮЛЕН–6“ имаше определена среща „въздух-вода“ близо до бреговете на Гренада с американски боен кораб на Военноморския флот.

„Мърфи: Никой не каза на пилота, че не се намира над целта, когато подаде сигнал за скок. Никой не беше казал на тюлените, че има бурни ветрове на повърхността и високи вълни. Никой не провери дали корабът се намираше на мястото си.“

Резултатът беше такъв, че четирима добре обучени членове от семейството ми „ТЮЛЕН-група 6“ се удавиха в морето. Не бяха убити по време на действие. Това, което направи смъртта им криминално престъпление, беше, че нямаха никаква възможност да убият някого. Скочиха с над четиридесет и пет килограма оборудване в морето, където дълбочината е само три метра и половина, и се удавиха. Няма справедливост на този свят. Уведомих секретаря на Военноморските сили Лемън за смъртта им. Разказах му за Боб Шамбергер, един от първите в „ТЮЛЕН–6“. Той беше старшина, ръководител и се отнасяше като истински баща към хората си. Дундуркаше бебетата им, измъкваше ги под гаранция от затвора, помагаше им да решават личните и професионални проблеми и загина заради Мърфи. Разказах му и за Кодиак, който тъкмо беше станал баща. Хлапакът беше горд като паун, че вече има очевиден наследник и бъдещ член на „ТЮЛЕН–6“. Той също загина в ръцете на Мърфи. С тях загинаха и други двама стрелци. Четирима воини от „ТЮЛЕН–6“ сега стоят на вечна стража на дъното на океана и чакат зова на тръбата, за да се приготвят за поредната война.

— Местните островни правителства бяха предварително уведомени за предстоящите действия, макар да е всеизвестна истина, че в повечето от тях от години насам са проникнали агенти на кубинското разузнаване. Синьор Мърфи дочу рано за това и го разказа на кубинците в Гренада, така че те се приготвиха да посрещнат гринговците.

— ЦРУ нямаше постоянни агенти или оперативни работници в Гренада. Но те знаеха как да постъпят. Мистър Мърфи се погрижи подготовката на тайните операции да бъде извършвана от двама ветерани от осраната операция „Пустиня–1“ — подполковник Дик Гад, който се беше пенсионирал, и полковника от Военновъздушните сили на САЩ, Боб Дътън (като и двамата по-късно ще добият още по-голяма слава като участници в скандала с иранските контри).

Мистър Здрав разум казва: „Последния път, когато тези двамата се опитаха да подготвят операция, не стана нищо.“

Мърфи отговаря: „Не се тревожи, ще се справят.“

Мистър Здрав разум казва: „Но те са офицери от Военновъздушните сили, а кубинците се намират на земята.“

Мистър Мърфи отговаря: „Хайде бе, нали ти казах, че могат да се справят.“

— По време на основното нападение по въздуха водещият самолет „Старлифтър“, пълен с въоръжени до зъби щури рейнджъри, оплеска приближаването си, защото компютризираната му система за определяне на мястото за пускане на товара се повреди. Затова самолет номер 1 зави и си тръгна, а рейнджърите във втория самолет Ц–141 скочиха първи.

Мърфи: „Вторият самолет беше пълен с чиновници и тъпанари — групата за поддръжка на рейнджърите, чиито оръжия вероятно дори не са били заредени.“

— Един генерал от Военновъздушните сили, отговарящ за тази част на нападението, свързана с доставяне на хеликоптери за хората от „Делта“ и „ТЮЛЕН“, очевидно е решил, че не трябва да нарушава ограниченията за шума в един от съседните острови, като излети преди съмване. Не искал да събуди никого. Освен това генералът вероятно е смятал, че по този начин бойците, специалисти по войната със специални методи, могат да нападат целите си посред бял ден и да ги виждат по-добре. Резултатите, които Мърфи обожава, включваха голям брой ранени и доста повредени хеликоптери.

— Тюлените нападнаха и успешно превзеха радиостанцията на острова. След като неутрализираха защитаваната от врага цел, се обадиха, за да обяснят, че мисията им е завършена, и да питат къде са бойците, на които трябва да предадат обекта.

Войски ли? Искате някой да дойде и да вземе превзетата от вас цел? Съжалявам, лейтенант, това го няма в плана. Защо вие и хората ви не приключите и не се върнете на корабите си?

И как да направим това, сър?

Защо не с плуване, лейтенант?

И те точно така и направиха.

Дори и след превземането на острова мистър Мърфи не се отказа. Успя някак си да надхитри командира на оперативната група, вицеадмирал Джо Меткалф, и го накара да се опита да прекара до дома твърде много военни сувенири автомат „Калашников АК–47“. Разкриването на гафа на Меткалф в пресата му коства четвъртата звезда и го принуди да се пенсионира предварително.

След като изредих всичките тези неща за секретаря Лемън, се видя, че главният победител в операция „Убедителна причина“ беше сеньор Мърфи. Макар и студентите по медицина да бяха освободени без наранявания, четирима тюлени загинаха съвсем безпричинно: командването и контролът се провалиха напълно; стрелците от „Делта“ и „ТЮЛЕН“ бяха използвани като щурмови отряди, а не като бойци специалисти по войната със специални методи, чиято цел е „хирургическата“ намеса, претърпени бяха много загуби на хора поради невнимание и глупост, а Военновъздушните сили бяха действали по-скоро като професионален съюз на асансьорните техници, а не като пилоти бойци. Това беше достатъчно, за да ми се повдигне.

