Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Свирепия (21)

Глава 18

През месец юли 1980 година в Литъл Крийк се проведе конференция по въпросите на войната със специални методи. Присъствах там. Бях зает повече с това да слушам, отколкото да приказвам. Силно желаех да споделя с бригадните генерали начело на групите на Военноморските сили за война със специални методи „1“ и „2“ — Дейв Шейбъл от „1“ и Тед Лайънс от „2“ — за сформирането на нова бойна единица от мен, както и че след петнадесети август ще дойда при тях, за да търся подходящи хора. Но главнокомандващият ми беше заповядал да не казвам на никого за „ТЮЛЕН-група 6“ и подчинението ми беше въпрос на разум и основни познания по математика. Тед и Дейв бяха полковници и както и да го смяташ, четири ленти плюс четири ленти не се равняват на четири звезди.

Започнах да разбирам колко са се ангажирали Военноморските сили с „ТЮЛЕН-група 6“, когато разработвах бюджета. Средствата за муниции за обучение на „ТЮЛЕН-група 6“ надхвърляха тези за обучението на цялата морска пехота на САЩ. Цялостният годишен бюджет на „ТЮЛЕН–6“ за първата година беше по-голям от бюджетите на тюлените от Източния и Западния бряг, взети заедно — приблизително се равняваше на стойността на два изтребителя Ф–14.

Но парите не значат много без необходимите хора. На 16 август, деня, в който бойната единица беше официално „създадена“ на хартия, отидох до Литъл Крийк, за да започна интервюта с подходящите членове на групата. Направих посещения на вежливост на бригадния генерал, специалиста по войната със специални методи, Тед Лайънс.

Тед все още беше надут, както по времето, когато спорихме за парадната площадка в Литъл Крийк. Не се притесни много от външния ми вид. Пусках си брада, не се бях подстригвал и затова изглеждах необичайно рунтав. Вместо колосана униформа аз носех дънки, разкопчана на гърдите риза и спортно сако. Излъсканите обувки на Идиота вече ги нямаше. Сега бях с разръфани маратонки.

Отпуснах се в един стол в спартански подредената и безупречна канцелария.

— Добро утро, Тед.

— Добро утро, подполковник — поздрави съвсем официално той.

Явно ми предстоеше труден ден. Изправих се и отговорих на поздрава му:

— Заповядайте, сър. — Нищо че казах „сър“, си мислех, „гадино такава“.

Обясних какво правя в Литъл Крийк и че незабавно ще започна да разговарям с евентуални членове на групата. Тед поклати глава и каза:

— Не, няма да правиш това. По този въпрос няма нищо черно на бяло, Дик. И за разлика от някои други аз правя всичко по устав. — Потропваше с кокалчетата на пръстите си, за да подчертае всяка сричка. — По устав.

— Ти се шегуваш — погледнах го аз.

— О, не. Не се шегувам. Ти, по дяволите, за какъв се мислиш — влизаш и създаваш бъркотия? Тукашната бойна група не отговаря на подобен начин на поведение. При нас се спазват някои формалности. Така че, ако от днес нататък желаеш нещо, Дик, ако желаеш каквото и да е, Дик, поднеси го в писмен вид. Изпрати го през командната верига. Изпрати го до щаба, където ще оценят предложението ти. Ако щабът одобри, то предложението ти ще бъде изпратено по реда си за предприемане на съответните действия.

— Е, да ти го начукам, Тед.

— И недей да ми говориш по този начин. За разлика от дните, когато и двамата бяхме командващи офицери, сега аз съм твой пряк началник.

Всъщност той не беше такъв. Нямаше да докладвам на Тед, защото той не участваше в командната верига на „ТЮЛЕН-група 6“. Той обаче беше на мнение, че всички тюлени от Източното крайбрежие, а това означава и „ТЮЛЕН-група 6“, влизаха в сферата на административното му ръководство. И беше решил да ме накара да се подчиня. Сега обаче не беше време да се заяждам с него. Затова скръцнах със зъби, станах и поздравих:

— Слушам, генерал. Какви документи желаете да изготвя, за да мога да започна интервюирането на бъдещия персонал за новата бойна единица?

Тед се усмихна гадно.

— Ще бъде достатъчна записка от главнокомандващия, преминала през началник-щаба на Атлантическия флот и наземните сили на Атлантическия флот, изпратена до командващия Групата на Военноморските сили за война със специални методи — ако можеш да получиш такава.

— Слушай, Тед. Днес е събота. Ще изпия няколко бири с момчетата. Ще се върна следващата седмица и ще говорим.

В 09,15 часа в срядата на следващата седмица възбуденият бригаден генерал Едуард Лайънс III клатеше невярващо глава, докато четеше ракетата от адмирал Хейуърд, която бях изстрелял пряко на вниманието на Тед. Беше прокарана през началник-щаба на Атлантическия флот и наземните сили на Атлантическия флот, изпратена до командващия Групата на Военноморските сили за война със специални методи, точно според нареждането на Тед. Съдържанието на телекса беше просто: „Заднико, махай се от пътя на Марчинко или ще те смачкам като гъсеница. Осигури му всичко, което иска. С любов и целувки — адмирал Томас Хейуърд, главнокомандващ военноморските операции.“

Омразата, с която Тед ме изгледа, беше невероятна. И в това нямаше нищо странно. Дъщеря му, която работеше като сервитьорка в бара, ме видяла, че пия с няколко тюлена, и изпяла това на татенцето си, заради което срещата ни започна с мъмрене, защото съм нарушавал указанията за оперативната секретност. Но независимо от погледите и обвиненията Тед не беше в състояние да ми стори нищо. Три часа по-късно интервюирах кандидати за „ТЮЛЕН-група 6“.

