Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rogue Warrior, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 35 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2010)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (23 декември 2007 г.)

Източник: http://dubinabg.eu

 

Издание:

Ричард Марчинко и Джон Вайсман. Свирепия

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

Рисунка: Досю Досев

„Атика“.

История

  1. — Добавяне

Част втора
Ако няма други заповеди

Глава 11

При завръщането си в Бин Туй отново се почувствах като у дома — с тази разлика, че бяха направени някои подобрения за шестте месеца, когато ме нямаше. Военноморският комплекс, почти двойно по-голям, беше преместен малко по-надолу по пътя. На седемнадесети декември, когато Осми взвод кацна тук, липсваше калната атмосфера на бързо разраснал се град около находище на злато. Сякаш се връщахме в Литъл Крийк.

Нямаше ги и разнебитените пристани с несигурните колове и варелите за масло. Изградени бяха нови кейове от бетон и дърво. Дървените бараки имаха климатици на прозорците и американски тоалетни и душове, както и американска система за подаване на вода под налягане. Канцелариите-колиби бяха изчезнали. Изграден беше нов комплекс складове и ремонтни работилници от стоманени трегери, поставени на масивни стени от изливан бетон. Имаше дори и малко летище.

Построени бяха офицерски клуб, клуб за сержантския състав, гимнастически салон, складове за оборудването ни и множество административни канцеларии с климатици. Там живееха катериците от разузнаването и пишеха на машините си доклади, които вероятно изчезваха в небитието и накрая се появяваха в папката на някой адмирал в Хавай или Пентагона.

Настаних войската си и докладвах на Ханк Мъстин, който все още играеше ролята на командир по операционните въпроси (щеше да се завърне вкъщи след няколко седмици). Бях му донесъл два пакета от дома и изглеждаше щастлив да ме види. Приятелският израз на лицето му ми подсказа, че тук не се знае за оплакването ми по повод ордена „Бронзова звезда“.

Мъстин ми напомни, че съм тук, за да бъда част от голяма група, а не да се правя на Самотния рейнджър[1]. Каза ми, че очаква да представям операционни планове, за да се знае в щаба какво прави Осми взвод, и че трябва да прекарам по-голямата част от времето си в подкрепяне на речни операции.

— Нещата тук са променени, Дик. Опитай се за две седмици да се запознаеш с нещата и се хващай на работа.

Разтърсих ръката му, напомпах бицепсите си и казах:

— Както кажете, сър.

Това казах. Но на шестия ден от пристигането ни Осми взвод вече се изплъзваше встрани. Необременени от приятни неща като командна верига или необходимост да молим за „вашето разрешение, сър“, веселите мускулести убийци-мародери на Марчинко изнамериха нова форма за поддържане на речните операции.

Излязохме за първия си патрул на 26 декември, носейки със себе си смъртно неприятни вести и никаква радост за виетконгците. Моите горски духове извършиха един кошмарен десант на остров Тан Дин в река Меконг, провинция Вин Лонг, и убиха петима виетконгци. „Шестита фи Колета!“

Когато от главния щаб откриха, че тази нощ не поддържам никого, се опитаха да ме извикат по радиото. Но някак си, както по-късно разпалено обясних, сигналите от Бин Туй до патрулната лодка бяха твърде слаби, за да могат да бъдат разбрани. Освен това разказах и какво правя. Бях представил оперативен план — точно както ми беше наредено.

Там бях написал: „Ако няма друго нареждане, Осми взвод ще извърши десант на остров Тан Дин, за да разузнае района и да потърси следи от концентрация на вражески войски, куриерски мрежи, комуникационни средства или въобще виетконгци.“ Нямаше значение това, че Ханк Мъстин и командирът на поделение 116, един капитан лайнар, не бяха провеждали речни операции на разстояние петнадесет мили от Тан Дин. Написах плана, оставих го в комуникационния център и наредих на радиста да чака два часа, преди да докладва на Мъстин. Никой не ми даде други заповеди и затова направихме каквото искахме. Когато се върнахме, Ханк беше бесен. Но какво можеше да направи? Имахме петима потвърдени убити и още трима предполагаеми — идеално за един взвод, в който хората не са новаци. Той само поклати глава, наказа ме неохотно и ни остави на спокойствие.

Това повлия на нашите действия. Следващата нощ, „без да сме получили други заповеди“, ловувахме на юг и на изток чак до остров Дунг, намиращ се почти до Южнокитайското море. Убихме трима виетконгци.

Шест дни по-късно — 2 януари 1968 г. — отпразнувахме деня на Обединените нации с лов на виетконгци в Ке Сах, провинция Ба Ксюен, на югоизток от Бин Туй. Убихме шестима души същата вечер. Според щастливия Франк Сколиз ние бяхме надхвърлили „ловната норма“.

— Накрая направо си бракониерствахме, шефе — каза той, смеейки се, след като лодките бяха дошли да ни вземат и бяхме седнали на дъното на патрулната с по една бира в ръка.

Четиридесет и осем часа по-късно, без да сме получили други нареждания, изчезнахме в провинция Фонг Дин, близо до Кан То, и посред нощ отвлякохме петима виетконгци от колибите им. Може би имаше още около шестима души, спящи наблизо, но никой не ни чу, когато дойдохме и си отидохме.

На 9 януари изчезнахме на двудневен патрул отново из Фонг Дин. Виетнамците бяха разположили доста постове из района, засегнати от това, че им отмъкнахме петима войници. Отново ги прецакахме. Ранихме двама и отвлякохме още шестима направо от колибите им. Това започваше да става забавно.