 

 

В началото на 1984 година бях извикан в канцеларията на Ейс.

— Знаеш ли какво ми причиняваше истинско главоболие във Втори флот? — попита той.

— Посещенията на конгресмени?

— Не се прави на много умен, Дик. Говоря за истинско главоболие.

— Не, сър.

— Добре. Ще ти кажа. Военноморските сили се бяха съсредоточили така силно върху съветската заплаха, че не обръщат внимание и не прахосват силите си, за да се борят с други може би еднакво опасни потенциални противници.

Кимнах. Не съм бил командир на „ТЮЛЕН-група 6“ през последните три години просто така.

— Тероризмът.

— Умно момче — каза адмиралът и започна да барабани по бюрото с кокалчетата на пръстите си. — Дик, ние сме мирновременни военноморски сили и мислим като такива. Това поражда мисълта за отговорност, когато стане дума за борба с тероризма. Германците, италианците, французите, англичаните — те си имат работа с тероризма всеки ден. Британските военноморски сили не се занимават само с изучаване на съветската заплаха, те имат предвид и заплахата от Ирландската републиканска армия. Французите трябва да се тревожат за баските терористи и за „Пряко действие“. Немците — за фракция „Червена армия“ и „Баадер Майнхоф“. Италианците? „Червените бригади“. Междувременно ние весело вървим в крак с тях. След това внезапно нещата се осират: някой задник взривява посолството в Бейрут или пък получаваме разузнавателни сведения за това, че иранците ще нападнат Шести флот със самолети-камикадзе или с лодки с дистанционно управление, и пощуряваме, защото не сме подготвени.

— Е, адмирале — казах аз. — Един от големите проблеми, които съм имал в „Шестицата“, беше да убеждавам командната верига, че антитероризмът е нещо, от което Военноморските сили се нуждаят.

— Каква беше обичайната реакция?

— Доста димни завеси. Повечето командващи офицери се интересуваха повече от това, че играя на техен терен, отколкото от това, дали щабът им ще бъде взривен от някой чалмалия. Беше толкова зле, колкото във Виетнам. Знаеш, че с взвода ми цъфвахме в някой лагер на специалните сили дълбоко в джунглата и проклетият командващ офицер започваше да скимти, задето ядем от неговите порциони и използваме питейната вода и да не дава Господ да се нуждаехме от куршуми или гранати. Винаги ми се е искало да питам: „Ние с един и същи враг ли се, бием или не?“

— Точно така. — По лицето на Ейс се разля една кисела усмивка. — Точно това е проблемът.

Стана и започна да се разхожда из стаята.

— Системата — каза той — проявява тенденцията да бъде статична, неподвижна, скована. Това е опасно. Ние като командири имаме склонността да реагираме, вместо да поставяме начала. Това също е опасно. Защо е опасно? Защото тези условия водят до самодоволство. А самодоволството е най-лошият шибан враг, който военният може да има.

— Тъй вярно, сър.

— И е точно така. — Ейс постави двете си ръце на бюрото и се наклони напред като горд проповедник, застанал зад амвона си. — В крайна сметка, момчето ми, ние не сме подготвени. Военноморските сили имат тридесет шибани правилника за отношенията с обществото, но няма един-единствен шибан лист хартия за това — какво да правим, ако сме изправени пред вероятността да ни удари бомбардировач самоубиец или пък радиоуправляема лодка, пълна със семтекс^[3]. Слагаме печат „Свръхсекретно“ на милиони листа хартия, а най-чувствителните ни инсталации са уязвими за нападения двадесет и четири часа в денонощието.

Започнах да разбирам накъде бие.

— Виж какво — продължи Ейс, като тъкмо започваше да се развихря. — Кой отговаря за сигурността във Военноморските сили? Бюрократите. Тъпите идиоти. Те мислят пасивно за всяко нещо. „Колко катинара имате?“, „Колко метра верига използвате, за да заключите задната си врата всяка вечер?“, „Колко списъка имате?“ Така не може да се осигурява никаква шибана сигурност, Дик.

Той удари по бюрото си.

— Не може да дърпаш хората, за да променят начина си на мислене за тероризма — трябва да ги буташ. Затова искам да разтърся цялата система. Затова искам да раздрусам клетката на Военноморските сили така, както никой досега. Искам нашите командири на бази да видят колко са уязвими. Искам да им натреса това нещо и да ги накарам да се научат от опит, да научат нещо, което няма да захвърлят в някое чекмедже и да го забравят. Искам да сложа край на всичкото проклето самодоволство. Заплахата е реална. Аз зная това. Ти го знаеш. Време е и те да го разберат.

Изгледа ме със същото възторжено и зловещо изражение което добиват старшините, ако замислят нов и коварен начин да будалкат нищо неподозиращите офицери.

— Иди и ми напиши една проклета записка. Проектирай поделение, което да изпита уязвимостта на Военноморските сили от терористи. Ела със записката следващия месец. А сега върви по дяволите и започвай да работиш!

