Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Свирепия (19)

Глава 16

Никога не си поставям за цел да си създавам врагове, но винаги съм бил агресивно и мислещо за мисията си същество и затова правех всичко необходимо да свърша работата, без оглед на последствията. Този начин на мислене не ми спечели много приятели сред обикновените офицери от Военноморските сили. Много от тях аз принуждавах, насилвах, заставях, заплашвах, а от време на време и трясвах в цимента. И все пак просперирах в системата. Една от причините беше, че обикновено противниците ми ме подценяваха. Те виждаха единствено яко пиещия кръчмарски побойник, буйния луд Марчинко. Не знаеха, че препоръките в досието ми от времето, когато бях щабен адютант и аташе, бяха също толкова добри, колкото и тези от Виетнам. Мислеха, че тъй като ръкавът на ризата ми беше размер 35 и казвах „мамицата ти“ на адмирали, че аз съм просто един груб побойник и змиеядец. Разбира се, че казвах „мамицата ти“ на адмирали, но не на всички адмирали, а на онези, които бяха ми го казали първи. Известно е, че съм използвал и думи с повече от една сричка; писал съм и свързани документи с прости разказни изречения.

Винаги ми е било от полза да държа хората в състояние на несигурност. Във Виетнам поддържах Чарли в състояние на несигурност, като го удрях силно там, където очакваше най-малко. Поддържах офицерите и бойците от „ТЮЛЕН-група 2“ в състояние на несигурност, като ги предизвиквах да извършват сто процента повече от това, което смятаха, че могат да направят. Поддържах и задници като Франк Андерсън в състояние на несигурност чрез комбинация от непредсказуемост, бюрократичен тормоз, циничност и криещата се най-отдолу заплаха с груба, брутална физическа сила. Много често всичко беше игра, предназначена да осигури политически резултати, но Франк и подобните нему не разбираха това.

Естествено, по традиция враговете ми пропускаха факта, че винаги съм бил животно-политик. Рано в кариерата си открих, че е по-лесно да пуснеш нещо върху хората от голяма височина, отколкото да го буташ нагоре по командната верига. Обсъдих идеята за колежа с адмирал Пийт, вместо да казвам „Може ли?“ на някой полковник. Като аташе информирах адмирали, които биха могли да помогнат на Военноморските сили на кхмерите, вместо да си губя времето с младши офицери, които не биха могли. И когато например исках да заведа „ТЮЛЕН-група 2“ на обучение в Пуерто Рико, не пишех паметна записка до Франк Андерсън и не хленчех „Моля ви, сър, предайте го по-нагоре.“

Уредих една среща с мой познат заместник-адмирал и му пробутах идеята за изпращането на „ТЮЛЕН-група 2“ с всичкото оборудване и екипировка в Рузи Роудс за десетседмично учение в извънредна обстановка. Логиката ми беше неотразима: в един сценарий на война между САЩ и Съветския съюз нямаше да пращаме тюлените група след група. Цялото поделение би било преместено на предни позиции.

Но досега такова нещо не беше правено и се питах дали адмиралът не смята, че е време да опитаме дали такова нещо е възможно.

Адмиралът отговори, че е време и ще гледа да уреди одобрението за подобно учение.

Гледах като невинен страничен наблюдател как адмиралът хвърли плана ми от небосвода с три звезди върху главите на нищо неподозиращите младши офицери. Когато разни командващи и капитани идваха да ме питат: „Какво ми стори и защо ми причиняваш всичките тези разправии?“, аз ги поглеждах невинно и отговарях: „Moi?“

Казвах само това. Разбира се, всички ние знаехме как стоят нещата. А си мислех: „Parce que je suis un phoc et vous etes les phocees“ — „Аз съм този, който чука, а вие сте чуканите.“

Но имах приемливо оправдание и получих исканото от мен прехвърляне на поделението. То има пълен успех: първото едромащабно влизане в бой на цяла група тюлени с всичките механизми за поддръжка. И все пак мисля си, че офицерите, които засегнах, вероятно са вписали името ми в картотеките си с надпис „Всичко се връща“.

Обвиняван съм в арогантност и се признавам за виновен. Обвиняван съм, че съм натривал носовете на хората в лайната и това ми е харесвало твърде много. Съгласен съм с обвинението. Честно казано, една част от мен винаги се е стремила към саморазрушаване, част, която иска „да отваря парашута ниско“, независимо от последиците. До известна степен обяснението е просто: харесва ми усещането за живот на ръба, обичам да се натоварвам до абсолютната крайност и да се чувствам безсмъртен.

През дните ми като редник желанието за саморазрушаване можеше да бъде приписано на изблиците (или глупостта) на младостта. Като младши офицер във Виетнам можех да се оправдавам с жажда за кръв и с екстаза на битката или, ако щете, с пристрастяване към чувството за опасност. Но като командир на бойна единица нямах оправдание за злобното будалкане, което прилагах на висшестоящите и което щеше да ми се върне по-късно. И въпреки всичко правех точно това и нещата ми се върнаха. В повечето от случаите се борех за момчетата си, за тяхното състояние и удобство или пък, за да им осигуря най-доброто оборудване и обучение. В други случаи прецаквах братята офицери, защото не харесвах начина им на мислене.

