Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rogue Warrior, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 35 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2010)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (23 декември 2007 г.)

Източник: http://dubinabg.eu

 

Издание:

Ричард Марчинко и Джон Вайсман. Свирепия

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

Рисунка: Досю Досев

„Атика“.

История

  1. — Добавяне

Глава 14

Върнах Кати Ан и децата във Вирджиния Бийч, купих нова къща, настаних ги и ги записах в училище, а след това заминах на север, за да започна осеммесечно обучение в школа за шпиони във Вашингтон. Всички аташета, независимо дали са назначени при съюзници или противници, преминават обучение за шпиони. Разликата е в това, че сме по-ловки, когато шпионираме съюзниците си. Навсякъде смятат, че военните аташета са преди всичко хора, които събират разузнавателен материал, и за разлика от служителите на ЦРУ, които работят под дипломатическо прикритие, докладват всичко видяно от тях в щаба си.

И така, ние изучавахме финото изкуство на шпионажа. Учехме се на такива елементарни неща като например как да направим добре експонирана снимка и как да проявим филма сами. Научихме се да бъдем истински двуличници — да се усмихваме, докато зад гърба си държим нож, и в същото време запазваме сърдечни взаимоотношения с хората. Разбира се, инструкторите прекарваха много време с нас, учейки ни да оцеляваме в определени социални ситуации. Обучаваха ни как да напиваме другите, докато ние оставаме трезви, как да си водим дискретни бележки (прави се с помощта на малък молив и листче хартия, скрити в джоба на панталона. Винаги съм смятал, че това изглежда глупаво, сякаш човек се чеше по топките). Учеха ни с какви любезности можем да придумваме и измъкваме информация от други аташета, как да разпространяваме дезинформация.

Преминах съкратен курс по ЕЛРАЗ — събиране на информация чрез радиоелектронно разузнаване, — така че знаех какви антени да търся в определени места. Изучавах начините за тълкуване на фотографски снимки и разбрах как да разпознавам какъв е товарът на корабите по това какво има на палубите им.

И, разбира се, обясниха ни как да пишем „прорази“. „Проразите“ са служебният инвентар на дипломатите. Думата е съкращение от Протокол за разговори. И ако някога ви се е случило да разговаряте с дипломат или шпионин в официални обстоятелства, то вероятно забележките ви са били отразени върху хартия и се намират в някое досие.

За да усъвършенстваме новооткритите си таланти, се впускахме в безкрайни серии от упражнения: опитвахме се да измъкваме информация един от друг, правехме забави в бара на офицерския клуб на военноморското поделение в Анакоста, за да видим кой ще остане най-трезвен, излизахме с коли извън Вирджиния, за да правим тайни снимки на имотите в провинцията.

След шпионското училище смлях за 17 седмици шестмесечен курс по френски език; вкарах в ред нещата вкъщи; разпоредих се да изпратят разни тюленови неща от „ТЮЛЕН-група 2“ в Пном Пен и отлетях за великолепния Ориент.

Не съжалявах, че оставям Кати Ан и децата. Най-напред, разпределението ми щеше да бъде опасно. Пном Пен беше зона на бойни действия и затова Военноморските сили нямаха голямо желание да позволяват семействата да придружават изпратените там хора. После, бях си играл на татко и съпруг през последните четири години, при това доста успешно. Сега беше ред на Кати Ан да се заеме самостоятелно с нещата и да ми позволи да върша работата си. В дома ни имаше установена традиция — в него аз бях офицер от Военноморските сили, а Кати Ан — майка и домакиня. Това разпределение на ролите й допадаше. Всъщност тя настояваше за него, а това устройваше и мен.

Преди да замина, отидохме на дълъг уикенд — пътувахме из Западна Вирджиния и спахме на палатка. Беше идеално: чисто небе, прохладни вечери и залези, каквито се виждат по рекламите на „Кодак“. Приготвях хамбургери и хотдог, ядохме боб и зелева салата и седяхме пред палатката си пред угасващия огън, като гледахме небето в търсене на падащи звезди. След това децата изпълзяваха до спалните си чували и заспиваха. Кати и аз оставахме отвън, за да изпием по една бира преди лягане.

Посочих спящите деца с пръст.

— Ще ми липсват.

— И ти ще им липсваш. Тъкмо те опознаха и отново заминаваш.

— Тъгата по собствените деца е част от ежедневието на тюлените.

— Дик, има моменти, когато това, че си тюлен, започва да дотяга на всички ни.

— Такъв съм, Кати, такава е работата ми.

