Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Свирепия (26)

Глава 23

Трябваше да послушам съвета на Фил Дюр. Докато „Червената клетка“ си играеше весело на лоши момчета по света, Агенцията за национална сигурност под ръководството на Флин Ирландеца тайно организираше свое партизанско нападение — над мен и „ТЮЛЕН-група 6“.

Агенцията за национална сигурност даде на операцията си кодовото наименование „Железен орел“. Разследването беше обявено, когато Джон Б. Мейсън, един от първите в „ТЮЛЕН-група 6“, беше изправен на съд по тридесет и седем обвинения в представяне на фалшиви документи за пътни разноски и в изготвяне на фалшиви отчети. (През месец септември 1987 година Мейсън най-после се призна за виновен по четири обвинения за фалшифициране на бонове и за кражбата на водолазно оборудване на стойност 3800 долара през 1983 и 1984 година.) Освен това двама редници, които бяха дошли в „ТЮЛЕН-група 6“ след моето напускане, бяха изправени пред военен съд за представяне на фалшиви документи за пътни разходи и бонове.

Боб Гормли — командир на „Шестицата“, когато двамата редници бяха извършили престъпленията си — бе повишен. Аз бях този, когото Агенцията за национална сигурност разследваше.

Накрая „Железният орел“ се превърна в лов на вещици, който отне шестстотин човекогодини от времето на Агенцията. Според Главната счетоводна служба сто човекогодини струват на Военноморските сили около десет милиона, следователно те изхарчиха някъде около шестдесет милиона, за да ме разследват — и не намериха нищо.

Е, не съвсем.

Ако Агенцията за национална сигурност имаше за цел да съсипе кариерата ми, то операцията се увенча с пълен успех.

Майната ти, човек акула!

— На 3 април 1986 година бях освободен от „Червената клетка“ по бързата процедура. Новият шеф на ОП–06 (което на жаргона на Военноморските сили означава надутата титла „Директор на отдела за военна политика и текущи планове, канцелария на заместник командващия по военноморските операции за планове, политика и операции“) контраадмирал Роджър Бейкън ми заповяда да се явя пред коменданта на нюйоркския военен окръг до 16,00 часа днес. „Вие сте следствен.“ Съгласно указанията се явих във Вашингтонския щаб на Военноморските сили. Началник щабът ме поздрави с „добре дошъл на борда“, а след това с рязък тон ме освободи до „ново разпореждане“. Прекарах следващите шест месеца в апартамента си в Александрия, чакайки това ново разпореждане. Времето не беше напълно загубено, защото наваксах някои непрочетени неща и отново започнах да лъскам обувките си отгоре и отдолу.

— На 22 юли 1986 година, само двадесет и пет дни на новия си пост, новоназначеният секретар на Военноморските сили Джеймс Уеб някак успя да намери време да прочете цялата папка с документите ми, след което по административен път ме махна от списъка за повишение в полковник. Юридическият му съветник беше полковник на име Руди — същият Руди, който беше оспорвал повишението ми преди осемнадесет месеца; когато като подполковник беше юридически съветник на заместник-командира по военноморските операции Рон Хейс.

— На 20 май 1986 година бях подложен на седемнадесетчасов разпит от Агенцията за национална сигурност. Преписът от разпита беше незабавно засекретен и ми отказаха достъп до него. Това не беше единственият документ, който не можех да видя. В крайна сметка Агенцията за национална сигурност иззе шестдесет и четири папки с досиета от „ТЮЛЕН-група 6“, които изпълниха три сейфа със секретни материали. Картотеките за папки бяха претъпкани с хиляди разписки, бонове, бележки, паметни записки и други вещи от миналото. Но въпреки секретността, с която бяха обвити действията на хората, занимаващи се с войната със специални методи, изтичаха някои сведения от агенцията за трупащите се „доказателства“ срещу мен.

От Агенцията за национална сигурност ми иззеха пистолета, подарен от предишните колеги тюлени месеци след напускането ми от поста командир на „ТЮЛЕН-група 6“, а също и едната от двете катарами от чисто сребро, които те бяха направили за Пол и мен. Независимо от факта, че всички разпитани от агенцията се заклеха, че всеки от тях е внесъл по двадесет долара за подаръците и че те не са закупени с правителствени пари, Агенцията за национална сигурност все пак задържа пистолета и катарамата. Конфискуваха и катарамата на Пол, макар и да не разбрахме защо.