Например по време на второто ми пребиваване във Виетнам през 1968 година командващият офицер на „ТЮЛЕН-група 2“ беше един майор на име Тед Лайънс или както педантично подписваше документите си, Едуард Лайънс III. Той имаше преждевременно побеляла коса, беше слаб и прав като струна маратонец, чиито спартански, педантични и стриктни възгледи изглеждаха — поне на мен — като онзи суров манталитет, който много често е жалък продукт на размахващи се линии за чертане и внушаващи вина тесногръди монахини.

Тед беше добър командващ офицер дотолкова, доколкото ме оставяше на спокойствие, и ми написа добри характеристики. („Динамичен, агресивен офицер… с атлетическо телосложение и хубав външен вид… без колебание предлагам за повишение, когато се стигне до такова“ беше представителна част на прозата му.) Но като водач на тюлените, като наставник и човек, към когото да гледам, аз открих, че му липсват онези неизказани смъртоносни качества на ловеца, които правят големите воини велики. Когато мислех за Тед, което не се случваше твърде често, винаги си го представях с пълнител патрони в ръка вместо с автомат.

Да преминем осем години по-късно — 1976. Сега аз бях майор и вършех старата работа на Тед. Командвах „ТЮЛЕН-група 2“. Той, вече полковник, беше командир на Група за подводна диверсия 21. Смяната ни като командири беше предвидена за един и същи ден. Около два месеца преди церемониите Тед ми се обади по телефона:

— Дик, можеш ли да промениш датата си за смяна на командира? Бих искал да ползвам парадната площадка, но виждам, че съгласно календара ти вече си я ангажирал за своята церемония. Струва ми се, че след като съм по-старши от теб, ти би могъл да се преместиш от петък в сряда и да ми разрешиш да ползвам площадката.

Звучеше толкова… предвзето. Точно така. Тед беше предвзет задник, вечно с тетрадка в ръка и не можех да го понасям. Затова майната му.

— Майната ти! — отговорих. — Планирал съм си площадката от дълго време насам.

— Аз също.

— Е, трябвало е да планираш по-добре, лайнен мозък, нали? Заградил съм си проклетата парадна площадка и така ще остане. Разбира се, ако искаш да я делим, мястото е достатъчно.

Гласът му стана леденостуден.

— Не, благодаря, Дик. Ще се разпоредя за друга площадка.

Така и направи. Неговата смяна на командири се състоя зад гаражите на Куонсет-хът върху малък паркинг, омазан с масло. А моята церемония се проведе на безупречно излъсканата парадна площадка с белите бордюри и с големия оркестър на Военноморските сили, който свиреше „Вдигнете котвите“ при пристигането на гостите ми.

Забравих този инцидент. Не и Тед Лайънс.

 

 

Прекарах десет месеца като ерген в Монтгомъри, Алабама, където присъствах на курс за командването и щабните служители на Военновъздушните сили във военновъздушната база в Максуел. В същото време изкарах диплома за магистър по политическите науки от университета в Обърн. От Алабама се преместих във Вашингтон. Кати и децата пристигнаха след два месеца. Имаше едно свободно място за изпълнителен офицер в ОП–06, което на жаргона на Военновъздушните сили означава канцелария на заместник-командира за военноморските операции, Отдел текущи планове и политика. Кариерата ми се намираше в режим „задържане“, защото не подлежах на включване във втори команден пост и не бях прекарал достатъчно дълго време като майор, за да бъда повишен отново. Ето защо трябваше да си намеря работа, при която да мога да чакам, докато стана подполковник, като в същото време си изградя мрежа от настойници, които ми бяха нужни, за да направя скока до полковник, а след това и овчарски скок до адмирал.

Никога не бях предприемал разходка из Пентагона и мисълта, че ще мога да опозная коридорите с дължина 17,5 мили — да не говорим за тълпата приятелски настроени адмирали, навремето ми изглеждаше като много добра идея. Реалността беше твърде различна от предубежденията ми. Изпълнителните офицери от Военноморските сили се намираха в най-долното стъпало на веригата на одобренията — стълбата от документи, решаващи съдбата на персонала и спускаща се от завеждащия военноморските операции и Обединеното командване. Бюрокрацията в Пентагона до голяма степен наподобява бюрокрацията на Конгреса. Горе на Капитолийския хълм може членовете да гласуват законопроектите. Но да избегнем недоразуменията: персоналът на Конгреса върши всичката задкулисна работа; сътрудниците обработват повечето преговори, свързани с кръвопролития, които дават възможност тези законопроекти да се появят на бял свят. Комитетският и подкомитетският персонал е този, който оформя точния език на законодателството.

Ние, безличните същества, вършехме до голяма степен същото за главнокомандващия военноморските операции точно така, както другите изпълнителни офицери от всеки бранш на армейските служби работят за своите главнокомандващи. Всеки от нас беше едновременно щабен служител, занимаващ се с изследователска работа, и парламентьор, водещ преговори със съответния си колега от другите браншове, опитвайки се да продаде гледната точка на своята армейска служба.