Към края на първите ни двадесет и пет дни бяхме провели дванадесет патрула, убили около двадесет и четирима виетконгци, заловили още дванадесет, унищожили четиридесет и пет колиби, шестдесет и четири бункера, тон и триста килограма ориз, изгорили два развъдника за риба и потопили няколко сампана. Чу се мърморене срещу методите ни, но от Ханк Мъстин надолу никой не можеше да се оплаче просто защото бяхме твърде ефективни. Мистър Чарли знаеше със сигурност, че някой много лош е дошъл. Но не знаеше кой точно, а ние не мислехме и да си признаваме.

Една от причините за объркването на виетконгците беше, че започнахме да ставаме като тях. Още при първото си пребиваване във Виетнам бях заменил американските уставни бойни обувки с подобните на маратонки, които носеха южновиетнамските войници. Не биваше да се оставят отпечатъци от подметки с размер 44 с токове от обувки, инспектирани и одобрени от органите на американското правителство, които мистър Чарли да следва. Още първия месец започнахме да заменяме маратонките, които носеше Марвин Арвин[2], със сандалите от автомобилна гума, предпочитани от виетконгците. Не ги носехме на всеки патрул, а само когато отивахме по малките канали и притоци, където ходехме по дигите в продължение на мили и разузнавахме виетнамските села, преди да отвлечем някого. Когато отивахме още по-далеч по дигите, започвах да ходя бос. Така беше по-лесно да се усетят мините и оставях отпечатъци, които наистина караха виетконгците да се чешат по главите.

Някои от момчетата започнаха да оставят своите автомати М–16 и вземаха със себе си АК–47. Винаги имаше достатъчно патрони за АК, защото си ги вземахме от труповете на виетконгците — наоколо имаше много повече теснооки — и автоматите им имаха свой отличителен звук, различаващ се доста от тракането на скорострелните М–16 с куршуми калибър 223 инча[3].

Промяната не се състоеше само в смяната на обувките и оръжието. Ние започнахме да мислим като партизани и ставахме все по-страшни и все по-големи мръсници. Коня Кучински винаги носеше с нас две-три противотанкови ракето-хвъргачки за еднократна употреба. Бяха полезни при взривяване на колиби или при събаряне на тунели. Изоставяхме корпусите на ракетохвъргачките — минирани. Преправяхме и мунициите на виетнамците. Ако намерехме голям запас, вземахме едно-две сандъчета със себе си и нагласяхме патроните така, че да експлодират при изстрелване. Следващия път, когато излизахме, вземахме сандъците със себе си и го оставяхме на местата им. Майната ти, Чарли.

Открих нови и прекрасни начини да прецаквам мистър Чарли. Понякога носехме обувките си по-дълго време, за да оставим лесно забележими следи — отпечатъци толкова широки и дълбоки, че да изпъкват ярко като неонови лампи. Но след това се преобувахме в сандалите или оставахме боси, връщахме се внимателно и където стъпките от обувките ни ставаха най-ясни, скривахме детонаторни покривки, които свързвахме с мини тип „Клеймор“, които бяха смъртоносни експлозивни заряди. По такъв начин Осми взвод поздравяваше виетконгците: „Здравейте, момчета, ние сме тук!“

През първата седмица от месец януари се натъкнах на един приятел тюлен, Джос Тейлър, който беше назначен към едно специално подразделение на елитните сили за бързо реагиране на ЦРУ. Силите на ЦРУ работеха съвместно с групи от племето монтанар[4] и осъществяваха бързи и ефективни нападения над големи позиции на северновиетнамската армия или пък се притичаха на помощ на групи от специалните сили, които се намират в опасност. Някои хора от силите на ЦРУ бяха започнали по време на нападенията да носят черни пижами като на виетконгците и тази идея ми изглеждаше много добра. Попитах Тейлър дали ще може да ме снабди с двадесет и четири пижами голям размер. Получих ги на следващия ден. От едно друго място изрових стари френски камуфлажни униформи и тях също ги складирахме.

Исках да накарам виетконгците да се питат кои са всъщност тези маскирани хора. Дали не са някакви призраци с черни пижами или пък остатъци от Френския легион? Четиринадесет души ли сме или сто и четиринадесет? Колкото по-неспокойни станеха виетконгците, толкова по-добре щяха да бъдат тюлените.

Бях убеден, че трябва да разширим обсега си на действие. Някои от старшите офицери мислеха, че патрулите ми „без други заповеди“ бяха възмутителни, защото не бяха насочени към пряка поддръжка на по-големи операции, но въпреки всичко аз бях сигурен, че това, което върша, попада в категорията на традиционните операции на тюлените прониквания, засади, отвличания. И всички те се въртяха около вода, независимо дали това бяха реки, канали или оризища.

Още при първото си идване бях започнал да удрям виетконгците, когато не го очакваха. Правех го, като се движех нагоре по реката и по-малките канали и притоци. Придвижвах се по дигите, за да мога да се появя, преди врагът да може да застане нащрек в защитен режим.

Сега исках да се добера до главните снабдителни пътища и да отрежа главата на мистър Чарли, преди той да е започнал да се организира. Доколкото можех да преценя, най-подходящото място за това беше при границата с Камбоджа. Там стотици, дори хиляди северновиетнамци и конвои с боеприпаси редовно преминаваха по различните пътища на Хо Ши Мин, идващи от север.

Чау Док — столицата на провинцията, намираща се най-близо до Камбоджа — беше съвсем близо до границата. Проблемът идваше от това, че макар разположен на река Басак, която отива на север чак до Пном Пен, градът беше на около седемдесет и пет мили от Бин Туй, а Военноморските сили не провеждаха речни операции наблизо. Нито пък имаше планове за такива. Проверих това. Още по-лошо беше, че Специалните сили на армията считаха Чау Док за свое лично владение и адмиралите от Военноморските сили нямаха желание да влизат в пререкания с генералите от сухопътната армия.