— През септември 1987 година секретарят на Военноморските сили Джеймс Уеб накара насила Ейс Лайънс да излезе в пенсия. Предшественикът на Уеб, Джон Лемън, нарече уволняването на Ейс от поста главнокомандващ Тихоокеанския флот „отмъщението на кретените“.

— Уволних се от Военноморските сили със звание подполковник на 1 февруари 1989 година или след тридесет години, три месеца и седемнадесет дни действителна служба. Въпреки че бях следствен в продължение на повече от две години, Агенцията за национална сигурност не ме обвини в непристойност.

— През месец юли 1989 година бях „поканен“ да взема участие в разглежданото пред голямо жури дело за мнимо налагане на по-високи цени на специалните гранати, използвани от „Група 6“, група „Делта“ и други специални елитни поделения, за което един предишен член на „ТЮЛЕН“ е имал финансова заинтересованост. Мейсън излежаваше петгодишна условна присъда, след като през септември 1987 година се беше признал за виновен във фалшифицирането на бонове и кражбата на водолазно оборудване на стойност 3800 долара през 1983 и 1984 година, когато е бил в „ТЮЛЕН-група 6“. На Мейсън му беше дадена условна присъда срещу обещанието да сътрудничи при други разследвания — най-вече при това срещу мен. След прослушването щатският прокурор в Александрия реши да предяви срещу мен обвинения в заговор.

— През септември 1989 година бях инструктиран от Боб Гормли какво мога да кажа и какво не по отношение на кариерата ми във Военноморските сили. (Двамата бяхме служили заедно във Виетнам през 1967 година, когато той беше капитан, а аз мичман; след това през 1974 г., когато и двамата бяхме майори, аз го бях сменил като командир на „ТЮЛЕН-група 2“. През 1983 година Гормли беше полковник, а аз подполковник и той ме смени като командир на „ТЮЛЕН-група 6“. Сега Боб, който все още беше полковник, се стремеше към отдела за планове и политика на Военноморските сили.) Много от незасекретените ми доклади за годност сега бяха секретни. Съществено важно бе за защитата ми да мога да обясня какво съм правил като щабен служител в ОП–06 и като командир на „ТЮЛЕН-група 6“. Но Военноморските сили отсъдиха, че по-голямата част от дейността ми между 1977 и 1985 година не може да бъде разяснявана.

— След като Военноморските сили ми сложиха намордника, случаят отиде на съд. През ноември 1989 година бях съден по три обвинения в заговор. Джон Мейсън, понастоящем с присъда, много искаше да направи сделка с правителството и беше главният свидетел по обвинението срещу мен. Оправдаха ме по едното обвинение, а за другите два случая съдебните заседатели имаха еднакъв брой гласове „за“ и „против“.

— Второ разглеждане на делото ми се проведе от 16 до 24 януари 1990 година. По едно от обвиненията бях оправдан и осъден в заговор по последното не без намесата на съдията, който промени равния брой гласове на заседателите и това доведе до осъждането ми.

— На 9 март 1990 година бях осъден на двадесет и един месеца затвор и глоба от 10 хиляди долара.

— Сутринта на 16 април 1990 година, понеделника след Великден, се представих във Федералния правителствен затвор в Питърсбърг, Вирджиния. Това беше един от най-тягостните моменти в живота ми. Не защото се боях от затвора — Бог ми е свидетел, че мога да се грижа за себе си и пази Боже човека, който се опита да ми посегне, — а защото знаех, че съм несправедливо осъден. Разярен бях от това, което системата направи с мен, и от това, че не бях способен да променя нещата в по-добра насока.

Случи се така, че не влязох в затвора сам. С мен дойде и старият ми приятел мистър Мърфи. Тъй като беше понеделник след Великден и много от служителите бяха в почивка, не можаха веднага да ме изпратят в лагера, а ме оставиха за ден и половина в затвора с максимално строг режим от другата страна на улицата. Не бяха обработили документите ми както трябва и получавах храна, но без прибори. Нямах нищо против да ям тестени ястия по този начин (в края на краищата по времето, когато бях Идиота, ги смучех през носа си), но овесената каша представляваше изключително предизвикателство.