 

 

Нарекох я „Червена клетка“, макар че официално се водеше ОП–06Д. Първоначално беше класифицирана някъде над „свръхсекретна“. Първоначално в групата имаше четиринадесет души: трима офицери и единадесет редници — цял взвод с два екипажа на лодки и седем плувни двойки. Класически дизайн „ТЮЛЕН“.

Тринадесет от нас бяха от „ТЮЛЕН–6“. Единственият външен човек беше един червенокос мърляв тип, ирландец с бебешко лице, Стив Хартман. Заслужил беше два медала „Сребърна звезда“ за секретни мисии в Лаос и Северен Виетнам като боец от разузнавателните части на Морската пехота. Хартман не беше боец според официалната дефиниция, използвана от специалностите по войната със специални методи — не беше нито от Специалните сили, нито от „ТЮЛЕН“. Но въпреки това беше един зъл кучи син, чиито таланти включваха и отваряне на ключалки, мотоциклетни надпреварвания, скокове с парашут и побоища из кръчмите. Притежаваше черни колани за три различни форми на карате и имаше достатъчно възможност да използва последните за добри цели.

Хартман беше единственият от нас, който някога е ял мозък от жива маймуна. Притежаваше и цапнатата уста на нюйоркски моряк, с която се беше сдобил по най-подходящия начин: на коленете на баба си по майчина линия. Баба Ноел държала кръчма за ченгета в Джаксън Хайтс, район в Куинс, където знаят как да се бият. Криела зад бара една бейзболна бухалка и знаела как да я използва.

Човек не можеше да не хареса Хартман. Може и да не е бил тюлен, но владееше езика на морската пехота, което включваше арсенал от каруцарски псувни, освен това е бил и разпределян на работа в ядрена подводница. Това означаваше, че винаги можеше да бъде водач на патрулите — в края на краищата беше единственият между нас, който излъчваше светлина в тъмнината. Тъй като поддържахме старата традиция да се надстрелваме за бири и обеди, най-доброто от всичко беше, че той се явяваше редовен източник на пиене и храна за нас (докато не се научи да стреля, което му отне около месец).

От „Шестицата“ откраднах майор Херцог за заместник-командир на „Червената клетка“, както и лейтенант Трейлър Корт. Бих искал и Пол Хенли да се присъедини, но го бяха изпратили на друго място и не беше свободен. Редниците бяха Пустър Петела, Коня, Змията, Бузестия, Хо-хо-хо, Златните близнаци Франк и Лари, един тип, когото наричах Минкстър, един умник, известен като Арти Ф, и любимият ми специалист сапьор и оръжейник Док Тремблей. Не се наложи да ги убеждавам твърде много да дойдат да играят с мен. Досега имаха по-малко часове, прекарани в обучение и повече в писарска дейност, подстригване и игра на футбол. Командният офицер не харесваше как момчетата пиеха и вилнееха. Змията отново искаше да носи обеца. Рич Бебето, който смяташе, че всички офицери са задници, се оплакал гласно от бумащината. Получил отговор, че ако не му харесва, може да напусне. Той напусна — и попадна право в ръцете ми. Останалите дочуха, че събирам нова група и дойдоха един след друг — „Тате, искам и аз да играя.“

Идването им беше класически пример за това как корабите напускат потъващия плъх.

Освен това имах идеалната работа за любимите си мърляви типове. След почти една година, прекарана в подготовки, писане на паметни записки за щаба и борба с бюрокрацията, най-после можех да събера бойците си и да изрека тайните думи: „Ще бъдем терористи.“ За такива воини сектанти задачата беше идеална. Освен че поддържахме квалификациите си от „ТЮЛЕН“ за плуване под вода, парашутизъм и диверсия, ние бяхме оставени на спокойствие. Нямаше официален цикъл за обучение, нито организирана програма. Всеки човек беше отговорен за собственото си състояние на готовност и боеспособност.

Личното ми положение също беше сладко. Независимо от оценките „Н“ и „I“ в рапортите ми накрая бях произведен полковник през февруари 1985 година. Досието ми, за което имаше известни противоречия, беше разгледано от адютанта правист на Ейс Лайънс, полковник Морис Сайнър. Сайнър беше прекарал стотици часове в продължение на пет месеца, изучавайки докладите за годността ми и претегляйки плюсовете и минусите. По негово мнение (и въпреки напрегнатите антагонистични задкулисни игри на бригадните генерали, занимаващи се с войната със специални методи от Западното и Източното крайбрежие, както и голям брой полковници и генерали с една и две звезди, с които се бях спречквал) аз имах правото да бъда повишен в звание. Ейс, който извършваше всичко по устав, изпрати констатацията на Сайнър на адмирал Рон Хейс, заместник командващия военноморските операции, който след съгласието с констатациите на Сайнър от страна на хората си одобри повишението ми. По-късно Ейс щеше да ми каже:

— Дик, това е единственият случай, в който системата работи изключително в твоя полза.

И не беше далеч от истината.

Временно или не, притежавах четири нашивки. Имах и политическа сила: работех за Ейс Лайънс и чрез него — за командващия военноморските операции. Според собственото ми тълкуване на положението не приемах ничии заповеди и не търпях глупостите на никой друг. Бях опиянен от себе си — безсмъртен по същия начин, както преди смъртта на Ришър, — чувствах, че групата ми е имунизирана срещу апаратчиците, бюрократите и силно заразния вирус на кретения, който поразяваше такава голяма част от Военноморските сили. Що се отнасяше до мен, не съществуваше генерал с една, две или три звезди, освен главнокомандващия, който да може да ни пипне. Приятелите ми ме обвиняваха, че живея в свят от фантазии, но това ме устройваше.

