Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rogue Warrior, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 35 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2010)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (23 декември 2007 г.)

Източник: http://dubinabg.eu

 

Издание:

Ричард Марчинко и Джон Вайсман. Свирепия

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

Рисунка: Досю Досев

„Атика“.

История

  1. — Добавяне

Глава 22

В цивилния живот настъпването на деня на труда означава, че това е краят на лятната ваканция; времето, когато, въпреки че сезоните още не са се сменили, онова чувство на промяна витае — онова вътрешно усещане, че нещо ще се случи. Така беше и с „Червената клетка“ през този ден — Деня на труда, 1985 година. Бяхме изкарали хубава пролет и чудесно лято — като разтърсвахме военните части и притеснявахме командващите офицери по цялата страна.

Най-хубавото от всичко беше, че се чувствах така близък с хората от „Клетката“, както с първата си група във Виетнам — група „Браво“ от Осми взвод. Разликата беше, че вместо Уотсън Кръпката, Орела Галахър, Рон Роджър, Джим Финли и Джо Камп — те бяха най-откачените стрелци и плячкаджии, които съм срещал някога — този път имах четиринадесет човека, които можеха да стрелят така, както го правят най-добрите в занаята; да карат самолети и хеликоптери, да извършват височинни скокове от седем мили с ранно отваряне на парашута, а екипировката им бе такава, за каквато не сме и мечтали във Виетнам, и се будалкаха с адмирали по начин, до този момент непознат в историята на Военноморските сили.

Но промяната съвсем определено се чувстваше. Ейс Лайънс тъкмо беше получил известие, че ще го повишават. Щеше да се сдобие с четвъртата си звезда и да замине за Хавай, където да стане главнокомандващ Тихоокеанския флот. Изводите от подобно преместване бяха многозначителни. Един бърз преглед на командирите или заместник-командирите на Военноморските сили показа, че много от тях са служили в Седми флот, били са начело на командването на тихоокеанските войски или са назначавани за главнокомандващи Тихоокеанския флот. Следователно имаше вероятност придвижването на Ейс да доведе накрая до избирането му за главнокомандващ Военноморските сили.

Но всъщност, като погледна назад, виждам, че повишението беше един удачен, дори коварен начин Ейс да бъде разкаран и изваден от командната верига. Голяма част от хората в чиновническия апарат на Военноморските сили, съставен предимно от бюрократи, възприемаха Ейс като размирник, скандалджия и привърженик на силовите методи. Признаваха заслугите му за доброто представяне на Военноморските сили по време на разговорите с руснаците за морските инциденти през 1984 година в Москва, но у дома той отстояваше едно твърдоглаво и на пръв поглед трудно за възприемане мнение, което останалите адмирали с четири звезди не можеха да смелят лесно.

Най-обезпокояващата черта на Ейс според тях беше манталитетът му на воин. Той беше смел и нетрадиционен. Можеше да псува като каруцар, уважаваше подчинените си, настояваше системата да бъде драстично променена и не се боеше да нарича нещата с истинските им имена. Всичко това го превръщаше в твърде голяма заплаха за другите. Затова Ейс беше повишен и преместен от щабната си работа в отдела за планове и политика, където не командваше много хора. Сега думите и действията му имаха значително отражение върху Военноморските сили на САЩ през всичките двадесет и четири часа на денонощието. Преместиха го в Хонолулу, за да командва персонал, не по-голям от 250 000 души, и да работи с годишен бюджет, надхвърлящ пет и половина милиона долара, но пък се намираше на безопасно разстояние от тежнението на политическите тенденции.

По-важното за мен и моята малка „Червена клетка“ беше това, че сега Ейс щеше да се намира на разстояние шест хиляди мили от мястото, от което можеше да защитава задника на Дики Диверсанта.

Разбира се, мрачният подтекст в преместването на Ейс не ме осени веднага. Дори не и като най-смело предположение. Разбира се, ако сетивата ми бяха така остри през 1985 година, както през 1967, щях да усетя, че ми готвят засада; косата на врата ми щеше да настръхне право нагоре и щях да тръгна на лов из коридорите на Пентагона с моя М–16, зареден и с освободен предпазител. Но това не се случи. Имах прекалено приятни развлечения. Аз и момчетата щяхме да прекараме уикенда около Деня на труда през 1985 година заедно с Роналд Рейгън. Е, всъщност не точно с президента, но бяхме в неговия самолет, който кацаше във военноморската въздушна станция в Пойнт Мугу, на около 125 мили южно от президентското ранчо в Санта Барбара, винаги, когато семейство Рейгън отиваше на почивка там. При наличието на всички мерки за сигурност на това място то създаваше идеалната възможност за нашите уникални развлечения и игри.

Командирът на базата в Пойнт Мугу беше летец от Военноморските сили на име Горди Накагава. Горди е бил военнопленник два пъти през живота си: първо интерниран по време на Втората световна война, а след това като пилот от авиацията на Военноморските сили, заловен от виетконгците. Харесвах го и дори го обожавах. За разлика от повечето командири на бази той държеше много на сигурността. Дори беше сформирал група за боравене със специални оръжия и тактика. Освен мъже в нея имаше и жени. Горди с любов я наричаше Групата на рамбовците и рамбовките.

Горди Накагава беше стрелец и играч от световна класа и много му хареса идеята хората му да потанцуват рок с „Червената клетка“, когато президентският самолет се приземи. Тайните служби имаха друго мнение по въпроса: „Ние не си играем. Точка“ — казаха те.

Свих рамене. Както и да е. Това, че те не могат да играят с нас, не означава, че ние не можем да си поиграем с тях.

За Калифорния замина цялата „Клетка“ с изключение на Хартман, когото оставихме да стои в канцеларията (още не ми е простил това). Но за негов късмет „Стрелеца“ работеше през Деня на труда.