След като ни възложеха задача, ние написвахме паметна записка за офицерите плановици, които в по-голямата си част бяха полковници. Те бяха старшите служители, които се осмеляваха да се качват в три и четиризвездните небеса, за да инструктират олимпийците. Понякога младшите лайнари като мен биваха поканени, за да носят някой куфар, да превключват прожектора на диапозитиви или пък да държат показалката. Но общото правило беше, че изпълнителните офицери нямаха много време — ако изобщо се случеше да имат такова — за среща лице в лице с адмиралите. Дотук с моята мрежа.

Ако ние не ходехме при тях, то писаните от нас документи отиваха: ние осигурявахме практически всички паметни записки за главнокомандващия военноморските операции, когато той присъстваше на събрания на Обединеното командване. Разбира се, ние не инструктирахме главнокомандващия. Информацията му беше давана като смляна храна от заместник командващия или от някой от многото заместници, помощници или заместник-помощници на главнокомандващия. Те от своя страна получаваха сведенията си от офицерите плановици. Ние осигурявахме информацията на офицерите плановици. Всичко приличаше донякъде на детската игра „счупен телефон“.

Когато главнокомандващият военноморските операции зададеше въпрос, последният биваше хвърлен върху нас като дълбоководна мина. Ние се впускахме в работа, за да извършим необходимата проучвателна работа и да напишем проектоотговор. Началниците одобряваха работата ни и я предаваха по-нагоре по стълбицата. На всяко стъпало паметната записка или доклад получаваше ново одобрение. Ако не получеха такова, биваха връщани за доработване, за промяна на тона или на съдържанието.

Аз имах две невероятно щастливи попадения, които ме изтласкаха нагоре много по-бързо, отколкото можех да очаквам. Първото беше щастието да работя за един полковник на име Ейс Лайънс. Ейс беше випускник на академията и представляваше един шофьор на кораб с тесен кръст и едри като варел гърди. Беше около четиридесетте и имаше тригодишен стаж като старши адютант на заместник командващия военноморските операции (от отдела за текущи планове и политика). Той беше едно от златните момчета на Военноморските сили и беше на път да стане адмирал. Но за разлика от хората, готови да получат адмиралско звание, Ейс разсъждаваше като воин и често пъти псуваше като моряк. Успокоявах се, когато ме наричаше „задник“, и разбрах, че напредвам, когато този епитет беше заменен с „лайнар“. Неведнъж ми се струваше, че по някакъв начин Ейс имаше роднинска връзка с Ев Барет.

Вторият ми пробив се осъществи, когато вече бях работил около пет месеца и ми дадоха нов портфейл — разузнаването. Офицерът, отговорен за разузнаването, напускаше. Той знаеше, че съм бил военен аташе, което означаваше, че имам представа от разузнавателна дейност. Освен това като специалист по войната със специални методи разбирах колко ценни могат да бъдат „свежите“ разузнавателни сведения. Ейс ми беше дал свободата да разширя военните операции със специални методи в плановете на Обединеното командване. Бях имал възможност да се срещна с повечето ключови фигури на адмиралско равнище с четири звезди. Работата ми по разузнаването ми осигури истинския достъп до властта в Пентагона: строго охраняваната информация. Имах пълномощието да чета материали, които никой освен командващия военноморските операции и заместника му не можеше да види. Това ми даде възможност за доста срещи лице в лице с тях.

Всяка сутрин отивах на работа два часа по-рано и четях телеграмите, преглеждах съобщенията от ЦРУ и ОРУ^[1] и проверявах сведенията от НАСА. Подчертавах най-важните моменти, оправях вратовръзката си, нахлузвах спортното сако и отивах да инструктирам заместник командващия военноморските операции за плановете и политиката. Той беше открит човек, адмирал с три звезди, казваше се Уилям Кроу и по-късно стана председател на Обединеното командване.

Харесвах Кроу — едър като мечок, приятелски настроен, със славата на първокласен, макар и малко педантичен администратор. Завършил академията през 1946 година, беше получил титлата си на магистър в Станфорд, доктората си в Принстън и стана съветник на Виетнамските военноморски сили. Независимо от изтънченото му отношение към подчинените и мекия му акцент от Кентъки той беше един от адмиралите, пред които можех да казвам „мамината му“. Канцеларията му в Е-образния коридор на четвъртия етаж беше огромна и лавиците зад бюрото му бяха пълни с невероятна колекция от шапки — всичко: от стари пожарникарски шлемове и френски барети до английски полицейски шлемове и шапки за голф от кариран плат.

Не бяха минали няколко месеца и Кроу започна да ме вика всеки път, когато имаше нужда за нещо от разузнаването. Станах псевдоофицер за контролиране на кризисни положения, който работеше с изпълнителни офицери от ЦРУ, Агенцията за национална сигурност — АНС, Отбранителното разузнавателно управление — ОРУ, Националния съвет по сигурността — НСС — цялата гвардия на шпионството. Пълномощията ми бяха астрономически — можех да чета кодирани материали — и това ми позволяваше да виждам всичко — от спътникови снимки с висока яснота до прехванати сведения от подводници.