„Червената клетка“ беше включена към състава на Пентагона, но всъщност щабът ни се намираше в един бар в източната част на Дюк стрийт. Барът се наричаше „При Макгий Стрелеца“ и в него хората от взвода се събираха почти всяка вечер, за да пият, да буйстват и да се будалкат помежду си. Аз нямах много други занимания: през 1985 година се разделихме с жена ми. Решението беше правилно. Аз и Кати се бяхме отчуждили един от друг. Вече нищо не ни свързваше. Бях насочил вниманието си изцяло върху работата. Това означаваше, че пътувах почти през цялото време. Когато най-после се прибирах у дома във Вирджиния Бийч — Кати беше отказала отново да се мести във Вашингтон, — предпочитах компанията на тюлените пред тази на жена си и намирах извинения да се прибирам късно и да излизам рано. Прекарвах доста време из половин дузината барове на Вирджиния Бийч, където се навъртаха тюлените. Вечерята в дом Марчинко в редките случаи, когато се намирах там, преминаваше в неловка и болезнена тишина. Когато бяхме заедно, се чувствахме разделени от толкова дълбока пропаст, че Кати сигурно се е радвала на отсъствията ми. Децата бяха големи и можеха да приемат раздялата.

Поговорихме за тези неща и аз се изнесох. Тя задържа къщата във Вирджиния Бийч и продължи да се среща с всичките ни стари приятели. Аз се преместих в един апартамент-студио в старата част на Александрия и започнах ергенски живот. Апартаментът беше малък, но на удобно разстояние от Пентагона и от неофициалния ни щаб в „Стрелеца“. Змията и жена му дори си наеха апартамент от другата страна на Дюк стрийт, точно срещу „Стрелеца“. Той представляваше надстройка с две спални и го деляха с Пустър Петела. Повечето вечери Пустър и Змията се катереха по външната стена на сградата да се приберат вкъщи. Катеренето често пъти се превръщаше в състезание, на което останалите залагахме, като ги гледахме от паркинга на „При Макгий Стрелеца“. Ако Змията и Пустър се прибираха в неприемлив за Кити час, а това се случваше често, тя ги затрудняваше допълнително, като заключваше вратите на терасата, което ги принуждаваше да висят на ноктите на ръцете си, докато успеят да отворят прозорците. Понякога в такива случаи се изкатерваха доброволци, за да помогнат на злочестите тюлени.

Ако щабът на „Червената клетка“ беше „Стрелеца“, то площадката ни за игра беше целият свят. Можехме да действаме като истински терористи: пътувахме инкогнито, прекарвахме оръжията си на борда на пътнически самолети, избирахме целите, преди да нападнем, купувахме материалите за бомбите от железарски магазини или крадяхме необходимите неща от военноморските бази; изработвахме модели на експлозивните заряди и сами си правехме бомбите. Вече готови, се обаждахме заплашително по телефона в съоръжението и провеждахме нападенията си. (Играта на терористи не е новост за водолазите десантници. Най-първите от тях, обучавали се във Форт Пиърс, Флорида, през 1943 година — по онова време са ги наричали „Р и П“ или „разузнавачи и похитители“, — при завършването си провели десантно учение и отвлекли адмирала, отговарящ за Седми военноморски окръжен щаб в Маями. И това е станало в положение на пълна бойна тревога!)

Понякога използвахме военен транспорт, за да достигнем до целта си. Но в повечето случаи бяхме като революционните партизани на Мао Цзе Дун, които „преминават през масите като риба през вода“. Всъщност едно от притесненията на командващия военноморските операции адмирал Джеймс Уоткинс беше дали можем да пренасяме достатъчно оборудване със себе си през цивилни летища. Нямаше защо да се тревожи. Доказах му го в един късен есенен следобед. Тъкмо се бях завърнал от Лос Анжелос, където провеждах бърз преглед на сигурността, и Ейс ми нареди да се явя в кабинета на командващия за отрицателно време.

Явих се по дънки, работна риза, спортно сако и маратонки и незабавно ме вкараха вътре. Адмирал Уоткинс седеше зад бюрото си. Ейс седеше с лице към него.

Поздравих:

— Сър!

Уоткинс ме погледна:

— Загрижен съм за твоята група „ОП–06/Делта“, която лети по пътническите самолети. Новите разпоредби за сигурността ще ни попречат да движим „Клетката“ пълноценно, особено след като Ейс ми каза, че ще носите оръжия и оборудване.

— Не мисля, че сте прав, сър.

— Защо?

— Ами, адмирале — бръкнах в дънките си под чатала си, измъкнах един тъпоцевен револвер 38-и калибър и го поставих на бюрото на командващия. — Така се случи, че току-що летях с един пътнически самолет от Лос Анжелос — свалих и колана си, в чиято катарама беше скрита деветсантиметрова кама — и носех всичко това — завърших аз, като извадих чифт белезници от задния си джоб. От сакото си извадих сгъваема палка и я прибавих към купчината вещи върху бюрото.