Горди и аз се бяхме спрели на този уикенд, защото, въпреки че президентският самолет се намираше на асфалта, базата щеше да представлява една заспала дупка. Думата „функциониране“ не влиза в речника на Военноморските сили през уикендите, особено през дългите уикенди. Терминът „бойна готовност“ никога не е предизвиквал спомени за неделите, когато всеки от Военноморските сили спи до късно. Това е историческа традиция — помните ли Пърл Харбър?[1]

„Клетката“ пристигна десет дни преди да започнат празненствата, като ние се точехме един по един с пътнически полети до Лос Анжелос и Санта Барбара. Момчетата наеха шест превозни средства — от кадилаци до пикапи. Отидохме до Пойнт Мугу и се настанихме в мотела, използван от секретната служба на президентския самолет и поделенията за сигурност на Военновъздушните сили. Така щяхме да имаме възможност да наблюдаваме противника. В това време снимачните екипи и тежкото оборудване пристигнаха с реактивен самолет на Военноморските сили, който ги докара до военната база в Аламеда.

С настаняването си „Червената клетка“ започна изследване на базата. Аз оставах в сянка, играейки ролята на Абу Нидал, и позволявах на „Клетката“ да работи със свое темпо. Хората знаеха, че целта ни е да проверим всеки елемент на системата за сигурност в базата. А как точно где го направят, това си беше тяхна работа. Аз предлагах някои специфични неща, от време на време изготвях някоя особено злостна операция, която исках да видя проведена по определен начин, но в повечето случаи момчетата се оправяха сами.

Главната ми роля беше да наблюдавам и да представя предложения след учението. Затова прекарах известно време с Горди, за да видя какво можеха хората му, или пък излизах да патрулирам с Боб Лейзър, командира по въпросите на сигурността в Пойнт Мугу, за да му показвам нещата, за които би трябвало да внимава. Но през по-голямата част от времето се движех между групите и наблюдавах как се подготвят. Не дърпах нашийниците им, когато намираха нови лукави начини да осъществяват перверзните си форми на развлечение.

Пустър Петела (винаги съм смятал, че трябваше да го наричаме Пустър Ловката ръка) „нае“ един велосипед с десет скорости и всеки ден караше по пътя, минаващ покрай Пойнт Мугу. Обиколките му го доведоха до един рядко използван портал зад пистата. За негова радост вратите бяха заключени с верига и обикновен катинар. Купи си резачки за болтове, преряза веригата, хвърли катинара в морето и ги замени със свой катинар и верига.

През това време Херцога беше наел една лодка от местната марина[2]. Той и Лари се шляеха на разстояние от брега и търсеха жени, които се пекат без горнища. В същото време оглеждаха и бреговата линия на базата за евентуалното разположение на наземни сензорни устройства. С помощта на бинокли следяха и движението на групата за действия със специални оръжия и тактика, полицейските патрули, претърсванията от страна на службите за сигурност и морските пехотинци, когато всеки от горните провеждаше обичайните си обиколки. Терористите ми си водеха бележки точно както правят истинските.

За да заздрави своята сплотеност, „Червената клетка“ групово проверяваше местните барове и кръчми. Отново извличахме ценна информация. Кой къде пиеше. Какви слухове се носят. Какви значки с инициали и пропуски носят хората. Често пъти, докато водачите ни се намираха вътре и се насилваха да се смесят с тълпата, като пиеха студена бира и джин „Бомбай“ или други отбрани напитки, двама или трима мързела изоставаха на паркинга и започваха да свалят лепенките от предните стъкла и броните, за да могат хората от „Клетката“ да ги използват на взетите под наем коли.

В петък вечерта бяхме готови. „Клетката“ беше проучила слабостите в базата и беше открила доста. Детска игра беше да прехвърлиш някого през оградата — дори и посред бял ден, и то непосредствено до главния портал. Как ли? Коня докара колата до портала, натисна клаксона и започна да ругае по адрес на часовите. Отминавайки, хвърли няколко опаковки мляко към тях. „Опала“ — всеки гледа в Коня.

В това време, три метра встрани от часовите, Хо-хо-хо и Док Тремблей прескочиха оградата, висока два метра и половина, и изтичаха навътре. Майната ви, часови!

Това беше лесна работа. Ние отваряхме телефонни разпределителни кутии и подслушвахме разговори. Прослушвахме и полицейските честоти със скенери „Беъркат“. Изготвихме собствени тактически карти, в които бяха указани кратките пътеки, задните врати и маршрутите за измъкване. След прецизна оценка целите бяха набелязани и степенувани по важност.

Президентският самолет вече се намираше на земята и беше паркиран в един отдалечен ъгъл на летището — заобиколен от тъпаците от службата за сигурност и от „Сините одеяла от Военновъздушните сили“ (хората от сигурността, които носеха сини барети). За мен нямаше значение дали самолетът се охранява от двадесет души или от двеста. Ще ги оправим за грандфинала.

След тази увертюра се впуснахме в действие. Базата, която трябваше да се намира в пълна бойна готовност, тънеше в дрямка. Часовите гледаха телевизия в кабините си. Стартовата площадка с намиращите се на нея самолети „Хорнет Ф–18“ беше пуста. Полицаите идваха и си отиваха съвсем формално. Никой не се вживяваше в работата си. Дори и телефонната операторка, която прие заплахата на Минкстър от „Движението за еякулация на Палестина“, не работеше с пълна пара.

— Тук е „Движението за еякулация на Палестина“. Ако израелците не освободят сто седемдесет и трима от политическите ни затворници след два часа, поделението ви ще се окъпе в американска кръв. Войната на всички войни ще започне върху вашата проклета земя, която обича ционистите.

— Бихте ли ми продиктували името отново, моля?