Когато прекосих улицата към Камп Суомпи с пететажната затворническа сграда, външен гимнастически салон и стометрова писта от сгурия, нещата се подобриха. Кльопането е с почти същото качество, както в офицерския клуб в Литъл Крийк. Другите затворници, чиновници, извършили криминални престъпления, търговци на наркотици и крадци, повечето от които нямаха никаква представа кой съм и какво съм направил, ми напомнят определени хора в Пентагона. Никой не ме притеснява — включително и охраната (тук са познати като КГК — съкратено от „Конски гъзове с ключове“) — и през повечето време стоя сам.

Животът е търпим. По кабелната телевизия се гледат „Си-Ен-Ен“ и „Х-Б-О“^[1]. Откакто съм тук, съм прочел над шестдесет книги. Правя гимнастика по два-три пъти дневно. Теглото ми спадна от 105 на 88 килограма, обиколката на кръста ми — от 91 на 79 сантиметра. Вдигам по 220 килограма на пресата и по 86 на пресата за коремните мускули. Изкарвам главозамайващите шестдесет цента на час за затворническата си работа — градинарство, оформление на лехи и поддръжка в затворническата фабрика на фирма „Юникор“, които произвеждат всичко — от електрически кабели за военните до бюра за правителствените канцеларии. Половината от заплатата ми отива за изплащане на глобата. И когато пиша това, седя в килията си на третия етаж, която деля с един мотоциклетист и търговец на наркотици на име Джес.

През изминалите три месеца имах много време да помисля върху миналото и бъдещето. Едно от най-приятните неща на престоя ми в затвора е пощата. Получавам купища писма от тюлените и водолазите десантници, с които съм служил. Ев Барет, който сега е пенсионер и живее във Флорида, ми драсна няколко реда, за да ми каже да пазя смотания си шибан задник от неприятности. Дори Пол Хенли, който мрази писането, успя да прати две писма насам. Дузина тюлени, избрани от мен за „Група 6“ — някои от които все още са там, други, вече пенсионирани или пръснати по различни поделения, — ми писаха, за да ми заръчат да не падам духом, да ми разкажат по някоя клюка или да споделят, че си спомнят за мен винаги, когато седнат на студена бира. Писмата на момчетата от „Шестицата“ са много скъпи, тъй като някои от тях получиха предупреждения, че контактите им с мен могат да означават загуба на секретните пропуски или на работата им, но въпреки всичко ми писаха.

Всъщност сега, когато седя тук, си мисля, че би било лесно да се затворя в себе си, да се ожесточа, постоянно да ругая и да псувам целия свят. Но картичките и писмата ме напомпват и ми помагат да устоя. Винаги съм проповядвал единството на групата. Тук, зад решетките, тези мои думи се връщат при мен чрез писмата и зная, че съм постигнал нещо голямо.

В края на краищата тюлените, които съм избрал и обучил, са моето наследство. И независимо от опитите на Военноморските сили да изкоренят голяма част от това, което съм създал, моето наследство продължава да живее. Естествено, нещата са се променили. „Шестицата“ е много по-традиционно поделение, отколкото по мое време. Сега е три пъти по-голямо от това, което беше под моето командване — тромаво е и трудноподвижно, колкото група „Делта“. „Червената клетка“ съществува още, но ударението е преместено. Вече не правят толкова много учения на живо, а когато правят, сценариите са така нагласени, че командирите на бази по-често да побеждават, отколкото губят.

Но хората, които съм избрал и обучил, предават наученото на едно ново поколение тюлени. Някои от хлапетата, които избрах за пушечно месо, сега са старшини, майори и полковници. И както партизаните, те работят тихо в системата, за да изградят поделения за водене на война със специални методи така, както съм ги учил. Постоянно ме информират за напредъка си. И са се научили да вършат нещата като мен. Когато днешните тюлени разработват оперативните си планове, то те не планират „мъстинчета“, а „марчинковчета“.

А по отношение на бъдещето, винаги съм се шегувал, че ще направя една търговска фирма от „ТЮЛЕН-група 6“ с девиз: „Вие се обадете, ние ще мъкнем“ и име „ЩН Инк“ („Щури Наказвачи Инкорпорейтид“).

Нещата не са чак толкова пресилени. Правителството на САЩ има директиви, които правят убийството неприемливо като национална политика. Правителството има правила, според които вражески цели, като химически заводи за военна продукция, ядрени съоръжения и бомби, могат да бъдат поразявани единствено по време на реални военни действия. Но какво става, когато една суперсила, каквато е САЩ, е изправена пред хора като Муамар Кадафи, Мануел Нориега или Саддам Хюсейн?

