Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Свирепия (16)

Глава 13

Върнах се във Вирджиния Бийч през месец юли 1968 г., за да се захвана с нещо, което се оказа по-трудно от воюването във Виетнам — станах съпруг и баща „на пълен щат“. Синът ми, Ричи, беше на пет години, а дъщеря ми, Кати, на три. И двамата не ме бяха виждали много преди. (Малката Кати се съдираше да пищи, когато я вземах на ръце през първите две седмици след завръщането ми.) Не бях виждал много често и Кати Ан. Като изключим сесиите по обучение и двете ми пътувания до Виетнам, бях извън дома общо двадесет от двадесет и четирите месеца. Завръщах се само за една или две седмици.

Трябваше да се закрепя на едно място и да се заема със списък от две страници — все „сладки работи“ около поддържането на къщата и двора, които бяха зарязани, докато бях зад граница. Гордеех се с нашия дом, малко тухлено ранчо на ъгъла зад пазарния център „Принцеса Ан“. Жилището беше малко и скромно обзаведено. Но си беше наше. Успяхме да го купим в периода между първото и второто ми отиване до Виетнам. Това ме караше да се чувствам по-различен от родителите си, защото те никога не бяха успели да купят къща.

През лятото на 1968 година станах инструктор в „ТЮЛЕН“ на хлапетата, които щяха да заминават за Виетнам. През по-голямата част от времето стояхме на едно място, което наричахме Гадното блато. То се намираше до границата на Северна Каролина. Взех Ричи със себе си при едно от пътуванията. Той пощуря от радост. Делеше с мен спалния чувал и започна да улучва бирени кутии с въздушната пушка, която бях му купил. Запозна се с някои от хората в Осми взвод и с удивление гледаше как Фреди Тутмън лови отровни водни змии с голи ръце и извива вратовете им.

Освен това синът ми за първи път яде еленово месо. Една вечер някакъв елен допусна грешка — опита се да преплува реката точно под лагера ни. Момчетата го видяха и аз скочих във водата с един нож мачете, прерязах гърлото му и го натиснах под водата, за да го удавя. След това го изтеглих на брега, а Ричи гледа как го изкормвам. Показах му как по време на обучението по оцеляване ни бяха учили да влизаме в тялото, за да се топлим. Тогава за първи път той яде пържоли от еленско месо. Обожаваше ги.

Играх си на инструктор, обучаващ тюлени, до месец ноември. След това се записах доброволно да отида отново във Виетнам.

Аргументите ми бяха, че не мога да бъда наистина ефективен инструктор, ако не знам какво става в страната. Триковете, които ми бяха вършили работа през 1968 година, можеше да се окажат неподходящи за тюлените през първите шест месеца на 1969 г.

Но Военноморските сили имаха други планове. В безкрайната си мъдрост Бюрото за военноморския персонал ме разпредели на вакантна служба като съветник по специалните операции към АКОСМВ — на военноморски жаргон това означава Атлантическа команда за обучение на сухопътни и морски войски. Пак щях да работя във военноморската база в Литъл Крийк, всъщност АКОСМВ се намираше на две пресечки по-надолу от щаба на „ТЮЛЕН-група 2“. Между тези две пресечки зееше огромна бездна — различни традиции, различно поведение. Като съветник по войната със специални методи към АКОСМВ аз щях да бъда щабен служител.

В групите всичко се въртеше около физическата подготовка. Тренираше се без прекъсване. Пиеше се всяка вечер. Държахме се тежкарски, нахакано, водехме цинични разговори и изглеждахме като най-кофти копелетата в квартала. Редовно ходехме по тениски и шорти, а ако косата ни не беше сресана идеално — на педерастите, които се интересуваха, много им здраве.

А сега изведнъж щях да стана такъв офицер, на каквито винаги съм се присмивал — щабно лайно. Перспективата да се превърна в бюрократичен, отвратителен, оплакващ се и влачещ дебелия си задник книжен плъх не ме привличаше изобщо. Не се притеснявах да изразявам чувствата си пред всеки, който би желал да ме изслуша.

— За какво, по дяволите, са ми тези глупости? — попитах Кати Ан една вечер. Седяхме в хола. Децата си бяха легнали, а ние държахме по една бира в ръка.

— Не зная. За какво му трябват те на човек?

Въпросът беше уместен. Помислих малко.

— Предполагам, че заради кариерата.

— Е?

— Това включва толкова много глупости — казах уклончиво. Отпих от бирата си и погледнах жена си над кутията. Всъщност изобщо не се притеснявах от бюрокрацията. Знаех, че ще мога да я понеса. Тревожеше ме нещо много по-съществено и дълбоко. Знаех, че в АКОСМВ ще трябва да доказвам себе си на едно по-различно бойно поле, което според мен не беше благосклонно.

