Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Свирепия (22)

Глава 19

Често са ме питали дали не възнамерявам да се призная за виновен за това, че толкова години си играх със системата. Не се ли чувствам виновен за това, че използвах толкова много цинизми? Не се ли чувствам виновен заради прилагането на силови методи, за да получа каквото искам? Не се ли считам виновен за това, че карах началниците си да дъвчат лайна?

Отговорът ми винаги е бил един и същ: признавам се за виновен. Абсолютно. Виновен по обвинението. Виновен съм за това, че поставях хората си над бюрократичната лайнарщина. Виновен съм за това, че харчех всички пари, до които можех да се добера, за да обуча екипа си както трябва. Виновен съм за това, че се готвех за война вместо за мир. Разбира се, че съм виновен за всички тези неща. Mea culpa, mea culpa, mea maxima culpa^[1].

Така че, когато хората ми отлетяха за Флорида, за да започнат обучението си като „мръсна дванадесеторка“ във военновъздушната база в Еглин, аз водех борба в кална вана с бюрокрацията как да бъде управляван „ТЮЛЕН-група 6“ и къде се вмества в командната верига. На тюлените им се падна да се хвърлят от самолети, да се спускат по въжета от хеликоптери и да стрелят до посиняване. На мен се падна да воювам с документи, проклети страница след страница. Не ми харесваше, но го правех.

На книга „ТЮЛЕН-група 6“ беше разпределен да бъде под ръководството на командващия Обединените специални операции, бригаден генерал Дик Шолтс, който живееше във Форт Браг. От своя страна беше той отговорен пред Националната командна служба, ръководена от Обединения щаб. Гледах философски на тази йерархия: президентът ме притежава, Обединеният щаб ме ръководи, а командващият Обединените специални операции ми казва кога мога да пръдна. Що се отнася до мен, административната командна верига на Военноморските сили трябваше да изпълнява само една функция спрямо „ТЮЛЕН-група 6“ — функцията на „тройното «С»“: „Сядай, спри да дрънкаш и снасяй мангизи.“

Организацията налагаше Атлантическата група на наземните войски да управлява финансовите ми въпроси. Оттам се плащаха всички сметки на „ТЮЛЕН–6“. Но според бюрокрацията на Военноморските сили, Атлантическата група за наземните войски и „ТЮЛЕН–6“ не трябваше да разговарят директно. Вместо това беше въведена организационна връзка. Защо ли? Интересен въпрос, но за него нямам отговор. Едно от предположенията ми беше, че Атлантическата група за наземните войски не можеше да говори езика на тюлените, а аз, както се твърдеше, не владея езика на Военновъздушните сили. Независимо от случая, организационната ни връзка беше Групата за командване на Военноморските сили за война със специални методи–2, която ръководеше Тед Лайънс.

Тед не умееше да говори нито езика на тюлените, нито на Военноморските сили. Но свободно владееше езика на безсмислиците. За да направи нещата още по-приятни, си беше внушил, че представлява съществено звено от моята командна верига.

Борехме се. За него аз бях един непокорен касапски пес, който трябва да бъде принуден да се подчинява, и затова дърпаше веригата ми при всяка възможност. За мен той беше ограничено нищожество и когато опитваше да дръпне веригата, аз му откъсвах парчета месо. Оспорваше абсолютно всеки вид специализирано оборудване, което закупувах, като пращаше записки до Вашингтон, че то не е уставно и не е необходимо. Поръчах направени в Германия безбутилкови водолазни апарати „Дрегер“. Тед каза, че не можем да ги получим, първо, защото се закупуват от чужбина и, второ, защото имахме на разположение апаратите „Емерсън“, които в момента бяха на въоръжение. Нагазих го с парен валяк и получих дрегерите.

След това закупих 9-калиброви германски автомати „Хеклър и Кох МП–5“. Тед отново се оплака:

— Защо автомати чуждо производство? Не можете ли да си купите „МАК–10“ на една трета от цената?

— Защото „Хеклър и Кох“ са по-добри, Тед. По-точни. По-стабилни. По-добре са приспособени за нашата мисия.

— Аз съм твърдо против.

Той се обади на своите пазители, аз на моите. „ТЮЛЕН-група 6“ получи автомати „Хеклър и Кох“.

Военноморските сили ни отпуснаха четири джипа „Ийгъл“ за провеждане на тактически операции. Използвахме ги, но, честно казано, те нямаше да са ни от голяма полза. Бяха добри за ученията в Щатите. Но зад граница е трудно да намериш резервни части за „Ийгъл“. Освен това в районите, където щяхме да играем, карането на американска кола привлича излишно внимание. Ето защо, като използвах няколко свои контакта в Бон, успях да уредя два направени по поръчка бронирани мерцедеса от серия „Седан500“ и четири джипа „Мерцедес“ за 160 000 долара — отстъпката беше над шестдесет процента. Отвън седаните изглеждаха като големите коли, често срещани в Европа, Близкия изток и из целия американски континент. Но отвътре бяха пригодени за немската антитерористична група „GSG–9“: имаха скрити отвори за стрелба, стенопробивни предпазни брони, скрити полицейски светлини, сирени и комуникационна апаратура. Джиповете имаха куполи на покрива и други забавни неща.

Тед побесня. Но аз натиках мерцедесите в устата му, затворих я, раздвижих челюстите му и го накарах да преглътне.

В промеждутъците между спречкванията с Тед отивах при хората си, които напредваха в тренировъчния цикъл. Към средата на месец октомври всички бяха квалифицирани за скачане с парашут от големи височини и ниско отваряне (включително и старшина Мак, който е трябвало да бъде теглен по рампата на самолета при първия му скок). Бяхме започнали работа и върху бързото спускане по въже — така шестима мъже могат да кацнат върху палубата от височина двадесетина метра за по-малко от четири секунди.

Въжетата, които използвахме, бяха английски — меки синтетични въжета от изкуствена материя с опакова оплетка, които ни позволяваха да забавяме с ръце падането си. За разлика от спускането на рапел, при което се използва въже, закрепено към обезопасителен колан, бързото слизане по въже беше просто едно контролирано падане. Ако искахме да слезем по въжетата на кърмата на някой бързодвижещ се кораб, хеликоптерът ни се доближаваше отзад на височината на морските вълни, за да не бъде забелязан. Звукът му се маскираше от самия кораб. След това, в последния момент, хеликоптерът се издигаше бързо над кърмата, започваше да кръжи, докато двете въжета бъдат ритнати надолу и шестима мъже се спуснат по тях, а след това се обръщаше и изчезваше.

Този метод изискваше синхрон до части от секундата и първокласно летене. Пилотът трябва да компенсира промяната в теглото при хвърлянето на въжетата и спускането на хората по тях. Освен това той трябва да се движи заедно с океанските вълни. Вълнение от метър и петдесет може да означава доста неприятно падане от три метра от края на въжето, ако пилотът се осере.