Краят на 70-те години беше време на раздвижване в областта на разузнаването. Адмирал Стансфийлд Търнър, директор на ЦРУ при президента Джими Картър, пренасочи приоритетите встрани от разузнаването, базирано на агентурни източници — познато като „Хуминт“ на жаргона на разузнаването, — към прехващането на сигнали, събирането на техническа информация и електронно разузнаване, които са познати съответно като „Сигинт“, „Техинт“ и „Елинт“.

Липсата на човешко присъствие в „Сигинт“, „Техинт“ и „Елинт“ вероятно беше приятно на далечния Търнър, който беше тъп ядрен подводничар, направен по калъпа на Хаймън Рикоувър^[2], предпочиташе статистическите модели пред реалните живи хора, защото са по-прегледни и не се оплакват. Но тук има един проблем — войната не следва статистически модели. Войната е напълно непредсказуема. Тя е непрекъсната серия от оплесквания, всяко по-лошо от предишното.

Дори и най-нисшите бойци от Втората световна война са го знаели.

„Как е, войнико?“

„СНВО“ — отговаряли те: „Ситуацията е нормална, всичко е осрано.“ Или „ННО“ — „Нещата наистина са осрани.“ Или пък „ОБНП“ — „Осиране без надежда за почистване.“ Но хлапетата на Търнър не знаеха изразите „СНВО“, „ННО“ или „ОБНП“, защото никога не им се е налагало да лежат в засада с изпотени топки и чакайки появяването на Чарли, да видят как нещата се объркват безкрайно.

Най-големият недостатък на техническото разузнаване е, че разчита на статистически модели. Да предположим, че САЩ са изстреляли във въздуха шпионски спътник „Кийхоул“. Да предположим, че обектът на внимание от страна на камерите му е закрит от ниски облаци. Най-често се случва следното, защото разузнавателните сведения са необходими веднага: вундеркиндите вземат снимки от предишни преминавания над обекта и проявяват симулирана снимка. „Ето какво се е случило преди — казват те, — следователно и сега би трябвало да стане това.“

Проблемът обаче е там, че вундеркиндчетата са математици аналитици и професори и срещу тях никога не са стреляли. Те не разбират от примамки и заблуда, не отчитат желанието на врага да победи или пък, че някой от вражеските командири може да е гениален. Те не могат да кажат дали пясъкът, към който гледате, ще може да издържи теглото на самолет Ц–130 или само един самолет с късо излитане и кацане „Арава“. Дали пясъчната ивица двеста мили по-долу е плаващ пясък, образувал се преди две седмици.

Ето защо, когато предавах разузнавателни сведения на Кроу и групата му, често пъти добавях свой коментар, базиран на други източници, и по този начин осигурявах по-добра представа за наличните алтернативни възможности. Обяснявах и как специалистите по войната със специални методи можеха да осигуряват информация, която никаква спътникова система или високолетящ шпионски самолет „СР–71 Блекбърд“ не можеше да предостави. Към края на 1978 година аз и Кроу преминахме на малки имена: той ме наричаше Дик, а аз му виках адмирале.

 

 

На 4 ноември 1979 година части на Иранската армия превзеха американското посолство в Техеран и взеха като заложници целия американски персонал. Осем дни по-късно генерал-майор Джеймс Вот беше натоварен от Обединеното командване със задачата да образува оперативна група. Нарекоха я ГТД — Група за терористични действия — и тя трябваше да планира военна операция за спасяване на заложниците. Аз бях назначен към ГТД като един от представителите на Военноморските сили.

Инстинктивно харесвах Вот. Беше от Южна Каролина. Говореше бавно и разсъждаваше спокойно. Генералът беше костелив и нископодстриган бивш редник стрелец от Военновъздушните сили, участвал във Втората световна война, войната в Корея и във Виетнам. Никога не се чувстваше удобно в костюм или униформа от най-излъсканите, а винаги носеше обикновена бойна униформа, която изглеждаше така, сякаш е направена специално за него. Вот изглеждаше и разговаряше точно като момчетата от Осми взвод от Виетнам — Франк Сколис или Коня Кучински — мъже, на които може да им е трудно, но продължават напред.

Човека, избран да ръководи спасителната операция, полковник Чарли Бекуит, бях срещнал за първи път във Виетнам. Чарли Атаката, както често пъти го наричаха, беше един от най-добрите нетрадиционни воини на армията. Богохулникът Чарли, ветеран от стотици операции на Специалните войски, който говореше с провлачен акцент на жител на Джорджия, беше осъзнал отдавна, че имаше необходимост от елитна, мобилна и добре обучена бойна единица за борба с тероризма, провеждане на „хирургически“ операции в тила на врага, събиране на разузнавателна информация и осигуряване на нетрадиционен избор за решаване на конфликти в места с ниска концентрация на бойните действия. Бойната единица, която той беше изградил, се наричаше ОПСС-Д — Операционно подразделение на специалните сили „Делта“ — или както беше познато, група „Делта“.