Прекарах четири дни в оценяване на моряците от „ТЮЛЕН-група 2“ и на бойците от групата за подводна диверсия в Литъл Крийк. Много от хората, които бяха служили под мое командване преди шест години, бяха шокирани. Помнеха ме като излъскания командващ офицер, който се подстригваше ниско, изискваше от членовете на групата си да обръснат брадите и мустаците си и караше офицерите да носят на куртките картички с имената. А сега ги интервюираше човек, приличащ на Лобо^[1] — човека-вълк, което предполагаше, че косите им ще си останат недокоснати и могат да си пробият ушите.

Какви хора търсех? Разбира се, стрелци. Ако не можеш да убиеш лошия, то всичко се превръща в ННО — „Нещата Наистина са Осрани.“ Втори въпрос: „Кой е най-добрият начин да се влезе при лошите?“ Остров Ло Ло ме научи на това: Защо да чукаш учтиво на входната врата и да лапаш куршуми, щом като можеш да нахълташ през задната врата, където най-малко те очакват, и да ги нахраниш с малко олово. А забавните начини да се добереш до задната врата са всевъзможни: можеш да се приближиш с плуване или да стигнеш с лодка или хеликоптер; можеш да се изкатериш или да скочиш с парашут.

Трети въпрос: „Какви хора могат най-лесно да се пъхнат през задната врата?“ Мърляви типове. Мърляви типове с универсални умения — шофьори на камиони, кранисти, строители, електротехници, хамали. Но аз не търсех каквито и да е мърляви типове. Трябваха ми навити мърльовци, момчета, които всеки път полагат все повече усилия. Разгледах досиетата от подготовката за подводна диверсия на всеки тюлен, за да видя от каква класа е. Може най-добрият боец да е профучал през изпитанията, а онзи на седемдесет и седмото място да е имал трудности във водата, да не е обичал да пълзи из тинята или просто да е мразел диверсионната дейност, но все пак не се е отказал. Опитът ме е научил, че бодливите свинчета, които преодоляват трудностите с мъка, в боя са по-добри от газелите.

Направих избора си — попълних групата почти наполовина. Останалите хора от „ТЮЛЕН-група 6“ щяха да дойдат от Калифорния. Обадих се в Колорадо на Пол Хенли:

— Пол, заместнико, какво става? Как е работата?

— Не е лошо. Живее се.

Засмях се.

— Страхотно. Искаш ли да си изкарваш хляба като мой заместник?

— К’во?

— Сериозно ти говоря. Имам работа за теб.

— Каква?

— Не мога да ти разправям по телефона. Утре ще летя до Сан Диего. — Казах му номера на полета. — Посрещни ме на летището. Ще ти обясня всичко. И кажи на Мерилия да започне да опакова багажа. Ще докарам задника ти на Източния бряг след по-малко от две седмици.

1 септември беше празник на труда. На 2 септември бях освободен от Пентагона, за да поема новия команден пост. Адмирал Кроу ме изпрати много топло, предаде поздравите ми на един адмирал с две звезди — казваше се Арт Моро и ми пречеше по всевъзможни начини, докато събирах „ТЮЛЕН-група 6“. Обадих се на Ейс Лайънс, който беше получил втората си звезда и се беше насочил към Силите за подвижно тилово обезпечаване в Седми флот в Тихия океан. Последната ми спирка беше в кабинета на главнокомандващия. Бил Кроу ме заведе при него.

Том Хейуърд стана от бюрото си, заобиколи го и застана пред него.

— Бих желал да ви благодаря за предоставената ми възможност да командвам „ТЮЛЕН-група 6“.

— Вие бяхте най-подходящият за този пост, подполковник — отговори Хейуърд.

— Желаете ли да ми кажете още нещо, преди да се разделим?

Командващият пое ръката ми и я раздруса тържествено, но сърдечно.

— Да, Дик — каза той. — Всичко се свежда до следното: няма да се проваляш. Това е заповед.

Когато в два часа преминах с колата си през портала на Литъл Крийк, ме очакваше тълпата от бъдещите ми бойци. Сякаш бях завръщащият се татко мечок от приказката за трите мечки: „Тате, тате, какво ми носиш?“

Отидохме в един частен клуб близо до базата, принадлежащ на Братския орден на групите за подводна диверсия. Изпихме няколко каси бира, разказах на момчетата най-общо какво ще искам от тях, а също, че не трябва да очакват много отпуски за периода от следващия ден до, ммм, 1996 година. Лицата им помръкнаха.

— Казах, че това ще е трудна работа, момчета. Не съм казвал, че ще е готино. — Взех една салфетка и химикалка и нарисувах земното кълбо, заобиколено от подковообразна тоалетна чиния. Над картинката написах „РНОС–6“, а под нея „НПЗРОТЧ“. — Това е емблемата на групата — обясних, докато салфетката преминаваше от ръка на ръка.

Някой попита какво означават надписите.

— Phoc на френски е тюлен. Земното кълбо означава, че мисиите ни ще бъдат по целия свят, а буквите в долния край означават „Намираме Повече Задници за Ритане, Отколкото Тоалетни Чинии“.