Обучението по стрелба също напредваше: с всеки изминат ден групата ставаше все по-точна. Отначало аз можех да се меря с всички. Сега аз бях този, който купуваше бирата след прекараните два часа на стрелбището. Седемчленните екипажи на лодките стреляха толкова много (по около три хиляди куршума седмично), че някои от пистолетите „Берета“ започнаха да се напукват в основата на изхвъргача и се наложи да бъдат променени от производителите дотолкова, че на практика „ТЮЛЕН-група 6“ използваха направени по поръчка пистолети.

Не всичко вървеше гладко. В Еглин претърпяхме и първия нещастен случай. Всичко стана по време на обучение по стрелба с истински патрони. Прочиствахме стаи. Жертвата беше младеж, когото ще нарека Дони Лий. Американец от китайски произход — единственият в „ТЮЛЕН-група 6“.

В един отдалечен ъгъл на базата в Еглин построихме ред помещения от греди с опънат между тях брезент, за да наподобим стаи. Те можеха да бъдат преподреждани, както желаехме — големи, малки, правоъгълни, квадратни, трапецовидни, — имаха и колове за вратите от шперплат. Вътре в брезентовите стаи поставяхме мишени силуети, които представляваха заложниците и терористите. Целта на упражнението беше двама тюлени да влязат в стаите и да ги „прочистят“, като убият лошите, без да нараняват заложниците. Обучението беше нещо обичайно за групите за спасяване на заложници. Разбира се, Чарли Бекуит беше използвал почти същия метод за обучение на група „Делта“ преди няколко години.

Идеята беше да се подобри скоростта на стрелците и да се изостри интуицията им. Човек, който не може да различи един лош от един заложник в разстояние на секунда, не ни е от полза. Цивилните разпознават добрите от лошите за около една осма от секундата. Специалистите в борбата с тероризма трябва да действат за стотни от секундата и решенията им да бъдат както инстинктивни, така и правилни.

Освобождаването на заложници е също прилежно разработено учение. Движения за част от секундата бяха репетирани в продължение на месеци във всевъзможни комбинации, така че ако се случи „А“, хората ми инстинктивно да отговорят с „Б“. През онзи ден започнахме стрелба с револвери. Това е важно, защото носехме револверите със свалени предпазители и стреляхме на автоматична стрелба.

След едно прекъсване групите преминаха на „Берета“. Това са полуавтоматични пистолети с двойно действие. При прочистването на стаи ги носехме с вкаран в цевта куршум и вдигнат ударник, което ги правеше пистолети с единично действие. Силата, необходима за стрелба с пистолет в режим на единичен огън, е значително по-малка от режим на двойно действие. Освен това променихме и реда, по който хората влизаха през вратата. Обикновено двама тюлени нападаха вратата в един и същи ред. Но понякога нарочно разменяхме местата им, защото в реалността законите на мистър Мърфи винаги влизат в действие. Искахме да бъдем готови за това, което ще се обърка, защото то неминуемо ще се обърка.

Дони бил втори човек през целия предобед. Влязъл първи. При влизането партньорът му, когото ще нарека Джейк, се препънал, паднал напред и изпратил един куршум в гърба на Дони.

Раната не беше фатална и Дони беше закаран бързо в болницата. Пристигнах точно след като го вкараха в операционната. Дони беше добро момче — още зеленичък, но пък инстинктите му бяха добри. Винаги беше готов да се усмихне и нямаше нещо, което да не свърши, ако го помолиш. Това, което ме разтревожи толкова много в този случай, е, че вредата беше причинена на него, а не от него. Напълно депресиран, аз седях с хартиена чаша кафе от машина и чаках, докато докторът излезе. Беше оптимистично настроен и аз се поуспокоих.

След два дни преместихме Дони в болницата на Военновъздушните сили, където лекарите настояха за втора операция. След нея състоянието на хлапето се влоши — а и чие ли състояние не би се влошило, след като го отварят от носа до кърмата два пъти седмично. Все още бях разстроен от нещастието, но се бях примирил с това, че по време на обучението на „ТЮЛЕН-група 6“ ще има нещастни случаи. Но удържах на думата си пред момчетата: преди да минат и двадесет и четири часа, партньорът на Дони, Джейк, вече не беше член на „ТЮЛЕН-група 6“. Всъщност Джейк вече не беше тюлен. Уредих да го преместят в напълно различно подразделение на Военноморските сили. Той беше сторил най-големия грях за тюлените — наранил партньора си. Мисля, че Джейк нямаше да оцелее по време на реална операция.

Извикахме майката на Дони от Хавай. За нея беше най-тежко. Нямаше представа с какво се е занимавал Дони и не можеше да разбере как е ранен. Още по-лошо беше, че не можех да й кажа нищо.

— Как го раниха? — отново и отново питаше мисис Лий.

— По време на обучение.

— Какво обучение?

— Съжалявам, мадам, но не мога да ви кажа.

След около седмица Дони разви лоша инфекция на сливиците. След това изпадна в кома. Всеки ден прекарвах по два часа в болницата и го наблюдавах как лежеше в аспиратора. Започнах да му крещя:

— Мамицата му, ставай, Дони!

Често пъти, когато правех това, той трепваше. Мисис Лий се вълнуваше.

— Той ви чува! — казваше ми тя.

Мисис Лий беше добра майка до самия край. Не се предаде.

Смъртта на Дони не повлия на темпото и напрегнатостта на обучението ни. Не можех да допусна това. В реалния свят човек не спира, за да си смуче палеца и да приказва ли, приказва. Не и когато има поставена задача. Онези филми от Холивуд, в които хлапето умира по време на обучение, а най-добрият му приятел изпада в депресия и не може да лети (досещам се за „Топ гън“), са пълни глупости.

Ако моите момчета не можеха да се справят с такива моменти, те знаеха, че ще ги разкарам. И не след няколко месеца, седмици или дни, а след няколко часа или минути. В елитните части не се дава втора възможност. Човек не глези хората си и не прекарва часове в трогателни разговори с тях. И затова те са елитни части. Хората се записват в група „Делта“ или в „ТЮЛЕН-група 6“, защото искат да вършат неща, които никой досега не е вършил. Не се записват заради медали, слава и хвалби, а защото искат да отидат и да натрупат нов, непознат за тях опит. И или успяват, или умират, опитвайки. Това не е преувеличение. Това е обикновен факт.

Ето защо, смърт или не, ние продължавахме да работим. Важното беше да не спираме. Исках „ТЮЛЕН–6“ да разкъса плацентата и да може да удари в гръб врага така, както никой досега не го е правил. Разделих групата на две — Сини и Златни — и докато Сините отиваха в Луизиана, за да практикуват катерене по нефтодобивни инсталации в Персийския залив, Златните летяха за Аризона, където бях наел тридесет мили въздушно пространство за упражнения по скокове от голяма височина с високо отваряне.

