Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rogue Warrior, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 35 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2010)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (23 декември 2007 г.)

Източник: http://dubinabg.eu

 

Издание:

Ричард Марчинко и Джон Вайсман. Свирепия

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

Рисунка: Досю Досев

„Атика“.

История

  1. — Добавяне

Глава 8

След малката ми лудория група „Браво“ не влезе в действие в продължение на седмица. Аз бях младшият офицер и лейтенантите решиха, че бойните патрули трябва да бъдат разпределяни по старшинството. Група „Браво“ трябваше да чака последна. Най-накрая, след затишието, което ни се стори безкрайно, дойде и нашият ред.

Бях получил някои данни за действията на виетнамците около брода Джулиет в близост до острова, където бяхме пробвали огневата си мощ. Сега „Браво“ отново щеше да опита късмета си на това място — както се надявах, в бой лице в лице с мистър Чарли.

Планирахме една речна операция като по книга. Това ще бъде мисия „ЦЕЛУВКА“ — „Целта Е Лекотата, Умнико Важен“ — казах на момчетата. И, разбира се, планът беше толкова елементарен, сякаш беше направен от Ханк Мъстин. Щяхме да навлезем през зоната със свободна стрелба, която се намираше в най-северната част на острова, откъдето се виждаше бродът Джулиет — главен пункт за прехвърлянето на провизии за виетконгците от север на юг и обратно през река Басак. Там щяхме да изчакаме някой виетконгски куриер, да го убием от засада, информацията, която успеем да вземем от него, да донесем на шкипер Уитъм, за да ни каже по едно „Браво“ и да ни погали по главата, а след това да намерим студена бира и да се веселим.

Убиването беше важно по две причини. Първо, затова сме във Виетнам. Второ, човек не знае дали може да убие някого, докато не го направи. Исках да се убедя, че всеки член на „Браво“ ще се справи с тази работа. Дори само един да се колебае, това може да се окаже фатално за групата. Напуснахме Тре Нок веднага след залеза. Всички се бяхме настанили в една патрулна лодка. Почернили бяхме лицата и ръцете си, носехме камуфлажни зелени дрехи, обувки за джунглата, меки шапки, мрежи, термоси, ножове и много, много куршуми и гранати.

Бяхме част от една минифлотилия. Лари Бейли, лейтенант и командир на „ТЮЛЕН-група 2“, пое командването на една десантна лодка с 81-милиметрова минохвъргачка, чифт картечници 50-и калибър и оръдие М–60. Към нас се присъедини една от патрулните лодки на поделение 116. На нея имаше картечници и 40-милиметрово оръдие „Гатлинг“. Ако закъсахме някъде, Лари трябваше да влезе в ролята на Джон Уейн[1] — щеше да съсипе Чарли от стрелба, докато ние се измъкнем с другата патрулна лодка, която ще обстрелва бреговата линия.

Лари беше идеален за ролята на Джон Уейн. Още по време на обучението ни, преди да ни изпратят тук, той беше най-агресивният сред лейтенантите, едно мургаво, длъгнесто тексаско момче с очи като на кобра. Смяташе се, че Лари ще бъде тигърът на „ТЮЛЕН-група 2“ във Виетнам. Но началото му не беше добро. По време на първия си патрул хората му бяха ходили по суша и се бяха върнали, без да изстрелят нито един патрон и без да убият никого.

Целта беше пред нас. Движехме се към острова с шест възела, докато десантната лодка и другият патрулен катер продължиха нагоре по реката. Ревът от двигателите на трите лодки щеше да заглушава всеки наш шум и да предотвратява появата на виетконгци на брода Джулиет. Освен това катерите щяха да служат като постове по брега на реката, след като екипажите им видят, че напускаме лодката си. Бяхме на около шестдесет метра от южния бряг на острова и на изток от носа. Потупах с ръка Уотсън Кръпката. Той се прехвърли през борда, който не се виждаше от брега, и цопна в топлата вода. Рон Роджър го последва. Тръгнах и аз, а след мен Джо Камп, Джим Финли и накрая Орела Галахър.