 

 

Притеснявах се само за едно при заминаването си в Камбоджа. Разпределението ми там би ме отклонило от бюрократичната верига, която дава възможности за назначаване на команден пост. Преди да напусна АКОСМВ, един адмирал на име Мур, който командваше войсковите подразделения за подкрепа на десантните операции за Атлантика и който беше по-високо стъпало от АКОСМВ в йерархията, ми даде изключителни препоръки: „Лейтенант Марчинко е един от най-обещаващите млади офицери, които познавам, и има огромен потенциал за кариера във Военноморските сили. За да продължи развитието си, предлагам да бъде разпределен за командир на «ТЮЛЕН» след завършването на следдипломните курсове в Монтерей. Препоръчвам го за предсрочно повишение.“

Командир на „ТЮЛЕН“? Това ми звучеше добре. Честно казано, никога не бях мислил да ставам командир на „ТЮЛЕН“, нито на някаква друга група. Командването беше работа за випускници на академията или на офицери от запаса, които живееха заради бумащината. Това беше занимание за старците, а не за млади воини като мен. Освен това дълбоко в душата си все още бях до голяма степен Идиота, момчето, което доброволно се беше отказало от училище и се беше записало в армията, защото това беше начин да се измъкне от задъненото си съществуване в Ню Брунсуик.

Но след Виетнам, когато доста от треските ми бяха одялани от адмирали като Пийт и Снайдър, започнах да търся варианти, за които никога преди това не се бях досещал. Факт беше, че Военноморските сили са моят живот. Но сега, след като бях работил в щаб и имах диплома от колеж, закачена на стената, кариерата ми можеше да направи неочакван завой нагоре по добрата стара йерархическа стълбица на командването. Това ме караше да се посирам от удоволствие.

Проблемът беше там, че хората, с които се съревновавах, бяха прекарали по-дълго време на синекурни длъжности от мен. Все още бях твърде млад майор. Не бях служил в „Група 1“ или „Група 2“ на Силите за война със специални методи, нито бяха искали от мен да подготвя регатата на „ТЮЛЕН“ в Коронадо, нито пък да организирам олимпийския отбор по бобслей на Военноморските сили. Пък и назначаването ми в Пном Пен нямаше да ми даде никаква възможност да получа изключително важното разпределение като заместник щабен командир.

Заместник-командирите са тези, които осигуряват ефективната работа на войсковите единици. Те са и главните лица, които определят графиците. Искате три катера, готови за отплаване в четиринадесет часа и двадесет и пет минути? Говорете със заместник-командира. Необходими са ви осем доброволци за някаква досадна работа? Говорете със заместник-командира. Командирът ви е пръснал задника с някое наказание и искате да се отървете от него? Говорете със заместник-командира. Заместник-командирите познават мисленето на командира, знаят от какво ще има нужда той и свършват работата, преди да е проговорил за нея. Те са и параван за командира, те са единствените хора, с които той може да разговаря и да се надява да получи смислено и откровено мнение. Страхотните заместник-командири създават бойните единици. Не дотам страхотните причиняват болка.

 

 

Аз обаче няма да имам шанса да бъда нито едно от двете. Пристигнах в Пном Пен през месец септември 1973 година, доволен, че мога да усетя аромата на острия азиатски въздух, който изпълваше ноздрите ми. По невероятен начин в града се смесваха атмосферата, на Третия свят и тази от епохата на френския колониализъм. Колата на посолството ме взе от летището, свалих стъклото и поех дълбоко дъх.

Шофьорът, камбоджанец, извърна глава, за да ме огледа.

Vous etes officer de marine? — Вие офицер от Военноморските сили ли сте?

D’accord — казах аз. — Точно така. — Посочих значката на гърдите си: — Je suis un phoque — тюлен съм.

Погледнах през прозореца. Виждах реката с фериботите и плаващите ресторанти. В далечината се виждаше Сребърният дворец. Прашните улици гъмжаха от хора — красиви, приятелски настроени, мургави хора.

Oui, je suis un officer phoque — повторих. — И нямам търпение да се срещна с „тюленките“!

Съдбата се оказа по-благосклонна към мен, отколкото бях очаквал. Вместо стая в бараките на ергенските офицерски общежития ми дадоха двуетажна къща с градина от сто и петдесет квадратни метра, засадена с тропически цветя и стотици орхидеи. Къщата имаше големи стаи с варосани стени, беше идеална за развлечения. Имах прислуга — момче, което се казваше Сотан и живееше в къщата, и шофьор — Пак Бан. Месец след като се нанесох, се появи цяла тайфа от племенници и племеннички, а също и други подбрани роднини, от което персоналът нарасна — стана повече от шест души. Какво пък. Бройката нямаше значение. Дадох пачка пари на Сотан и го накарах да облече всички. Нагласих момичетата в черни саронги, а момчетата в черни панталони и бели ризи. Сполучлив избор направих, като добавих и военноморски жилетки, на които със златни нишки беше бродиран знакът на тюлените (наскоро одобрената официална емблема на „ТЮЛЕН“ с орел, пистолет, котва и тризъбец).

Започвах да действам. Или поне така си мислех.