Председателят на Обединеното командване, генералът от Военновъздушните сили Дейвид Джоунс, съвсем определено беше точно човекът, който не трябваше да ръководи задача, изискваща използването на възможностите на войната със специални средства. Той имаше характер, който би му гарантирал успешна кариера в някоя голяма корпорация. Беше висок, с изискана външност, умен — дори ерудиран — и както се говореше, надарен, макар и студен ръководител. Но никой никога не е говорил за него като за авторитетен водач.

Генерал Дейвид Джоунс обичаше да обсъжда идеи. Безкрайно. Веднъж ни накара да напишем инструкции за четиридесет и два варианта на спасителната операция, като всяка следваща беше по-пресилена от предишната. Един от неговите вундеркинди роди идеята за нахлуване с хеликоптери, според която заложниците ще бъдат спасени от бойци, кацнали с хеликоптер на покрива на посолството. А как ще се измъкнат оттам? Е, това е единствената мъничка пукнатина в плана на вундеркиндите.

Както повечето военни апаратчици, Дейви Джоунс се отвращаваше от мисълта за убити. Открих това, когато планирахме операционно проникване за изпитване порьозността на пясъка в зоната за кацане, която наричахме „Пустиня–1“. Изпитването беше необходимо, за да проверим дали земята ще издържи тежестта на напълно натоварени самолети Ц–130.

Някой зададе логичния въпрос:

— А какво ще стане, ако, докато провеждате изпитанието, се появят двама иранци?

Без да се замислям, отговорих:

— Ще убият двамата минетчии.

Стаята притихна. Лицето на Дейвид Джоунс се вкамени. Той ме изгледа и ако погледите можеха да извършват работата на военнополевите съдилища, вече сигурно щях да се намирам във военния затвор в Левънфорд, излежавайки присъда с каторжен труд.

— Как дори можете да си помислите такова нещо?

А как да не си го помисля? Опитах се да отклоня укора:

— Съжалявам, господин генерал, но ако някой се намира там, то той нарушава полицейския час на Иран и в този случай аз просто бих изпълнил волята на Аллаха.

Председателят не сметна, че съм забавен. Но видях как Джим Вот задуши кикота си.

Джоунс анулира плана ми за отклоняване на вниманието, защото счете, че ще доведе до твърде много убити от иранска страна. Един от проблемите, пред които щеше да се изправи „Делта“, бяха Иранските военновъздушни сили. Спасителната операция изискваше заложниците да бъдат закарани с хеликоптерите до едно неизползвано летище, наречено „Манзарийе“, на около половин час полет от Техеран. Група „Делта“ и заложниците бяха уязвими по време на качването в хеликоптерите, по време на полета и по време на прехвърлянето в самолета от атаки на Иранските военновъздушни сили. Идеята ми беше да бомбардираме пистите на техеранското летище, което беше ползвано за военни полети, така че „Делта“ и заложниците да не бъдат преследвани. Разработих въздушно нападение с един самолет, което нарекох „Атаката на дървените войници“.

То беше истинска операция „ЦЕЛУВКА“ („ЦЕлта е Лекотата, Умнико ВАжен“): един самолет Ц–130, от който аз и още двама тюлени щяхме да хвърлим дузини железопътни траверси, обкичени с експлозиви и закачени за парашути. Дървените войници, заредени да експлодират при удар, щяха да направят тридесетметрови кратери по пистите и да приведат летището в състояние на неизползваемост.

Трябваше да бъдат пуснати и други, по-малки заряди — тръби с пластични експлозиви и бомбички, които да унищожат всякакъв наземен персонал. Тръбите ще са вързани с вериги, чиито звена се късат и отхвърчат настрани като сачми, когато пластичният експлозив избухне. Те са като уголемени мини. Нагорещените до червено звена от веригите щяха да разрушат всякакво поддържащо оборудване, да пробиват и запалват горивни резервоари и да спомогнат за наставането на общ хаос. Друга група дървени войници, снабдени с експлозивни фишеци при летежа си към земята, щяха да издават звуци също като стрелба от автоматите на нападащи парашутисти.

При правилно пускане целият пакет от експлозиви би елиминирал техеранското летище. Друг също толкова важен момент беше и това, че ще осигури значително отклонение на вниманието от Чарли и момчетата му от „Делта“, които ще нахлуят в посолството посред града. А евентуално, ако иранците ни свалят — е, в такъв случай загубени щяха да бъдат един самолет Ц–130, петима летци и трима тюлени — нищо особено.

От съображения за сигурност, като например факта, че руснаците непрекъснато подслушваха многообемния обмен на съобщения, Чарли Бекуит премести група „Делта“ от щаба си във Форт Браг, намиращ се в покрайнините на Фейтървил, Северна Каролина, в една по-малка и по-сигурна зона за обучение. „Делта“ наричаше мястото Камп Смоуки, но всъщност името му беше Камп Пиъри и това беше огромният терен на ЦРУ за обучение на шпиони, тайни агенти за проникване в чужди организации и агенти специалисти по секретни операции. Фермата, както я наричат в средите на шпионите, е парче земя от 25 квадратни мили, което се намира на североизток от Уилиамсбърг, Вирджиния, между щатско шосе 64 и река Джеймс. Там ЦРУ построи модел на техеранското посолство на САЩ за Чарли и момчетата му, за да могат да репетират всяко свое движение, след като преминат стената.