Време беше за нова операция в стил „Ако няма други заповеди“. Аз и Горди седяхме в офицерския клуб и пиехме бира, когато му заговорих за Камбоджа. Той беше готов на всичко, защото току-що беше представил коронния си номер по искане на висшето командване — танца на пламтящия задник, който винаги завършваше с бурни овации.

Танц на пламтящия задник ли? Това беше номерът на Горди, при който се правеше на пиян, след като е изпил бутилка чешмяна вода или нещо по-силно, като газирана напитка. Скачаше на някоя маса, сваляше си панталона и гащите, пъхаше тоалетна хартия в цепката на задника си, развиваше около петнадесет сантиметра и някой я запалваше. Целта беше пламъкът да стигне колкото се може по-близо до задника му. Това беше едно велико представление в стил „ТЮЛЕН“.

Все още го наболяваше, защото тази вечер беше чакал прекалено дълго, преди да угаси пламъка.

— Слушай, лайнен мозък — казах аз, — зная идеалното лекарство за болния ти сфинктер.

— И кое е то, шефе?

— Двудневна туристическа разходка по време на почивните дни. — Наближаваше виетнамската лунна нова година — Тет, когато обикновено нещата забавяха темпа си.

— Имаш ли предвид някое специално място?

— Мислех за Чау Док.

— Чау Док за ваканцията около Тет? — каза Горди и помисли няколко секунди.

— Ще разгледаме забележителностите, а след това, точно преди прекратяването на огъня, ще идем в гората и ще разположим подслушвателен пост.

По лицето на Горди се изписа блажена усмивка. Той знаеше какво предстоеше. Бях измислил този метод по време на първото си пребиваване. Когато имах заповеди да не влизам в контакт с врага, аз просто установявах подслушвателен пост толкова навътре в тила на виетконгците, че те се препъваха в мен и започваха да стрелят. Разрешено ми беше да отвръщам на стрелбата.

— Това наистина ще вбеси всички — каза Горди.

— И аз си мисля същото.

— Как ще го направим?

— Просто ще отидем.

— „Ако няма други заповеди“ ли?

— Независимо как. Майната им на всички. Ако някой пита, ще кажем, че извеждаме взвода на отдих и освежаване.

Така че през втората седмица на януари взех два хеликоптера „Сийулф“[5] и заедно с целия взвод отлетяхме нагоре по реката, пеейки „Не съм доволен“[6]. Настроението на пилотите се повиши и започнаха да прелитат ниско над селата и да се спускат над водата, за да си мокрят плазовете. Носехме се в зигзаг нагоре по река Басак на северозапад към Чау Док. Кацнахме до една сграда на Специалните сили в края на града — тя представляваше стар френски хотел, укрепен с пояс от чували с пясък. Имаше бараки, армирани бункери за съхранение на муниции, телена ограда и кули за часовите.

Облякохме се, както подобава на добри туристи: лицата ни бяха боядисани с камуфлажна боя, главите ни увити в кърпи и се перчехме в черните си пижами и маратонки на виетнамската армия. Около вратовете си мъкнехме увити патрондаши в стил Панчо Виля, както и богат асортимент специални оръжия, които трябваше да ни помагат, ако се наложи да покажем какво умеем. Носех един 9-милиметров пистолет със заглушител в кобур под ръката си и бях наметнал шведска картечница „К“. Горди Бойс носеше дванадесеткалибровата си пушка с автоматично зареждане, която беше направена от неръждаема стомана и имаше къса цев с приспособление, наподобяващо човка на патица. Пушката му пръскаше смъртоносна хоризонтална струя сачми и беше ефективна в оризовите полета. Коня Кучински беше натоварил на гърба си четири ракетохвъргачки. Рон Роджър и Кларънс Ришър мъкнеха картечниците си „Стоунър“ и бяха навили колани с патрони около телата си. Док Никсън и някои от останалите имаха автомати АК–47. Никой нямаше опознавателни знаци или отличителни белези за чинове или бойни единици.

Шестима от нас скочиха от първия хеликоптер, махнаха му с ръка за сбогом и насочиха втория за кацане. Той изплю останалата част от взвода, вдигна се в небето, завъртя се и отлетя на юг.

Един надут старши сержант от Специалните сили с широко отворени очи изскочи от щаба. Изглеждаше като принцеса. Огледа ни през прахта и по изражението му разбрах, че не хареса това, което вижда.

— По дяволите, кои сте вие?

— Марчинко — отговорих с усмивка. — Младши лейтенант Марчинко от „ТЮЛЕН-група 2“, сержант.

Отдадох чест. След малко той отговори:

— Ние сме от речната част при Бин Туй.

Изгледа ме тъпо. Обясних бавно:

— Тюлени — чули сте за нас, нали? Специалните войски на Военноморския флот, придадени към Отряд 116. — Не получих отговор. — Интересуваме се от слабите места в окръг Чау Фу и от разширяването на морските си операции във вашия боен театър.

— Нямаме слаби места, сър.

Намигнах му през маскировката си.

— Радвам се да чуя това, сержант. — И майната ти.

Горди и аз пожелахме и бяхме заведени при един командир — полковник. В безупречната му канцелария имаше огромно американско знаме на двуметров стълб, поставен зад бюрото му с цвят на опушен метал. Беше излъскан като свален от рекламен афиш за армията: колосана униформа, плетен колан за пистолета и специален „Колт 45“. Полковникът стоеше мирно, старателно навитите ръкави показваха бицепсите му, а стоманеносивата му коса беше подстригана стриктно, надхвърляйки изискванията на устава. Ръбовете му бяха идеални, а поздравът му безупречен, като на парад.