Тази вечер бяхме група от около тридесет души — елитното ядро на „ТЮЛЕН-група 6“, офицери, старшини и редници. Едно от най-хубавите неща на „ТЮЛЕН–6“ беше, че в тази бойна единица няма да има кастова система. Ако един човек беше достатъчно добър, за да умрете заедно с него, то той е достатъчно добър, за да се храните, да пиете и да чукате заедно. „ТЮЛЕН–6“ щеше да бъде ръководен съобразно Първия закон за морето на Ев Барет и съобразно Първия закон за сплотеността на групата на Марчинко: изработвайте когото си щете, но не и нас.

Пол Хенли седеше до лакътя ми, слушаше и не казваше много. Това нямаше значение. Той беше моя пълна противоположност. Аз бях древният ШУТ — шумен, ужасен и тъп; той беше кротък и дълбок. Пол не беше участвал в бой, но пък всичко останало му беше повече от добре: владееше езици, преминал беше обучение за борба с терористи, имаше мозък и най-доброто от всичко — кураж. А беше завършил и академията. Ако аз бях копеле, то поне имах законно роден син в качеството на заместник-командир.

Лейтенант Мъгси изпи една бира и си поръча още една. Мъгси беше още един випускник на академията. Бил е боксьор в лека категория, посещавал е и курсове за сапьори и беше в състояние да си играе с експлозиви. А разбираше и антитерористичната дейност: той беше човекът, заместил Пол като командир на „МОБ–6“. Мъгси беше едър, грозен и агресивен. Еха!

Сенатора се казваше един друг лейтенант. Висок над два метра, той изглеждаше някак си небрежно и аристократично възвишен. Славеше се като сваляч, който умее да поръчва „необходимите“ вина и знае коя вилица да използва. Беше млад и завършил обучението си неотдавна. Смятах, че ще бъде подходящ, ако трябваше да проникнем при някой и да се представим като изпълнителни директори. А ако не станеше? Е, всяка бойна единица се нуждае от пушечно месо.

От това на човек му става студено, нали? Но такъв е животът в армията. Всяка бойна единица се нуждае от пушечно месо. Малките групи за война със специални методи, изпращани в тила, са пушечното месо на батальоните и дивизиите. Разузнавателните взводове са пушечно месо за ротите, от които са част. Всеки мъж, поемащ поста на сигналиста при патрулиране, знае, че той е примамката — обречен. Разликата при мен е, че аз обясних на хората, които избрах, защо съм се спрял на тях. Казах им, че са отписани, че в крайна сметка всички ние сме отписани. Въпреки това те дойдоха.

Лейтенант Бузестия получи прякора си, защото приличаше на катеричка, която държи ядки в устата си. Бил е в морската пехота и е воювал във Виетнам. Знаех, че е агресивен кучи син: човек, на когото мога да разчитам, че ще просне терориста, преди терористът да е проснал него — или мен. Женен беше за филипинка и говореше достатъчно тагалог^[2], за да може да мине за местен жител, което беше и негов плюс.

Херцога беше друг бивш носител на бяла каска^[3], редник, също воювал във Виетнам, преди да отиде в офицерската школа. Сега като младши лейтенант, се беше превърнал в опитен офицер инструктор, а „ТЮЛЕН-група 6“ се нуждаеше от такъв. Съчетано с бойния опит, това беше достатъчно за мен.

Измъкнах мичман Трейлър Корт направо от Офицерската школа в Нюпорт, Роуд Айлънд. Видях наивното му бебешко лице и веднага разбрах, че можем да го вкараме навсякъде по света като гимназист. Гладко обръснат (не си пусна брада и мисля, че не можеше), с червени бузи, той беше нашият орех на здравето, нашият шофьор на джипката, вечно устремен напред. Биваше го като алпинист и скиор и живееше от ядки, клончета и други полезни неща. Но дълбоко в себе си Трейлър криеше и друга, по-тъмна страна. И точно тази нотка на агресивност ме накара да избера него от групата на предложените ми мичмани.

Последният офицер на масата, мичман Джу Индианеца, според мен беше олицетворение на идеалния офицер специалист по войната със специални методи: едър, снажен и въодушевен бивш редник, който ми напомняше за самия мен в началото на службата ми. Разликата е само в това, че той изглежда по-добре от мен, а аз се бия по-нечестно. Бях му командир в „ТЮЛЕН-група 2“, когато все още беше редник. Помня високия метър и осемдесет, тъмнокос, с хубави мускули и красив като кинозвезда Джу като безгрижен човек. Той всеки ден вдигаше тежести на пресата в гимнастическия салон, с лекота изхвърляше над сто и осемдесет килограма и единствена отговорност в живота му беше възлюбената му синя кола „Форд корвет“.

Дори като начинаещ Джу постоянно ме впечатляваше по време на полеви учения. Винаги искаше най-тежките задачи и ги изпълняваше с увереност. Той беше агресивен и умен и не зарязваше всичко, след като изпълни задачата си. Войната със специални методи се нуждаеше от хлапета като Джу и аз исках да осигуря кариерата му във Военноморските сили, ако той сметнеше, че има нужда от нея.

Една вечер го запитах какво иска да прави с остатъка от живота си. Каза ми, че винаги е мечтал да стане офицер и да направи кариера във Военноморските сили. Това се беше превърнало в мания.

Разбрах за какво ми говори Джу. На неговите години се бях чувствал по същия начин. Затова го взех под крилото си по същия начин, както бях взел и лейтенант Том Уилямс. С мен се работеше трудно, но съумявах да вдъхвам кураж. Бях убедил Джу да отиде на училище и да посещава необходимите курсове, които да осигурят израстването му. След това, когато се преместих в Пентагона, пренесох на ръка пакета документи на Джу през бюрократичния лабиринт. И благодарение на непоколебимостта му, на моето ходатайство и помощта на някои предприемчиви офицери Джу влезе в Офицерската школа.