За мен този метод имаше смисъл. Представете си, че сте от лошите. Чувате самолет. Поглеждате нагоре. Една тълпа гадни задници от „ТЮЛЕН“ се спуска върху вас. Затова ги очиствате още докато са във въздуха. Майната им на тюлените. Но при скоковете от голяма височина и високо отваряне самолетът лети на девет хиляди метра височина и може би на двадесет мили встрани от вас. Не можете да го видите. Не можете да го чуете. И изведнъж — първоаприлска шега, тъпако. Спукана ти е работата.

Започнахме да използваме парашутите си като крила. Купихме си минибутилки с кислород, които да ни предпазват от загуба на съзнание, залепихме светлини на каските си и компаси на китките си. Скачахме нощем от самолетите „Старлифтър Ц–141“, които летяха толкова високо, че без компасите не можехме да различаваме светлините на Феникс и Тъксън^[2]. По време на дневни упражнения по скокове от големи височини с високо отваряне един от добрите ми парашутисти, когото ще нарека Несъл, не успял да отвори парашута си, намирайки се на около шест километра. Опитал се да го отреже, да се освободи от неизправния парашут, да пада свободно още един километър и след това да използва резервния. Успешно срязал основния парашут, но резервният също не се отворил.

Смъртта му беше вписана като нещастен случай при скачане със спортен парашут в частното имение, откъдето бяхме излетели, тялото му беше занесено в моргата. След няколко часа някакъв местен репортер започна да задава въпроси за четиридесетимата „спортни парашутисти“, които са наели цяло имение и скачат от големи черни самолети без обозначения. Това бяхме ние. Аз дори не бях там, но Трейлър Корт и някои други от моите бързомислещи офицери прекарали напрегнат ден. Накрая отвлекли тялото на Несъл от местната морга и го закарали в едно военно медицинско заведение, преди властите и пресата да ги подхванат. „ТЮЛЕН–6“ не можеше да бъде разпитван от никого.

Когато се върнах, група „Злато“ беше подновила обучението си по височинни скокове с ниско отваряне. Хората знаеха, че не могат да си позволят да забавят темпото, и затова не го правеха.

Ако може с прости думи да се изрази нещо сложно, тяхната тиха и свирепа решимост да продължат ме накара да се почувствам горд.

Нека обясня. Когато човек е тюлен, той не прекарва много от времето си в умуване върху това, което прави. Както казва рекламата, „просто го направи!“^[3] Но онези от нас, които са били тюлени, знаят какво означава „да го правиш“ — те знаят как се играе с болката. Те знаят, че смъртта винаги е много реална заплаха. Това са житейски факти, върху които ние не се замисляме надълго и нашироко.

Спортните коментатори, особено онези на игрите от Националната футболна лига, прекарват доста време в приказки за това как играчите довършват играта със счупени кости, с навехнати или изкълчени стави. Самите играчи не се занимават много с говорене. Те просто стискат зъби и нападат. Такива са и тюлените.

След като усвоихме скоковете с високо и ниско отваряне, започнах да се питам има ли и други начини да ударим лошите през задната врата. Стори ми се, че един таен десант може да бъде проведен успешно при скок от търговски самолет. На вас само ви трябва да отклоните за няколко минути самолета от полета му поради „неизправност в двигателя“ или „разхерметизиране на кабината“.

Да предположим, че сме изпратени да извършим десант над Либия и да взривим химически завод, за който Кадафи казва, че не съществува, или пък да ударим тренировъчен лагер някъде дълбоко в Либийската пустиня и да изтрепем две дузини терористи от отряда на Абу Нидал. Решение: уреждаме — разбира се, с участието на местното правителство — редовен полет на „Иджиптеър“^[4] или „Роял Марок еър“^[5], преминаващ над либийските въздушни пространства в близост до мястото, което желаем да посетим. Властите отпращат пътниците, но самолетът излита по разписание, като на борда сме ние. След като се доближи до зоната на целта ни, пилотът се обажда и известява за неизправност при полета, спуска самолета, да кажем, от дванадесет хиляди метра на около десет хиляди метра и се отклонява някъде между петдесет и сто мили встрани от курса. В най-подходящия момент „ТЮЛЕН-група 6“ изскачат от самолета. След това пилотът се обажда и казва, че всичко е наред, и се връща на курса си. Междувременно ние летим с парашутите крила в продължение на още четиридесет мили, приземяваме се, събираме се, нападаме завода или избиваме терористите, а след това тихо излизаме от страната. Майната ти, Муамар!

Никой в армията не беше правил нещо подобно. Затова взех под наем един „Боинг 727“ и двама пилоти от „Браниф Еърлайнс“ и заедно с Коня, седнал в седалката на втория пилот, летяхме над Аризона и практикувахме скачане от самолета.

Тези упражнения не бяха много забавни и за самия Дики. Бях обещал на момчетата, че няма да ги карам да вършат нищо, което самият аз не съм правил.

„Няма да ви заповядвам да чукате никого, когото аз не бих чукал, и да ходите там, където аз не бих отишъл.“ Така им бях казал. Затова се хвърлях от самолетите заедно със Златните, съживявах се с коктейли „Бомбай“ и „Бен Гей“, отлитах до Луизиана и се катерех по нефтодобивните инсталации със Сините. След това лазех обратно до Литъл Крийк, където Тед ме използваше както личната си боксова круша.

Пък и не само той. Секретността около „ТЮЛЕН-група 6“ се отразяваше на личния ми живот повече от всяка друга работа, която бях вършил досега. Кати не можеше да се радва на нито едно от светските предимства, с които се ползва съпругата на командващ офицер, каквито са първенството в базата, почитта на по-младите съпруги и известна показност. Аз бях свръхсекретен. Бях на път. Тя не само беше откъсната от нормалните служебни клюки, но и оставаше сама през по-голямата част от времето. И когато командвах „ТЮЛЕН-група 2“, пътувах доста време. Тогава тя имаше възможност да споделя грижите си с други млади майки. А сега беше по-възрастна от повечето офицерски съпруги, децата ни бяха тийнейджъри и не се нуждаеха толкова от нея. Тя не знаеше нито какво правя, нито пък можеше да говори за малкото неща, за които се досещаше. В резултат на всичко отношенията ни бяха лоши.

Дърпахме се за всяко нещо. Отчуждихме се. Къщата беше мястото, където оставях чантите си, давах прането си и престоявах два дни. Това не беше дом. Но нямах намерение да позволя личният ми живот да влияе на службата. Човек не може да позволи чувствата към жена му и децата да надделеят, когато трябва да свърши някоя работа. Ако позволява, той става разсеян, а разсеяността ми можеше да причини нещастни случаи.