Израелците имат възможността да извършват предварителни нападения срещу определени цели, както направиха при комбинираната атака на командоси от израелската армия и хора на „Мосад“^[2], за да убият втория по важност терорист на Организацията за освобождение на Палестина Абу Джихад в дома му в Тунис през април 1988 година. Други нации, включително Франция и Великобритания, също са провеждали тайни нападения над човешки и други цели. Съветския съюз провежда активна кампания от подмолни операции. Но Съединените щати винаги са обявявали подобни тайни войни срещу враговете си с нежелание.

Един от начините САЩ да отговарят на удари и да запазват възможността за правдоподобно отричане може да бъде чрез поддоговаряне на тайните си нападения. Така че, вместо да започвате сложна и скъпа военна операция срещу Муамар Кадафи, оставете Дик Диверсанта и неговата фирма „ЩН Инк“ да свършат работата. Само се обадете на 1–800-ТЮЛЕН Р САЩ.

Помислете си. Имам приятели, вече пенсионирани, които могат да карат всичко — от самолет „Чесна“ до „Боинг 737“ и хеликоптер ХХ–53Х. Имам собствена разузнавателна мрежа. Мога да набавя специализирано оборудване. Всичките тези елементи се намират лесно извън мрежата на военните. Набирането на персонал също не представлява проблем — най-трудното решение ще бъде изборът на малцината, които да съставят окончателната група.

„ЩН Инк“ би могла да върши работата с ищах. Ще има най-много два взвода; четири екипажа на лодки; четиринадесет двойки плувци. Ще си помагат, както постановява Първият морски закон на Ев Барет. Ще извършват десант по двама или четирима по вода, въздух или суша — както в „ТЮЛЕН“. Ще изкарват прехраната си от земята. Ще влизат през задната врата, точно както на остров Ло Ло. Ще развиват схватливостта си, както в „ТЮЛЕН-група 6“. Ще наблюдават моделите на работа, както в „Червената клетка“.

След това, когато сме готови, скачаме с парашута. Стреляме. Измъкваме се през задната врата. Ако ни хванат? Лошо — но знаехме какво рискуваме. Ние сме пушечно месо, разходен материал. А правителството пак би имало правдоподобни доказателства за невинността си. Искате един-два от химическите заводи на Кадафи да хвръкнат във въздуха ли? Искате някой да отвлече Мануел Нориега? Искате да изпарите ядрените инсталации на иракчаните близо до Багдад?

Е, мистър Президент, мистър Секретар по въпросите на отбраната, мистър Председател на Обединеното командване и мистър Главнокомандващ Военноморските сили — вие се обадете, аз ще мъкна. О, половината хонорар в предплата, ако обичате!

Нещата не са чак толкова пресилени. Повярвайте ми!

 

 

От затвора ми дадоха петдневен отпуск около коледните празници на 1990 година. Прекарах го в апартамента си в Александрия, като посещавах стари приятели, които не бях виждал от месеци; готвех огромни количества люта храна, насладих се на първия си стек от осем месеца насам, радвах се на свободата да спазвам свой напълно неконтролиран график и се опивах от празничната атмосфера.

През коледната вечер имах посетител. Ще го нарека Тони Меркалди. Тони работи за една от тайните агенции, чиито телефонни номера не се вписват в никой от правителствените телефонни указатели. Той е от онези хора, за които авторите на шпионски романи пишат, но никога не срещат. Познавам го от няколко години и мога да гарантирам, че е добър в занаята си.

Мерк е едър човек, но само от пръв поглед. Ако го погледнете втори път, което едва ли ще направите, той ще ви се стори обикновен, дори незабележим. Кестенява коса, нито твърде дълга, нито твърде къса; кръгло лице, което се губи в тълпата; физика, която не издава нищо за човека. Тези неща го правят така ефективен — когато работи, хората не го запомнят.

Поех палтото на Тони, налях му една напитка, взех за себе си диетична кола — не ни е позволен никакъв алкохол по време на отпуската — и седнахме на дивана.

Той вдигна наздравица.

— Честита Коледа, Диверсанте!

— Благодаря. Добре е човек да бъде навън за няколко дни.