Оженил се беше за една млада красавица на име Денис, момиче, с което ходел от петнадесетгодишната й възраст, а той бил на осемнадесет или деветнадесет. Довиждане, „Корвет“, здравей, автомобил комби! За мен това беше положително, защото Джу се нуждаеше от отговорности.

След като завърши училище, пак с връзки уредих да изпратят Джу в „ТЮЛЕН-група 2“. По това време се подготвяше „ТЮЛЕН-група 6“ и исках той да бъде част от него. Уреждайки разпределянето на Джу в Литъл Крийк, татко Диверсант щеше да го има на склад, докато се прибере у дома.

Редниците, които си разказваха разни истории в клуба, имаха толкова различен произход, колкото и офицерите. Бях ги избирал заради младостта и упоритостта им, владеенето на езици и агресивността. Двама от младоците бяха избрани, защото „ТЮЛЕН-група 6“, както и всички останали бойни подразделения се нуждаят от пушечно месо.

Рич Бебето беше един от тях. Когато интервюирах бъдещите членове на „ТЮЛЕН-група 6“, погледнах кръглото, наивно бебешко лице на Рич, възлестото му високо тяло и юмруците като хамбургери и се засмях:

— Какво, по дяволите, те кара да мислиш, че ще се справиш, редник?

— Аз зная, че ще се справя, сър.

Поклатих глава.

— Ти си хлапе, което не е видяло бой. Ако те взема, ще го направя, за да те имам като пушечно месо. Ако има въже за изкачване и изглежда, сякаш ще се скъса, ти ще си човекът, който ще иде да го пробва. Ако трябва да хвърлим парашутист от самолета, за да проверим силата на вятъра, ти ще си този. — Изгледах го с ненормалния си поглед на лудия човек акула и смръщих вежди. — Какво ще кажеш?

— Страхотно, подполковник, мамицата му! — Тупна с юмрук по бюрото ми, за да наблегне на думите си. — Бройте ме в групата. Винаги съм искал да бъда шибан тюлен и сега, когато вече съм такъв, искам да съм с останалите тюлени. Дори и това да означава да се претрепя в групата ви, вместо да си седя някъде и да си бъркам с палец в задника, аз съм навит.

Разбира се, взех го. Кой ли не би го направил?

Избрах и други, защото си бяха направо луди. Смятах, че ако ще трябва да скачаме от самолети на десет хиляди метра височина, да падаме свободно и след това да летим с парашутите крила още пет хиляди метра, лудостта съвсем определено е необходима.

Питате колко са луди ли? Окей. Например Змията — луд до безкрайност. Змията беше тъмнокос старши сержант трети клас. Бивш парашутист от Осемдесет и седма въздушна дивизия и квалифициран радиооператор, в него се комбинираха естествените способности на атлет и значителна сила и въображение. Харесвах го, защото не се опитваше да се изкара по-умен от другите — той просто беше по-добър от тях.

Петела Пустър, друг старши сержант трети клас, беше пещерняк и идваше от Северозападното тихоокеанско крайбрежие, специалист стрелец и женкар. По отношение и на двете беше смъртоносен. Пустър получи прякора си от италианците по време на двете пребивавания на „ТЮЛЕН-група 2“ в Средиземно море. Имаше меденочервена коса с близнато на челото, наподобяващо опашката на петел. Местните жители в Неапол и Рим го сочеха с пръст и викаха на разваления си английски: „Миста Пуста Петела.“ Прякорът остана.

Лари и Франк бяха моите близнаци с вид на насипно злато. Бяха се запознали като плувна двойка по време на обучението по подводна диверсия и станали близки като братя. Въпреки че Лари беше в „ТЮЛЕН-група 2“ във Вирджиния, докато Франк беше разпределен в групите за подводна диверсия в Коронадо, Калифорния, те все още започваха и завършваха взаимно изреченията си без проблеми.

Но пък бяха абсолютни противоположности. Лари Златото имаше мърляворуса коса, а лицето му изглеждаше така, сякаш е участвало в твърде много побоища. Франк Златото беше тъмнокос и приличаше на актьора Марк Хармън, но беше по-едър. Лари се поддаваше на настроения. Когато се чувстваше щастлив, изглеждаше така, сякаш досега не е имал щастливи дни през живота си. Франк беше темпераментен, с усмихнати очи, точно от онзи тип мъже, които влизат в бара и заговарят дамите с лекота.

Уменията на Лари включваха сапьорска дейност (помагаше ми да приготвя дървените си войници за нападението в Иран) и въздушни операции — можеше да кара самолет. Воювал е като морски пехотинец и знаех, че при нужда ще дръпне спусъка. Освен това за кратко време му бях командир в „ТЮЛЕН-група 2“. Той дойде точно когато аз предавах командването на сменящия ме офицер. Не опознах Лари добре, но имах усещането, че е стабилен и надежден — от онези, които се втурват първи и напускат последни.

Идеалът ми за истински тюлен в „ТЮЛЕН-група 2“ беше такъв тип човек като Лари. Той беше моряк, възпитан в традициите на Ев Барет. Лари беше сержант втори клас и никога не спираше да работи с подчинените си. Преминал беше изпитанията за „ТЮЛЕН-група 6“, преди да имаше такива.

За мен Франк Златото беше неизвестна величина. Но през една просмукана с бира вечер, докато провеждах интервютата в Литъл Крийк, Лари даде гаранции за уменията на приятеля си, написа имената на една мокра салфетка и я напъха в джоба ми.