В знак на учтивост направих визита на камбоджанския командващ военноморските операции, бригадния генерал Вон Саренди, но ентусиазмът ми секна. Френският ми, колкото и внимателно да го бях изучавал, се оказа практически неизползваем. Камбоджанците, както и хаитяните, говорят свой френски. Затова сричах, колкото можех, но най-вече трябваше да говоря английски. Освен това командващият се държеше много студено с мен. Разбрах защо по-късно през деня, когато отидох в посолството. Офицерът преди мен е бил подполковник — a capitane de fregate[1]. Аз бях само capitane de corvette[2] — майор. Според него Военноморските сили на САЩ не бяха проявили достатъчно загриженост да изпратят най-добрия и той смяташе това за пренебрегване на дипломатическите норми. Майната му — той не се е срещал с тюлени.

Посолството беше голяма бяла сграда на една пряка от реката, с ограда от ковано желязо, завършваща с омотана бодлива тел на върха. Когато влязох през вратата, си помислих, че то е лесна мишена за червените кхмери.

Нямаше постоянен посланик и затова се представих на заместник-началника на мисията Том Ендърс, който беше протеже на Хенри Кисинджър. Човек с внушителна фигура — висок около метър деветдесет и пет, с дълга сребристосива коса, сресана назад над ушите, и очила с дебели лупи. Беше от Кънектикът, от аристократично семейство, образованието си бе получил в Йейл и изглеждаше така, сякаш е роден, за да носи костюм.

Погледна ме небрежно и ми обясни с аристократичния си напевен бас как стоят нещата. Първо: комунистическите сили на червените кхмери контролирали провинцията, така че всичките доставки на правителството, от ориза до куршумите, идвали по реката. Второ: човекът, на чието място идвах, бил окей, но не направил много, за да се подобри ситуацията. Трето: положението било просто — Военноморските сили на кхмерите били до голяма степен неефикасни при спирането на атаките на червените кхмери над снабдителните конвои, които вървят нагоре по реката от Южнокитайското море. Четвърто: през последните шест месеца терористичните бомбени нападения в Пном Пен бяха два пъти повече, но това в никакъв случай не влияеше много положително на обществения морал.

— Друго?

— Да, майоре — намерете решение.

„Тъй вярно и вървете на майната си, сър“ — помислих си аз, но прехапах езика си и казах:

— Е, ще опитам, сър.

Харесвах Ендърс. Не беше слабохарактерен нагаждач като писарушките от Държавния департамент, огъващи се при най-нищожен намек за заплаха. Ендърс никога не бягаше от евентуална схватка. Разбираше необходимостта от тайни операции и нетрадиционни бойни действия. Непрекъснато натискаше камбоджанците, за да ги накара да се приготвят и да нанесат решителен удар на червените кхмери.

Да намеря решение ли? Окей. Изработих си тактика още в началото. Ставах преди пет часа, отивах до щаба на Военноморските сили на Камбоджа и получавах новините от разузнаването за операциите от предишния ден, както и изгледите за текущите операции. След това към седем и тридесет тръгвах за посолството, вземах си кафе и отивах да докладвам на Ендърс. След това се връщах у дома, работех в продължение на около час, почиствах и се отправях към щаба, където прекарвах цял ден в гледане и слушане, или пък отивах по реката с някой патрул. Рано привечер се прибирах във вилата си, за да вечерям, да преспя около час, а след това, към десет часа, се връщах в щаба, за да наблюдавам как се оправят с нощните операции. Ако камбоджанците провеждаха операция, което ставаше преди всичко нощем, отивах заедно с екипажите, за да видя как се справят. Спях у дома от три до четири часа, ставах, преобличах се и се връщах отново в щаба на кхмерите към пет часа. Прекарах общо 396 дни в Пном Пен. От тях 291 в бойни действия.

Независимо от трудното ми начало с командващия военноморските операции се разбирах с шефа на бойните операции — Ким Симанх, енергичен офицер от Военноморските сили, който говореше добре английски и ми осигуряваше свободен достъп до щаба му. Дори командващият военноморските операции — така всички наричаха бригаден генерал Вонг Саренди, — след като ме наблюдаваше как идвам и си отивам в продължение на три седмици, внезапно реши, че може да говори английски. Един ден дойде при мен, прегърна ме и от този момент нямаше нищо, което да поискам от камбоджанците и да не го получа.

Превърнах се в сътрудник на кхмерите. Започнах да се возя на патрулните катери, съпровождащи конвоите, и показвах на младшите кхмерски офицери — наричах ги норки от Marine Nationale Khmer[3] — как да предприемат офанзивни действия срещу вражески засади.

Една вечер изпратих два патрулни катера надолу по реката да изчистят удобно за червените кхмери място за засади, което се намираше на около двадесет и пет мили южно от Пном Пен. Реших да се повозя с тях. Бяха ударили малък десантен катер близо до центъра на тесния канал на река Меконг. Ударът беше попаднал в двигателното отделение близо до кърмата, а катерът потънал само частично, защото вътрешните му отделения, наречени водонепроницаеми камери, все още бяха пълни с въздух. По тази причина носът стърчеше на около два метра над повърхността на водата и когато речните съдове забавяха ход, за да го заобиколят, червените можеха да открият стрелба от намиращите се на по-малко от сто метра брегове. Очевидно беше, че трябваше да взривим катера.