Но всичко това беше фасада. Седнал зад ръчно изработения надпис „ГЛАВЕН СЪВЕТНИК ЗА СЕКТОРА“, лъскавият полковник вонеше на застояло уиски. Зад очилата със златни рамки се виждаха зачервените очи на алкохолика. Зад тези очи се криеше плашливата душа на излъскан манекен шубелия, загубил ищах за битка. Ясен ми беше като прочетена книга, в която не харесвах нито едно изречение.

Той ни поздрави със смръщено лице, изразяващо отвращение и антипатия, което почтените дами от Парк авеню пазят за мърлявите скитници, дошли на тяхната улица. Попита защо не нося отличителни знаци й защо оръжията ми не са съобразени с устава. Но най-много от всичко искаше да знае кой, по дяволите, ни е изпратил на свещената му земя без негово позволение.

Успях да се овладея и обясних. Разказах на Негово високоблагородие какви са тюлените и как можем да му помогнем, като му предадем умения, които неговите момчета от Специалните сили нямаха. Докато говорех, той гледаше безизразно право през мен, но кимаше точно където трябва.

След това поисках да ме инструктира относно бойното поле.

— По отношение полето на действие държим положението в ръцете си, капитане. Изпращам редовни патрули и те следят всички неблагоприятни движения на врага. Кадрите на виетконгците и виетнамците са многобройни, но ги възпираме посредством последователна патрулна дейност на предните линии. Освен това със задоволство мога да кажа, че си сътрудничим много добре със съюзниците ни от Република Виетнам.

Пълни глупости, разбира се. Но подтекстът на полковника беше ясен. Не желаеше нито мен, нито това, което предлагах. Наблегна на факта, че има войски от американски войници — единици по дванадесет души, разпратени по целия район. Те работят добре с Марвин Арвин и се координират с районните и провинциалните бойни групи, които трябваше да разузнават за дейността на виетконгски или виетнамски кадри на селско ниво.

— Всичко върви както трябва, лейтенант… поне това, което засяга мен. Не съм сигурен, че се нуждаем от уникалните ви способности. Във всеки случай ми се струва, че от Бин Туй дотук пътят за доставка на боеприпаси е доста дълъг.

— Само половинчасов полет с хеликоптер, сър. Нищо не е, просто скок-подскок.

— Радвам се да разбера това, синко — кимна той. — Ако се наложи, ще ти се обадя. — Отдаде чест, а след това се завъртя на добре смазания си стол и се върна към книжата си. Бяхме освободени.

Аз и Горди излязохме.

— Да върви по дяволите! Не иска да бъде нарушено проклетото му спокойствие. Тук е твърде сладко и тихо.

Строих взвода.

— Хайде да се разходим.

Тъй като сме тюлени, започнахме да търсим вода. Разходихме се покрай реката и като се влачехме през френското колониално градче, спряхме за по бира и хамбургер. Четвърт миля по-долу от кея се натъкнахме на голяма бяла къща, построена съвсем до река Басак. Тук не се шегуваха: оградена със спираловидна бодлива тел и тежковъоръжена охрана, облечена в пижами, подобни на нашите. Часовите ни изгледаха подозрително, докато се мъкнехме надолу по пътя.

Погледнах постовите. Това не бяха виетнамци, а китайски нунги — долни наемни копелета. Ядяха най-лютата храна, която съм вкусвал. Убиват човек, без да им мигне окото — и обичаха да убиват бавно. Мой тип хора. Работеха за моите братя по оръжие от организацията, която с обич наричахме Християни в действие[7] — ЦРУ.

Влязохме през портата и аз натиснах звънеца.

Един слаб, загорял от слънцето човек със светлоруса коса отвори вратата. Той беше на около двадесет и пет и носеше измачкан лек панталон, сандали, светлосин баронг — филипинска риза, предпочитана от много американци във Виетнам — и автоматичен пистолет 45-и калибър.

— Здрасти! — каза той, без дори да се сепне. — Казвам се Дрю Дикс и съм районен съветник на ПЦОРР. Кой, по дяволите, си ти?

— Здрасти, Дрю! — отговорих. — Казвам се Дик Марчинко и съм тюлен. Върша откачени неща. Бих искал малко вино за хората си, сено за конете и тиня за костенурката си.

— Дявол да ме вземе! — изрева той и отвори широко вратата. — Какво ще кажеш, ако предоставя две от тези три неща? Добре дошъл в Белия дом. Влизайте да изпиете по няколко студени бири и да поговорим за откачените неща, които може да върши човек по тия краища.

Усмихнах се през камуфлажната маскировка на лицето си.

— Луи, това може да бъде началото на една красива дружба[8].

 

 

В качеството си на старши съветник за провинцията към ПЦОРР — съкращението за умиротворителната програма Подкрепа за цивилни операции и революционно развитие, основана през 1967 година — Дрю Дикс координираше умиротворителни програми за цивилното население с американските и с виетнамските военни операции. Трудна работа. Дрю беше сержант от Специалните сили, нает от ПЦОРР. Направил беше всичко възможно, за да създаде разузнавателна група в своя район и да работи в близост с виетнамците. Но ни каза, че непрекъснато се разочарова от структурата на виетнамското общество, а и от свинския инат на лъскавия армейски полковник, който е господар наоколо.