Във Виетнам, поставен наравно с випускници от академията и офицери от Центъра за обучение на офицери от запаса, бях побеждавал. Бях по-жилав и по-изобретателен воин от тях и те го знаеха. Тъй като съм бил редник, можех да говоря глупости с екипажите на катерите или да надругавам моряците като хамалин с двеминутни цветисти потоци от цинизми. Тъй като бях прекарал доста време в разширяване границите на войната със специални методи, нямаше нещо, което да не мога да направя на бойното поле със или без разрешението на командирите си. Всичко това беше добре, докато се намирах зад граница. Но авторитетът на необуздан бунтар, който си бях спечелил във Виетнам, нямаше да даде силен тласък на кариерата ми.

Редовните офицери от Военноморските сили — капитани на кораби, пилоти или подводничари — не се отнасяха с доверие към воините от Специалните сили. Това е доказана истина. Дори и когато станах подполковник, новоизлюпените мичмани от академията гледаха кръста „Будвайзер“^[1] — емблемата с орел, котва и тризъбец, каквато носи всеки тюлен — на униформената ми блуза с пренебрежение. Знаеха, че в кастовата система на Военния флот аз бях аутсайдер; че на такива като мен се гледа като на непредсказуеми побойници. Те знаеха, че ще станат адмирали, докато ние, тюлените — няма.

Освен това успехът ми в АКОСМВ щеше да зависи от начина, по който се изразявах и държах и, честно казано, нямах представа дали ще мога да издържа. Независимо от факта, че тогава току-що бях произведен в звание лейтенант, аз все още си оставах човек, незавършил гимназия. Приравнителните изпити изкарах и получих диплома по време на пътуването из Средиземноморието по настояване на Ев Барет, чиито способности по отношение на правописа се изчерпваха малко преди думите с три съгласни. Разбира се, докато служех в групите за подводна диверсия, бях и писар при Ев Барет — пишех „карти за танци“ (така наричахме докладите след провеждане на операции), сведения за годност и препоръчителни писма за водените от мен групи и за взвода във Виетнам. Но нямах опит при писането на доклади и никакво обучение в политическото изкуство за подготвяне на паметни записки. Като щабен офицер от АКОСМВ щях да бъда уязвим и изложен на бюрократичен огън така, както всеки офицер от Военното разузнаване би бил по време на развихрилите се престрелки в Чау Док през Тет.

Безпокойството ми беше породено и от друго: Кати Ан. Тя никога не се беше занимавала с нещата, които се очаква да върши една офицерска съпруга. И дали би могла? Трябваше да гледа две деца и да поддържа къщата. Имаше и съпруг, който за две години почти не се беше мяркал насам. И все пак, ако исках да посветя живота си на Военноморските сили — а аз исках, — за кратко време трябваше и двамата да изгладим доста трески. Нуждаех се от колежанско образование, а Кати трябваше да започне да се държи като съпруга на младши офицер, ако искахме да се изкачим нагоре по стълбицата на кариерата. Изпитвах повече страх от това ново назначение, отколкото бях изпитвал във Виетнам.

Нещата определено тръгнаха добре от деня, когато за първи път срещнах адмирала. Една сутрин бях извикан на среща с него в кабинета му. Имаше две звезди и се казваше Рей Пийт. Той беше безупречно нагласен офицер с рунтави вежди и изглеждаше, сякаш е изпратен да изпълнява тази роля от централната киностудия в Холивуд. Бях го виждал да излиза от колата си в базата. Правеше силно впечатление, особено на един дребен змиеядец като мен. Нямаше дори и косъм, който да не си е на мястото. Обувките му лъщяха като огледало, ноктите му бяха полирани, вратовръзката идеално завързана, а ръбовете на панталона му остри като бръсначи. Всичко това ме беше притеснило и затова прекарах два часа в приготовления преди срещата с него. Мисля, че никога не бях се старал толкова много да се излъскам, дори и по времето, когато се видиотявах дотам, че лъсках и подметките на обувките си.

Един адютант, накичен с ширити, ме въведе в огромната полирана канцелария. Адмирал Пийт завъртя високия си съдийски стол и се обърна, за да ме погледне през бюрото с размери на малък самолетоносач. Отдадох чест. Той отговори намръщено. След това по лицето му се разля усмивка, топла като виетнамски изгрев. Стана, излезе иззад бюрото си и стисна ръката ми.

— Радвам се, че си при нас, синко.

— Благодаря, сър.