Не става дума за това, че един брак минава през хиляди перипетии. Такива проблеми имат командващите офицери в бойни единици като „ТЮЛЕН–6“. Чарли Бекуит и Катрин съумяха да преживеят създаването и разпределението на група „Делта“ без проблеми. Бракът на Пол Хенли устоя на образуването на „ТЮЛЕН-група 6“. Но слабите бракове като моя вероятно са обречени. Пък и да си призная, по онова време съвсем не бях грижовен съпруг.

Разбирам, че създавах големи грижи на жена си. Зная, че й причинявах „военноморско главоболие номер шест“. Самият факт, че „ТЮЛЕН-група 6“ беше секретна единица, предизвика достатъчно проблеми, за да побелее косата на всеки административен офицер.

Официално „ТЮЛЕН-група 6“ дори и не съществуваше. Може и да съм бил командващ офицер, но нямах кого да командвам. По документи фигурирах като директор на изследователска станция в района на Тайдуотър, около тридесет мили от Норфолк. На второ място: „ТЮЛЕН-група 6“ беше на път почти сто процента от времето. Нито една военноморска бойна единица не беше прекарвала толкова голяма част от времето си в пътуване. Групата отсядаше предимно в цивилни заведения. Употребявахме — и злоупотребявахме — коли под наем, търговски транспорт (като така превозвахме оръжията си) и се записвахме в хотелите и мотелите, без да използваме военните си идентификационни документи. Може и да сме се обучавали в Еглин, но живеехме в различни хотели в района вместо в самата база. Бюрократите тъпанари скимтяха. Казвах им да си заврат оплакванията в задниците.

Материално-техническото обезпечаване на „ТЮЛЕН-група 6“ се превърна в административен и счетоводен кошмар. Представете си, че се опитвате да направите сметката на осемдесетина типове, които пътуват двадесет и девет дни в месеца под фалшиви имена. Имаше голям брой квитанции, купища купони и пачки с искания, които трябваше да бъдат осчетоводявани. Объркването се подсилваше и от това, че работехме най-вече с пари в брой, за да не оставяме следи с документи (в края на краищата ние бяхме секретна група). А когато пътувахме по заповед на военните, използвахме фалшиви документи за идентификация, знаци на несъществуващи поделения и подписвахме фактури с всевъзможни имена — все чужди. Тези неща, изглежда, причиняваха перманентна уртикария на бюрократите от Военноморските сили. От личен опит зная, че на Тед Лайънс причиняваха „главоболие номер шест“.

Дори и когато не пътувахме като търговски лица, създавахме проблеми на Военноморските сили. Военновъздушните сили тъкмо бяха започнали да внедряват гигантския транспортен самолет Ц–5А и той можеше да поеме цялата група заедно с оборудването, докато пътуването със самолетите Ц–130 и Ц–140 изискваше използването на няколко самолета, а всички ние трябваше да пристигаме по едно и също време. Нали си спомняте — сплотеност на групата. Оттренирахме няколко натоварвания в самолет, а след това поръчахме един Ц–5А и накарахме Военновъздушните сили да ни закарат до Луизиана, където кацнахме на резервна военноморска база отвъд Ню Орлиънс.

Не се занимавахме с дреболии като предупреждение или искане на „разрешение за кацане, сър“. Базата разбра за нас, когато нашият Ц–5А — а той е дяволски голям самолет — се изсипа, изрулира и спря, предният му край се отвори и половин дузина коли и камиони, пълни с мърляви типове, които размахваха автомати, се изтърколиха през портала, без дори да кажат едно „здрасти“.

Разбира се, появи се един офицер задник, който изтича по асфалта, за да ни поздрави и да ни впише в книгите.

Мръщеше се, пуфтеше и размахваше тетрадката си като луд.

— Кои сте вие? Откъде идвате? Кой ви каза, че можете да кацате тук? Къде отивате?

Пратих му една въздушна целувка, бутнах му няколко от фалшивите идентификационни карти, които бях изфабрикувал, подписах хартиите му с името Дуайт Дейвид Айзенхауер и му казах да изчезва.

— Не се притеснявайте, капитане.

Натиснах педала на газта и изчезнах. По някакъв начин в Литъл Крийк чуха за посещението ни.

Създадох прикритие за „ТЮЛЕН-група 6“ — „Морска корпорация Фрийпорт“. Имахме си визитни картички и бланки и когато си запазвахме стаи в хотелите на „Холидей Ин“ и наемахме коли, искахме фирмена отстъпка от цената. Сприятелих се с един полковник от щатската полиция на Луизиана, който се казваше Били Поу и ръководеше групата за действия със специално оръжие и тактика. Били ми уреди номера и шофьорски книжки, така че, когато идвахме от Литъл Крийк, можехме да поставяме на колите си номера от Луизиана и да се регистрираме в хотелите с истински луизиански документи. Това може да е било все едно на луизианци, но Военноморските сили не го харесваха никак.

 

 

Нещата дойдоха в критичната си точка през последните дни на 1980 година, когато Тед Лайънс и аз си бяхме омръзнали от постоянните сблъсъци помежду ни. Воювахме за всяко нещо — от покупките до командната структура, — но печелех всяка битка. Тед търпеше поражение дори и в сферата, която познаваше най-добре — хартията. В качеството си на бригаден генерал на Групата на Военноморските сили за война със специални методи–2 Тед пишеше доклади за досието ми. Докладът, който той съчини през есента и зимата на 1980 година, беше истинска художествена творба.

„Полковник Марчинко е оригинален офицер, постигнал много като командир на «ТЮЛЕН-група 6» — пише Тед. Но явно писаното го е разтревожило, защото продължава: — Но Марчинко показва една черта от характера си, която до голяма степен засяга офицера съставител на настоящия доклад, както и командира на нашия вид войска. По-точно, често пъти той не се съобразява с командната верига… Отношенията, съществуващи между новоизлюпената бойна единица на полковник Марчинко и другите сили, занимаващи се с войната със специални методи, могат да се сведат до изразите: «Ще правим каквото си пожелаем» или «Кому сте нужни?» Вярвам, че това е пряко отражение на личността на командира… Полковник Марчинко трябва да се подчини на начина, по който работят Военноморските сили, и моето намерение е да го накарам да направи това.“

Тед отново ме извика в канцеларията си, накара ме да застана пред бюрото върху килимчето, което така добре познавах, и ми пробута нова доза от своето мнение.

— Дик, външният вид на хората от твоята група е позор за Военноморските сили.

Обясних, и мисля търпеливо, че „ТЮЛЕН-група 6“ имат позволение да работят с променени стандарти за външния вид.

— Съществуват променени стандарти, съществуват и неприемливи. Твоята група е неприемлива. Искам да ги накараш да се поизчистят.

— А какво ще кажеш за външния им вид като цивилни хора, Тед? Трябва да минават за работници или студенти, или…

— Накарай ги да носят перуки — прекъсна ме той.