Както става при всяка гражданска война, имаше разпръснати семейства и по географски, и по идеологически зони. Затова беше напълно възможно да има офицер от Арвин, биещ се срещу виетконгски воин, който е негов братовчед, чичо или дори брат. Често се срещаха хора от враждуващите войски, които са израснали заедно и които се уведомяваха преди провеждането на някоя операция.

— Това, което става — каза той, — е, че Чарли започва операция, Марвин излиза, за да го пречука, пада голяма стрелба, но никой не е улучен. След това и двамата се прибират у дома, за да спят през нощта. Честно казано, Марчинко, това намирисва.

— А лъскавият полковник?

— Какво той?

— Ами не…

— Мамицата му, Марчинко, та той не е излизал от проклетото поделение в продължение на няколко седмици. Събираме сведения, даваме му ги, а той седи и ги чете, докато стане твърде късно да се направи каквото и да е. След това изпраща символичен брой войници. По-лош е от проклетите виетконгци.

Мнението на Дикс беше потвърдено от Уести.

— Това нещастно копеле не си е мръднало пръста, за да ни помага, откакто сме тук — каза той с провлачения си акцент на луизианец.

Мъжът от ЦРУ попи червеното си кръгло лице със синята кърпа за глава, която държеше в задния си джоб.

— Абсолютно безнадеждни задници — каза той, като посочи с нос към поделението на полковника. Харесвах Уести. Той беше от Специалните сили, бавноподвижен офицер на около четиридесет и пет години и обичаше да пие „Джак Даниелс“[9]. По всяка вероятност беше майор, нает от Ленгли.[10] Беше се отказал да лази по корем из джунглата и прекарваше времето си седнал на люлеещия стол в Белия дом, като се съгласяваше да остави цялото действие на Дрю.

По време на вечерята, приготвена по рецепта на нунгите, от която се изпотихме като свини, Дрю и Уести ни разказаха набързо за положението на границата с Камбоджа.

— Знай само, че извън града — каза той — виетконгците притежават всичко. Създали са голям център за обучение в Камбоджа. Имат и линия за доставки, минаваща през Седемте планини на югозапад от Чау Док, а след това право на юг към Делтата.

— Много добре наблюдаваш Чарли — отбеляза Горди.

— Имаме добро разузнаване — кимна Дрю. — Проблемът е, че с него не можем да правим нищо. — Изгълта бирата си, отвори друга и отпи една голяма глътка. — Нунгите не могат да излизат всеки ден. А полковникът е шубелия.

Вдигнах бирата си към агента на ЦРУ.

— Ние със сигурност бихме искали да поработим с вас. По дяволите, Уести, ти имаш разузнаване, аз имам зверове. Изглежда, че ще можем да въртим хубав бизнес.

Уести взе с клечките парче червена тайландска чушка, сдъвка го, избърса челото си със синята кърпа за глава, която използваше като кърпичка, и отпи от бирата си.

— Мама му стара, Марчинко. Ако искаш да стреляш теснооки, просто иди и го направи. Точно сега никой не ги притеснява.

На следващата сутрин се свързах по радиото с моите морски вълци и се върнахме в Бин Туй. Веднага щом пристигнах, уредих да бъдат изпратени два патрулни катера нагоре по Басак до Чау Док. След като поговорих с шефовете, уредих да натоварят хубави военноморски стекове и муниции, както и великолепна цивилна бира. След това направих посещение от светски характер на ескадрилата хеликоптери в съседство с нас и им казах, че сме разбрали за открития ловен сезон за виетконгци при Чау Док. Това развесели пилотите и те ни обещаха въздушна подкрепа винаги, когато имаме нужда.

Проведохме още два патрула извън Бин Туй, докато купищата документи за изпращането на патрулните катери се размесваха, сечаха и раздаваха като тестета с карти. Най-после на 28 януари подадох един доклад от типа „Ако няма друго нареждане“ до Ханк Мъстин и отидохме на лов.

 

 

Вечерта на 31 — навечерието на Тет[11] — тръгнахме от Чау Док. Трябваше да поставим подслушвателен пост над канала Вин Те на около петстотин метра северно от града. Каналът се намираше само на двеста метра от границата с Камбоджа и беше успореден на нея в продължение на километри. Ако седим тук, ще бъдем изкушение за виетконгците, а ако решат да ни разкарат, ще ги наритаме до посиране.

Лъскавият полковник — бях започнал да го наричам Лайнения полковник — ми беше заповядал да представя огневи план, какъвто никога в живота си не бях подавал преди патрул. В основни линии огневият план би му дал координатите на местоположението ни върху картата, за да мога да повикам артилерийска подкрепа в случай, че се нуждая от такава. Огневи план може и да върши работа, ако се препъвате из джунглата с една дивизия. Но на тюлените не им трябва масивна артилерийска подкрепа от огнева база, отдалечена на двадесет мили. Тюлените си носят необходимата огнева мощ, а ако имат нужда от повече, могат да поискат стрелба с минохвъргачките на безоткатните лодки или безоткатните оръдия и картечниците на патрулните катери.

Освен това плановете ограничават. Първо, дават много по-малък избор. Можехме да действаме само в три малки зони, защото идиотите от артилерията или не искаха, или не можеха да проектират повече от три координати върху картите си. Затова, ако не се намирахме точно в средата на първата, втората или третата зона, нямаше да получим артилерийска подкрепа. Това не ме притесняваше. Истински ме вбесяваше това, че бяхме уязвими от приятелски огън, ако се отклоним от зоните, към които трябва да се придържаме. Другият проблем с огневите планове беше оперативната сигурност. Колкото повече хора знаеха къде щяхме да бъдем, толкова по-голям беше шансът някой да извести мистър Чарли за това. Лайнения полковник поддържаше тесни връзки с Марвин Арвин. А имаше доста хора от Марвин с роднини измежду виетконгците.