— Шкипере, той е инструктор в групите за подводна диверсия.

Когато се появих в Коронадо, за да проведа подбора на кадри, салфетката се намираше на масата пред мен. Франк влезе.

— Име?

Каза ми го. Не се познавахме и не знаех какво да очаквам от него. Реших, че ще му изиграя номера си, в който се представям като откачения подполковник. Вдигнах омазнената салфетка и се престорих, че не мога да разчета написаното. Обръщах я насам и натам, кривях лицето си и се запъвах над мастилените петна.

— Името ти не е ли Фнннънннк Финннуффф?

— Не, сър. — Каза ми името си.

Погледнах го критично, а след това отново погледнах салфетката. Поклатих глава.

— Сигурен ли си, че не се казваш Фнннънннк Финннуффф?

— Да, сър.

— Кой е номерът на социалната ти осигуровка^[4]?

Каза ми го.

— Ти си другият човек от двойката плувци на Лари?

— Да.

Смачках коктейлната салфетка на топка и я хвърлих право в близкото кошче.

— Нает си. Махай се.

— Ъъ, подполковник…

— Да?

— За какво съм нает?

— Искаш да кажеш, че Лари не ти е обяснил?

— Да. Той само ми каза да се обадя и ако ме питате дали искам работа, да отговоря с „да“.

Оказа се, че Франк си е съвсем наред. Стана летец. Помагаше ни да усъвършенстваме скоковете с парашут и снайперските умения, защото беше отличен парашутист с въображение и бърз стрелец. Но му сдъвках задника през първата вечер в Литъл Крийк. Той се появи в тениска с надпис „ТЮЛЕН“.

— Хей, мозъко лайнен… — Сграбчих го за противната дреха. — Ти можеш ли да произнесеш думите „оперативна секретност“?

Коня беше избран от Пол. Той беше бивш щатски шампион по борба и когато го потърсих, беше напуснал Военноморските сили и пръскаше полетата на Охайо. Описах му възможностите, които ще има, ако отново се запише в армията. Появи се в Литъл Крийк след няколко дни, като показваше типичната си еднометрова усмивка и едрите си зъби. Беше едър, силен и страшен. Коня беше един от онези редки хора, които не знаят що е страх. А най-хубавото от всичко беше, че нямаше самолет, който да не може да управлява — от „Пайпър къб“ до „Боинг 727“. Качваше се в кабината и след няколко минути излитахме.

Пръстите, старшина, който ме познаваше от достатъчно време, помнеше защо ме наричат Дик Диверсанта. Не приличаше на тюлен. Тежеше по-малко от седемдесет килограма с мокри дрехи и имаше уши като слона Дъмбо^[5], големи сини очи и обмен на веществата, който работеше с такава скорост, че може би Пръстите изгаряше по сто калории при всяко мигване. Беше експерт сапьор и можеше да брои на пръсти само до девет, откъдето и получи прякора си. А и устата му не се затваряше. Пръстите имаше най-малко едно мнение за всяко нещо. В някои случаи имаше и по две-три. Нямаше значение дали те бяха противоречиви или не и затова решихме, че страда от раздвояване на личността. Пръстите беше стрелец плячкаджия, боец работохолик, който по отношение на външния си вид получаваше слаба оценка — беше истински боклук, — но „шест плюс“ за резултатите си. Беше помагал на Мак и мен да подготвим „ТЮЛЕН-група 6“ и беше точно такъв тип задник, какъвто ми трябваше.

„ТЮЛЕН-група 6“ щеше да бъде постоянно базирана на около тридесет мили от Норфолк. Но базата ни нямаше да бъде готова поне още една година. През това време се нуждаехме от място, където да закачим шапките си, да складираме оборудването, да провеждаме телефонни разговори и да окачим табелката за частната си практика. За повечето от нас Литъл Крийк беше позната и удобна територия и затова се устроихме в два кокошарника, разположени на петнадесетина метра зад щаба на „ТЮЛЕН-група 2“. Или поне аз смятах, че изглеждат така — дървени постройки от Втората световна война, широки дванадесет метра и дълги двадесет и четири, издигнати върху бетонни плочи. Едната от тях е била използвана за събранията на Клуба на съпругите, а другата — бърлога на децата скаути.

Аз, моят заместник, началникът по операциите и командирът старшина Мак деляхме една обща стая. Аз си присвоих най-добрите мебели — сиво метално бюро с три крака, което взехме от боклучарника, и разнебитен въртящ се стол. Мебелите на Пол бяха подобни, но в по-лошо състояние. За украса по стените имахме останките от скаутчетата, а някой умник беше лепнал фотография на главата ми върху тялото на главнокомандващия с четири адмиралски звезди.

Положението ни не беше идеално — и не само защото помещенията бяха претъпкани и непригодени за нуждите ни. Проклетото ни местоположение беше твърде лесно забележимо. В края на краищата ние бяхме свръхсекретна бойна единица. Носехме цивилни дрехи. Заповядал бях на хората си да снемат от колите лепенките с името на базата и да ги поставят на магнитни ленти, които да слагат на автомобилите, след като преминат през портала. Излизахме и се прибирахме по различно време. Нищо, свързано с „ТЮЛЕН-група 6“, не беше военно, и аз исках точно това. Но на не повече от тридесет метра от нас „ТЮЛЕН-група 2“, облечени в зелените си униформи, гледаха с отворени уста как камионите идваха до бараките ни и разтоварваха кутия след кутия, пълни с разни неща. Поглеждах през телената ограда, която разделяше мъжете от децата, и ги сгълчавах.