— Седни. — Посочи един стол в края на дълга черешова масичка за кафе. Седнах. Адмиралът се настани на края на дивана в стил „Кралица Ана“, до гравираната ъглова маса, на която имаше пищна месингова лампа, направена от античен пожарогасител, една голяма многоканална телефонна конзола и тридесетсантиметрова купчина доклади. Купчината беше пъстра и изглеждаше като дъждовна дъга, а цветът на всеки лист показваше нивото на секретност на съдържанието му.

— Е, лейтенант, какво ви води в АКОСМВ?

Бях мислил какво да отговоря, ако ми зададат този въпрос. Идиота в мен би отговорил: „Защото дойде време за тъпо назначение като щабен лайнар и миризливите лайноядци от бюрото за военноморския персонал, които освен от чукане на кози не разбират от нищо друго, не искат да ме пуснат да се върна във Виетнам.“

Но погледнах адмирал Пийт право в очите и казах:

— Е, сър, прекарах последната година и половина във Виетнам и мисля, че е време да дам възможност на по-младите момчета да повоюват, докато аз използвам възможността да натрупам малко опит в щаба. — Казах го със сериозно лице.

— Там сте се представили доста добре: „Сребърна звезда“, четири „Бронзови звезди“, два „Благодарствени медала за служба във Военноморските сили“.

— Да, сър, но…

— Но?

— Господин адмирал, аз съм дяволски добър тюлен и обичам да воювам. Но за да направя реална кариера във Военноморския флот, трябва да разбера как действа той, а това се научава само в щаба. Освен това работата тук ще ми позволи да посещавам вечерно училище. Виждате, че на куртката ми няма знаци за колежанско образование. Смятам, че е важно да завърша вечерно училище, за да мога да се съревновавам за място в програмата BA/BS на Военноморския флот в Монтерей.

— Мисля, че гледаш реалистично на нещата, синко — кимна Пийт.

Разговаряхме още двадесетина минути. Адмиралът ме разпитва за семейството ми, също за това защо съм станал тюлен и как е във Виетнам. Обясни ми какво очаква от мен — да координирам дейността на тюлените с програмата за обучение на сухопътни и морски войски и да представям принципите на войната със специални методи пред персонала му. Стана време да си тръгвам. Един адютант се вмъкна в стаята и се изкашля дискретно.

— Следващият човек за среща с вас чака отвън, сър.

Изправих се и отдадох чест.

— Благодаря, че ми отделихте време, сър. — На вратата се обърнах към Пийт: — Между другото, адмирале, ако някога решите, че искате да постреляте, да скачате с парашут или пък да се опитате да вършите подривна дейност, мога със сигурност да го уредя.

Веждите на адмирала подскочиха с цели два сантиметра, сякаш беше получил токов удар. След това се засмя с глас.

— Няма да забравя това, лейтенант. Свободен си.

 

 

Необходими ми бяха два месеца, за да се настроя, но в началото на 1969 година започнах да харесвам работата в щаба. Част от всичко беше предизвикателството да успея да включа гледната точка на тюлените в доктрината за войната с участие на морски десантници, нещо, което преди идването ми не се беше случвало в АКОСМВ.

Успехът, на който се радвах, се дължеше до голяма степен на адмирал Пийт, който се отнасяше с разбиране и ме окуражаваше, както и на един висок полковник, Боб Стантън, който се появи няколко седмици, след като бях започнал. Боб беше пратен в АКОСМВ, докато Военноморските сили решат дали да му дадат първата генералска звезда. Дойде от Вашингтон в собствения си „Фиат 600“, изглеждащ като малка кола от цирка. Гледах как излиза от нея. Приличаше на приказката за Джек и боба^[2]: излизаше от колата безкрайно дълго време. Никога не бях срещал по-висок човек — може би почти два метра.

Стантън беше бивш офицер от групите за подводна диверсия, така че двамата се разбирахме. Той беше от ония старомодни офицери, които спазваха Първия морски закон на Барет, и затова ме взе под своя закрила. Научи ме на някои хитрини за това как да накарам един висшестоящ да подпише паметна записка, която не одобрява. Възлагаше ми задачи, свързани с ровене по книги, и това ми даде възможност да се запозная отблизо с библиотеката. Отбелязваше грешките в записките и докладите ми и ме караше да ги преписвам отново, докато не зазвучат на английски, а не на бюрократичен език. Защитаваше ме от удари в гърба, което е нормално за всички щабове. Когато полковник Боб напусна, аз вече се справях и без чужда помощ. Работата беше трудна, но аз се радвах, че мога да я върша не по-зле от дипломираните си колеги.