Адмирал Уоткинс ме гледаше с широко отворени очи.

— Носил си всичко това в пътнически самолет и не са те спрели?

— Тъй вярно, сър.

Уоткинс се засмя. Погледна ме и каза:

— Свободен си.

Обърна се към Ейс:

— Ейс, радвам се, че този момък е на наша страна.

 

 

Във Виетнам научих, че най-добрият начин да нанесеш удар на Чарли е през задната врата. Сега аз щях да бъда Чарли и да нанеса удар на Военноморските сили през собствената й задна врата. Мисията на „Червената клетка“, както Ейс и аз я създадохме, беше да определя уязвимостта на съоръжения в базите, на командните и контролните пунктове, на операционните центрове, машините и средствата на въоръжение във Военноморските сили. Щяха да ни плащат да създаваме главоболия на хората — беше твърде хубаво, за да е вярно.

Независимо от арогантните ми речи пред мъжете от „Червената клетка“ Ейс беше изготвил дебела книга с напътствия, за да е сигурен, че „Клетката“ върши работата си според правилника. Придружаваше ни и юрист от Военноморските сили, за да проверява дали действаме съобразно закона. Всеки сценарий беше разработван внимателно, за да показва слабостите на една база, след това получаваше одобрението на Ейс, после и на заместник-командира по военноморските операции и неговия щаб, а най-накрая и на главнокомандващия на войската, в чийто район щяхме да работим. Ейс твърде добре познаваше склонността ми към импровизации и ме беше предупредил:

— Отклониш ли се от това, за което сме се споразумели, с теб и хората ти е свършено.

Вярвах му и повечето пъти се придържах към неговите правила.

Всеки командир на база също получаваше предварителни инструкции за това, какви точно цели ще атакуваме и кога ще го направим, за да могат да си засилят охраната. Ако се сметнеше за нужно, присъстваха и съдии, за да отчитат броя на пострадалите и убитите в ученията, когато използвахме бомби за поразяване на персонала. И за да се помогне на всяка база да поправи грешките си, ученията се записваха на видеолента. С помощта на оборудване за работа в условията на слаба осветеност и със съдействието на предишни тюлени в качеството на оператори на камерите осигурявахме нагледни уроци по борба с терористите. Видеолентата беше доказателство, че „Клетката“ правеше всичко, което казвахме, че сме направили — никой командир на база не можеше да спори за това къде сме били и къде не.

— Идеята — ръмжеше Ейс — е не вие, задници такива, да стреляте като тълпа откачени. Идеята е да научим Военноморските сили как да направят труден живота на терористите. Те са като крадци и ако една терористична група извършва оценка за нападение на две бази и едната от тях, изглежда, е в готовност, терористът ще нападне по-слабо подготвената база. Ето това искаме да разберат командирите на бази.

В началото на месец септември 1985 година „Червената клетка“ проведе една генерална репетиция в Норфолк. Теренът беше познат и затова операцията не изискваше много предварителна работа от страна на „Клетката“. Истинската работа беше да се открият начини, по които да вмъкнем снимачните си екипи в терористичните си „нападения“. В края на краищата от моите не се искаше просто да преминават през кордоните на охраната — всяка операция трябваше да бъде записвана. За щастие, като оператори на камери бяха наети трима бивши тюлени от „ТЮЛЕН-група 6“, а те можеха да се промъкват и прокрадват почти толкова добре, колкото и „Червената клетка“. В разстояние само на два дни успяхме да предизвикаме хаос във Втори флот и в щаба на Атлантическия флот с бомби и димни гранати и да запишем по-голямата част на видеолента.

След Норфолк свиках „Клетката“ на събрание в „Стрелеца“. Вдигнах тост с коктейл „Бомбай“.

— Окей, смрадливци, вече сме в действие и е време да тръгнем на път.

Командващият Военноморските сили Уоткинс беше бивш подводничар на ядрена подводница. Значи, най-доброто място за началото на набезите ни беше Ню Лондон, Кънектикът, където беше домът на ядрените подводници от клас „Трайдънт“ и „Буумър“. Посетих Ню Лондон и разговарях със съответните командири, които не бяха особено зарадвани от предстоящото ни идване. Въпреки хладния прием ние разработихме поредица сценарии, които получиха одобрение нагоре и надолу по командната верига. Накрая, рано през месец юни, заминахме на север, на гости на подводничарите.

Базата (всъщност те бяха две) се намираше на брега на река Темза, на около шест мили северно от Лонг Айлънд Саунд. В един район по-нагоре бяха разположени типичните за военноморските поделения ергенски жилища, магазин, кинотеатър, пощенска лавка, бараки; там бяха разположени и службите за командните и контролни функции на двете бази. По-важното беше, че имаше и склад за боеприпаси, в който се съхраняваха тактически оръжия като торпеда, а и по-загадъчни ядрени устройства. По-надолу, в реката, се намираха укритията, в които връзваха подводниците от клас „Буумър“ („Трайдънт“, твърде големи, за да могат да преминават под моста на щатско шосе 1–95, закотвяха другаде).

Ние се разположихме в Гротън, Кънектикът, малко по-надолу от базите, и започнахме да разучаваме. Не ни отне много време, за да установим, че базата е широко отворена.