През това време аз усъвършенствах проекта си с дървените войници. След работа в Пентагона отивах с колата или летях, за да се срещна с тюлените, с които се бях договорил да ми помогнат — двама редници от „ТЮЛЕН-група 2“, които се казваха Лари и Боб, — и се захващахме за работа, която често пъти се проточваше цяла нощ. Точно в един сутринта тръгвах обратно на север, за да пристигна навреме за четенето и резюмирането на дневната разузнавателна информация за адмирал Кроу преди официалното започване на работния ден в 08,00 часа.

Чарли Бекуит хареса идеята за дървените войници. На Дейвид Джоунс не му се понрави. За да срине идеята ми — а и всякакви подобни идеи, — председателят издаде един смешен обитер диктум^[3]: „Не убивай!“, нареди той на бойците.

Втората и по-важна неудача се криеше в областта на агентурните разузнавателни данни. Просто такива липсваха. Доколкото ми беше известно, ЦРУ не разполагаше с нито един наземен агент в Иран. Можехме да се сдобием с откъслечна информация от чуждите посолства, а и в Иран имаше голям контингент от хора с чужда националност — турци, германци, французи, ирландци, канадци, — но не съществуваше организирана мрежа и никой не предоставяше така необходимата „свежа“ информация, която е необходима на група специалисти по войната със специални методи, за да могат те да осъществят една спасителна операция.

Следователно една от целите на Групата за терористични действия беше вкарването на колкото е възможно повече агенти в Иран, за да имаме поне няколко души на земята. Всяка служба получи инструкции да търси специалисти, говорещи езика фарси, и като се имат предвид изискванията за сигурност на спасителната операция, аз бях избран за „ситото“ на всички потенциални агенти от Военноморските сили. Чрез търсене с компютър бяха избрани моряци, които говорят фарси. Те щяха да получат заповед да напуснат частите си, без да знаят защо, и да заминат за Вашингтон със самолет. Над дузина войници се появиха на различни летища в района на столицата. Аз ги посрещах, водех ги у дома, карах ги да се заклеват и да се подписват под декларацията за пазене на тайна и ги предавах на хората за обработка на персонала на Вот. Някои от тях бяха отхвърлени, други решиха да не се наемат. Измежду хората, които избраха да станат част от мисията, се намираше и един подполковник от Военноморския флот, родом от Анаполис^[4], който се съгласи да прекара в Техеран камион, натоварен с бойци от група „Делта“.

Двама тюлени също се съгласиха да станат агенти. И двамата бяха работили за мен, когато командвах „ТЮЛЕН-група 2“. Единият — ще го наричам Килн — беше американец от първо поколение, израснал в семейство, където се говорело на немски език. Вкараха го в Иран като немски бизнесмен и информацията му за посолството се оказа безценна. („Благодариха“ му, като го изоставиха след поражението на операция „Пустиня–1“, без да му кажат абсолютно нищо за случилото се. Тъй като е тюлен и следователно напълно самостоятелен, той извървял шестстотинте мили от Техеран до турската граница, измъкнал се в безопасност и с поглед, вещаещ убийство, дойде да потърси вундеркиндите задници, които го бяха изоставили на сухо. Невероятното е, че Килн, чиято информация в реално време беше от жизнена важност за мисията, никога не получи признание за това, което направи. Никакви медали, похвали, никакви повишения, че дори и едно „браво“. Не го виня, че му беше криво.) Вторият тюлен беше един дребосък на име Джоуи, който влезе в страната, представяйки се за монах. Би трябвало да го наричат Отец Дик^[5], защото беше голям сваляч. Джоуи не стоя дълго време в Иран, но си свърши работата и се измъкна без проблеми.

 

 

Нощта на 24 април 1980 година бе може би най-дългата в живота ми. Някъде около четиридесет души бяхме натъпкани в специалното помещение за секретна информация на втория етаж на Пентагона, намиращо се срещу вратата на голямата оперативна зала на Обединеното командване, оборудвана с прожекционни екрани, големи колкото стените, комуникационна апаратура последен модел, електронни звънци и свирки. Там, от другата страна на коридора, зад дебелите тапицирани врати председателят Джоунс и останалата част от Обединеното командване седяха в меките въртящи се столове и чертаеха кръгчета по тефтерите, всеки лист от които носеше инициалите им, или се занимаваха с обичайните за генералите с четири звезди неща.

Ние, младшите изпълнителни офицери, планировчици, шпиони, бойци с методите на специалната война, седяхме на столове от лята пластмаса и си създавахме страхотно главоболие от употребата на анацин^[6], подсилено с претоварване от кофеин. Специалното помещение за секретна информация беше с размери пет на девет метра, окачено в по-голяма зала така, че да се предотврати всякакво проникване с помощта на подслушвателни устройства. Влизахме в него само след преминаване през три отдела за специални операции, които бяха и проверовъчни пунктове, като всеки от тях се пазеше от въоръжена охрана. Специалното помещение за секретна информация имаше висок под, ниски тавани и флуоресцентно осветление, което придаваше зеленикав оттенък на всичко. В центъра му се намираха две дълги маси за събрания. Върху тях (заедно с колекция от мухлясали чаши за кафе, хартиени чинии с трохи и пепелници, пълни с масло) бяха поставени шест малки квадратни високоговорителя, свързани с кабели, които преминаваха по пода и влизаха в гнезда в стените.