— Това е велика идея, Тед. Но е свързана с една малка подробност. Виждам ги как падат свободно с парашутите си от осем километра и разгъват шибаните си перуки. Или пък трябва да се спуснат по въже, за да влязат през някой прозорец. „Извинете, мистър терорист, но трябва да си наглася перуката, преди да ви очистя.“

— Дик…

— Що за тъпа, лайнарска идея на задник е това, Тед? Тези момчета трябва да могат да извършат десант на чужди летища или да преминават през гранични пунктове, охранявани от шибани тайни полицаи, а ти искаш да носят тъпи перуки? Да не си се сбъркал?

Той настръхна.

— Говоря за установяването на някаква дисциплина. Хората ти са неконтролируеми. — Тед се намръщи. Нещо на бюрото му не беше както трябва. Пъргаво премести един моливник с подострени моливи на сантиметър, с което го върна на определеното му място. След това се обърна към мен: — Виж какво, Дик. Не става дума за късо подстригване. Но „променени стандарти за външния вид“ означава коса, която докосва ушите, а не мустаци в монголски стил и опашчици. Това е обидно за Военноморските сили. Хората ти изпъкват твърде много. Но изниква и друг проблем. Получавам оплаквания от другите командири — срещат трудности със своите хора. „ТЮЛЕН–6“ влияе зле и нарушава спокойствието в цялата база.

— Много лошо, Тед. Май си спомням, че когато командвах „ТЮЛЕН-група 2“, имах желязно правило за брадите и мустаците и то се спазваше. Ако настоящият командир не може да се справи с хората си, то това си е негов проблем, а не мой.

Тед извъртя очи към тавана и ме освободи. След около седмица открих, че е получил дълга записка от командващия Атлантическата група наземни войски, адмирал Дж. Д. Джонсън, който се оплакваше от стандартите за външния вид на „ТЮЛЕН-група 6“ и настояваше Тед да предприеме нещо. Не можех да докажа, че Тед е изфабрикувал оплакването от адмирала, но бях сигурен, че той стои зад всичко това.

Е, имаше начини човек да се справи с бригаден генерал Лайънс. Един от първите уроци, които получих във Виетнам, беше: „Не чакай врагът да дойде при теб — натреси му го.“ Разбира се, бригаден генерал Едуард Лайънс III не може да познава тази тактика. Той никога не е бил изпращан да се бие във Виетнам. Мамицата ти, Тед!

Обадих се по телефона на бригаден генерал Ричард Шолтс, командира за съвместните специални операции във Форт Браг. Шолтс беше истинският ми шеф. С него, както и с Бил Кроу, бяхме на малки имена.

— Генерале — казах аз, — нашият бригаден генерал, задникът Тед Лайънс, ме засипа с тотална критика. Какво ще кажеш за едно идване дотук, за да проведеш инспекция на персонала? Ти си командирът по операциите и ако косата ни е твърде дълга или ако районът ни не е почистен, ти трябва да ми кажеш да се стегна, а не Тед.

Шолтс се съгласи и каза, че ще дойде следващата събота в 09,00 часа.

Нормално инспекциите на униформеното облекло се провеждат на парадната площадка. Но тъй като „ТЮЛЕН-група 6“ беше секретна единица, нашата инспекция се проведе в един от кокошарниците зад щаба на „ТЮЛЕН-група 2“. В петък цялата ни група почисти района — офицери и редници, без разлика, — като събираха с греблата изгнили листа и шишарки. Помислих да очертая пътеките с празни бирени кутии в стила на Ев Барет, но реших, че в настоящия случай по-малко неща ще дадат повече резултати. След това почистихме кокошарниците, доколкото можахме, въпреки че не можеше да се направи много за подобряване на такова осрано място.

В събота в 07,00 часа събрах цялата група. Всички бяхме в парадни сини униформи и с медали. Офицерите носеха саби и бели ръкавици. Бяхме впечатляваща група — един от старшините ми, Майки Т, беше спечелил „Почетен медал на Конгреса“ във Виетнам. Носеше го окачен на врата си. Имаше и много други декорации, вариращи от „Сребърни“ и „Бронзови звезди“ до различни медали, награди и „Пурпурни сърца“.

Самият аз никога не съм се стремял към медали. Във Виетнам Дру Дикс и Хари Хъмфриз отидоха да спасяват медицинската сестра Меги и още няколко цивилни при битката за Чау Док. Армията награди Дру с „Почетен медал“ за действията му през този ден. Препоръчах Хари за „Бронзова звезда“, въпреки че, когато разбрах какво е направила армията с Дру, повиших препоръката си за „Сребърна звезда“. Според мен Хари просто си вършеше работата като тюлен и майната им на медалите. Но другите се впечатляват от похвали. Затова носехме всичките притежавани от нас медали. Накарах няколко пъти групата да застане мирно за тренировка. Металът по гърдите им дрънкаше като някакъв шибан глокеншпил^[6]. Обсъдихме някои подробности, а след това аз се промъкнах до кокошарника, работното ми място, и зачаках идването на Дик Шолтс. Исках да остана няколко минути насаме с него.

Дик Шолтс не беше професионалист в сферата на войната със специални методи. Всъщност, въпреки че е завършил училището за Специалните войски, той винаги е отказвал да носи съответните отличителни атрибути и зелената барета. Шолтс беше старомоден воин, сериозен, груб и усърден воин, който с гордост носеше иглата за вратовръзка и колана с емблемите на Осемдесет и втори въздушен полк винаги, когато облечеше цивилни дрехи. Винаги съм смятал, че Шолтс не е бил особено доволен от назначаването си за командващ обединените операции. Той би предпочел да води парашутна дивизия. Но дори и разочарован, това по нищо не личеше в начина му на действие. Макар и агресивен, той ни подкрепяше.

Точно в девет часа генерал Шолтс пристигна от Форт Браг и големият му хеликоптер кацна на главната площадка на Литъл Грийд. Изпратих една от административните си плюнки да го вземе, като обясни, че съм в униформа и затова не трябва да ме виждат в базата.

За да дойде до нашите кокошарници, той трябваше да премине през района на „ТЮЛЕН-група 2“, който не беше почистен много добре. Генерал Шолтс внимателно отбеляза това в тефтерчето си и влезе през предната врата на щаба ми.

Поздравих:

— Сър.

Той отговори на поздрава, като огледа униформата ми със сабята и ръкавиците, „Сребърната“ и „Бронзова звезда“ и окосменото като на върколак лице.

— Хубава брада, Дик. Винаги ли оставяш веждите си да стигнат до бузите ти?

— Само когато ми е разрешено да променя стандарта за външния си вид или в джунглата, сър.

— Звучи ми добре — сви рамене той. Започна внимателно да оглежда стаята и лицето му се изкриви в сърдита гримаса. — Няма килими — нищо ли не са ви дали за подовете?

— Не.

— И за стените ли нищо?

— Съжалявам, сър.

— Тези бюра изглеждат пълен боклук.

— Те са боклук, генерале.

— Господи, Дик, какъв кенеф! Само това ли можаха да ти дадат?