Лодката продължи да се движи нагоре по реката и изчезна в тъмнината. Започнахме да плуваме кучешката към острова бавно и колкото е възможно по-тихо, като над водата се подаваха само част от лицата ни. На около осем метра от брега спуснах краката си на дъното и пропаднах в тиня до глезените. Измъкнах се, ритайки, и продължих да плувам кучешката, докато коленете ми опряха в тинестото дъно.

Излязох предпазливо на брега, обрасъл в храсталаци, прехвърлих автомата си през рамо и освободих предпазителя.

Изчаках. Тихият плясък на водата се нарушаваше от шума на останалите тюлени, които идваха един след друг. Огледах ги. Всички бяха налице. Подадох сигнали с ръка: „Тръгнете нагоре по брега, разпръснете се по предварително уточнените позиции, установете периметъра за кръгова отбрана.“

Ръмженето на лодките вече се чуваше отдалеч. Вечерта беше студена и аз треперех. Не бях допускал, че ще мръзна във Виетнам, но ми беше студено.

Запълзяхме нагоре по брега, придвижвайки се сантиметър по сантиметър по петдесетметровия нос на острова, за да стигнем до дънера на едно потопено във водата дърво, където щяхме да направим засадата. Четирима от нас — Уотсън Кръпката, радиооператорът Камп, Рон Роджър с картечницата си „Стонер“ и аз — се разделихме по двойки, застанахме на разстояние осем метра и започнахме да търсим признаци на движение по южния бряг на реката. Брегът представляваше шепа пясък и тиня и се намираше на сто и петдесет метра от нас. Джим Финли и Орела Галахър заеха позиции на петнадесет метра зад нас, за да охраняват задниците ни.

Вече изобщо не чувах поддържащите лодки и изведнъж ме обзе невероятно чувство за самота и в същото време — параноя, каквато не бях изпитвал никога досега. Дявол да го вземе! Ние бяхме в джунглата с истинско оръжие и срещу себе си имахме хора, които искаха да ни убият. Ами ако това е капан? Ако Чарли лежи и ни чака — божичко! Отърсих се от тези мисли. Премигнах, стиснах силно очи, а след това ги отпуснах, за да преодолея състоянието си на свръхнапрежение, в което изпадах с главоломна скорост. Опитах с упражнения за контролиране на дишането. Те свършиха работа. Успокоих се.

Циферблатът на часовника ми показваше 21,40. Необходими ни бяха двадесет и пет минути, за да пропълзим през двадесет и пет метра ниска растителност и речна трева и да заемем положение за засада. Вече тридесет минути бяхме по местата си. Островът ни беше приел и отново живееше със звуците на непознатите същества, които чуруликаха, свиреха и бръмчаха около нас. Стори ми се, че околният шум е доста силен, и го отдадох на състоянието си на напрегнатост.

Не бяхме отронили нито дума, откакто напуснахме лодката. Не беше и необходимо.

Вдигнах поглед. Небето беше изключително ясно. Милионите звезди светеха така ярко, както над Нова Англия в кристално ясна нощ. Въздухът беше станал доста студен и зъбите ми започнаха да тракат. Стиснах челюстите си, за да спрат. Колко невероятно! Да изпитвам студ в тропическата джунгла. Мислех за Ев Барет и Мъд и за ниското отваряне на парашута по време на последното ми пътуване по Средиземно море. Спомних си за Сейнт Томас — там пиех ром с кола и чуках онази чудесна цицеста учителка от Ню Джърси. Реших на другия ден да пратя картички на децата си. Ще им бъдат сувенири за деня, когато се научат да четат. В спомените ми изплува и онзи ужасен ден, когато товарният влак ме накара да се притисна до стената на тунела в Хауто. Тогава бях на седем години.

В този момент го чух. Скръц, скръц.

Настръхнах.

Скръц, скръц. Дърво в дърво. Весло в ключа. Скръц, скръц.

Откъм пясъчната дупка, срещу която бяхме легнали, се показа носът на малък сампан, който напредваше по бавната река.

Вдигнах бавно пръст. Ще чакаме. Намира се на сто и петдесет метра от нас. Можем да развалим всичко, ако стреляме твърде рано. Задържах дъха си. Нито косъмче не мръдваше по момчетата, въпреки че автоматите им следяха сампана.

Той се приближаваше бавно, бавно, агонизиращо бавно. Караше го един виетнамец с черна пижама и без шапка. Не се виждаше пушка. Беше като някакъв азиатски гондолиер. Малкото му весло описваше скърцащо, непрекъснато движение във формата на буква J. Виетнамецът се движеше право към нас.