Обясних на Ким Симанх намеренията си — смятах да доплувам до кила, да закача на него два експлозивни заряда и да ги взривя едновременно, предизвиквайки така наречения мехурен взрив. От това катерът щеше да се повдигне на няколко сантиметра, а корпусът му да се спука от собственото си тегло при падането на тинестото дъно. Пукнатият корпус щеше да освободи всичкия въздух, намиращ се във водонепроницаемите прегради, а катерът щеше да легне на дъното на три парчета. Казах на Симанх, че случаят е като по учебник за подводна диверсия, а за младите офицери норки съществува идеална възможност да научат нещо.

Прекарах в приготовления два часа във „Вила Марчинко“. Нарязах взривателите до необходимата дължина, завързах детонационните кабели и нагласих взривните ударници. След това приготвих два възпламеняващи заряда за взривателите, навих отгоре им презервативи и завързах краищата им, за да станат водонепропускливи. Това беше стар трик на водолазите десантници. Необходим беше само един възпламенител, за да избухнат и двата заряда, но Ев Барет ме беше учил винаги да зареждам по два. „Глупав смотан смотаняк — ръмжеше той гальовно, — и какво, мамка ти, ще правиш, когато се намираш на метър и петдесет под смотаната вода и единственият шибан взривател, който си донесъл, защото си смотаняк, не иска да работи? Отговори ми, Марчинко, нещастен, лайномозъчен, видиотен заднико с устни като сфинктер.“

Разбира се, единственият точен отговор беше: „Тъй вярно, сър, слагам два възпламенителя, както вие бяхте любезен да ми предложите“.

Главният ми домашен прислужник Сотан гледаше критично, докато нахлузвах презервативите върху възпламенителите.

— Ще ходите ли да мушкате тази вечер, мистър Дик? — попита той.

Bien sur. — И още как. Ще чукам червените кхмери — отговорих аз, изучавайки творението си. — Много хубаво ще ги изчукам.

Лицето на Сотан се сбръчка в усмивка:

— Струва ми се, че само хабите хубавите презервативи.

Беше краят на сезона на мусоните[4], месец ноември, и нощите бяха толкова влажни, че ставаш мокър само докато ходиш на открито. Реката беше придошла. Отдалечихме се от пристаните и двигателите на катерите заръмжаха равно, когато кхмерските капитани ги изведоха внимателно в средата на реката.

Заедно с мен бяха един майор от кхмерите, двама лейтенанти и войници. Беше важно да науча кхмерските офицери да ръководят отпред. Това беше проблем в Камбоджа. Офицерите стояха отзад и оставяха войниците да вършат мръсната работа. Така не се печели война. Опитвах да ги уговарям с шеги: „Защо — питах аз — оставяте цялата веселба за войниците си?“

Когато стигнахме на пет мили южно от столицата, започнаха да ни обстрелват. Първата реакция на офицерите беше да заповядат катерите да завият обратно към града. Аз се противопоставих на заповедите им, изстрелях осветителна ракета по посока на мястото, откъдето ни обстрелваха, грабнах 50-калибровата картечница на катера и започнах да стрелям по бреговата линия.

— Виждаш ли? — махнах с ръка към командира на норките. — Сега го направи ти.

Майорът кимна с глава, хвана дръжките и изстреля дълга поредица.

Вражеският огън спря.

Voilà! — Тупнах командира по рамото.

Спряхме малко на север от мястото на засадата след около час. Джунглата беше тиха — тази вечер нямаше никакви червени кхмери. Все още. Боцманът на катера посочи нещо във водата на стотина метра южно от нас. Насочих прожектора натам — от водата стърчеше тъп сив нос на катер.

— Нека се приближим.

Спряхме до катера. Изух зелената си униформа и измъкнах от найлоновата си чанта надуваема жилетка, бутилка с регулатор, очила, плавници, тежести и водонепромокаем прожектор на дълго въже.

— Вие чакайте тук — казах, както нахлузвах костюма си. Метнах през рамо прожектора и чифт експлозивни заряди в торбички, хвърлих се през борда по гръб и цопнах във водата. Течението беше по-силно, отколкото очаквах, пък и двадесеткилограмовите експлозивни заряди, които мъкнех, не ми помагаха кой знае колко. Стигнах до потъналия катер, завързах въжето за носа, гмурнах се и заслизах надолу, опипвайки дясната страна на корпуса. Докато се държах с една ръка и посягах към прожектора с другата, ми мина през ума, че червените кхмери може да са поставили мини от вътрешната страна на корпуса. Майната ти, Диверсанте.

Водата беше непрогледна — пълна с утайка, предизвикана от дъждовете — и наистина ми беше трудно да виждам каквото и да е. Изтеглих се по парапета, докато достигнах тинестото дъно, и обиколих около катера. На мястото, където широката кърма се беше забила в дъното, вързах въжето и прикрепих към него експлозивните заряди на разстояние три метра един от друг. Изплувах на повърхността и извадих наустника си.

— Хвърлете ми въже! — извиках.