— „Е“ като еякулация, „я“ като еякулация, „к“ като еякулация, „у“ като еякулация, „л“ както еякулация… — мърмореше Минкстър, като сполучливо имитираше акцента на Ясер Арафат.

Е, да. В часовете преди започването на Деня на труда базата Пойнт Мугу приличаше на малко полузадрямало калифорнийско градче. Точно затова моят партизанин от „Движението за еякулация на Палестина“, лейтенант Трейлър Корт, облечен в открадната униформа на полковник вместо с черна пижама и куфия[3], се появил в петък в 19,00 часа. Отишъл до портала и обяснил на охраната, че трябва да докладва за явяването си на работа във вторник, но е дошъл по-рано, така че би могъл да прекара уикенда в ергенските жилища, за да не плаща за мотел. Трейлър носеше лична карта, която бяхме откраднали в един бар преди две вечери, но тя не му била необходима — съществуващите пропуски в сигурността на Военноморските сили му осигурили вход без никакви проверки.

Отишъл право в ергенските жилища, напъхал се в една свободна стая и разопаковал оръжията, очилата за нощно виждане, радиооборудването и експлозивните устройства, които го накарахме да внесе в базата. След това с помощта на телефона в стаята си използва кодиращия апарат в джоба на куртката си, за да ни информира, че брегът е чист. Чудесно! Изпратих Хо-хо-хо, Коня и Рич Бебето, облечени в модните черни терористични дрехи, до оградата. Никой не ги видял и не ги спрял. Отишли в стаята на Трейлър, преоблекли се в работни дрехи, взели експлозивите и излезли да откраднат един камион за превоз на оръжия, който предишния ден бяхме забелязали в автомобилния парк.

Тримата откарали камиона в оръжейния склад, разбили вратата, запалили с бутане един вилков мотокар и натоварили камиона с яркосини двеста и тридесет килограмови учебни бомби, които намерили там. Монтирали на бомбите детонатори с дистанционно управление и мини, покрили обемистия товар с камуфлажна мрежа и го закарали обратно пред паркинга на ергенския щаб, където Трейлър можел да го наглежда. След това с вид на невинни агънца тримата излезли с безгрижна походка през портала, махайки с ръка на полицаите.

През това време Франк и Змията бяха облекли водолазни костюми, за да оттренират своята версия на десант през тиха вечер. Пустър ги закарал до едно място на тихоокеанското шосе, малко над резервата, простиращ се над северния край на базата. Придружени от един предишен член на „ТЮЛЕН“–6, кинооператора Нийл, изплували на около една миля по течението на малката река, докато стигнали в блатистия резерват. Опитали да проникнат направо през него, но планът им бил осуетен — имало тиня, дълбока около метър. Затова се върнали обратно и поели по другия маршрут, като си проправяли път по границата на резервата и се придвижвали на югоизток с последователно, болезнено лазене по корем.

След като бавно лазили около осемстотин метра и преминали през един канал, който органите на сигурността забравили да преградят с пръти или мрежи, терористите се натъкнали на четиричленен патрул от рамбовци и рамбовки в периферията на базата.

Тюлените лежали и се спотайвали в тридесетсантиметровата блатна трева, докато ботушите на патрулните минали на няколко сантиметра от носовете им.

Един от рамбовците клекнал на края на канавката и запалил цигара. Другият се присъединил. През това време Франк, Змията и Нийл се опитвали да не обръщат внимание на мравките, които лазели по лицата и влизали във водолазните им костюми. След цяла вечност рамбовците и рамбовките започнали отново обиколката си, но единият от нищо неподозиращите полицаи оставил отпечатъка на ботуша си върху боядисаната с черна камуфлажна боя ръка на Франк.

Когато отново останали сами, продължили с изпълнението на мисията си. Змията, Франк и Нийл с бавно пълзене се придвижвали, използвайки канавката по протежение на пистата за рулиране. Змията и Франк влезли в някакъв хангар, където намерили работни дрехи и се преоблекли, след това излезли на стартовата площадка и поставили експлозиви във въздухозаборниците на шест изтребителя Ф–18. Нийл записвал всичко на видеолента с помощта на обективи за работа при слабо осветление. След като приключили със задачата си, тръгнали с маршова стъпка право към задния портал, отключили го, излезли и отново заключили. Пустър ги чакаше. В края на краищата време беше за лека нощ.

Минкстър и Бузестия не успяха да се приберат за „лека нощ“. Те бяха първите ми хора, станали пушечно месо. Нуждаех се от някой, който да отклонява вниманието, за да бъда сигурен, че Франк и Змията ще се доберат до стартовата площадка. Затова изпратих Минкстър и Бузестия в хранилището за течното гориво в другия край на базата, където вдигнаха достатъчно шум, за да предизвикат някаква реакция.

Това беше важно. Исках да разбера кой ще отговори на тревогата. Дали ще реагират полицаите или ченгетата от отдела за отбраната, или пък рамбовците и рамбовките? А и когато полицаите заловят „лоши“, как постъпват с тях?

Следяхме придвижването на охраната по скенерите на полицейската честота. Трейлър, който се намираше на покрива на ергенските жилища с бинокъл за нощно виждане, правеше коментар за движението на хората и за това, къде отиват. Беше като лекция по шляене.

Полицаите от отдела за отбрана намериха Бузестия и Минкстър в момента, в който двамата „поставяха“ експлозиви. Издадоха се, като минаха нарочно през зона, богато оборудвана със сензори. Полицаите заобиколиха хората ми и ги арестуваха. Пребъркаха ги набързо, сложиха им белезници, набутаха ги на задната седалка на една кола и ги закараха в участъка на отдела за отбрана, който се намираше до района на база Пойнт Мугу.