Два от високоговорителите бяха с надписи „Агенция за национална сигурност“ и предаваха данни от електронното разузнаване на агенцията. Останалите информираха от Уади Кена, Масира, „Пустиня–1“ и Техеран, където един от американските агенти имаше свой приемо-предавател ПРЦ–101, свързан към спътниковата мрежа. Всички бяха на една и съща честота и това ни позволяваше да чуваме сведенията от група „Делта“, разговорите на пилотите в хеликоптерите и коментарите на генерал Вот — всичко това едновременно.

До една от стените се намираха бюрата, на които лагеруваха изпълнителните офицери от Групата за терористични действия, откакто бяха събрани заедно от предишния месец ноември. Другата беше покрита с карти, графици и снимки от района на операцията. Пред стената, имаше черни завеси, закачени на релси на тавана. Завесите можеха да бъдат дръпнати, преди някой без съответните пропуски да влезе в специалното помещение за секретна информация. Имаше два постамента за инструктаж с нагледни материали, а под масите, облегнати на бюрата или разположени по дължина на стената, лежаха тетрадки и папки с твърди корици, които даваха справочен материал за Иран — за войнствено настроените групировки, за Иранската армия, за заложниците и семействата им. Имаше и документи, описващи начините за измъкването на хората ни.

Само по риза, приседнал на ръба на сивата метална маса, пиех кафе от книжна чаша и се чувствах уязвим. Трябваше да бъда с група „Делта“ или пък да са ме вкарали в Иран, за да помогна на мисията, а не да съм зад това бюро. С Чарли имаше само един офицер от Военноморските сили — подполковникът, който се съгласи да участва като шофьор на камиона — и нито един тюлен. По дяволите, аз трябваше да бъда там! Обикалях с поглед стаята, замъглена от цигарен дим. В този момент осъзнах какво трябва да е било напрежението за хората в Хюстън, контролиращи мисията на кораба „Аполо“, когато се е отделил от ракетата и е започнал спускането си върху лунната повърхност. Те не биха могли да направят каквото и да е, ако нещо се обърка. Ние също не можехме да направим каквото и да е, ако се случеше нещо с хората от група „Делта“. Довърших кафето си, смачках чашката и я изстрелях към кошчето, отдалечено на три метра. Кош! Две точки. Може би това беше поличба.

По високоговорителите чувахме всяко движение на „Делта“. Секретната ни система за спътникова комуникация предаваше американската реч. Иранските комуникации бяха прослушвани и предавани в реално време от големите уши на Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд. Беше като някакво международно радиошоу на живо без намесата на говорители или предварително изготвен сценарий. Чухме как Чарли напусна Египет и пристигна в Масира; чухме как осемте хеликоптера РХ–53Д напуснаха палубата на самолетоносача „Нимиц“ в залива на Оман и тръгнаха към мястото на срещата в „Пустиня–1“ да вземат спасителния екип, летящ от Месирас с транспортни самолети МЦ–130. Чухме как първият хеликоптер докладва, че „краката му са сухи“, когато премина иранския бряг на север от Ча Бахар.

Почти веднага в Иран започнаха да се задействат сигнални звънци. Военните гранични пунктове докладваха в Техеран за наличието на нашественици. Задвижиха се милиционерски части. Изпратени бяха изтребители. По дяволите! Какво ставаше? Как ни откриха така бързо?

Минаха дълги пет минути, преди да разберем, че иранците не реагират на нашето нашествие — самолетите заминаха на северозапад, към границата с Ирак. По южната граница, където оперирахме ние, всичко беше спокойно.

Още един хеликоптер се обади, че не си е намокрил краката и след него всички останали преминаха през границата. Воините от група „Делта“, намиращи се в самолетите МЦ–130, вече бяха изминали повече от половината път до „Пустиня–1“.

Когато все още се намираха във въздуха, ние усетихме първите признаци на неприятностите. Едно от съобщенията на Агенцията за национална сигурност беше, че един от хеликоптерите има технически проблеми. Чухме как поразеният хеликоптер се приземи на пясъка и екипажът му беше прибран от друг РХ–53Д. Други два хеликоптера се натъкнаха на пясъчни бури и се загубиха. Е, бяхме предвидили загубата на един-два хеликоптера. Все още се намирахме в режим СНВО: „Ситуацията нормална, всичко е осрано.“

Първите моменти от кацането на група „Делта“ минаха добре. След това мистър Мърфи с неговия закон се развихри. Един ирански автобус мина покрай площадката за кацане. Беше спрян и четиридесетте му пътници задържани под стража. Секунди след това от отсрещната посока се зададе камион-цистерна с бензин. Спряха го с изстрел от ракетохвъргачка, но шофьорът скочи в друго превозно средство, движещо се по пътя, и побягна. Междувременно пламъците от горящия камион се вдигаха на повече от тридесет метра към пустинното небе. Бяхме преминали към стадия ОБНВ.