Издърпах се по въжето до патрулния катер и обясних какво съм направил.

— Сега ще го взривим — завърших аз.

Изглеждаше ми просто да се върна на дъното, да присъединя водонепромокаемия часовников механизъм, да го настроя, да се върна на патрулния катер и да наблюдавам как потопеният десантен катер се разпада. Елементарен похват на водолазите десантници.

Но не стана така, защото при второто ми гмурване надолу законодателят мистър Мърфи ме чакаше. Най-напред си срязах ръката, докато се придърпвах по кила на катера. Не беше рана, от която се мре, но нямаше да мина без няколко шева. След това открих, че един от зарядите се е отвързал, и ми трябваха пет минути, за да го намеря пипнешком. Докато го завързвах на мястото му, се порязах отново. Нещата станаха много по-сложни, отколкото ми се искаше. Накрая всичко беше на мястото си. Проверих отново експлозивите и детонаторите. Огледах всичко. След това дръпнах детонатора. Нищо не стана. Хванах втория детонатор и го дръпнах. Работеше отлично. Благодаря ти, Ев Барет.

Изплувах на повърхността, подавайки предпазливо очилата си от водата и светейки с прожектора като с маяк, за да ме видят от патрулния катер. Нагласил бях часовниковия механизъм за десет минути.

Един куршум издрънча в метала на десетина сантиметра над главата ми. Проклетите червени кхмери се бяха появили. Заобиколих от другата страна на потопения плавателен съд и се огледах за патрулните катери. Никакви ги нямаше. Бяха ми направили номер в стил Лари Бейли и се заклех, че ще убия майора, командващ норките, ако го спипам. Изведнъж се вдигна шумотевица от удрянето на куршумите в корпуса и водата закипя. Отново се гмурнах в тъмнината.

Всичко беше прекрасно. На седем метра и половина под мен се намираха двадесет килограма експлозиви Ц–3, които щяха да гръмнат след седем минути. Картечарите от червените кхмери стреляха по мен от двата бряга. И проклетите патрулни катери ги нямаше.

Изтече цяла вечност, докато дочух ръмженето на двигателите. Изскочих на повърхността като коркова тапа, махнах им с прожектора и без да обръщам внимание на стрелбата, започнах да плувам като луд.

Сграбчих едно въже зад кърмата, издърпах се по него и се претърколих през перилата.

— Изчезвайте, ще гръмне!

Мисля, че се намирахме на по-малко от двеста метра, когато зарядите експлодираха. Водата изригна като гейзер и обсипа патрулния катер, а той подскочи над повърхността от силата на ударната вълна.

Когато се прибрахме, Ким Симанх се намираше в щаба на кхмерите. Погледна окървавените ми и окъсани дрехи и киселото изражение. Погледна ме накриво и попита:

— Лош ден в канцеларията ли имахте, майоре? Стоях настрани от катерите в продължение на два дни. Наситил се бях.

 

 

Най-голямата ми заслуга към командващия военноморските операции беше създаването на камбоджанска морска пехота, която тук наричат пехотата на Военноморския флот. Те бяха бойна единица от две хиляди души и използваха 105-милиметрови гаубици, разположени по течението на река Меконг, за да защитават конвоите и да нанасят удари на червените кхмери. Разказах на Ким Симанх и на командващия военноморските операции как удрях виетконгците по дигите, преди те да могат да се усетят, и как тази тактика може да върши работа и тук.

Ким Симанх се запали от тази идея. Морската пехота намали, както се и надявах, честотата и настойчивостта на засадите на червените кхмери. Том Ендърс беше доволен. А и аз чувствах, че заслужавам заплатата си.

Трябва да добавя, че животът ми не беше единствено работа. Отдавах се и на развлечения. Командвах при няколко засади, от което кръвта ми отново се раздвижи. Също така карах сърф, но на бос крак. На юг от Пном Пен река Меконг е широка, топла и приятна и аз скачах от катерите с въже в ръка и започвах да сърфирам зад тях. Ако бях се сетил по-рано за това, щях да накарам някой от „ТЮЛЕН-група 2“ да ми донесе чифт водни ски. Но се оправях с наличните средства: двата си крака. По време на един от излетите ми на около петнадесет мили южно от града започнаха да обстрелват патрулния катер и той забави ход, за да ме вземе.

Махнах с ръка и изревах на кормчията да дава газ до дупка:

Imbecilesfoutez le camd d’ici! — Да изчезваме оттук! — проснах се по корем и се оставих да ме влачат така нагоре по реката. По дяволите, по-безопасно беше да преплувам по корем през засадата, отколкото да се превърна в бавнодвижеща се мишена за врага.

Светският ми живот беше така динамичен, както и този в службата. Имах си приятна компания — местни МММЧ, което ще рече малки, мургави машини за чукане. Прислужникът ми Сотан ги доставяше в неизчерпаеми количества. Една англичанка, медицинска сестра, живя в квартирата ми с дни, а по същото време се забавлявах и с младата секретарка от френското посолство, която смяташе, че като за американец чукам „тре биен“[5].