Пуснах първия изстрел, когато той се приближи на по-малко от пет метра до нас. Другите стреляха така мигновено след мен и бедното виетконгско копеле може би си е помислило, че гледа в някаква цев с диаметър половин метър. Каквото и да си е мислило, то е било за последен път. Всички ние го ударихме едновременно със стрелба от тридесет зарядните си пълнители. Но истинското поражение нанасяше картечницата на Рон Роджър — стреляше със сто и петдесет патрона с калибър 223, като всеки двадесети беше трасиращ.

— Да тръгваме! — Изправих се на крака и се втурнах надолу към брега, за да хвана тялото на виетнамеца и да изпразня каквото мога от раздробения сампан, преди той да потъне. Кръпката ме последва. Рон Роджърс също не се забави.

Прецапах през водата. Краката ми затъваха в тинята. Сампанът потъваше. Започнах да се надбягвам с него. Хвърлих се и заплувах.

— Хайде!

Кръпката и аз стигнахме до лодката първи. Издърпах се за перилата. Вътрешността й беше опръскана с кръв, парченца кости и черна пижама. Нямаше нищо, освен малка платнена торбичка, която взех.

— Намерете го! — извиках.

Кръпката се гмурна. Аз го последвах. Изплувахме с празни ръце. Вероятно е бил отблъснат назад от картечницата. Мамицата му!

Придвижвахме се към сампана, когато водата около главата ми заподскача. От брега Джо Камп посочи:

— Автоматична стрелба — откъм единадесет часа. — Просна се на земята и изпразни цял пълнител над главите ни, за да ни прикрива. — Идвайте на брега.

Кръпката и аз плувахме като луди и теглехме зад себе си сампана. Стигнахме до брега. Изкачихме се и отново заехме позициите си за стрелба. Бръкнах за радиото. Автоматите М–16 и картечницата нямаха стрелковия обхват, който ни трябваше. Време беше да повикаме кавалерията — патрулната и десантната лодка, които имаха 50-калиброва картечница, 57-калибровото безоткатно оръдие и минохвъргачката.

Взех слушалката от Джо Камп. Дадох сигнала и координатите си. Не получих никакъв отговор. Само шум от статични смущения. Опитах отново и отново, но без успех.

Напрегнатият глас на Орела Галахър избоботи през шума на стрелбата:

— Идват в тил, мистър Рик.

Имаше ли виетконгци на острова? Нямах намерение да поемам рискове по отношение на хората си.

— Използвайте гранати. От осколочните с белия фосфор.

Това бяха гранати, които горяха с ярка светлина. И Господ да е на помощ на този, когото удари някоя от тях.

Стреляха по нас около осем до десет минути — цяла вечност, — а през това време аз виках патрулната или десантната лодка. Най-после се появи една АТН. Тръгнахме надолу по брега, стреляйки за прикритие, като същевременно се плъзгахме, навеждахме и търкаляхме през ниската растителност. Виетнамските куршуми цепеха листата над главите ни или изкопаваха буци твърде близо до нас, за да се чувстваме спокойни. Хвърлих се към лодката, но открих, че освен двучленния екипаж в нея има и трима моряци. Лодките от тип АТН са за девет души. Тази трябваше да поеме единадесет и щеше да се претовари.

Махнах с ръка на хората си да се качват. Лодката даде заден ход с двата си двигателя и се отдалечи от острова, за да заседне на някакъв пясъчен нанос. И докато войниците стреляха над главите ни, аз, Кръпката и Финли слязохме, избутахме лодката в дълбокото, метнахме се в нея и се разкарахме.

Бях бесен. Меко казано. Исках да убия някого.

— Къде е десантната лодка? Къде е патрулната лодка? Какво прави тук този екипаж?

Един от моряците се обади:

— Лейтенант Бейли видя един сампан и реши да го гони. Той мислеше, че няма да имате проблеми, и затова взе другите две лодки и ни прати при вас.