— Не пожелавай вещите на ближния си — хоках ги аз.

Инвентарът, трупащ се в бараките ни, изглеждаше като едробюджетния вариант на филма „Отплаване“. Обувки и маскировъчни халати марки „Гортекс“. Парашути. Екипи за алпинизъм. Шлемове и очила. Раници и издути куфари от мека найлонова материя. Ски. Акваланги. Водолазни костюми. Камуфлажно облекло за всякакви условия — от арктическо до пустинно. Пистолети „Смит и Уесън 357“ от неръждаема стомана, за да не ръждясват, когато плуваме с тях. Автоматични пистолети „Берета“ калибър 9 милиметра. Картечници ХК с и без заглушители. Пистолети „Ругер Мини 14“ от неръждаема стомана. Автоматични пистолети калибър 22 със заглушител. Пушки за снайперисти. Зашеметяващи гранати. Пластични експлозиви С–4. Мини тип „Клеймор“. Дистанционни детонатори с радиоуправление. И стотици хиляди куршуми.

Накичихме антени по покривите и изградихме собствена комуникационна мрежа. Използвахме преносими телефони, водонепропускливи радиотелефони, телефони за спътникова комуникация и миниспътникови чинии. Всеки имаше свой сигнализатор за повикване. При включването му от нас се очакваше да се явим в срок от четири часа, готови за заминаване и с пълна екипировка. Ако извършеха мобилизация за втората мисия за спасяването на заложниците, ние щяхме да бъдем готови, въпреки че все още не бяхме завършили обучението си.

Необходими ни бяха две седмици за да се настаним. Доведох Кати и децата от Вашингтон. Те само знаеха, че Военният колеж е изхвръкнал през прозореца и татко имаше нова работа, за която не може да разговаря, но, леле майчице, брадата и косата му стават наистина дълги. Хората, идващи от Западното крайбрежие, също трябваше да си намерят жилища, да си купят превозни средства и да се устроят. Но независимо от всичко обучението започна незабавно. Бях намекнал, че ще се катерим много и затова момчетата започнаха да посещават гимнастическия салон и да работят върху мускулатурата на горната част на телата си. Започнахме и тренировки с огнестрелни оръжия. Повечето тюлени смятат себе си за страхотни стрелци. Аз обаче помнех колко лошо се развиха нещата с група „Браво“ от Втори взвод, преди заминаването ни за Виетнам през 1967 година, когато от 360 куршума аз и петима от моите хора, приличащи на Даниел Буумс^[6], вкарахме само два куршума в едно бавнодвижещо се парче шперплат с размери метър и осемдесет на два и четиридесет.

Стрелците от „ТЮЛЕН-група 6“ трябваше да поразяват целта с един или два изстрела във всякакви условия. Това означаваше, че стрелбата ни трябваше да бъде колкото инстинктивна, толкова и точна. За постигането на тази цел аз разработих програма, според която всеки тюлен трябваше да изстрелва минимум по 2500 куршума ежеседмично. Това количество беше по-голямо от количеството патрони, което повечето тюлени изстрелваха за цяла година.

Хората бяха недоволни, но по мое настояване започнахме с основните моменти. Всяка вечер, когато пистолетното стрелбище в Колежа за персонала от въоръжените сили затваряше, ние вкарвахме нашите групи и започвахме да стреляме — от 17,00 до 23,00 часа. През първите два дни дори не използвахме куршуми. Хората ми окачиха мишени със силуети във всеки коридор за стрелба и след това се упражняваха в прицелване и натискане на спусъците на пистолетите си „Смит и Уесън 357“, модел 66 от неръждаема стомана. Започнахме със стрелба на сухо за всички от три метра, след това преминахме на пет, след това на седем, десет, петнадесет и накрая на двадесет метра. Упражнението беше елементарно, като започваше бавно и ставаше все по-бързо и по-бързо: прицелване и след това стрелба. Прицелване, стрелба. Прицелване, стрелба. Прицелване, стрелба.

На третия ден отново опитахме упражненията, а след това ги повторихме с истински куршуми. Изследвахме всяка мишена, за да видим кой се накланяше и стреляше високо горе вдясно; кой стискаше спусъка твърде силно, което концентрираше изстрелите долу вляво или вдясно; кой очакваше отскока на пистолета; кой мърдаше пистолета; кой накланяше китката си много нагоре или надолу. Отбелязани бяха проблемите и се взеха мерки. За по-малко от седмица момчетата овладяха техниката на стрелбата. Сега им оставаше само да се научат да стрелят точно.

Построихме каси на врати от греди с размери пет на десет сантиметра и брезент. Отново започнахме без патрони, като учехме хората как да влизат през врати по един, след това по двама, след това на групи от четирима и накрая — на групи от шестима. Промъкваха се с движения със смъртоносна, сложна хореография, докато всеки усвои изкуството на минаване с танцова стъпка през вратата и влизане в стаята, без да бъде убит или без да убива човека пред себе си. Започнахме да обсъждаме тактическите прийоми при очистване на стая и при определяне дали в нея има приятел или враг. И докато една група тюлени работеше върху влизането в стая, друга група, два коридора по-долу, практикуваше основните положения на стрелбата, като изстрелваше пълнител след пълнител към мишените силуети.