Мислех да кажа на Лайнения полковник да върви на майната си, но Дрю и Уести ме предупредиха, че не трябва да ставам палав. Ето защо подадох рапорта, дадох своята дискретна, изящна и скромна радио позивна — „Човекът акула–1“. След това се качихме в патрулния катер и тръгнахме нагоре по реката.

Единадесет от нас тръгнаха на смрачаване, натоварени с толкова смъртоносни вещи, колкото можехме да носим. Коня Кучински, който охраняваше тила, носеше шест ракетохвъргачки. Аз — 9-милиметровия си пистолет със заглушител и автомата си, както и доста допълнителни патрони. Ришър мъкнеше картечницата си, Денис Дрейди и Франк Сколиз — допълнителни пълнители. Док Никсън носеше радиото и беше натъпкал чантата за медикаменти с осколочни гранати. Можеше да стоим там в продължение на два-три дни — кой знае колко време ще продължи примирието — и искахме да бъдем готови.

Дрю Дикс, Уести и нунгите ни гледаха, докато напускахме кея и плавахме бавно, защото екипажите на патрулните ни катери не познаваха реката. Оставихме Чау Док зад гърба си и запушихме на север. Стоях в кабината с капитана на водещия катер — изпечен командир, наречен Джек.

Той нагласи мощността и огледа реката, като се оглеждаше за пясъчни наноси.

— Ще се развличаш ли, мистър Дик?

— Надявам се, командире.

— Колко време ще останеш?

— Ако имаме късмет — два дни.

Той кимна. Бръкна в джоба си, извади цигара и я запали.

— Звучи добре. — Дръпна от цигарата и изкара дим през носа си. — Ще се навъртаме наоколо тази нощ — каза той. — Няма смисъл да обикаляме утре през деня, но вечерта ще се върнем пак на мястото си.

— Това ми изглежда добре, командире. Тази част на реката е нова за теб, а?

— Нова е за всеки — поклати глава той. — Трябва да бъдем истински внимателни тук.

Знаех какво точно искаше да каже. Не ставаше дума само за пясъчните наноси. Над Чау Док реката ставаше тясна и имаше много завои под прав ъгъл. Много от тях извеждаха в червената зона, невидимата граница, разделяща Виетнам и Камбоджа. Всъщност тазвечерната ни мисия щеше да започне във Виетнам, но къде щеше да завърши, не можеше да каже никой. Идеята беше да дойдем от север през канала Вин Те. Това беше посока, от която най-малко можеше да се очакват американци. Там щяхме да направим една засада, която да наподобява подслушвателен пост. Ако не грешах, щяхме да хванем мистър Чарли в опит да наруши примирието около Тет и да го накажем. Ако грешах, щяхме да прекараме два прекрасни тихи дни в провинцията и да се върнем у дома, без да сме се уморили.

На около осем километра от града, малко под червената линия, Джак предприе серия завои, които приближиха катерите до бреговата линия. След три-четири такива трика слязохме незабелязани на брега, като оставихме Джак и екипажите му да продължават със завоите си. Ако Чарли гледаше отнякъде, той не би знаел какво става, тъй като досега патрулен катер не беше идвал толкова нагоре по река Басак.

Кафявата вода беше топла. Изплувахме бързо до брега, изпълзяхме под храстите, измъкнахме тапите от цевите на оръжията си и излязохме на брега. Пейзажът наподобяваше повече Вирджиния, отколкото Виетнам. Навсякъде имаше високи тръстики и гъсти зелени храсти, които драскаха като зеленика.

На двадесет метра от брега земята стана твърда и равна и растителността се промени в къпинаци. На около осем или десет километра пред себе си виждахме планина. От картата си установих, че тя е в Камбоджа. И ние бяхме там. Голяма работа.

Ориентирахме се и тръгнахме на югоизток по протежение на дигите, които минаваха през серия пресушени оризища, разделени едно от друго с малки вади. Отвъд полетата ни приканваше горичка. Някъде на юг, зад горичката, се намираше каналът Вин Те. Исках да премина през равнината, през горичката, да се насоча към канала и да направя засада. Виетнамците щяха да дойдат по пътя от Камбоджа, откъм складовете със запаси. Ние щяхме да ги причакаме и гонг-хей-фат-чой — Честита Нова година!

Беше десет и тридесет вечерта. Придвижвахме се много бавно, защото имахме сведения за виетконгски минни полета от нунгите, въпреки че досега не бяхме попаднали на такова. Взводът беше разтеглен на около двадесет метра. Зайците ми, мърморкото Дени Дрейди, Джек Сандърс и Джон Енграф, ходеха най-отпред и душеха през оризищата пътеката, по която да минем. Следваше Ришър с картечницата си. Аз вървях след него, последван от Док Никсън. По стъпките му беше Хари Хъмфриз и най-накрая се движеше Коня Кучински. Исках старците — мразеха, когато ги наричаш така — да вървят зад мен. Шестото им чувство беше отлично и можеха да се хвърлят по корем и да започнат да стрелят, без да им давам заповед.

Завихме на изток. Както се надявах, нощта беше тъмна. Носехме оптични мерници за стрелба на тъмно — устройства за работа в условията на светлина с нисък интензитет. Аз имах един. Горди Бойс и Дени Дрейди също. Ако виетконгците се крият някъде наоколо, ние ще можем да ги видим, преди те да видят нас, или поне така се надявахме.