Господи! Той трябваше да подкрепя акцията ми, а не да гони виетнамските сампани. Ако Чарли беше разположил голям контингент хора, група „Браво“ сега щеше да бъде направена на хамбургери благодарение на Лари Бейли. Дявол да го вземе! Проверих момчетата си, за да се убедя, че всичките им пръсти са на мястото си, а след това забелязах, че се отдалечаваме от Тре Нок нагоре по реката.

Сграбчих един от моряците за противокуршумната му жилетка:

— Какво става тук, по дяволите?

— Лейтенант Бейли иска да дойдете при него.

— Хей, моите хора са мокри и измръзнали. Обръщай тази лодка.

— Не може, сър.

Питах се какво ставаше. Може би Лари го е загазил и му бяхме необходими, за да спасим кожата му. Не беше сигурно, но не и невъзможно. Седяхме прегърбени на дъното на лодката и вдигах пара в продължение на петнадесет минути, докато най-после достигнахме до десантната лодка. Завързахме се за нея на страната й откъм брега, докато тя бръмчеше нагоре по реката. Изкачих се на борда и намерих Бейли.

— Какво, по дяволите, става, Лари? Загазил ли си?

— Не — поклати глава той. — На две крачки оттук атакуват един пост. Искам да ида и да им помогна.

— Майната им. Аз си вземам хората и си отивам у дома.

Той постави ръка на презрамките ми.

— Не, Дик. Може да имам нужда от теб. По-добре е да се возиш в десантната лодка с мен. Другата е твърде малка, а освен това не е въоръжена.

Деликатно отстраних ръката му.

— Слушай, боклук, сега е почти единадесет часа. Хората ми получиха бойното си кръщене — ударихме един виетконгски куриер, и то доста успешно. Защо не ни разрешиш да си вземем играчките и да си идем у дома? Не искаме да играем с теб.

— Да играете? — Очите му като на кобра се присвиха и се впериха в мен. — Ти какво си мислиш, че правим тук, Марчинко. Че си играем ли?

— Ей, задник, единствените игри, които някой играе, са тези, дето ги опитваш върху мен.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ме остави да съхна на оня остров. Ти трябваше да ме поддържаш, а не да си търсиш виетнамци, по които да стреляш.

— Ако нещата наистина се окажеха лоши, щяхме да бъдем там.

— Така ли?

— Точно така, Дик. И ти знаеш това.

— Не знам какво би направил и какво не — казах аз и сграбчих с ръце ризата на Лари. Приближих го до носа си. — Слушай, грозна, глупава боклукчийска торба с малка пишка, по нас стреляха от две страни. Това за теб достатъчно лошо ли е? Патрулната лодка, която най-после ни изпрати, беше пълна с шибани моряци туристи и докато Чарли правеше бум-бум по нас, те заседнаха в някакъв пясък. Според теб достатъчно лошо ли е? Обаждах се, защото имах нужда от прикриващ огън, но ти беше нагоре по реката извън проклетия радиообхват. Според теб това достатъчно лошо ли е, мухльо такъв?

Блъснах го към стената на кабината и започнах да удрям гърба му в сивия метал при всяка дума:

Искам да ми кажеш, Лари, стари мой приятелю, кажи ми какво е твоето шибано определение за „достатъчно лошо“.

Той се свлече на пода с разфокусиран поглед. Щеше ми се да му счупя врата. Вместо това се върнах при моята група. (Когато запитат Лари за този инцидент, той казва, че такова нещо не се е случвало.)

Мокри, измръзнали и нещастни, наблюдавахме как Лари нареждаше лодката да заеме позиция за стрелба. Невероятното опиянение, което бяхме изпитали малко преди това, се изпари напълно. Тоя безчувствен и недоказал себе си анус ни беше превърнал от воини в наблюдатели. Беше осрал първия си патрул. Сега се опитваше да убие някого, но го правеше за сметка на моите хора и това никак не ми харесваше.

Видях, че когато Лари започна да стреля, може би за да засили обидата, стреляше така с 50-калибровата си картечница, че нагорещените до червено гилзи падаха върху лодката ми с открита кабина и резервоари за бензин и още по-лошо — тъй като лодката ни беше вързана откъм лошите, я обстрелваха. За разлика от десантните лодки, които са бронирани, патрулните са направени от фибростъкло.

Наблюдавах глупостите на Лари Бейли около пет минути, след което реших, че ми е омръзнало.

— Хайде, момчета. Тръгваме си.