Реших да ги затрудня още повече. Хората ми залепваха картотечна карта с размери десет на петнадесет сантиметра на всеки силует, понякога на главата, на тялото или на рамото, на слабините или врата. За попадение се считаше единствено улучването на картата. Всяка друга дупка в мишената значеше, че трябва да започнат отново. Окуражавах хората си да се разделят на двойки и да се надпреварват в стрелба срещу облози за бира. Близнаците Франк и Лари бяха естествени и гласовити съперници. Мак и Пръстите се отделиха в двойка, като си разменяха любезности, докато дупчеха хартията. Заместник-командирът Пол, чиято ниско подстригана коса растеше и се оформяше в къдрави кичури като на принц Валиант, се съревноваваше с Джу. Змията се състезаваше с Пустър. Чувах над шума от стрелбата как се заяждат и Господ да е на помощ на задника, който пропуснеше картата.

През втората седмица започнахме много внимателно да изпращаме по един човек надолу по коридора, като той стреляше с истински куршуми. За всички това беше нещо ново. Едно е да се прицелиш и да стреляш, когато гледаш към силуета. Но съвсем различно нещо е да се движиш към него, да приклякаш или да тичаш. Към края на седмицата имах възможност да добавя и вратите към сценария и да наблюдавам как четири тюлена „влизат“ в зоната и я прочистват с истински куршуми.

Работата не вървеше без проблеми и опасности. Закритото стрелбище не беше добре проветрено и затова трябваше да спираме редовно, за да влезе въздух. Стените и подът, които бяха бетонни, създаваха опасност от рикошети. Двама души се разминаха на милиметър със смъртта и някои получиха дребни наранявания, когато стреляхме под ъгъл, какъвто помещението не позволяваше. Но това беше единственото, с което разполагахме, и затова го използвахме.

Всяка вечер, след като приключехме, се измъквахме от портал номер пет в автомобилна колона и отивахме към булевард „Вирджиния Бийч“, свивахме вляво и три пресечки по-долу спирахме пред едно западнало едноетажно помещение, боядисано в безличен, неопределен тъмен цвят. Това беше постоянното ни свърталище-бар, където отидохме през първата ми вечер като командир на „ТЮЛЕН-група 6“. Барът работеше след полунощ и принадлежеше на Ордена на братството на тюлените и групите за подводна диверсия. Вътре, в двете оскъдно обзаведени стаи, бяха разположени игрални автомати, маси за игра на карти, два бара и микровълнова печка за сандвичи и пици. Беше пълно и с приятелски настроена тълпа действащи и пенсионирани водолази десантници, обожателки на тюлените, приятелки, а от време на време и по някоя съпруга. Заведението работеше през цялата нощ и ако може да се говори за място, в което е създадено единството на „ТЮЛЕН-група 6“, то това място е барът на братството през първите три седмици на месец септември 1980 година.

Тъй като доскоро бяхме стреляли, ние воняхме на олово и фитили, чиято миризма не беше така остра, както кордита, но от нея хората можеха да разберат, че сме се забавлявали. Излизахме опиянени от ученията и момчетата от Източния бряг се будалкаха с тези от Западния и обратно. Това донякъде приличаше на първия ден в детската градина, когато дечицата решават кой ще играе първи в пясъчника. Жените бяха достъпни и в изобилие. Имахме и нови лица в групата си и старците искаха да ни пробват. Пробите обикновено се извършваха със столове и юмруци.

Гледах как се завързват приятелства — кой с кого се сработва. Седях на бара, пиех си коктейла „Бомбай“ с лед и отбелязвах наум кой може да носи пиене и кой не. Откривах кои от хората ми са агресивни и кои не. Когато се стигаше до бой, стоях встрани и наблюдавах, като се намесвах и разтървавах хората само тогава, когато имаше опасност от сериозни наранявания. Това, което виждах, ми харесваше. Хората ми можеха да се бият помежду си, но щом като се намесеше някой външен, те му се нахвърляха и го начукваха в циментовия под. Докато групата се привеждаше във физическа форма, аз и Пол шлайфахме учебния график. Към края на септември бяхме направили всичко, което можеше да бъде направено в Литъл Крийк. По-голямата част от оборудването беше доставена. Каквото оставаше да пристигне, можеше да бъде изпратено. Предстоеше ни сериозната работа: първото ни пътуване до Флорида, където в един закътан ъгъл на военновъздушната база в Еглин трябваше да започнем обучението си не на шега.

Натискът на събитията беше така голям, че все още не бях провеждал събрание с целия състав на групата. Ето защо две вечери преди да тръгнем за Флорида, ангажирах залата в базата за вечерта и свиках групата. Поставих Пол и старшина Мак отвън, за да разкарват натрапниците.

Качих се на сцената и застанах пред огромното американско знаме — подходящ фон. Тази ситуация ми напомняше началото на филма „Патън“, но приликата свършваше дотук. Нямах пистолет с дръжка от слонова кост и излъскани ботуши, да не говорим за блестящия шлем. А и начинът ми на говорене се различаваше донякъде от провлаченото гърлено встъпление на Джордж Скот^[7].

Изгледах бойците си, които бяха насядали на първите няколко реда в залата.

— Да ви го начукам, миризливци такива — казах като встъпление.

Дочуха се няколко изкикотвания. Аз закрачих наляво и надясно по сцената, като разглеждах лицата им. Това, което видях, ми хареса.

— Господа — казах, — няма да ви занимавам с празни лайнарщини.

Дочух одобрителен шепот.

— Вие знаете защо сме тук и с какво трябва да се занимаваме — антитероризъм. А какво означава антитероризъм. Означава, че ние ще им го начукаме, преди те да го начукат на нас. — Една дузина мъже изсвиркаха одобрително. — Точно така — отговорих. — Време е, нали?