Само че не бяха пребъркали хората ми достатъчно внимателно. Бузестия имаше в джоба си ключ за белезници и пистолет в кобур, намиращ се в чатала му. Обискирала го една жена, която по обясними причини нямала желанието дори и служебно да опипа слабините му, особено след като Бузестия я помолил да го направи: „Хей, скъпа, какво ще кажеш за едно погалване? Хайде, просто си сложи ръката долу, където е топло и твърдо!“

„Голяма грешка №1“ — Бузестия беше въоръжен и опасен. Използвал и ключа, и пистолета много добре. Най-напред освободил Минкстър. След това окупирали участъка и взели всички полицаи за заложници. Сега полицаите трябваше да викат на помощ групата за работа със специално оръжие и тактика.

През това време Херцога и Змията „взривиха“ главната радиоантена на база Пойнт Мугу. Цялата комуникация между щаба на рамбовците и рамбовките и останалата част от хората, подготвени за действия в екстремални ситуации, беше преустановена, защото съдиите прецениха, че бомбардирането от „Червената клетка“ беше предизвикало достатъчно поражения, за да унищожи командните и контролни функции на полицията. „Експлозията“ изкара навън и противопожарната охрана, която вече беше достатъчно притеснена от редица фалшиви тревоги, предизвикани от предвидливия Пустър.

Това беше премиерата ни.

Призори се разкри и друг проблем на сигурността. Ние, терористите, бяхме бодри — бяхме си починали. Силите за сигурност обаче бяха започнали да се изморяват — за тях не бяха предвидени почивки по време на смяната им. Горди беше изградил отбор, но нямаше резервни играчи. Всички бяха вдигнати по тревога веднага и все още бяха на работа.

Това беше „Голяма грешка №2“. Умореният полицай е небрежен полицай. Вече беше съмнало, когато Хо-хо-хо, Рич и Коня плениха шестима души, включително жени и деца, тръгнали рано на закуска в кафетерията, разположена извън базата, малко по-надолу от портала. Завързаха очите на пленниците си и ги предадоха на Златните близнаци, за да ги използваме като човешка валута. Сега полицаите се намираха в добре познатата задънена улица — обща практика беше да не се търгува със заложници полицаи, но жените и децата бяха съвсем друго нещо. Терористите се споразумяха с изтощените представители на полицията и малко след 9,00 часа Минкстър и Бузестия бяха освободени от полицейския участък.

Знаехме, че полицаите планират пътна блокада половин миля по-надолу от участъка, защото бяхме подслушвали разговорите и телефоните им. По тази причина решихме да ги изненадаме. Златните близнаци размениха заложниците срещу нашите хора. След това Франк наду газта в неочакваната от никой посока — право през главния портал и оттам в базата.

Слушахме разочарованите крясъци по полицейското радио, а после, след първоначалното объркване, дочухме и възторжени възгласи. Сега всички вярваха, че „Червената клетка“ съвсем се е оплескала, защото колата се носеше право срещу стартовата площадка, а от нея нямаше изход.

Франк с колата, преследван от три джипа, пълни с рамбовци и рамбовки, начело на веселата гонка фучеше из базата. Прелетяваше през тесните алеи, движеше се слаломно в обратна посока по еднопосочните улички и обръщаше назад, за да види дали преследвачите му ще ги хване шубето, като кара срещу тях. Излетя на стартовата площадка и настъпи газта докрай по главната писта. Обвит в прах, крещеше: „Давай, Силвър!“[4], и когато стигна до задния портал, трябва да бе вдигнал двеста километра.

— Хей — попитал Бузестия, — а как ще се измъкнем оттук?

— Няма проблеми — отговорил Франк. — Voilla[5].

Бузестия погледнал през предното стъкло. Кой е този до задния портал? Миста Пуста Петела с десетскоростния си велосипед, стоманената верига и катинар „Медеко“.

Пустър се поклонил. Франк преминал през портала. Пустър заключил вратата. Всички си заминали. Имахме прекрасен видеозапис на рамбовците и рамбовките, които се опитваха да разбият катинара и веригата, което, разбира се, беше невъзможно. Групата за работа със специално оръжие и тактика нямаше резачки за болтове и хората не желаеха да минат през вратата и да съсипят джиповете си, пък да не говорим за държавното имущество. Отново беше време за почивка.

В събота си поиграхме на гоненица с местната полиция. Коня, Док Тремблей и Хо-хо-хо минаха с шум през коридорите на жилищния комплекс, разположен на около една миля от главния портал, където живееха редниците от базата. Видът на тримата типове със злобен външен вид, черни тениски, дънки, шапки с процепи за очите и автомати в ръце предизвикал истински писъци от мамчетата и татковците. Няколко дузини от тях се обадили на телефон 911, за да докладват за случилото се. Използвахме оплакванията, за да блокираме местната полиция, екип агенти на ФБР, които бяха решили да дойдат да играят, полицията от отдела за отбраната и два джипа, пълни с рамбовците и рамбовките на Боб Лейзър. В предната част на жилищния комплекс се беше заформило нещо, приличащо на събор на полицейските сили — дузина коли със светещи лампи и четирима шефове на организации за прилагане на закона, каращи се шумно кой, по дяволите, командва тук.

Ние, разбира се, не давахме пет пари за това, кой според тях командва. Знаехме кой командва — ние. Затова, докато полицаите спореха, поставихме димни гранати-експлозиви в сградата на главния щаб, в електроцентралата, в прехвалената оръжейна стая на Горди Накагава и в склада за горивните материали.

Майната ви, полицаи!