— Радвам се, че забелязахте. Това е канцеларията, която деля със заместника си, с шефа по операционните въпроси и със старшината. Ако желаете, ще ви заведа да видите тоалетните. Водата в тях тече само в петдесет процента от случаите.

— Ще пропусна това — отговори Шолтс. — Имаш ли кафе?

— Да, сър.

— И как вървят нещата, като оставим настаняването?

— Добре — налях му кафе и му подадох чашата. — Не ме притеснява този боклучарник тук, защото скоро ще се преместим в постоянната си база. Веднага щом завършат строежа на необходимите ни неща. Пък и не се заседяваме много тук. Ако погледнете в задния двор, ще видите, че няма нито една нефтодобивна инсталация, по която да се катерим, или кораб, на който да се качваме. А и от съображения за оперативната сигурност не ни е позволено да се катерим по котвени вериги във Военноморската база. Излизаме далеч в океана, за да гоним корабите. Стреляме във Флорида, скачаме с парашут в Аризона и се катерим по скалите в Луизиана. Освен това тук има твърде много тюлени. Те ни познават, ние познаваме тях — това създава трудности за всички.

— Съгласен. А какви са ония тъпотии за командната верига?

— Предполагам, че просто трябва да се примирявам с тях.

Шолтс кимна в знак на съгласие.

— Големите организации — каза той — имат проблеми, когато трябва да се справят с безпрецедентни усилия. Обичат всичко да бъде като по книга. Живеят по сбор от твърди правила. Но в твоя случай, Дик, няма книга. Във войната със специални методи няма правила — или правила, разбираеми за всеки, който е изградил кариерата си с традиционно мислене. Да вземем за пример Тед Лайънс…

— Трябва ли?

— Мисля, че трябва да го търпиш — засмя се генералът. — Вероятно Тед гледа на теб така, както щабните офицери гледат на нещо или някой, различен от обичайното — като някой буен слон самец, който им гази тревата. Той обработва исканията ти по същия начин, по който обработва и записките с искания за тоалетна хартия или химикалки. Такива хора не виждат — не могат да проумеят защо мисията, която ти е дадена, ти дава приоритет. Те искат да чакаш на опашката с останалите задници.

— Разбирам това, сър — от интелектуална гледна точка. Но наистина става трудно да живея с него.

— Ясно — отговори Шолтс.

— Работата е там, генерале, че дойдохте тук заради глупавите, тъпи заяждания, например стандартите за външния вид. — Разказах на Шолтс за предложението на Тед „ТЮЛЕН-група 6“ да носят перуки.

— Казано като от истински задник — каза той. — Виж какво, ще направя за теб каквото мога. — Допи кафето си. — Е, Дик, да се захващаме за работа.

Минахме между двата кокошарника. Когато наближихме вратата, извиках:

— Пристига инспекционна комисия.

Вратата се отвори отвътре. Майки Т я държеше. Генералът ме погледна през рамо.

— Кучи син — каза той с усмивка. След това поздрави Майки. Протоколът изискваше всички притежатели на „Почетен медал“ да бъдат поздравявани. Майки отговори на поздрава с широка усмивка. Отвътре дочух Пол:

— Мирно! — Дочух и звука на групата, заставаща мирно като един — бум.

Застанах до рамото на генерал Шолтс и казах:

— Сър, готови сме за проверката.

Той премина нагоре и надолу по редиците, като се спираше пред всеки човек, за да провери медалите му и стандартите за външния вид. Никой не носеше обеци или опашки, а косите на всички бяха измити и сресани. Не изглеждаха красиви, но бяха прилични.

След десетина минути генералът, вече видял достатъчно, застана пред групата.

— Дай свободно, Дик.

Кимнах на Пол.

— Група, свободно!

— Радвам се, че съм тук — каза Шолтс. — Радвам се, защото се гордея с вас, мъже, гордея се от това колко много сте постигнали за толкова малко време. Гордея се, защото сте се посветили на изпълнението на една трудна мисия, която зная, че ще изпълните, както е наредено. И се гордея, защото вие сте в отлична форма.

Изкашля се.

— Впечатлен съм от медалите ви. За мен е очевидно, че познавате работата си и ви бива в нея. Но условията, в които живеете тук, ме натъжават. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да помогна на вашия командващ офицер да поправи нещата. Господа, вие натрупвате опит, който досега никой в целия свят не е имал — продължавайте все така и Бог да ви благослови.

През следващата седмица ми казаха за една ракета, изстреляна от генерал Шолтс към адмирал Джонсън. Същината на съобщението била: „Уважаеми адмирале, с удоволствие докладвам, че проведох успешна инспекция на персонала в «ТЮЛЕН-група 6». Хората отговаряха на моите стандарти за външния вид, като се имат предвид тайните мисии по целия свят, с чието изпълнение са натоварени. Но бях отвратен от условията в Литъл Крийк, в които са поставени да живеят. Ужасен бях от жалкото състояние на района на «ТЮЛЕН-група 2», през който трябваше да мина, за да стигна при «ТЮЛЕН-група 6». Количествата на бирените кутии, угарките и други отпадъци по земята е шокиращ и служи като сериозно свидетелство за това, че не се обръща внимание на подробностите от страна на командирите. Струва ми се, че вместо да притеснява «ТЮЛЕН-група 6», административното командване при Групата на атлантическите наземни войски–2 начело с бригаден генерал Едуард Лайънс III може да използва по-добре времето си, като се занимае с нещата, които са негова грижа. Любов, целувки и да ви го начукам много. Ваши приятели от Обединеното командване.“

Още веднъж майната ти, Тед.

В промеждутъците между тренировъчните цикли аз и Пол будалкахме любимите си малки момченца. Например прекарвахме целия ден на двадесет и пет мили навътре в океана, където се борехме с четириметрови вълни от малките си китоловни катерчета и работехме по методите си за навлизане в кораби. Да се качиш на един движещ се с двадесет възела кораб, да кажем, е просто нещо. Ние само трябваше да отидем с катерите зад някой огромен кораб, без да ни види никой, да закачим десетметрова стълба за кърмата и да се изкатерим. Разбира се, вълните подмятаха като луди малките ни катерчета, стълбата беше студена и хлъзгава, а и докато се катерехме, трябваше да бъдем готови да застреляме всеки, който се надвеси над кърмата. Ако някой от нас се подхлъзнеше и паднеше, витлото, което се въртеше между краката ни — бум-бум-бум, — щеше да го направи на хамбургер.

Що се отнася до мен, подобни дейности бяха детска игра — ако момчетата го правеха, аз също теглех тялото си нагоре по въжето или се измъквах през люка и скачах във водата. И все пак по някаква необяснима за мен причина момчетата се връщаха в Литъл Крийк изтощени от тези весели и игриви четиринадесетчасови упражнения. Ето защо ги освобождавах от наблюдението на командващия офицер в бара на Братския орден — това беше начин да кажа, че отивам да пия с тях — и ги пусках да си идат у дома, за да се видят с жените си за няколко часа, а аз и Пол изпивахме по няколко бири насаме.