— Обзалагам се, че е така.

Поговорихме, разказахме по някоя клюка за стари познати и се посмяхме за нещата, които сме вършили заедно в миналото. Радвах се да го видя.

След това Тони стана сериозен. Усили радиото, докато шумът стана неприятно силен, и се доближи до мен.

— Какво ще кажеш за една перманентна ваканция от Сейнт Питърсбърг?

— Само ако ще има много чукане.

— Говоря сериозно.

— Аз също. Пък и… не зная, Мерк. Изкарвам добри пари и уча занаят. Към пролетта ще бъда страхотен градинар.

— Вече имаш занаят — засмя се той.

— Какъв?

— Проникване в ключови инсталации. Както си спомням, ти се изложи доста.

— А, този занаят ли имаш предвид?

— Този занаят. — Гласът му стана по-тих. — Имаме проблем, Дик. Слушал си новините. Знаеш какво става в Ирак. Ще има война — и ще загиват хора.

— Е, и?

— Какво мислиш за помощ от твоя страна?

— Зависи — отговорих.

— От какво?

— От условията. И от проблема.

— Проблемът е, че сме идентифицирали няколко потенциални цели в района на Багдад, които трябва да бъдат потвърдени и елиминирани.

— Елиминирани?

— Или трябва да бъдат изкарани наяве, което на мен ми се струва непрактично, но знаеш колко се нервират онези, които съставят вариантите; или пък трябва да бъдат унищожени по местоживеене.

Кимнах с глава. Той не искаше невъзможни неща от мен.

— Окей. Какви са вероятностите и статистическите данни?

— Играчите на военни игри говорят за загуби от порядъка на осемдесет процента, ако изпратят „Шестицата“.

— Това е адски високо.

— Нещата са се променили от времето, когато ти беше командир. Много по-трудно се работи. Плановете преминават през ръководни инстанции — и биват обърквани.

— Затова искаш да ида аз.

Той кимна утвърдително.

— Има някои от нас, които смятат, че можеш да снижиш загубите до четиридесет процента.

Усмихнах се кисело.

— Добре е да знаеш, че някои хора имат грижата да изпратят най-добрите. В какви условия ще работя?

— Тъй като ще търсиш законни военни цели, най-доброто условие е отново да облечеш униформата си. По този начин всичко ще бъде официално — в края на краищата става дума за военни цели.

— Отговорът ми се състои от три думи: „Майната ти, смрадливецо.“ Няма да стане. Идиотът с лайнения мозък се е поучил от горчивия си опит. Военноморските сили изхарчиха милиони в опита си да ме прецакат. Няма да им дам втора възможност, като отново облека униформата.

Мерк вдигна ръка:

— Разбрано, Дик. Знаех, че ще кажеш това, но имах заповед да те питам. — Отпи от чашата си. — Та при какви условия би решил да се захванеш с работата?

Помислих малко.

— Аз да избера хората си. Да работя по свои правила. Неограничен бюджет. Казваш ми целта. Даваш ми разписанието. След това ме оставяш на спокойствие.

— Ще предам това. — Намали радиото, изправи се, протегна се и взе палтото си от стола, където го бях оставил. — Не се предавай, брат ми! Ще ти се обадя.

 

 

Отпускът ми приключи вечерта на 26 декември, когато се явих в празничното, приятно заведение на Федералното бюро за затворите в Питърсбърг. 15 януари дойде и отмина. Операция „Пустинен щит“ се превърна в операция „Пустинна буря“. Аз все още седя зад решетките. Но нещата може би не са така пресилени, както изглеждат — накрая Тони все пак се свърза с мен.

Една картичка за деня на св. Валентин с познат почерк си проправи път през затворническата система. Загадъчното съобщение в нея беше кратко и приятно: „Скъпи френски свалячо СИС. Не забравяй какво ти каза Томи X.“ Подписът беше: „До срещата ни в по-добри условия.“ Накъсах картичката и я пуснах в тоалетната.

На фонетичен френски език „сваляч СИС“ се превръща в Phoque Six — Тюлен шест.

А Томас Хейуърд беше главнокомандващият Военноморските операции, който ми каза: „Дик, не се проваляй.“

И „по-добри условия“? О, много ми хареса тази мисъл.

Така че, майната ви, Военноморски сили. Аз ще се върна… но няма да нося униформа. И няма да се проваля.