Работните дни бяха поносими, макар и дълги. Явявах се на рапорт в осем часа и свършвах към четири. Отивах с колата на тридесет мили до колежа „Уилиям и Мери“ или пък до „Олд Доминиън Юнивърсити“ за пет часа вечерно училище. Прибирах се малко преди полунощ и вечерях. Оставах насаме за няколко минути с Кати Ан, а после прекарвах над книгите до два сутринта, след което спях до шест часа.

През почивните дни бях свободен. Играех с децата, довършвах някои работи по къщата — дори през лятото успях да насадя градина с цветя, която получи награда. Веднъж месечно трябваше да се преквалифицирам за подводно взривяване, веднъж на всяко тримесечие защитавах квалификациите си по скокове с парашут, а на шестмесечие — по подводно плуване. Но освен в тези случаи нямах никакви контакти с „ТЮЛЕН-група 2“, нито със старите си приятели от групите за подводна диверсия. При по-специфични въпроси за някои операции се обаждах по телефона. Но вечерите, прекарани в пиене на бира и побоища, пратих по дяволите. За първи път, откакто бях женен, станах съпруг и баща „на пълен щат“. Не беше толкова лошо, колкото си мислех.

Около една година след пристигането ми адмирал Пийт беше заменен от стар морски вълк — Тед Снайдър. Той беше пропит с морска сол бивш подводничар и държеше сирена от подводница под бюрото си. Когато се поразвеселеше от уискито си, надуваше сирената и можеше да бъде чут на половин миля разстояние: „Буу, буу. Потапяй!“

Снайдър и Пийт бяха различни във всяко отношение. Пийт беше професионален бюрократ, воин на хартиения фронт; Снайдър беше дълбоководен моряк и професионален морски капитан. Пийт беше безупречен в поведението си като президент на банка; Снайдър беше по-непринуден, а от време на време и по моряшки циничен. Но се радвах, че имам възможността да служа и при двамата. От Пийт се научих да ценя планирането, което се извършва при добрата работа в щаба. Големи войскови единици не могат да бъдат контролирани с моментни решения. Методичният стил на командване на Пийт ме научи на тактика и на привеждане в изпълнение на решенията. От Снайдър се научих на нещо също толкова ценно — грижата и храненето на офицерите от генералския състав.

Старецът ме хареса. Водеше ме със себе си по събрания и ми разрешаваше да оставам на тях. Вземаше ме на коктейли и от време на време ми намигаше и кимаше с глава — „Купи една напитка на този“, „Вземи телефона на оня“. Обясняваше ми политиката на офицерите и ме учеше на ненужни дейности, като например дебюта ми като командир на скаути и изнасянето на речи в местния „Ротари клуб“, на които комисиите по произвеждането в звания държаха много при вземането на решения.

За да ми помогне да се придвижвам нагоре по стълбицата на кариерата, той ме включи в съвета на директорите на планетариума — мястото, където отсядаха офицери от генералския състав. Защо се казваше „Планетариум“ ли? Защото там спяха „звездите“. Тук ошлайфах много неща в себе си. Не можеше да се разговаря със стюарди в стила на Ев Барет. Нито пък да се използва проклетият, шибан, смотан език, когато се говори за дизайн със съпругите на адмирали. Идеално фризираната мисис Джоунс, съпругата на генерал Джоунс с три звезди, не би искала да чуе как младият лейтенант Дик Марчинко произнася: „Мамицата му!“.

Научих една нова дума: изтънченост. Открих, че дреболии като добре подредени свежи цветя могат да направят съпругата на някой генерал с три звезди приятел за цял живот, а това, както адмирал Снайдър ми е казвал, често пъти беше толкова важно, колкото да станеш приятел със самия генерал с три звезди.

За да облагороди обноските ми на човек, който всмуква грах и спагети през носа си, Снайдър ме караше да уреждам коктейли в дома си. Затова започнах да работя с магазина на базата. Целият ми опит в приготвянето на храна се състоеше в смъркане на хашиш при Гъси и работа в пекарницата по време на участието ми в групите за подводна диверсия. Сега се превърнах в експерт по топли и студени ордьоври, екзотични ликьори и вносни вина — а дори и установявах по метода на елиминирането кои ножове и вилици са удобни за съответни ястия.

Същата енергия, която използвах при обучаването на група „Браво“ и Осми взвод, сега беше насочена в новата и непозната за мен територия на обслужването. Бях взискателен и безупречен като оберкелнер, който проверява дали всичко е доставено и подредено навреме. Но по-важното беше, че с тези приеми животът ми се показа в нова светлина.