Прескочихме през борда, без да обръщаме внимание на насрещния огън, горещите 50-калиброви гилзи и водните струи, вдигани от мините, които виетконгците изстрелваха. Скочихме в лодката. Галахър удари стартера, Джим Финли и Уотсън Кръпката срязаха въжетата, докато Джо Камп и Рон Роджър стреляха за прикритие.

Грабнах кормилото и натиснах газта докрай. С помощта на двата двигателя се придвижвахме с лекота между водните стълбове, вдигани от вражеския огън. Завих рязко, насочих лодката зад патрулния катер и с пълна скорост се отправих надолу по реката. Когато тръгнахме натам, видях лицето на Лари Бейли. Той викаше нещо към мен, но от рева на двигателите не се чуваше нищо. Поздравих го със средния си пръст.

 

 

През следващата седмица аз и група „Браво“ се сбогувахме по недотам приятелски начин с Тре Нок. Шкиперът Уитъм, който не беше глупак, разбра, че или щях да убия Лари Бейли, или Ханк Мъстин ще ме изпрати с белезници обратно в Левънфорд.

Затова беше взето решение веселата банда убийци мародери на Марчинко да бъде преместена четиридесет километра на северозапад към Май То, където Военноморските сили поддържаха цяла флотилия от речни патрулни лодки. И командирът Уитъм реши, че там, на безопасно разстояние от Ханк Мъстин, мога да разширявам хоризонтите на дейността на тюлените по Делтата и че докато го правя, няма да се изкушавам да убия някой американски офицер с голите си ръце.

Командващият в Май То се оказа един страхотен офицер на име Тул. До този момент не беше работил с тюлени, но беше достатъчно благоразумен да ме остави на спокойствие, след като му върша работа. Тул беше необичаен командир. Слаб, долен, сприхав, кисел темерут, чиято агресивност повдигаше много морала на „Браво“ в Май То. Носеше маслиненозелена униформа вместо полагащата се за офицери светлокафява, състояща се от блуза и широк панталон. Доверяваше се на подчинените си командири. Прокрадваше се до патрулните лодки, за да си поиграе с 50-калибровите оръдия. Дори излизаше с тях, за да види какви действия се предприемат.

Най-хубавото му качество беше, че не се опитваше да планира действията ми и да ме ограничава. Инстинктивно разбра, че тюлените са необикновени воини, и ме поощряваше да бъда нетрадиционен толкова, колкото смятам, че е благоразумно или ефективно. „Браво“ трябваше да отговаря за една част от реката с дължина шестдесет мили заедно с безбройните й канали, притоци, рекички, поточета, вирчета, вади и канавки.

Май То изглеждаше по-реален от Тре Нок. Пристанът за патрулните лодки беше построен калпаво — дървени дъски върху плаващи 250-литрови варели от гориво, завързани към чифт крехки колони. Канцелариите, складовете и помещенията с муниции се намираха съвсем до брега и представляваха сглобяеми сгради с циментов под и алуминиеви гофрирани стени. Това беше определено неизискано. Но въпреки всичко живеехме добре. На две пресечки от реката имаше един хотел в староевропейски стил. Изглеждаше, сякаш е пренесен от Париж, както е описан в книгите на Хемингуей. В него бяха настанени всички американци. По високите тавани скърцаха вентилатори и прозорците имаха дървени жалузи. Мебелите бяха френски.

Вече свикнали с виетнамската кухня, макар в хотела и в базата да готвеха по западен маниер, ние всеки ден на връщане или на отиване към реката посещавахме безбройните продавачи, за да вкусваме и експериментираме. Всъщност Джим Финли, Кмета, успя само за няколко часа след пристигането ни да се измъкне и да открие най-добрите колиби, в които се продаваше храна. Когато някой от нас намираше време да излезе да се поразходи, Финли ни развеждаше по тези колиби и там ни посрещаха като отдавна изгубили се роднини.

Постепенно започнахме патрулите си. Возехме се по реката с лодките. Разговаряхме с командирите, научавахме маршрутите на Чарли — кога прекосява реката, къде точно и защо се движи наоколо. След това започнахме кратки патрули — нощни навлизания в територията на Чарли, каквито правехме в Тре Нок — и статични засади. Наричах този вид патрули „мъстинчета“, защото Ханк си беше представял дейността на тюлените точно така — подкрепа на всякакви речни операции. Аз исках да се разгранича от „мъстинчетата“ и да премина към „марчинковчета“.