След това, когато почти дочувахме звуците на чукане и целувки, позвънявахме до всички, за да видим колко бързо могат да се върнат до базата. Мъжете ме мразеха за това, но пък беше начин да ги карам да бъдат нащрек — виждах кой ще дойде, кой е изключил повикващия си апарат, докато чука, кой ще забрави оръжието или парашутите си.

След няколко такива тренировки на сухо на цялата група й писна от мен и моите фалшиви тревоги, тъй като си мислеха, че имат правото на няколко часа за себе си. Твърде лошо. Единственият начин да станем добри при явяването по спешност беше практиката и пак практиката. Скимтяха и се оплакваха, наричаха ме с имена, за които дори и Ев Барет не се беше досетил. Но пък работеха усилено и останаха с мен. През трите години, в които бях командир на „ТЮЛЕН-група 6“, единствените напуснали мъже бяха изгонените от мен. Въпреки ужасния график, липсата на лично време и невероятното напрежение напуснали нямаше.

А понякога имахме и време за развлечения. Взехме участие в едно надстрелване с група „Делта“ във Форт Браг и не се изложихме. Всъщност те бяха избрали най-добрите си стрелци, а аз изпратих Пол и още няколко случайно избрани човека, които по това време се намираха в Литъл Крийк. Официалният резултат от състезанието беше равен. Но ние победихме и те го знаеха. Състезанието беше от полза и за двете групи, защото всъщност нямаше по-добри от нас.

Състезанието беше нещо естествено: група „Делта“ беше повече от два пъти по-голяма от „ТЮЛЕН-група 6“ и аз и Чарли спорехме непрекъснато за всичко — от размера на групата ми, избора на оръжие („Делта“ използваха автоматични 45-калиброви пистолети като основно оръжие, докато „ТЮЛЕН-група 6“ носеха калибър 9 мм и „Магнум 357“) до ръководството и тактиката. Аз вярвах, че „Делта“ са подвластни в твърде голяма степен от структурите на административната работа и на обучение на Британските специални войски, а Чарли смяташе, че „ТЮЛЕН-група 6“ са ненужно повлияни от братя Маркс^[7]. Разбрахме се, че не можем да се споразумеем и ако надстрелването не доказа друго, то поне се видя, че моят хаотичен и френетичен график на обучение е толкова ефикасен, колкото и неговият по-контролиран и скован график.

Но в една област имаше пълно сътрудничество и разбирателство между група „Делта“ и „ТЮЛЕН-група 6“: поделенията си разменяха съществена информация за въоръжението. Видове куршуми, специализирани муниции, пробивни заряди, заслепяващи и — зашеметяващи гранати — дочуеше ли някой от „ТЮЛЕН-група 6“ нещо ново, се обаждаше веднага в група „Делта“, за да провери дали е пробвано във Форт Браг. Хората от „Делта“ правеха същото.

 

 

Въпреки че практикувахме качване на кораб в движение, „ТЮЛЕН-група 6“ никога не бяха извършвали пълно учение за качване на отвлечен от терористи пътнически кораб. За нас сценарият изглеждаше логичен (а също и за Фронта за освобождение на Палестина — това беше терористична група с връзки в Ирак, Сирия и Либия, която пет години по-късно отвлече пътническия кораб „Achille Lauro“). Телефонирах на един свой приятел, когото ще нарека Италианския жребец и който беше изпълнителен офицер на групата към ФБР за спасяване на заложници. Запознах се с Жребеца, когато той беше инструктор по въоръжение в Академията на ФБР в Куантико. Той стана част от неофициалната разузнавателна мрежа, която си създадох в Пентагона. Много бързо се сприятелихме с Жребеца — сериозен бивш полицай от Средния запад, с телосложение на културист, специалист по въоръжението и притежаващ страхотно чувство за хумор. Повечето агенти на ФБР, с които се бях запознал, се държаха като застрахователни агенти. Жребеца вдигаше тежести, вилнееше по забавите — истинска хрътка по отношение на мадамите — и беше дяволски добър стрелец. Ако имаше човек, който да знае къде мога да си намеря „гемия на любовта“ под наем, това беше той.

— Ще проверя това и ще ти се обадя след два дни, приятел — каза Жребеца.

След няколко дни ми се обади с добри вести: Норвежките морски линии бяха готови да ми предоставят пътнически кораб — една „гемия на любовта“, която плаваше празна между Джаксънвил и Маями. Жребеца каза, че екипажът на кораба желае да участва като „пътници“, неговите агенти от ФБР ще бъдат лошите — ценен урок за тях, — а „ТЮЛЕН-група 6“ — кавалерията.

Разработихме една пълномащабна операция, проследявайки кораба, когато той напусна Джаксънвил и отплава на юг. Чухме нападението на „терористите“ — екипажът излъчваше фалшив сигнал за тревога и терористите грабнаха радиото и изложиха исканията си. Ние имахме командна и контролна част и покрихме зоната с дискретно разположени наблюдателни плавателни съдове (знаехме, че са такива, защото хората на Жребеца ни търсеха, но изобщо не ни видяха) и когато бяхме готови, нападнахме.

 

 

Аз се намирах в командния хеликоптер, като наблюдавах екипажа на корабчето, който трябваше да се спусне по въжета върху кърмата на „гемията на любовта“. Следях и действията им от задния люк. Имах комуникационна връзка, позволяваща ми да говоря като божия глас в слушалките на всички играчи. Пол, който имаше нова позивна — ПВ — като свидетелство за прическата му като на принц Валиънт, отговаряше за шест катера. Стрелците в катерите и снайперистите в два малки хеликоптера трябваше да очистят всички терористи от ФБР, които можеше да открият приближаването ни. Щяхме да ги убием, преди да предупредят приятелите си или да изтрепят заложниците.

Ударихме кораба в 22,00 часа, когато видимостта за нас беше най-добра (имахме устройства за нощно виждане) и най-лоша за терористите (те нямаха такива устройства). Всичко беше планирано до секунда. Всеки човек знаеше работата си. Но никой не си спомни, че в мисията си не сме сами. Мистър Мърфи и неговият коварен закон също бяха дошли да се повозят с нас. Ако не внимавахме или ако нямахме късмет, щяхме да навлезем в стадия ОБНП — „осиране без надежда за почистване“.

Окей, ученици, нека сега видим как можете да изчукате един тюлен. Наблюдавах ужасен как пилотите на малките хеликоптери със снайперистите почти се сблъскаха, защото връзката между тях не беше добра. Видях и как катерът на ПВ се приближи от неправилен ъгъл и проклетите терористи го забелязаха веднага. След това хеликоптерът „Черен сокол“, в който се возех аз, застана твърде рано над кърмата на кораба и моите палавници скочиха през люковете, преди снайперистите да са застанали в позиция за защитата им.