Последвалите експлозии доведоха противопожарната команда. Също така предизвикаха и задръстване с дължина шест мили по тихоокеанското шосе, което минаваше покрай базата. Защо ли недоволните хора, тръгнали на излет, както и шофьорите, работещи в неделя, ругаеха градската полиция? Защото онези от сигурността бяха спрели движението, за да може всяка кола в околността да бъде проверена за терористи. През това време лазаретът на база Пойнт Мугу се претоварваше. Болниците в базите се предвиждат за дребни неразположения — болки в ушите, кръвотечения от носа и навехнати глезени. Сега се разправяха с дузини жертви на „шокова травма“, „критично“ ранени и „умиращи“ пациенти, а лекарите роптаеха: „А бе аз не съм назначен, за да се занимавам с такива неща!“

Горди Накагава наблюдаваше от кабинета си хаоса с кисела усмивка.

— Проблемът — казах му аз — е в коминоподобната организация.

— Моля?

— Представи си базата като група успоредни комини, заобиколени от оградата. Коминът, занимаващ се с безопасността, докладва на Агенцията за национална сигурност. Медицинският комин докладва на друга организация — Военноморската болница в Бетесда. Коминът от щаба докладва в Бюрото за военноморския персонал. Самолетното ти поделение докладва на Военноморските въздушни сили. Може всичките те да се намират в района на твоята база, но имат отделно командване. Като терорист аз използвам тази система срещу теб. Настройвам всеки сектор на твоята база срещу останалите и резултатите — посочих с ръка към царуващата навън дезорганизация — са прекрасни за наблюдение.

Горди помисли върху думите ми и каза:

— Хитър си, дяволе!

В понеделник сутринта бяхме докарали Военноморската въздушна база Пойнт Мугу до пълна бъркотия и в нея цареше тотален хаос. Бяхме взривили повечето от целите си без никаква съпротива. Местните полицаи бяха така изморени, че се опитваха да минават през врати, без да ги отварят. Противопожарната група отскачаше като топка насам-натам. Лекарите бяха на път да обявят седяща стачка. ФБР си вдигнаха чуковете и се прибраха у дома, защото никой не играел честно. Единствено крайбрежната охрана си плаваше покрай брега без никакви притеснения.

Горди беше възхитен от учението, защото можеше да види къде са уязвимите му места. Боб Лейзър беше доволен, защото накара рамбовците и рамбовките да се разтичат и разтърсят топките и циците си. Грешките им щяха да бъдат коригирани и следващия път да бъдат много подобри. Аз бях изпаднал в еуфория, защото момчетата бяха работили и играли здравата и се бяха развличали. Двама от тях дори намерили време да чукнат по нещо, с което аз не можех да се похваля.

Почти беше време да се прибираме. Но оставаше една примамлива цел, на която не можехме да устоим — президентският самолет, който по разписание трябваше да излети следобеда. Беше твърде изкушаваща цел, за да я подминем. Облечени в дрехи на механици, Франк и Бузестия се качиха в камиона за оръжията, останал на паркинга пред ергенските жилища, и го закараха в далечния край на летището, където обслужваха и зареждаха с гориво президентския „Боинг 707“. Излязоха от камиона и задействаха експлозивите, поставени на учебните бомби. Като допълнително застраховане Бузестия постави още един заряд — минира седалката на шофьора.

След като приключиха с работата си, Франк и Бузестия спокойно се върнаха в ергенските жилища и се преоблякоха в стаята на Трейлър. Тримата натовариха багажа в колата и се приготвиха да си тръгнат. След това се качиха на покрива на сградата, за да наблюдават резултатите от делото си.

Като жест на приятелство към групата за работа със специално оръжие и тактика, преди да се разделим, поставихме експлозиви в аварийния им камион. Когато Минкстър отново се обади по телефона и отправи заплахата си срещу президентския самолет, буквално всички рамбовци и рамбовки на Боб се втурнаха към камиона, който „експлодира“ в облак дим. Съдиите отсъдиха десет убити и десет ранени. Майната ви, рамбовци и рамбовки!

Когато най-после останалите живи рамбовци и рамбовки откриха камиона за оръжието (необходим им беше повече от час, за да стигнат до площадката в съседство с президентския самолет), те се доближиха към него много предпазливо. На снимките се виждат напрегнатите им лица. Имаха намерение да извършат всичко като по учебник.

Оградиха района. Извикаха групата за борба с диверсии. Тя пристигна и прекараха петнадесет минути в консултации. След това много внимателно експлозивните заряди в каросерията бяха свалени жичка след жичка. След като бомбите бяха обезопасени, един рамбо се качи в кабината, за да откара камиона.

„Бааам!“ Нашата димна граната-мина експлодира и взриви целия товар от двеста и петдесет килограмови бомби. Това беше осъществената мечта на всеки водолаз диверсант, една жива картина от „Наръчник на бомбаджията“. Трейлър ми телефонира, за да ми каже, че гледката от покрива е грандиозна.

— Шкипере, липсва само надписът „Край на филма. Продукция на Дик Марчинко по сценарий на «Червената клетка»“.

Разсмях се с глас:

— Чакай да видят продължението!

Когато се върнахме от Пойнт Мугу, времето се промени от топло и приятно в мразовито и потискащо. На едно прощално парти на Ейс Лайънс се срещнах с приемника му и моят нов шеф в ОП–06 — висок и оплешивяващ вицеадмирал на име Доналд Джоунс. Слабо познавах Джоунс. В качеството си на щабен служител, работещ извън системата на Обединеното командване, той ми беше помогнал да прехвърля един едноок офицер от Коронадо в „ТЮЛЕН-група 6“. Джоунс беше съставна част от мафията в Коронадо, а в нея влизаха офицери, които ме харесваха, като Боб Стантън — полковника, който ме научи да пиша паметни записки при началото ми на службата в Атлантическата команда за обучение на сухопътни и морски войски. В Коронадо имаше и хора, които не ме харесваха — например Катал Флин Ирландеца с отвратителния нрав, бригаден генерал на тюлените от Западното крайбрежие по времето, когато формирах „Шестицата“. Джоунс беше приятел и с приемника на Флин, Ч-Ч-Ч-Чък Лемойн, който ме харесваше още по-малко от Ирландеца.