Небето пред нас беше черно. Но в Чау Док Лайнения полковник очевидно беше решил да изстрелва сигнални ракети. На юг от нас небето беше светло, както светлините на Ню Йорк под изход тринадесет, като се движите нощем по шосето от Ню Джърси. Не след дълго щяхме да се насочим на юг и оптичните ни мерници нямаше да ни бъдат от голяма полза. Мислех си, че полковникът ще вдигне достатъчно шум, та никой да не забележи единадесет тюлена. Де такъв късмет!

Едва виждах Дени Дрейди на стотина метра пред нас. Той вдигна ръка и ние замръзнахме по местата си. Не бяхме изминали и двадесет метра. Дрейди ми махна с ръка да отида до него — бавно. Приближих се.

Дребният, неспокоен тип сочеше нещо като хрътка, надушила дивеч. Проследих треперещия му пръст.

Едва се виждаше в плявата, но острите очи на Дени го бяха забелязали. Това беше детонаторът на една виетконгска противопехотна мина.

— Мамка му! — Дали се намирахме в началото, средата или края на минираното поле? Нямах представа.

Дадох знак на взвода никой да не мърда.

— Минно поле — просъсках. Предупреждението беше предадено надолу по линията.

Бях така напрегнат, че усетих как една струйка пот се спусна от вътрешната страна на ризата ми. Напрежението наелектризираше. Аз и Дени изкопахме мястото около мината, извадихме я бавно от дупката и я поставихме бързо на земята. Усмихнах се и потупах Дрейди по гърба.

— Добре се справяш, мърморко. Сега ми направи пътека.

Той кимна. Дребните му очи бяха ярки от възбуда.

— Слушам, шефе. Фокус-мокус, ти си пътека.

— Мърморко, да ти го…

— Само ако се обръснеш. — Той ми изпрати една въздушна целувка и клекна на земята. Извади ножа си и започна да опипва земята сантиметър по сантиметър, проправяйки пътека, широка около половин метър, по която да минат останалите. Ние го следвахме, като се движехме едва-едва, докато той изучаваше всяка буца и подутина.

Мина почти един час, докато успеем да се придвижим на сто и осемдесет метра. Почувствахме се в безопасност едва когато прекосихме една малка канавка и се насочихме на изток, встрани от мястото, където според Дени се намираше минираното поле.

Той се спусна изтощен в канавката.

— Шефе, скапан съм.

Имаше основание. Подгизнал беше от пот, мишата му коса се беше сплъстила под увитата около челото му черна кърпа. Очите му бяха почервенели от умора и напрежение. Но беше успял да ни преведе през полето, като извади още една мина по средата му. Остави дискретни обозначения, за да можем да намерим пътя си на връщане.

Тупнах го по ръката.

— Почивай. Аз ще водя малко.

— Благодаря, шефе.

Тръгнахме към далечния пояс от дървета. Ходех бавно и предпазливо. Напълно възможно беше да се натъкнем на още мини. Странно е усещането, когато човек води взвода — нещо, което рядко правех. Исках да бъда сред хората си, където можех да контролирам както предната част, така и тила. Но тази вечер, тъй като Дени беше изтощен, реших, че трябва аз да водя.

Когато по време на първото ми пребиваване във Виетнам група „Браво“ излизаше на патрул, Уотсън Кръпката изгубваше по два, три, понякога и пет килограма от теглото си, тъй като, докато водеше взвода, беше подложен на невероятно физическо и умствено напрежение. А Кръпката беше едро, яко и здраво момче. Докато Дени Дрейди беше кльощав, а и сега натоварването при превеждането ни през полето взе своето и той приличаше на удавен плъх.

Безспорно, когато човек води в бойна ситуация, се съсипва. Няма военен филм или книга, които точно предават унищожителното мисловно напрежение и физическо изтощение.

Не е възможно отпускане дори и за част от секундата. Всяка клетка на тялото поглъща безкрайната верига от атакуващи съзнанието външни дразнители и оценява всяка незначителна промяна наоколо. Зрение, слух, допир, обоняние, вкус — всичките човешки сетива се напрягат до краен предел. И ако водачът се оплеска, умира.

Намирах се на десет, а може би и на двадесет метра пред Дени, когато доближихме дървесния пояс. Вървях бавно, стъпка по стъпка и едва-едва се придвижвах по сухата канавка.

Огледах храсталака зад ръба на канавката, след това наведох очи, за да търся следи от стъпки, и, едва ли е нужно да споменавам, тел за задействане на мина. Опипвах земята с пръсти, търсейки детонатори на заровени мини. Ослушвах се за особени, лесно доловими звуци, като металното тракане на отскачащ назад затвор на автомат АК–47 или пък за по-трудно доловимите — човешкото дишане. Душех като хрътка и се опитвах да доловя отличителната телесна миризма на виетконгците, подсилена от соса, който изливаха върху всяко ястие.

Спрях. Задържах дъха си. Пред мен имаше нещо. Усещах го. Почти го вкусвах. Косата на тила ми се изправи.

Взводът зад мен чакаше.

И до днес не зная защо постъпих точно така. Инстинкт? Може би. Късмет? Вероятно.

Хвърлих се на земята. Когато паднах, срещу мен на не повече от три метра изтрещя залп от автомат АК–47.

Претърколих се, като стрелях с автомата си и изкрещях към взвода да направи същото. Те вече стреляха в дърветата над главата ми и викаха да се връщам.

Запълзях на ръце, крака и лакти назад и стрелях през рамо, без да се целя, а куршумите летяха на петнадесет сантиметра над главата ми.

— Какво по… — изкрещях на Бойс.

Той хвърли спокойно един пълнител, вкара нов и започна да стреля по дърветата.

— Много дула — изрева към мен Бойс. — Може би има тридесет-четиридесет от проклетите виетконгски копелета.