Колко широко? Нямаше истински портал, а само път, по който се влиза. Между двете бази имаше железопътни линии за движение в западна и южна посока. Веригите на оградите, предназначени да не пропускат хора от главния път в базата, бяха разядени от ръжда. А в най-източния район на горната база нямаше дори и ограда — само една тридесетметрова шистова скала, обрасла с храсталаци и магарешки тръни. В подножието й се намираше оръжейният склад, заобиколен от двуметрова ограда с единична верига.

Готвихме се в продължение на три дни. Бузестия отиде в един магазин за железарски стоки на „Ейс“^[4] и закупи три чанти стока, които превърна в запалителни устройства, бомби и необезвреждаеми мини. Бомбите бяха увити в светлоотразителна хартия, мините и запалителните устройства имаха червени мигащи лампички „експлозиви“.

Наех един малък самолет и Коня ни прекара под моста на шосе 1–95, като намокрихме колелата си в Темза. Летяхме над укритията за подводниците. Никой не ни разкара. Наехме лодка и издигнахме съветското знаме на кърмата й, а след това минахме бавно край подводниците в доковете, като ги снимахме съвсем открито и записвахме секретни подробности от конструкцията им. Сухите докове бяха открити и незащитени — ако искахме да се блъснем в някоя подводница, нищо не можеше да ни попречи.

Впуснахме се в бродене из местните барове. Хартман, който беше служил на подводници, базирани в Ню Лондон, представи списък на най-добрите. Терористите, особено европейският боклук от средна ръка, от който са съставени групи като „Червените бригади“, „Баадер Майнхоф“ или „Директно действие“, обичат да бродят из баровете. Там подслушват клюки от базите, пребъркват джобове и крадат пропуски. Един предприемчив терорист може да иде в бар, в който се навъртат военни, и да излезе с документи за себе си и колата, с комбинации от сейфове, които често пъти биват съхранявани в портфейли (невероятно, нали), а дори и с операционни графици, които хората захвърлят, без да мислят, в куфарчетата си. Открихме баровете, посещавани от хората на Военноморските сили, както и заведенията, където ходеха работниците от корабостроителниците на „Дженерал Дайнамикс“ (там се строяха „Трайдънт“). Работата беше тежка, но не се оплаквахме.

След това Минкстър, който можеше да говори най-добре с арабски акцент, се обади по телефона и отправи първата заплаха. Обади се по обществения телефонен номер на Ню Лондон.

— Военноморска база. Можем ли да ви помогнем с нещо?

— Да — отговори Минкстър. — Тук е Движението за свободна еякулация на Палестина. Освободете всички затворници или ще си изпатите, ционистки неверници такива!

Затвори телефона, преди операторката да може да каже: „Каквоооо?“

Същата вечер базата се намираше в пълна бойна готовност. Охрана от морската пехота патрулираше около оградата в близост до главния вход. Хора от военноморската охрана пазеха страничния портал, през който минаваше един път до болницата на базата. Разположените около оръжейния склад сензорни устройства за долавяне на движения бяха включени. Но сензорите защитаваха сградата само от две страни. В края на краищата кой би постъпил толкова невъзпитано, че да влезе отзад?

Похитителите на Рики, ето кой. Бузестия и аз наблюдавахме как Франк, Лари, Змията и Пустър се спуснаха надолу по скалата и тихо влязоха през широко отворената „задна врата“.

Ръгнах Бузестия.

— Картината от остров Ло Ло се повтаря. Всички наблюдават предната врата, а ние влизаме да плячкосваме отзад.

След като четиримата тюлени извършиха тайния десант, спуснахме при тях хората от снимачния екип, които се разположиха в удобни позиции, за да снемат действието.

Лентата се движеше. Лари и Франк се завряха под верижната ограда и се прокраднаха до другата страна на склада. Пустър и Змията отидоха от другата страна. Някакъв часови, който носеше автомат без куршум в цевта, им се изрепчи. Още преди да може да реагира, Пустър го „застреля“ с пистолет със заглушител и той падна. Един от съдиите го вписа като убит. След това започна веселото. Пустър минира два резервоара за пропан-бутан. След това той и Змията отвориха ключалката на една от страничните врати и поставиха експлозивен заряд с детонатор с часовников механизъм в съседство със зоната за подготовка на ядреното оръжие. Между торпедата скрихме още импровизирани експлозивни заряди.

За да направи поражението оскърбително, Пустър закачи на склада един огромен надпис върху спален чаршаф. Надписът беше: „БУУУМ! С любов и целувки ви поздравява Движението за свободна еякулация на Палестина.“ После всички се изкачихме по скалата, скочихме в колите, които бяхме паркирали на съвсем видно място до пътя, и си заминахме.

След задоволително прекараната вечер се заехме със сериозна терористична дейност. В един от избраните от нас барове подбрахме чифт от по-добре изглеждащите работнички на „Дженерал Дайнамикс“. Докато те танцуваха с Пустър и Франк Насипното злато, аз им откраднах пропуските.

Мамка ви, госпожи.

Бяхме нанесли удар на първата база без проблеми. На втория ден нападахме болницата, комуникационния център и щаба без никаква съпротива. Причината беше ясна още от самото начало. Подводничарите бяха много подредени хора. Те работят по проверочни списъци. След като нещо е проверено, то се зачерква от списъка и никога вече не се проверява. Терористите не работят по проверочни списъци, а удрят целите според случая. Затова чакахме, докато охраната посетеше някое място, а след това нападахме и бяхме сигурни, че никой няма да ни чака.