Достатъчно неприятен беше фактът, че Ирландеца щеше да бъде назначен да ръководи Агенцията за национална сигурност. Според Ейс той беше твърде скован и дребнав, за да му се повери такава отговорност. Сега ОП–06 бе прехвърлена на един приятен, но в никакъв случай агресивен адмирал — летец, специалист по борбата с подводници. Неговата почтителност беше точно обратно на това, което се изискваше в работата му. Raison d’être[6] на Ейс беше да заплашва. Джоунс бе по-малко склонен към дрязги.

Купонът на Ейс се проведе в офицерския клуб на Форт Майърс. Бяхме събрали няколко подаръка, които бяха представени с много шум — на раздяла „Червената клетка“ беше приготвила минирана бутилка водка за Ейс. След представянето дойде времето за ритуалното потупване по гърба и горещите hors d’oeuvres[7].

Отново ме представиха на вицеадмирал Джоунс. Той протегна ръка за поздрав — при допира дланта му беше влажна и мека като умряла риба.

— Изненадан съм, че все още не сте в затвора!

Ако бях проницателен, щях да разбера, че работата за този човек не е едно от големите удоволствия в живота.

Но измъдрих някакъв отговор и се върнах при своя „Бомбай“.

Удар номер едно.

 

 

След около месец бях забравил напълно поздрава на вицеадмирал Джоунс.

— Иска ли му се на някой една ваканция из Европа?

Херцога вдигна ръка. Последваха го и Рич Бебето и Хартман.

— Твърде лошо, миризливци. Вече съм съставил списъка — Златните близнаци и Хо-хо-хо. Пътуването ще бъде кратко и затова ще носим малко багаж.

Летяхме с военен самолет. Отидохме до Лондон, където се прехвърлихме на малък реактивен самолет с два двигателя, който каца на два пъти — в Сигонела и Неапол. По време на този полет си спечелих нов приятел — един адмирал с две звезди, който си мислеше, че целият самолет е негов. Когато видя Лари, Франк, Хо-хо-хо и мен, облечени в дънки, с дълги коси и монголски мустаци, а и след като не го поздравихме, той пощуря.

Един адютант се заинтересува, както адютантите са склонни да правят, кои сме ние.

— Изпълнявам някои функции от името на главнокомандващия — отговорих аз. — Довиждане.

След една минута адютантът се върна и попита:

— А къде са заповедите ви?

Показах средния си пръст и отговорих:

— Ето ги. Чао!

Само след минута се върна отново. Адмиралът искаше да види документите ни.

— Ако адмиралът желае да види шибаните ми документи, с удоволствие ще отида и ще му ги покажа. Но що се отнася до останалите членове на групата, това не е негова работа.

Дадох на адютанта името и адреса на вицеадмирал Джоунс.

— Моля ви, изпращайте всички запитвания на този адрес! А сега бъди добро момче и се разкарай!

Адмиралът с двете звезди не зададе повече въпроси, но Джоунс получи писмо. За разлика от Ейс той не захвърляше оплакванията, а се съобразяваше с тях.

Може да е прозвучало като каприз, когато казах на момчетата, че отиваме в Неапол. Но причината за посещението не беше повърхностна. В Италия съществуваше истинска заплаха от терористи. През 1981 година „Червените бригади“ отвлякоха бригаден генерал Джеймс Дозиър във Верона. Държаха го четиридесет и два дни, преди да бъде освободен от италианските сили за борба с тероризма. През 1984 година убиха Лиймън Хънт, американския генерален директор на многонационалните сили, които следяха спазването на споразумението за мир между Израел и Египет. Тези действия, както и други, станаха причина Ейс Лайънс да се загрижи за един адмирал от Военноморските сили на САЩ в Неапол. Ще го наричам Мот.

Въпреки че Ейс беше станал главнокомандващ Тихоокеанския флот и вече не ръководеше „Червената клетка“, той поиска от мен да заведа групата си в Неапол и аз се съгласих. Когато пристигнахме, открих, че Неапол беше все така оживен, както го помнех. Мислех да посетя свърталищата, където си играех по време на едногодишния си престой, когато работех за Трътлата, или пък баровете, където Ев Барет водеше Втори взвод от Групата по подводна диверсия–22. Но разполагахме само с пет дни и затова се захванахме за работа.

Взехме под наем две коли и един мотоциклет и отидохме до дома на адмирала, за да го огледаме. Разходихме се по улиците, водещи към къщата, като отбягвахме неаполитанските таксита, коли, автобуси и мотоциклети. Обиколихме дома му няколко пъти, за да добием представа за района. След това позвънихме.

Мисис Мот отвори вратата. Тя беше привлекателна жена на около четиридесет години, спокойна и с уверена усмивка. Представих себе си, Лари, Франк и Хо-хо-хо и обясних кои сме и какво правим. На лицето й се изписа облекчение.

— Казвах на адмирала, че сме уязвими — обясни тя. — При цялата тази дейност на „Червените бригади“ и отвличания от мафията съм малко нервна. А пък и сега, когато отвлякоха този кораб, „Achille Lauro“, кой може да знае какво още ще се случи. Но от Агенцията за национална сигурност ни казват, че тук сме в безопасност. Около къщата има висока оградна стена, гледаме две огромни кучета пазачи и въоръжен шофьор ни води навсякъде.

— Това изглежда добро начало. Ще видим какво можем да направим, за да ви помогнем.

Адмиралът слезе и ни поздрави топло.

— Нека ви разведа наоколо — предложи той.

Излязохме.