— Какво да правим с иранците от автобуса? — запита някой от „Пустиня–1“ генерал Вот, който беше в Египет.

Отговорих вместо лего:

— Убийте кучите синове.

Колегите ми ме изгледаха с невярващи очи.

— Шегувам се — казах. Изобщо не се шегувах.

Вот се обади по радиото и нареди да ги качат на самолета и да ги пуснат след завършването на операцията.

Настъпи истинско объркване в гласовете, долитащи от високоговорителите. Нищо не вървеше по плана. Имаше твърде много детайли. Имаше много летателни апарати. Имаше и пилоти на хеликоптери, които въпреки обучението си се чувстваха зле при полети на дълги разстояния над пустинен терен. Съществуваше командна верига в стил „казала лисицата на опашката“, според която наземният командващ Военновъздушните сили в „Пустиня–1“ отговаряше пред армейски генерал с две звезди, намиращ се в Египет. Той пък, от своя страна, получаваше предвижданията на орди три и четиризвездни генерали във Вашингтон. Това беше нарушение на най-важното правило, което ми е известно при провеждането на операции със специални методи — трябва да се стремим да правим операциите колкото е възможно по-прости и може би ще свършат работа.

Имах истински кофти усещане за това, което ставаше в Иран. И все пак трябваше да стане. Обмисляли бяхме всичко в продължение на пет месеца. Това беше като мач за суперкупата и световно първенство, играни наведнъж.

На бюрото в съседство с моето един човек от ЦРУ, когото ще нарека Джоунс, разочаровано поклати глава.

— Да знаеш, че беше прав — каза ми той. Джоунс беше старомоден воин, който се бореше с нарастващата бюрокрация на ЦРУ и с предпочитанията към технологиите под влиянието на Стансфийлд Търнър. Двамата говорехме на един език. — Това ще бъде едно осиране — тихо завърши той.

Кимнах в знак на съгласие, макар че аз и Джоунс ужасно искахме да не сме прави.

Само шест от осемте хеликоптера пристигнаха в „Пустиня–1“. Само пет от тях бяха в състояние да летят. Планът винаги изискваше минимум шест хеликоптера, за да откарат група „Делта“ в мястото за скривалище, след това да отидат в Техеран, да измъкнат заложниците и спасителите им. Чарли реши да прекрати операцията. Настоя за прекратяване. Генерал Вот в Египет искаше да продължи. Същото искаха и другите, включително и аз. Човек не може да решава вместо онзи, който се намира на бойното поле. Но Чарли беше настоял и реши да се омита. Когато съобщи, че си идва, гласът му звучеше като на човек, който току-що е загубил най-добрия си приятел.

И в този момент наистина всичко се оплеска. Един от хеликоптерите, извършващ маневра за дозареждане на горивните резервоари за дългия обратен полет до „Нимиц“, се удари в самолет-цистерна ЕС–130, в който хора от сините барети, участващи в група „Делта“, тъкмо се бяха качили. Хеликоптерът и самолетът експлодираха в голямо огнено кълбо. Мисията премина в стадия ННО — „Нещата наистина са осрани.“

В натегнатата тишина някои от нас преглъщаха сълзи, стискахме юмруци, а виковете долитаха през хаоса — това бяха гласовете на смели мъже, изгарящи до смърт. След това още цяла вечност, изпълнена с викове, смут, експлозии и опустошение, чухме как останалите самолети Ц–130 се отделиха от земята и отлетяха обратно към Масира с остатъка от група „Делта“.

Ако кажа, че всички ние просто си седяхме в онази опушена стая с неподвижен въздух, значи грубо да преинача нещата. Случило се беше немислимото. Току-що се бяхме провалили в операция, която беше планирана в продължение на почти половин година, а за финансирането й бяха изразходвани милиарди. И нямаше никакъв начин да бъде спасена. Насиненото око, което Съединените щати щяха да получат пред света, щеше да оздравява много дълго време.

Смятаната от света за доминираща суперсила току-що беше оплескала една операция срещу група терористи чалмалии и за всичко си бяхме виновни самите ние. Bye-bye, au revoir, ciao, aloha, adios, sayonara^[7]. Нямаше да има утрешен ден.

Честно да си призная, не си спомням много от остатъка на нощта. Да, имаше работа за вършене. Работа по спасяването — например връщането на човешкия актив, оставен от нас в Техеран. Но не помня много от казаното или направеното. Спомням си, че ми се щеше да разбия стената с нечия глава, само че не можех да определя чия глава исках да строша.

Дори смъртта на Ришър не ми се отрази така лошо, както поражението в „Пустиня–1“. Ришър сам носеше отговорност за смъртта си — собственото му безразсъдство го погуби. Пък и тези неща се случваха на война. Мъжете умират в боя. В „Пустиня–1“ всички ние имахме пръст в смъртта на бойците, които загинаха безсмислено. Убити бяха смели мъже, преди да могат да направят това, за което са се обучавали.

Всичко беше едно огромно осиране — от върха на пирамидата до долу. Едно голямо прахосване.