Същото нещо се оказа вярно и относно укритията за подводниците. Пак през втория ден изпратих Минкстър, Рич Бебето, Коня и Арти Умника нагоре по реката до един пристан за яхти. Там те се преоблекли във водолазни костюми, сложили дрехите си във водонепромокаеми торби и слезли с плуване до укритията. Изкачили се по скелето, преоблекли се, закачили торбите на пристана и отишли на работа. Най-напред намерили часовите, които си седели на спокойствие в кабинките, за да си пият кафето, и ги умирили. След това скрили експлозиви между плоскостите за управление на една от ядрените подводници. Качили се на друга подводница и поставили разрушителни заряди в контролната зала, в отделението на ядрения реактор и в торпедната зала. Когато ги попитали какво търсят там, те се измъкнали с оправданието, че са от поддръжката от „Дженерал Дайнамикс“. Никой не им поискал да се легитимират, но дори и да са го сторили, те имаха картите, откраднати от предишната вечер. Щяха да ги размахат, като внимателно поставят палци върху снимките, и никой нямаше да разбере нищо.

Тюлените свършили работата си, преоблекли се във водолазните си костюми и доплуваха до яхтклуба, където ги чакахме.

След това отново излязохме да се веселим.

Командирът на базата, полковник, не беше особено щастлив, когато му показахме записите. Шефът му, един ескадрен командир с две звезди, когото ще нарека адмирал Перко, беше още по-малко очарован.

— Полковник — каза той, — това учение не беше честно и не трябва да се брои. Хората ви не играха според правилата.

— Какви правила, сър?

— Ами вие сте се спуснали по скалата, за да нападнете оръжейния ми склад. Не сте ми казали, че ще правите такова нещо. Плували сте по реката и сте дошли в доковете, когато сте нападнали подводниците. Ако знаехме, че ще дойдете оттам, щяхме да ви очакваме. Не можем да поставим хора, които да наблюдават всичко.

— Убеден съм, че Абу Нидал от Народния фронт за освобождение на Палестина ще вземе под внимание съображенията ви, ако решат да нападнат базата, сър.

— Не ми се правете на умник, полковник.

— Moi? Дики?

— Не, сър. Дори не бих помислил такова нещо, сър.

Командирът на базата ме изгледа намръщено.

— Вашите така наречени терористи се обадиха и казаха, че ще ударят магазина. Ние имахме готовност, но те не го направиха.

— Не, полковник. Вместо това ние ударихме комуникационния център.

— Това не е честно.

— Вижте какво, господа. Нека обясня по-подробно. Терористите не работят по никакви правилници. Тук имате една приятна, спретната база, която вероятно работи много ефективно. Но по отношение на сигурността вие сте изключително уязвими. Не показвате никаква инициатива. Видеокасетите, които командващият военноморските операции ще получи, а съм сигурен, че си умира от желание да ги види, защото и той е подводничар, показват как взривих четири от ядрените ви подводници и как можех да взривя всичките, ако исках.

Адмирал Перко се наежи:

— Това е друг въпрос, полковник. Хората ви нямаха право да се качват на подводниците. Нямат пропуски.

— В такъв случай защо не ни спряхте?

— Този въпрос не е честен.

— Адмирале, тук честността няма никакво значение. Споразумяхме се, че ще играем с подводниците. Най-добрата защита срещу вражеските подводници е да ги държим в пристанището. Следователно лошите трябва само да огънат един вал или да развалят една управляваща плоскост или пък някое витло — и флотилията ви от подводници за мултимилиони долари закъсва.

Подхвърлих откраднатите пропуски на бюрото на Перко с думите:

— Може би ще искате да върнете тези карти.

— Господи — въздъхна той, — това е…

— Адмирале — прекъснах го аз. — Морските пехотинци, които се грижат за вашия главен портал, не използват същите радиочестоти, както наетите от вас полицаи, които патрулират около базата. Полицаите могат да разговарят със службата ви за сигурност, но не и с командването за разследвания и сигурност на Военноморските сили. Никой не носи заредено оръжие. Никой не спира нарушителите. Верижните ви огради са високи само два метра. Всеки може да отиде с плуване в укритията за подводниците. Сигурността тук намирисва.

Перко се засегна:

— Не бъдете недисциплиниран, полковник! Започваше да ми писва от него, но запазих благоприличен тон:

— Не съм недисциплиниран, адмирале. Заместник-командващият по военноморските операции е загрижен за сигурността ви. Вярвам, че има основания за загриженост, защото сигурността тук наистина смърди, и точно това ще напиша в доклада си.

Когато напуснах, добрият адмирал вече пишеше оплакване до Ейс. Първото от многото писма, които той щеше да получава.

 

 

Бяхме свършили добра работа през седмицата. Бяхме показали слабостите на базата за подводници и дадохме повод на хората от охраната да помислят. Дори успяхме да ядосаме адмирала — нещо, което приемах като комплимент. Бих желал да го тероризирам и през уикенда, но една местно спонсорирана регата с яхти по Темза ни накара да променим плановете си. Ейс беше твърд по отношение на някои процедури: можехме да си правим бъзици с Военноморските сили, но не и с невинни цивилни граждани. И все пак уикендът беше твърде красив, за да се прибираме у дома. Затова, вместо да се върнем във Вашингтон, ние отидохме на север в Масачузетс на двудневно ядене на миди.