— Намираме се на върха на един хълм, което е добре — обясни той. — А сме и част от квартал, в който живеят военни — наоколо са само хора от Военноморските сили, така че винаги можем да повикаме помощ, ако се случи нещо.

— Може би — казах аз.

— А?

Приближих се до сива кутия, закачена на стената на къщата и я отворих. В нея имаше електропрекъсвач. Завъртях го. От вътрешността на къщата дочух вайканията на мисис Мот:

— Какво става с осветлението?

— Толкова по въпроса с електричеството — казах и завъртях прекъсвача.

— Агенцията за национална сигурност не забеляза това нещо — възкликна адмиралът.

— Сценарий номер едно — спират ви тока. Излизате, за да го оправите. Хващат ви, мятат ви в багажника на колата си, пътят оттук до autostrada е пет минутки и — хоп! — превръщате се в новия генерал Дозиър.

Лицето на адмирал Мот определено помръкна.

Хо-хо-хо се опитваше да отвори една шахта, намираща се точно до предната врата на къщата. Открехна капака и го вдигна, сякаш беше направен от картон.

Лари и Франк светнаха с фенерчета в тъмнината.

— Сценарий номер две — десет килограма пластичен експлозив, за да ви поднесат изненада, когато минавате през вратата.

Лицето на адмирала посърна още.

— Тръбопроводите за водата също се намират там. Лесно може да се бърника из тях. Може би малко количество бактерии във водата…

— Мамицата му! — възкликна адмиралът. — Агенцията за национална сигурност не ми каза и за това.

— Франк — казах, — покажи на адмирала колко е лесно да му се отиде на гости.

Франк се прехвърли през стената без трудности, претича през полянката, изкатери се по една лозница и се вмъкна през прозореца на спалнята за по-малко от тридесет секунди. Махна ни с ръка.

— Но от Агенцията за националната сигурност поставиха натрошени стъкла по стената, така че никой да не може да прескочи.

— Предполагам, че са пропуснали някое и друго място.

— Е да, но кучетата биха спрели всеки, който се опита да се прехвърли през стената.

— Лари…

Лари измъкна от преметнатата през рамото му чанта 9-милиметров пистолет със заглушител.

— Куршумите са кумулативни и се движат със скорост, близка до скоростта на звука — обясни спокойно той. — От такива кучетата умират.

Челото на адмирал Мот се сбръчка.

— Какво предлагате, полковник?

— Ще съставя дълъг списък с предложения, сър, след като направим пълно проучване — пет дни, считано от днес. Но засега защо не поставите всички в пълна бойна готовност и не накарате хората от Агенцията за национална сигурност да затворят достъпа до къщата ви? През това време ние ще се опитваме да ви взимаме за заложник. По този начин ще изпитаме някои от другите мерки за сигурност, които Агенцията е взела.

Адмиралът разтърси ръката ми.

— Звучи чудесно, полковник. С интерес ще чакам доклада ви. Надявам се, че ще се видим с вас и хората ви, преди да си тръгнете.

— Мисля, че можете да бъдете сигурен в това, сър — отговорих с многозначителна усмивка.

Както базата на НАТО, така и поделението на Военноморските сили в Неапол се намираха в пълна бойна готовност заради инцидента с кораба „Achille Lauro“, който все още не беше разрешен по време на престоя ни. Но мерките за сигурност все още си бяха истински майтап. Отвлякохме адмирал Мот още първата нощ. Той произнесе реч в клуба на съюзническите офицери в базата на НАТО. Речта му намери добър прием — събитието беше предавано по телевизията. Жена му гледаше гордо. Ние го следяхме така грубо, че дори и египтяните биха надушили, че нещо не е наред. Агенцията за национална сигурност не усети нищо. Ние снимахме, задавахме въпроси, натрапвахме се. Нищо. Никой не клъвна.

Въоръженият и опасен шофьор на адмирал Мот също не ни видя. Вмъкнахме се в офицерския клуб, без да представяме лични карти. Разговаряхме и се държахме така, сякаш го притежавахме. Часовите ни пропуснаха.

Проследихме колата на Мот извън базата и когато тя зави между хълмовете, я отбихме от пътя и заставихме шофьора да спре срещу някакви дръвчета.

Лари и Франк изскочиха с пистолети в ръка и шапки с процепи за очите и устата. Пребориха се с въоръжения шофьор, издърпаха адмирала през вратата, вързаха очите, ръцете и краката му и след това безцеремонно го хвърлиха в багажника на колата си. Мисис Мот откачи напълно. Не беше готова за подобни развлечения.

Хо-хо-хо махна учтиво с ръка, след което настъпи газта и запраши по пътя.

— Чао, мисис Мот — извика той.

Закараха адмирала в къщата му — всъщност той се прибра преди жена си — и го оставиха. Лари ми разказа, че бил потресен, но се усмихнал закачливо и като влязъл през входната врата, измърморил някакви злобни неща по адрес на Агенцията за национална сигурност.

Същата нощ Лари и Франк наблюдаваха Casa[8] Мот, скрити в дърветата откъм вътрешната страна на високата стена. Лари дори влязъл през входната врата и се сприятелил с огромните мастифи[9]. За доказателство, че си е поиграл с тях, беше завързал листчета на шиите им.

След това, точно в 07,30 часа колата на адмирала дошла, за да го закара в службата. Шофьорът натиснал клаксона. Адмирал Мот излязъл и тръгнал към входната врата.

Лари изскочил от дърветата.

Bon giorno, Ammiraglio.[10]

— О, не! Не отново!

Si, Ammiraglio, ripetutamente.[11] — Заврял пистолета между ребрата на адмирала и тръгнали един до друг към колата. Шофьорът и човекът от Агенцията за национална сигурност седели на предната седалка. Лари се държал учтиво. Разговаряли с адмирала. Никой не забелязал нещо нередно.