Последните включваха дълги патрули — по дванадесет, осемнадесет, а дори и двадесет часа из Делтата — с различни тактики. Агресивни тактики. Смятах, че колкото по-близо до Делтата се намира Чарли, толкова по-предпазлив ще бъде. Защо? Защото там се намираха патрулните и десантните лодки, както и тюлените. Но когато Чарли разполагаше конвоите си на триста, петстотин, седемстотин метра от реката, беше спокоен, защото се намираше на свой терен.

Инстинктивно усещах, че колкото по-рано успея да ударя Чарли, толкова по-голяма вреда ще му нанеса. Но знаех, че той все още не може да бъде победен лесно. Ние бяхме още зелени и разучавахме джунглата. Ето защо, както през първите дни на обучението си по подводна диверсия, не предприех нищо скандално. Вместо това, започнах да повишавам самочувствието на групата, като провеждах леки патрули, при които убивахме по някой виетнамец, без да се излагаме на опасност. Но при всеки патрул водех момчетата все по-навътре и по-нагоре по каналите. Когато придобиха увереност по отношение на каналите, преминахме на патрулиране по дигите. Започнахме да изследваме по няколко метра от тях, докато постепенно, вече сигурни в себе си, стигнахме до километър-два навътре в сушата. Хванахме първия си пленник. Уотсън Кръпката и Орела Галахър изскочиха от едни тръстики и бедният виетконгски задник за малко не получи сърдечен удар. Разпитахме го, преди да го върнем на АРВИН — Армията на Република Виетнам, — която обикновено наричах Марвин Арвин.

След около месец започнах да натоварвам момчетата повече. Навлизахме в някоя територия нощем, търкулвахме се от патрулния катер в реката, плувахме срещу течението на някой канал, изкатервахме се на някоя дига или тръгвахме по някоя пътека и поставяхме засадата си на триста-четиристотин метра по-навътре, отколкото Чарли би очаквал. Добивахме все по-голяма увереност и все повече се отдалечавахме от реката, ходехме по следите върху дигите, по които виетконгски куриери пренасяха съобщения. Правехме засади на конвоите със сампани, когато те товареха стоката, докарана през Камбоджа от Ханой по пътя „Хо Ши Мин“.

Научихме някои неща за разузнаването и за това какво да търсим. Отначало оставяхме след себе си някои от личните вещи на виетконгците. Но после разбрах, че те са важен източник на информация, и взимахме всичко, което можехме. Забравете онези сантиментални телевизионни филмови сцени, в които ревльото намира снимката на жената и децата на убития виетконгски войник и се разкисва от сантиментални чувства, защото разбира, че току-що е убил едно човешко същество. Такива сцени вероятно са писани от хора, срещу които не е стрелял разгневен противник.

Истината е, че другарят Чарли ни искаше мъртви, по-мъртви, най-мъртви. И ако намирането на снимка или писмо в някой виетконгски труп ни е помогнало по някакъв начин да убием друг, преди той да убие нас, то толкова по-зле за мистър Чарли, мисис Чарли и всички малки Чарлита.

Аз имах навика да минирам убитите от нас виетконгци. Врагът често минираше труповете на сънародниците си и затова и ние го правехме. Приятно ми беше да чуя експлозия, след като напуснем някое място. Един Чарли по-малко, който може да стреля по нас, а може би и не само един.

Може би всичко това звучи така, сякаш във Виетнам бях студен, безчувствен и невъзмутим тип. Истината е, че на бойното поле имахме малко време за самоанализ. Всеки ден виждахме врага отблизо, понякога трябваше да го гледаме в очите, докато го убивахме. Затова виждахме нещата от друг ъгъл.

Човек бързо свиква с мисълта, че неговите момчета — неговата група — са всичко. Както мафиотите — влиза в кръвно братство с хората си. Мисли за тях, грижи се и ги защитава. Пази слабостите им в тайна. И трябва да е напълно лоялен с тях — тогава те също ще бъдат такива с него.