Махнах с ръка към събралите се тюлени.

— Вие сте талантливи бойци — специалисти по войната със специални методи. Всички сте опитни стрелци. Чукате много. — Прекъсна ме смях. — Сега тръгваме на път и ще ви накараме отново да докажете всички тези неща — Откъслечни ръкопляскания и изсвирвания. — Но преди да тръгнем, искам да ви каже няколко неща.

Първо. Не е необходимо да харесвате всичко, което правите. Всъщност хич не ми пука дали харесвате всичко или не. От вас се иска само да го вършите.

Второ. Вие сте системата, господа. Вие. Не можете да подавате топката на друг. Купил съм ви екипировка и всеки трябва да се грижи за нея. Задници такива, вие имате най-хубавите играчки, които могат да се купят с пари. Ако оборудването ви не работи както трябва, то е, защото вие не работите както трябва, а не то. Затова не приемам никакво шибани извинения: „Оборудването ми не работи, сър“ или „Взел съм неподходящ акваланг, сър“, или „Не съм донесъл такова оръжие, каквото трябва, сър“. Вие сте шибаната система. Неуспехът тежи на вашите рамене. Няма да приемам никакви извинения. Абсолютно никакви. Главнокомандващият военноморските операции Хейуърд ме изпрати тук. И знаете ли какви бяха шибаните му думи? Той каза: „Няма да се проваляш, Дик.“ Затова аз няма да се проваля, господа, вие също няма да се провалите.

Ходех напред-назад пред знамето.

— Повишавам шибаните правилници за „ТЮЛЕН-група 6“. Вече видяхте това на стрелбището. А сега чуйте следното: всеки от вас ще носи оръжие по всяко време. На работа, след работа, когато е свободен — не се надявайте на свобода, — когато пътува някъде, когато чука, каквото и да прави. Вие, господа, трябва да се превърнете в живо олицетворение на въоръжен пътник. Защо? Защото колкото повече свикнете с тежестта и положението на пистолета, толкова по-малко той ще бие на очи, толкова по-малко ще мислите за него и той ще стане част от вас. Когато преминем в нелегалност, а вярвайте ми, че това ще се случва, не искам да си играете с гащите, в които сте затъкнали 38-калибровия си пистолет, и с това да позволите на някоя тъпа маймуна с лайнен мозък от охраната на летището в Куагадугу да ви хване, че носите оръжие, и да ви вкара в дранголника. Това няма да се случва при мен.

Слушайте внимателно, господа, защото ще чуете тези думи отново: техниката на безопасност изхвръкна през прозореца. Ще се обучаваме така, както ще се бием — яко. Това означава, че по време на обучението някои от вас ще бъдат наранени. Някои от вас може да умрат. Такъв е животът. Но ние ще пазим гърбовете си. Ще се грижим един за друг. Ако се осерете и погубите партньора от плувната си двойка, аз ще погубя вас. Повярвайте ми, лесно е да се нагласи един фатален случай и аз ще ви погубя. Свършено е с вас.

Лоялността ви трябва най-напред и преди всичко да бъде насочена към партньора ви, към групата, взвода и подразделението. Законът съм аз, господа, и моят закон е прост: ще има шибана сплотеност.

Цареше пълна тишина. Добре. Погледите им бяха приковани в мен.

Прегърбих се и преминах на вълна „Кръстникът“, като заговорих с акцент като на Вито Корлеоне.

— Тази бойна единица… ще бъде като шибаната мафия. Аз… съм Capo di tutti capi, Padrone^[8]. Аз правя предложенията и никой не отказва. И аз… аз се грижа за всичко. Освен това ние сме като едно семейство. И никога не трябва да говорите за това, което става в него. Ако имате проблем, идвайте при мене. Преди да идете където и да е, най-напред трябва да дойдете при мен.

Отидох до покрития статив в дясната част на сцената, отметнах черната му покривка и разкрих една карта на Иран.

— Имаме мисия. Все още не сме бойна единица, но имаме мисия — което е добре. Окей, виждате картата. Знаете коя част на света е. Знаете кой е държан там. Ние сме на повикване. Ние сме предвидени.

Смених картата със списък на седем цели, които трябваше да неутрализираме, докато „Делта“ отиваше да измъкне заложниците. Отбелязах ги една по една.

— Това е мисията ни, господа. И при това е доста кофти — истинско осиране, ако питате мен. Но знаете ли какво? Не трябва да харесваме мисията си — просто трябва да я изпълним.

Затова, когато по време на обучението започне да става тежко и напечено и си мислите „Уморен съм“ или „Старецът ни озорва твърде много“, или сте уплашени, защото се движим твърде бързо и всичко ще бъде една касапница, не забравяйте, че не трябва да ви харесва — трябва просто да го направите.

Сега знаете каква е мисията ни. Всеки път, когато преминавате през етап на обучението, искам да мислите как ще приложите обучението си за тези цели. Всеки път, когато ви се иска да се поотпуснете, си припомняйте тези цели.

Накратко, това е всичко, господа. Или нещата се свеждат до следното: давам ви инструментите. Давам ви възможността. Давам ви подкрепа и опора. Ако ни замерят с лайна, аз ще ги обера. Ако ни критикуват, аз ще посрещна критиката. Вие трябва да се тревожите само как да станете толкова добри в работата си, че да можете да правите всичко. А смотаните, тъпи минетчии бюрократи с миризливи уста и лайнени мозъци от Пентагона оставете на мен. Това е моя работа. Аз също не трябва да я харесвам. Аз просто трябва да я върша.