Кофти работа.

— Мамка му! — Свалих слушалките от главата си, грабнах дебелото въже и се метнах през борда. Точно в този момент „Черният сокол“ вирна нос и започна да се отклонява от кораба. Мамицата му!

Мистър Мърфи се изкикоти: „Марчинко, тъп и смотан заднико, идиот такъв, проклетите пилоти на хеликоптера видяха, че скачат шест човека. Те нямат никаква представа, че ти също си на въжето.“

Погледнах надолу. Видях някаква палуба под себе си, но от нея не оставаше много. Пуснах въжето и прелетях оставащите три метра и половина, като се фраснах в палубата. Ударих я, когато корабът се надигна от една вълна и при слизането му надолу се понесох по задник към парапетите, безуспешно махайки с крака. Чувствах се така, сякаш се плъзгах по някой проклет коридор за боулинг.

„Лайнен мозък такъв — злорадстваше мистър Мърфи. — Това е пътнически кораб — лъснали са палубите.“

Мистър Мърфи беше прав. Не бяхме помислили за лъснатите палуби. Корабите на Военноморския флот нямат такива.

Загубихме елемента на изненадата — „терористите“ ни очакваха и оказаха сериозна огнева съпротива. Въпросът за това кой кого е убил не представляваше проблем, защото имахме специални канадски куршуми за обучение — симулиращи FX, пълни с червено флуоресциращо вещество — и ако удареха някого, знаехме къде е улучен. Червената боя също ни помагаше и да разберем дали работата с архивните картони с размери десет на петнадесет сантиметра си е струвала.

След като влязохме в действие, положението се пооправи. Тюлените се движеха по предварително заучените танцови стъпки, като прочистваха каюта след каюта, спасяваха заложниците и трепеха лошите. Изглеждаха като демони на смъртта, реещи се из кораба в черните си униформи с тигрови ивици; с шапки, от които се виждаха единствено очите им, с ръкавици и почернени лица. Комуникационната система работеше и знаехме къде се намира всеки от нас и какво прави всяка от групите. Нашата стрелба беше отлична — много по-добра от тази на „терористите“ от ФБР. И въпреки че „загубихме“ трима тюлени, ние очистихме всички лоши с точни убийствени изстрели. Според мен трима убити от нас беше приемлива цифра за упражнение, провеждано за първи път.

От пътуването с „гемията на любовта“ научихме много. Например, докато избивахме всички лоши, които стреляха срещу нас, нямахме достатъчно хора на борда, които да разпитват пътниците, за да проверят дали наоколо няма криещи се терористи. Нямаше дори достатъчно тюлени, които да закотвят кораба, да не говорим за хора, които да се заемат с ранените заложници и да разговарят с истерични пътници по едно и също време. Установих, че ако трябва да правим това в действителност, „ТЮЛЕН-група 6“ трябва да има подкрепата на група „Делта“ или ФБР.

След упражнението аз и Жребеца разгледахме нещата, за да видим къде бяха станали както трябва и къде се бяха объркали. Беше загрижен за това, че „ТЮЛЕН-група 6“ не бяха запазили никакви веществени доказателства, а бяха разместили всичко.

— Това не става така, приятел — настоя той. — Ако ще върнеш кораба в териториални води на САЩ, разследването ще трябва да спазва указанията на Правния отдел, защото в противен случай гадовете ще могат да си идат.

— Ако са живи.

— Разбирам — усмихна се Жребеца.

И все пак ни остана изводът, че ако превземем някой кораб в международни води и ако ни бъде наредено да доведем живи някои от терористите, ще трябва да бъдем внимателни по отношение начина на работа, манипулиране на заподозрените и веществените доказателства. Аз си взех бележка и накарах бойците ми да научат наизуст предупрежденията за арестуване въпреки съмненията, че изобщо ще ги произнасяме на глас. Единственото предупреждение, което исках да давам на терористите, беше:

— Първоаприлска шега, копеле такова!

С течение на времето тактиката на фалшивите тревоги започна да ни създава проблеми. Ученията ни бяха усложнени от няколко фалшиви тревоги, за които бяхме свиквани от Обединеното командване, а след това оставахме да чакаме на място. Веднъж ставаше дума за отвлечен самолет. Друг път — терористично нападение. Трети път — двойка откачени кубинци. Ставаше така, че аз събирах всички и им дръпвах реч. Казвах им, че това е то и че отиваме да раздаваме наказания на всички, които се намират там. И майната на всички терористи, майната на всички комунисти, майната на целия свят, с изключение на „ТЮЛЕН-група 6“. Наистина се разгорещявах.

След това принц Валиънт ставаше и казваше:

— Това, което командващият офицер иска да каже, е… — и разясняваше бръщолевенията ми, като поясняваше, че всъщност има само предварителни указания и че все още нищо не е решено и т.н., и т.н., и ме караше да спра да се пеня и да се правя на глупак. Нещата станаха толкова лоши, че се наложи да се обадя на Обединеното командване и да се оплача от това, че отново и отново ни дърпат нашийника. Не исках повече учения. Исках първата вечер на група „Браво“ в реката при брода Джулиет. Исках остров Ло Ло. Исках Осми взвод при Чау Док. Исках „ТЮЛЕН-група 6“ да иде и да застреля няколко теснооки.

Нямаше да се занимаваме с убийства и в Иран. Беше направена сделка и докато Джими Картър летеше обратно към Плейнс, Джорджия, в деня на встъпването си в длъжност през 1981 година, заложниците бяха освободени от петдесет и тримата шиити терористи. Свърши се с първоначалната ни мисия като част от втория опит за спасяване на заложниците. Останахме само с антитерористичната си роля.

Сметнах, че най-после е ударил и нашият час през януари 1981 година, когато една пуерториканска терористична организация, наречена „Мачетероси“, взриви няколко самолета в Сан Хуан. От Обединеното командване ме информираха за откраднато ядрено устройство и за някакво морско разположение — остров Виекс, където бях се обучавал като водолаз десантник. Положението изглеждаше обещаващо. Съществуваха всички изгледи: свежа разузнавателна информация от Агенцията за национална сигурност, свикване на тюлените в реално време и нощен скок на 56 души от голяма височина с ранно отваряне на парашутите и летене в продължение на десет мили до целта. Такова нещо никой не беше правил досега.

Събрахме се. Заминахме. Но и Виекс се оказа поредната суха тренировка, поредното учение — те го наричаха „пълна схема на мисията“.

Когато в деня след връщането си от Пуерто Рико с Пол седяхме в бара на Братството, ми хрумна, че на хората ми може да се отрази много добре, макар и да е вредно за кариерите ни, ако организираме нападение с истинска стрелба на щаба на Обединеното командване.

Пол изпразни бирата си и поръча още по една.

— Не се тревожи, шефе, скоро ще ни излезе късметът.