Два или три пъти седмично обядвах с командващия военноморските операции и заместника му, чието име, кълна се в това, беше Сос Готвач. Разговаряхме ту на френски и английски, ту на развален кхмерски, докато ядем пиле с лимон и пием коняк „Хенеси“. Давах коктейли най-малко веднъж в седмицата, вечери два пъти в месеца и в унисон с най-добрите традиции на шпионажа се събирах с аташета от другите посолства. „Любимец“ ми беше военният аташе на Съветския съюз — Василий. Пиехме чашка след чашка — аз джин, той водка — и се надлъгвахме.

— Колко деца имаш, Марчинко?

— Седем. Всичките са момчета. А ти?

— Нямам деца. Ерген съм.

Щеше му се. Говореше се, че има жена и три деца, които живеят в апартамент в Москва. Вероятно и той знаеше цялата ми история. Но седяхме, пиехме и се лъжехме — развличахме се за сметка на данъкоплатците.

Най-неприятната част от службата ми беше ходенето по погребения, които не бяха малко. Камбоджанците губеха много хора. Но в качеството ми на представител на американското правителство убитите поставяха пред мен и морална дилема. Аз знаех, че командващият военноморските операции взема стоки от американските пакети с военна помощ, а и от цивилните конвои, които защитаваше. Ако бях строго уставен аташе, щях да докладвам за действията му. Но истината беше, че той правеше това, за да помага на хората си. За разлика от американските военни камбоджанците не предоставяха никакви помощи при смъртен случай. Ако утрепеха някой моряк, семейството му преставаше да фигурира в списъка за получаване на заплати. Командващият военноморските операции и Сос Готвач осигуряваха семействата на убитите по време на акция с отклонените от тях средства. Смятах, че това се отразява страхотно добре на морала, и затова си държах езика зад зъбите. Около шест месеца след пристигането ми Сос Готвач и Ким Симанх решиха наистина да си имат работа с мен. Вече бях преминал през няколко кхмерски трика и им бях върнал тъпкано. В края на краищата аз съм ветеран в прецакването на виетконгци. Но Сос и Ким все още ми играеха номерата си. Например яденето на костенурки. Според камбоджанците, ако ви поднесат костенурката с главата напред, това означава, че ви казват, че пишката ви не може да става. След като научих това, започнах да си сервирам сам, след това завъртах чинията, усмихвах се скромно и я подавах на Ким Симанх напред с главата. Искате ли да ме прецакате? Не става. Майната ви!

Когато правех това, командващият военноморските операции ревеше от смях.

— Виждате ли? — казваше на подчинените си. — Tu as completment oublie que nos ami le capitane de corvette petit Richard, le grand phoque american, a barbouille le camouflage sur les visages des enfants vietnamiens. — Забравяте, че старият ни приятел Ричард Тюлена мажеше камуфлаж по лицата на виетнамските деца.

Този път нещата, изглежда, щяха да бъдат сериозни. Натоварихме се в старата служебна кола „Форд Фалкон“ на Сос Готвач и отидохме в апартамента на Ким Симанх. Там се бяха събрали над четиридесет старши военноморски офицери.

Bienvenu[6], Ричард — каза Ким Симанх. Посочи към масата и ми показа къде да седна. — Добре дошъл на пира на кобрата.

— Ти си лъжлив, дребен, мургав кучи син — усмихнах се аз.

— Благодаря ти, космат, маймуноподобен езичнико и смукач на междубедрия.

Избухнах в смях. Ким наистина свикваше да говори като тюлен.

След като свършихме с любезностите, започнахме обяда със зеленчукова салата, която беше донякъде като дъвка, защото съдържаше малки парченца кожа от кобра. Свърших и като поставих на масата клечките си, казах:

— Хубава салата.

— Радвам се, че ти хареса — отговори Ким Симанх и позвъни за прислугата.

Следващото ястие беше кебап с месо от кобра, което се различаваше много от месото на гърмяща змия. Изядох две порции.

— Изглежда, обичаш да ядеш кобра — забеляза Ким Симанх.

— Затова наричат тюлените змиеядци — отговорих.

Той се усмихна загадъчно и даде знак за следващото блюдо.

Поднесоха яйцата от кобра. Малко миришеха, но не бяха по-лоши от китайски яйца на хиляда години или пък корейски мариновани яйца.

Какво ли ще бъде следващото?

Пристигнаха два подноса с чашки като напръстници. В едните имаше коняк. В другите — непрозрачна, тъмна течност.

— А това е… — попитах вежливия стопанин.

— А — отговори Ким Симанх. — Le sang du cobra. — Кръвта на кобрата. — Вдигна чашата си. — За твое здраве.

— И за твое — вдигнах в отговор своята. Пихме. Първо кръвта, след това коняка. Никога не ми се е услаждал толкова.

Сос Готвач едва се въздържаше.

— А сега десерт. — Буквално подскачаше върху стола си.