Като член на групите за подводна диверсия, а и като тюлен се присмивах на надутото поведение. Имитирах такова държане с мимики, преди да изхвърля някого през прозореца. А сега разбрах, че тежкарлъкът, както го наричах, беше част от сложен социален ритуал. И както адмирал Снайдър не закъсня да ми обясни, овладея ли определено поведение, пред мен нямаше да има пречки за издигане до най-големите върхове.

Та как се учи детето? Детето се учи чрез подражание. Редовните ми контакти със сервитьорите от столовата позволиха на мен и Кати Ан да започнем да даваме наши коктейли, макар и с лейтенантски бюджет. Отивах в Планетариума и казвах на готвача:

— Готвач, за събота вечер планирам парти за тридесет души. Бюджетът е шестдесет долара.

За шестдесет долара получавахме храна и необходимото къркане, както и двама стюарди в колосани бели сака, за да може сервирането да бъде на ниво. Може би обстановката не беше толкова изискана, колкото у Снайдър, но определено стояхме едно ниво над приемите с бира и солети, които правех в групите за подводна диверсия. Превърнахме се в добри домакини и през последната година и половина, когато служех при Снайдър, не забравяхме да даваме приеми на всеки два месеца. Списъкът на гостите беше пъстър — офицери от АКОСМВ и стари колеги от „ТЮЛЕН-група 2“, като Фред Кочи и Джейк Райнболт. Идваше и Горди Бойс, но вече не го подкокоросвахме да изпълнява танца на пламтящия задник.

Адмирал Снайдър ме накара да напиша статия за използването на дистанционни сензори при речни военни операции, която премина по различните канали, беше приета за тактическа доктрина на Военноморските сили и за нея получих благодарствено писмо. По настояване на адмирала представих в устен вид пред Комисията за десантни военни действия някои подобрени начини за придвижване на групите за подводна диверсия и на тюлените до бойното поле. Включих и препоръка (по-късно я одобриха) за преустройване на атомни подводници в средства за транспортиране на тюлени с възможност за десант с помощта на потопяеми транспортни средства. Изложих и други методи за транспортиране на тюлени.

Дойде и отплатата за тежката работа. Снайдър ми написа страхотни сведения за годност. („Лейтенант Марчинко е един от най-старателните, най-трудолюбивите и професионално вещи офицери, забелязани от настоящия съставител на сведението. Марчинко е офицер, който дори и когато се храни и спи, мисли за войната със специални методи и най-вече за дейностите на тюлените.“) Но по-важно беше, че той се обади в Монтерей, Калифорния, където провеждаха програмата на Военноморските сили, и направо им заповяда да ме приемат за академичната 1971 — 1972 година. Приеха ме.

Купих си микробус „Фолксваген Кампър“ — от онези със сгъваем платнен покрив. Нагласих и теглич за разбрицаното ни „Рено“, опаковахме багажа от къщата, взехме си довиждане, качихме децата в микробуса и през месец май 1971 година се отправихме към Калифорния, гледайки на света като семейство цигани.

 

 

Прекарахме шестнадесет прекрасни месеца в Монтерей, където най-после получих колежанското си образование и титлата бакалавър по международни отношения. Когато не ходех на училище или не играех боулинг, не скачах с парашут, не ходех на излет по калифорнийските планини, не яздех дребния кон, който бях купил за децата, си клатех краката. Присъединих се към клуб „Джейси“. Станах ръководител на скаути. (Може би моите скаутчета бяха единствените, които хващаха, убиваха, одираха жаби и ядяха пресни жабешки бутчета по време на нощните излети. На някои от татковците им се повдигаше, но децата си бяха наред.)

Редовно говорех на събрания и разяснявах на цивилните организации, черкви и училища концепцията на Военноморските сили за войната със специални методи. Бях включен в изданието „Изключителни млади мъже на Америка“ за 1972 година. Убедих се, че има полза и от това да се ходи на работа само заради подписа. През 1972 година — две години преди срока — бях произведен в чин майор.

През последните шест месеца в колежа три дни в седмицата изучавах виетнамски език в Армейското училище за чужди езици. Говореше се, че ще ме изпратят обратно като главен кръглоок съветник за всички тюлени на територията на Южен Виетнам. Но в последния момент работата се провали, като известна роля изигра и виетнамизирането на войната. Вместо това ме извикаха по телефона от канцеларията на някакъв адмирал във Вашингтон.

— Майор Марчинко?

— На телефона.

— Моля, съобщете кога най-рано имате възможност да се явите за обучение.

— Обучение?

— В Школата за отбранително разузнаване. След като придобиете необходимите разузнавачески и езикови квалификации, ще бъдете назначен на поста военен аташе в Камбоджа.