Един от цивилните членове на снимачния ни екип беше бивш тюлен от първите хора в „ТЮЛЕН-група 6“ — висок лейтенант, известен като Сенатора. Кариерата му във Военноморските сили беше прекратена от нещастен случай по време на обучение, при който беше загубил едното си око. Сега той работеше за една консултантска фирма по въпросите на сигурността, която осъществяваше филмирането на нападенията на „Червената клетка“.

Родителите на Сенатора имаха голяма къща точно на плажа в Южен Масачузетс, на около четиридесет мили от Бостън, и точно там отидохме всички. Накупихме бира в количества, достатъчни за потопяване на една лодка, и прекарахме уикенда в ядене на пуканки, раци и пушена риба, като готвехме всичко на плажа. Партито продължи 48 часа без прекъсване.

Парти ли? Обърнахме го на карнавал, какъвто се провежда през Сирна неделя. Празненството ставаше все по-шумно и буйно и съседите започнаха да идват един по един. Жените оглеждаха мускулестите тюлени. Тюлените оглеждаха добре сложените жени. Пустър се влюби. Борихме се един с друг и хвърляхме всеки, който ни попаднеше — най-често млади и хубави момичета — във водата. Играхме волейбол в стил „ТЮЛЕН“, който е доста груб спорт. Очертахме спретнати пътеки от празни бирени кутии в стила на Евърет Е. Барет, за да проявим таланта си като специалисти по парков дизайн.

Приготвихме храна като за тюлени — издълбахме огромна дупка, натъпкана с морски водорасли, и в нея опушихме раците, мидите, пуканките и картофите. По-късно, след като изпиехме достатъчно бира, еднометровата дупка щеше да бъде готова за ходене по жарава.

Някои от нас предпочитаха да си приготвят собствени уникални храни. Родителите на Сенатора наблюдаваха удивени и ужасени как Лари Насипното злато laissez les bons temps roulez^[5]. Направи класическо освинване с бира „Куърс“ в стил „Лари Насипното злато“ и отиде да скита сам по плажа. След известно време — никой не може с точност да каже колко — се върна, носейки една мъртва чайка. Стоеше мълчалив и като гледаше мрачно в запаления от нас огън, отхапа главата на чайката.

— Какво прави той? — поиска да узнае татко Сенатор, като гледаше как Лари дъвче.

— Прави си зъбен камък от чайка — търпеливо обясни Херцога.

Останалата част от групата трябваше да бъде задържана с физически усилия, за да не хукне да търси мъртви същества, които Лари да яде. Беше дълга, дълга нощ.

В неделя сутринта, след като всички дойдоха в съзнание, наехме една лодка за лов на раци, заредихме я с пет-шест каси бира и прекарахме утрото в обиколки около брега. След третата каса Змията реши, че ще се вози в плоската лодка, която теглехме след себе си. Добра се до нея, като се придържаше за теглещото въже и се настани с две опаковки от по шест кутии бира.

Останалите бяхме доволни просто да лежим на слънцето и да гледаме огромните къщи, накацали над далечния бряг. Изведнъж Трейлър Корт роди една умна идея:

— Упражнение по хвърляне на вещи и изваждането им — извика той. — Всички тюлени във водата!

Заповедта си е заповед. Трябва да даваме пример. Без да чакам, се хвърлих през десния борд и цопнах в Атлантика напред с главата, като заплувах встрани от лодката. Ох! Водата беше ужасно студена — толкова, че топките ми почти се свиха с пукане. Изтласках се към повърхността и се задържах отгоре й в мига, в който голямата, мускулеста ръка на Змията, се бе насочила към мен като бухалка. Той ме грабна за гърлото и ме метна с лекота в плоскодънката.

— Благодаря — изхриптях.

— За тебе винаги, полковник. — Змията посочи към Лари Насипното злато, който се метна надолу с главата. — По-добре тръгвай, полковник, защото Лари ще трябва да бъде изваждан.

Потънал до кръста във водата и местейки последователно ръцете си по петнадесетметровото въже, се добрах до лодката. Малко преди да се изкача на кърмата, бях оставил маратонките и един от чорапите си в разпенената диря на витлото. Изтощен се строполих на ръце и колена върху палубата.

— Как беше, полковник? — попита Пустър.

— О, супер беше, Пустър, страхотно! Защо и ти не опиташ?

Лежах по гръб на предната палуба, мокър, измръзнал и солен. Портфейлът ми беше подгизнал. Маратонките — потънали в океана. Отпечатъците от пръстите на Змията, който ме изтегли от водата с едната си ръка, се виждаха на врата ми като пет ухапвания от жена. Адамовата ми ябълка туптеше болезнено. Но слънцето беше ярко, небето — синьо, а над мен стоеше някой и наливаше бира в отворената ми уста.

Помислих си, че Господ ме е пратил на тази земя, за да мога да бъда точно тук и да правя точно това с тези мъже — моите мъже. Всичко беше абсолютно, напълно, неотменимо, изцяло и докрай идеално.