Заедно отишли във Военноморската база, минали през портала, покрай часовите от Морската пехота и нагоре по асансьора до командния център.

— Сега ще отворим сейфа ви и ще разгледаме всички операционни кодове — предложил Лари.

— Бихте ли се съгласили на чаша прекрасно еспресо вместо това?

— Не, сър — поклатил глава Лари. — Но ако имате морски чайки…

 

 

По-късно през деня Лари и Франк „убиваха“ офицери. Персоналът от Военноморските сили получаваше непрекъснати предупреждения за евентуалните ужасни последствия от ходенето на работа с униформи и от каране на колите с натовски регистрационни номера. Но униформите бяха по-евтини от цивилните дрехи, а и натовските номера осигуряваха лесно намиране на паркинг в зоните с ограничени места за спиране.

Ето защо Лари и Франк взеха моторетките си и зачакаха пред портала на Военноморската база. Следяха колите с натовски номера и шофьори, облекли върху цивилните си ризи светлокафяви униформени сака с обозначения на званията им и всичко останало. Приближаваха се до колата на някой червен светофар и плясваха на прозореца хартиена лепенка. След това изчезваха с рев в тълпата от автомобили. На лепенките имаше дупка от куршум и надпис „Вие сте един мъртъв военноморски задник, сър. Любов и целувки! «Червените бригади»“. А беше адски трудно да ги остържеш от стъклото.

Прекарахме пет плодотворни дни. Но пък елате да видите разярени адмирали. Когато си тръгнахме от Неапол за Лондон и оттам за дома, адмирал Мот беше разширил сфинктерите на хората, отговарящи за охраната му и беше обсипал щаба на Агенцията за национална сигурност със заграден артилерийски огън под формата на оплаквания от идиотите, изпратени уж да осигурят безопасността му. Той може да е бил доволен от нас, но офицерът, началник на „идиотите“ от агенцията, определено не беше очарован от работата ни. А за късмет, началникът не беше никой друг, а самият Флин Ирландеца — добрият стар приятел на новия ни шеф адмирал Джоунс.

Удар номер две.

 

 

Кариерата ми се срина в деня, когато Ейс замина за Хавай, а аз не знаех това. Знаеха го други, не аз. Опиянен от идеята за собственото си безсмъртие, продължавах да играя играта според собствените си разбирания. Бракът ми се беше разпаднал и „Червената клетка“ обзе живота и съществуването ми. Тя бе единственото нещо, което ме интересуваше. Пък и имах всичко — носех четири нашивки. Бях сформирал това, което считах за най-добрата група нетрадиционни бойци на света. Работехме където и както аз пожелаех и правехме каквото аз исках да правим. За първи път в кариерата ми никой не дърпаше нашийника, не ми слагаше намордник и не ме връзваше.

След това Ейс напусна, за да стане главнокомандващ Тихоокеанския флот и дебелата защитна стена, предпазваща гърба и фланговете ми, изчезна.

Предишният изпълнителен помощник на Ейс, Фил Дюр, се опитваше да ми обясни някои неща, но не го слушах. Не беше минала и седмица от завръщането ми от Неапол, когато, мотаейки се по коридорите извън ОП–06 в търсене на някакво занимание, се сблъсках с Фил. Не го бях виждал от известно време — най-малко откакто Ейс замина за Пърл Харбър.

Харесвах Фил. Големият кръглолик пенсилванец, който се движеше бавно и някак си тежко, беше работил усилено и предано за Ейс. Фрасна ме по рамото и ме попита как вървят нещата. За около две минути му разказах за операцията ни в Неапол и той се смя до сълзи. Фактът, че бяхме отвлекли адмирал Мот два пъти в разстояние на дванадесет часа, го накара да се смее с глас.

След това ме дръпна встрани.

— Дик, направи нещо, за което няма да съжаляваш.

— Разбира се. Казвай!

— Изчезни оттук!

— Какво…

Фил посочи с пръст вратата на ОП–06.

— Вече не те искат тук. Неудобен си. Създаваш им неприятности. Адмиралите пишат оплаквания, а новият ги взема на сериозно. Ейс можеше да пази задника ти. Сега… сега е невъзможно.

— Аз съм голямо момче, Фил.

— Ще ти намерят майстора. Започват да подготвят някакво следствие. Подкокоросват ги старите ти приятели от Западното крайбрежие.

— Това са глупости. Освен това аз нямам какво да крия. Мога да разгромя всичките им обвинения.

Той ме притисна с гръб към стената.

— Може и да си най-големият в цялата шибана флота, но това не означава нищо. Повярвай ми, Дик, ще те накажат жестоко.

— Глупости.

— Много време ти трябваше, за да получиш четирите си нашивки. Ако искаш да си ги запазиш, изчезни оттук!

Но аз се сметнах за по-хитър.

— Майната им! — казах му. — Оставам.

Удар номер три.

Бележки

[1] Пристанище на южния бряг на остров Оаху, Хавай, на който е разположена военноморска база на САЩ, атакувана от японците през 1941 година. Това е довело до влизането на САЩ във Втората световна война. — Б.пр.

[2] Сложно приспособление за вкарване на яхти и други увеселителни лодки в доковете. — Б.пр.

[3] Памучно парче плат, носено от арабите на главата (араб.). — Б.пр.

[4] Известна фраза от телевизионния сериал „То“ по Стивън Кинг. — Б.пр.

[5] Ето (фр). — Б.пр.

[6] Причина за съществуване (фр.). — Б.пр.

[7] Ордьоври (фр.) — Б.пр.

[8] Къща, вила (ит.). — Б.пр.

[9] Порода големи кучета. — Б.пр.

[10] Добър ден, адмирале (ит.). — Б.пр.

[11] Да, адмирале, отново (ит.). — Б.пр.