Десерт? Това ми хареса. Когато поръчвах десерт във вилата си, главният ми прислужник Сотан довеждаше някоя МММЧ и ядях „десерта“ си в леглото.

Всички притихнаха. Разбрах, че днес няма да има МММЧ. Петима прислужници внесоха подноси с нещо, наподобяващо огромни старомодни чаши. Във всяка от тях имаше коняк и още нещо. Приличаше на мариновано октоподче-бебе.

Qu’est-ce que c’est que са? — Какво, по дяволите, е това?

Очите на Ким Симанх се присвиха злобно.

— Това, приятелю, е le venin — отровата на кобрата. Торбичката с отровата.

Това вече беше наистина нечестиво и напълно сатанинско. Торбичките — непрозрачни, просмукани с коняк и отвратителни, лежаха на дъното на чашите. Това не бяха скариди. Не обичах скариди, но с удоволствие бих изсмукал цяла дузина вместо едно от тези малки съкровища.

Ким Симанх се усмихна и вдигна чашата си.

— За твое здраве.

— И за твое — отговорих.

Глътнах коняка с торбичката, без да дъвча, нито да опитвам вкуса. За своя изненада успях да погълна всичко наведнъж. Но почувствах удара от напитката. След не повече от три секунди по ръцете ми избиха огромни капки пот. Цялото ми тяло — гърди, крака, гръб — започна да се поти обилно, като потта се просмукваше в униформата ми. Цветовете пред погледа ми се загубиха и всичко се превърна в черно-бяла картина. Виждах само малки звездички. Чувствах натоварване, сякаш се намирам в изтребител, завиващ с огромна скорост. Стори ми се, че се борих да запазя съзнание в продължение на няколко минути, а всъщност всичко трая около тридесет секунди.

След това всичко премина така бързо, както беше дошло. Изпотяването спря. Тялото ми беше странно отпуснато и успокоено. Зрението ми се нормализира.

Избърсах очи, допрях длани пред себе си и извърших традиционните камбоджански жестове на благодарствена покорност пред Ким Симанх.

— Извинете, сър, бихте ли ми налели още?

Камбоджанският Военноморски флот не е голяма организация и слухът за малкия ми пир с кобрата се разпространи бързо. Благодарение на това спечелих уважение навсякъде. Но в същото време командващите офицери започнаха редовно да ми правят гадни номера. Приготвяха необичайни закуски, които смятаха, че не бих могъл да изям.

Moi[7] да се откаже от ядене? Такова нещо не се случи. Задушени пилешки клюнове? Ядях ги. Крокодилска опашка? Ял съм ги печени, пушени и солени. Рибешки очи? Ядях ги с цели паници. Куче? Когато напуснах Пном Пен, можех да напиша книга със заглавие „Петдесет начина да сготвите кучето си“. Обичах хлебарките пържени в тиган, червейчетата — препържени, а личинките в лютив сос с чесън. Веднъж един енергичен млад офицер от морската пехота ме храни със сурови маймунски мозъци, извадени от все още живи маймуни. Изядох и тях. Всъщност през последните шест месеца имаше моменти, когато си спомнях за пира с кобрата — заедно с отровата и всичко останало — с умиление и носталгия.

 

 

В Камбоджа научих много за законодателите от техните посещения. За мен това беше нещо ново. По време на престоя ми в Пном Пен приемахме много кодели — бюрократично съкращение от конгресна делегация. Тези пътувания, спонсорирани от различни комисии, подкомисии и работни групи от Сената и Белия дом, имат за цел да събират фактологически материал, помагащ на обществените служители да вземат компетентни решения, когато гласуват за бъдещето на нацията. Но повечето кодели, с които прекарвах част от времето си, бяха съставени от конгресмени и сенатори, желаещи само да пазаруват или да се чукат, или пък и двете.

В началото бях обиден и разгневен, защото коделите не желаеха да научат нищо за Камбоджа, нито да разберат дали камбоджанската армия се справя със задачите си. Но служителите от посолството ме успокоиха бързо. Носеха се легенди за коделите и за поведението им зад граница — ужасяващо и срамно беше то. Секретарки в посолства разказваха за конгресмени, които ги опипвали и дори изнасилвали, и всичко това — безнаказано. Политическите офицери и консулите също имаха какво да разкажат за трудностите при измъкването на някой конгресмен или сенатор от затворите в Хонконг, Каракас или Варшава.

Затова, когато разбрах, че тези пътувания са само ваканции за сметка на данъкоплатеца, спрях да се интересувам какво бих могъл да направя за нашите законодатели или какво те биха могли да направят за мен. Просто написвах доклад от три страници за състоянието на военните в Камбоджа, давах го на всеки екзалтиран сенатор или конгресмен и му казвах да ги чете в самолета на път за дома.