Сега оценявам първото си отиване във Виетнам като някакво Битие на войната със специални методи, по време на което отново бях сътворен от първоначалната тиня на Делтата и от пречистващата горещина на стрелбата. В началото бях един неопитен мичман, който през целия си живот беше говорил за това как се вилнее и се раздават наказания, но никога не беше го правил.

След това настъпи вечерта и утрото на моя Ден първи — острова в зоната със свободна стрелба, където отидох, за да сътворя малко шум и да поиграя с играчките си.

Вечерта и утрото на моя Ден втори беше засадата на куриера, когато се научих как да използвам водата и сушата за своя изгода и как да убивам врага си.

През вечерта и утрото на моя Ден трети се научих да ценя плодовете на разузнавателната дейност и започнахме да изследваме всяко късче хартия, за да разберем къде се намира главата на Чарли.

През вечерта и утрото на моя Ден четвърти се научих да бягам от шаблона и започнах да провеждам дневни и нощни патрули, като избирах такива цели, в които смятах, че ще имаме шансове, вместо да се връщам отново и отново на едни и същи места.

През вечерта и утрото на моя Ден пети започнах да окуражавам нашите системи за поддържане да „се плодят и умножават“. И ето, дойдоха хеликоптери и „Страшилища“, и десантни лодки, и речни патрулни лодки, и те бяха добри и смъртоносни, защото ми помагаха да убивам враговете си.

През вечерта и утрото на моя Ден шести започнах да създавам операции по свой образ и подобие — разширявах обхвата, свирепостта и мощта им, като втъкавах множество коренно различаващи се нишки. Започнах да се вслушвам в разузнавателната информация на Марвин Арвин, както и в нашата. Започнах по време на патрул да залавям chu-hoi — виетконгски дезертьори — и гледах как се движат по следи, обръщах особено внимание на начина, по който разговаряха с местното население, как търсеха мини или скрити бункери, за да мога да науча тюлените си да копират методите им.

Всъщност виетконгците повлияха на моите възгледи за войната. Чарли беше много добър воин — а аз трябваше да бъда по-добър. Затова откраднах добрите неща, а лошите оставих. Промених някои основни неща, например начина ни на патрулиране — от Чарли възприехме движението с лек товар. В началото на пролетта на 1967 година носехме само по един термос с вода вместо уставните два, като теглото на водата заместихме с куршуми и гранати. Не взимахме храна — нямаше смисъл да оставяме боклук зад себе си, пък и никога не оставахме дълго навън, за да ни трябва храна. Променихме и полевата си екипировка — изоставихме раниците в полза на жилетки, които побираха много неща и чиито джобове продупчихме, за да може водата и тинята да се излива веднага. Не направихме никакви промени в дрехите и наметалата си. Спяхме на открито и се маскирахме с каквото ни попадне подръка. И ние, както виетконгците, станахме партизани — хранехме се от земята и не действахме като нашественици.

Тези методи вършеха работа. „Браво“ си оставаше без ранен, с изключение на няколко одрасквания, натъртвания и дребни рани. Нямахме сериозни произшествия, нито убити в боя. Все по-добре опознавахме района и смъртоносната ни ефективност растеше. Това ме правеше щастлив и караше шкипера Тул да изпада в екстаз.

След като научих всички тези неща и овладях изкуството на дебненето и убиването, настъпи вечерта и утрото на Ден седми.

Според Библията в Ден седми Бог е почивал. Но за тюлените вечерта и утрото на Ден седми е времето да излязат и да унищожат врага. Богът на тюлените е Яхве — богът от Стария завет, — строгото, суровото, жестокото, отмъстително пустинно божество с принципа око за око, зъб за зъб. Богът, който е казал: „Иди сега, та порази Амалека, обречи на изтребление всичко, що има, и не го пожали…“[2]

Позволете да се изразя по друг начин: всеки от нас имаше свое лично виждане за Върховното. В моето съзнание Бог е младши офицер, командир от групите за подводна диверсия. Говори точно както Ев Барет. И не дава никакви отпуски за добро поведение.

Вечерта и утрото на моя Ден седми беше на 18 май 1967 година в устието на Делтата на Меконг, на едно гъсто място в джунглата, наречено остров Ло Ло.

Бележки

[1] Американски актьор. — Б.пр.

[2] Стария завет: 1 Самуил 15:3. — Б.пр.