Това им осигуряваше много свободно време, за да изпълнят истинската си мисия: да посетят най-добрите златарски магазини, да си купят някои невероятни и евтини парчетии от храмовете и да внесат контрабандно антични каменни гравюри на Буда в реактивния самолет на Военновъздушните сили на САЩ. Най-често коделите се интересуваха от това къде на един конгресмен да му бъде направен жесток минет или пък невероятно чук-чукане. Опитвах се да отговоря дипломатично: „Там, където би ви харесало най-много, сър.“

Давах им колата си, с която Пак Бан ги закарваше, за да се отрупат с бижута и да им извъртят минетите. А аз се връщах на работа.

Хенри Кисинджър, по това време съветник по въпросите на националната сигурност, често се обаждаше в посолството. Понякога Том Ендърс ме канеше в мехура — ултрасигурната стая в стаята, където отговаряхме на най-секретните обаждания и се провеждаха най-секретните разговори, — за да слушам монотонните обяснения на Кисинджър с германското му наречие за приливите и отливите в хода на събитията в Югоизточна Азия и за плановете му да доведе червените кхмери на масата за преговори. Слушах Хенри, който се опитваше да изглежда като Метерних[8], но всъщност далеч не приличаше толкова на великия държавник от деветнадесети век, колкото на дядо ми Джо Павлик, който разисква жалкото състояние на света, докато седи в миньорския бар в Лансфорд, Пенсилвания. От друга страна, будалканията на Кисинджър не доведоха до нищо. Червените кхмери победиха в Камбоджа, защото бяха по-зли на бойното поле. На преговорите — майната им.

В същото време аз научавах доста от тези разговори в стаята. Разбирах какво мислят в Държавния департамент. Откривах различните маши в Мъгливото дъно[9] и как всяка от тях се стреми към своя хегемония в политиката на Камбоджа. Стана ми ясно как работи един държавен отдел и как информацията, изпратена от посланика в тази страна, преминава през всеки капиляр на дипломатическата система. Открих, че има и много служители в Отдела за външна политика, които, вместо да заемат твърда позиция, смятаха, че е по-добре да се водят преговори и с това съсипваха Камбоджа.

Посветен в лабиринтите на дипломацията, за мен беше време да се придвижвам напред. Не че ми се искаше да се връщам в Щатите. Знаех, че ме гласят за командир на „ТЮЛЕН-група 2“, но въпреки това не ми се искаше да напускам Камбоджа. Харесвах кхмерите. Те бяха преди всичко любовници, а не воини, но при добро обучение и достатъчно мотиви можеха да се бият прилично.

Бях постигнал това, което Том Ендърс поиска от мен при пристигането ми. За четиринадесет месеца в Пном Пен бях увеличил три пъти силите на главнокомандващия Военноморските сили, а също подготвих и създадох силна и ефективна в боя морска пехота. Бях осигурил нови катери на командващия Военноморските сили. Имаха оръдия — наричахме ги монитори. Осигурих му и три гаубични батареи. Всичко това — човешки ресурси, оръжие и нова тактика — даде ефект. Броят на конвоите, попаднали в ръцете на червените кхмери, спадна почти до нула, а бомбардировките в Пном Пен можеха да бъдат контролирани.

Удължих престоя си с три месеца, за да остана през сухия сезон, когато катерите са най-уязвими. След това пристигна смяната ми — тюленът Джордж Уъртингтън, който беше много по-различен от мен — висок, слаб, с аристократична осанка, завършил Военноморската академия, неговият талант беше по-скоро в умението да се наложи като le grand phoque[10] в бара до басейна около cercle sportif[11], отколкото в срещи отблизо с червените кхмери и лапане на тиня. Високият ерген, който можеше да води учтиви разговори с най-изискани личности, по-късно в Пном Пен си спечели славата на le nageur d’amour — плувецът-любовник, за разлика от мен, когото наричаха le nageur de combat — плувецът-воин. Едва ли щеше да кара сърф на бос крак по река Меконг или пък да бъде канен на пир с кобра. Задържах се още известно време, но накрая ми наредиха да си тръгвам — казаха ми съвсем категорично, че ако остана в Пном Пен, ще пропилея шанса си да бъда произведен в чин подполковник, както и да стана командир. Затова определих дата за тръгване и напуснах със съжаление.

През последния месец аз и командващия Военноморските сили изядохме доста кобри. А и много десерти. Мммм, вкусно!

Бележки

[1] Капитан на фрегата (капитан II ранг). — Б.пр.

[2] Капитан на корвета (капитан III ранг). — Б.пр.

[3] MINK от Marine Nationale Khmer (Национален флот на кхмерите) означава норка и е жаргонно наименование за хубава жена. — Б.пр.

[4] Вид вятър, носещ влажен въздух. — Б.пр.

[5] Много добре (фр.). — Б.пр.

[6] Добре дошъл (фр.) — Б.пр.

[7] Аз (фр.). — Б.пр.

[8] Метерних, Клеменс (1773–1859) — австрийски държавник. — Б.пр.

[9] Бюрокрацията в Държавния департамент на САЩ, наречена така по името на местност във Вашингтон. — Б.пр.

[10] Големият тюлен (фр.). — Б.пр.

[11] Кръгът от спортисти. — Б.пр.