Погледнах към насрещния огън.

— Мамицата му! Може би са повече. Да се махаме оттук. — Изтърколих се към канавката. — Кон…

— Кажи, шефе.

— Ракетохвъргачката. Удари копелетата. — Посочих към виетконгците.

Едрият поляк зареди едно от противотанковите си оръжия, прицели се към дърветата и стреля в мястото с най-много проблясващи цеви. Последва експлозия, а след нея и писъци.

Описах кръг с дясната си ръка.

— Да се махаме.

Запълзяхме натам, откъдето бяхме дошли, като стреляхме назад. Не достигнахме мястото за засада, което беше третата ни зона съгласно оперативния план, но бяхме преминали първата и втората и затова грабнах радиото на Дикс и се обадих до Лайнения полковник, за да поискам малко помощ от прехвалената му артилерия.

Гласът от другата страна звучеше като в лоша пародия на военен филм:

— Не става, „Акула–1“. Край.

— Защо не, Център?

— Защото тук, в Командния център, положението е доста напрегнато. Нападнати сме от виетконгците и не можем да отделим никакви оръжия за стрелба във вашата посока. Разчитайте само на собствените си сили.

„Нормално. Много благодаря за вниманието и загрижеността ви, полковник Лайно — помислих си. — Няма да забравя да ви посетя. След като всичко това свърши, ще ви откъсна и двете ръце, ще ви бия с тях, докато припаднете, а остатъците от тях ще напъхам в задника ви.“

Набрах нова радиочестота на радиото и се свързах с патрулния катер.

— Джим от джунглата, тук е „Човекът акула–1“. Излизаме. Преследва ни огромна група неприятели, а патроните ни са на привършване. Нуждая се от огнева подкрепа в мястото за изтегляне „Алфа“.

Гласът на Джак прозвуча ясно и чисто:

— Разбрано, „Акула–1“. Тръгвам. Ще чакаме. Наритай няколко задника на път за дома.

Трябваше да се засмея. Бог да благослови всички командири на катери.

Окей. Повикахме такситата. Но най-напред трябваше да стигнем до проклетата река. Виждах виетконгците, които се движеха в сенките на петдесетина метра от нас. Те бяха много повече от нас и го знаеха. Преследваха ни по петите. Такова нещо не ми се беше случвало досега.

Видях съвсем ясно един от тях и го покосих. Той падна, за да бъде заменен от нови трима. Покосих и тях, отскочих от насрещния огън и продължих да се движа.

Коня приклекна на един крак и стреля с една от ракетохвъргачките си. Оставаха само две. Ришър извика за нова лента за картечницата си. Нямаше друга лента. Хари Хъмфриз изрева, че са му останали само последните три пълнителя за неговия автомат „Калашников“.

Той не беше единствен. На всички ни се свършваха патроните. Ако патрулният катер подминеше мястото за изтеглянето ни, щяхме да бъдем направени на хамбургер.

Дени Дрейди ни водеше през минираното поле на бегом. Следвахме го по петите и се молехме. Молбите ни трябва да са били чути, защото не попаднахме на мина. Може би някой виетконгски кучи син ще се взриви, докато ни преследват.

Профучахме през пресушените оризища, като се привеждахме в канавките. Клончетата, които по-рано бяхме избягвали, сега се бяха превърнали в остри оръжия, които се забиваха в лицата ни. Лианите се превърнаха в препъващи телове. Дупките на разни животинки чакаха, за да счупим в тях глезените си.

Нещата не се развиваха според плана ми. Съвсем изтощени достигнахме брега, а десетки виетконгци продължаваха да ни преследват.

Патрулните катери ни чакаха точно където трябваше и бяха насочили носове към брега. Двойните им 50-калиброви оръдия и минохвъргачки ни осигуряваха прикритие, докато се катерехме над перилата. Изтеглиха се в течението на реката, дадоха газ на двигателите и подобно на мотоциклети, изправени на задни гуми, отпрашиха по средата на реката.

Преброих хората си и се сгромолясах в кабината. Над мен се разнасяше прекрасният мирис на кордит, докато екипажът обсипваше брега с куршуми. Джек увеличи скоростта и катерът полетя на юг в нощта. От брега виждах трасиращи куршуми, идващи към нас, но скоро се отдалечихме от обхвата им.

Изправих се и тупнах командира по рамото.

— Благодаря, че ни спаси живота, Джек.

— Няма нищо. Но още не сме свършили, Дик.

— Какво има?

— Чау Док. Превземат ги. Виетконгците предприеха голяма атака срещу града, като мислят, че всички ще са неподготвени поради примирието за Тет.

— Няма майтап?

— Няма майтап, сър. И знаеш ли какво още става? Оня посран, нещастен гъз, полковникът, държи всичките си хора в поделението. Уести и Дрю изпитват някои сериозни проблеми. Имат нужда от нас.

— В такъв случай карай у дома, Джеймс[12]. И не се притеснявай за светофарите.

Бележки

[1] Герой от известен американски сериал-уестърн. — Б.пр.

[2] Кодово наименование за войниците от Южновиетнамската армия. — Б.пр.

[3] В САЩ калибърът на оръжията по-често се посочва в инчове, като нулата се изпуска, а вместо нея се поставя точка. 223 отговаря на 0,223 инча, което е равно на 5,66 мм. Инч — мярка за дължина (на немски — „цол“), равна на 25 мм.

[4] Племе, живеещо на границата между Виетнам, Лаос и Североизточна Кампучия. — Б.пр.

[5] „Морски вълк“ — Б.пр.

[6] Песен от репертоара на „Ролинг стоунс“, станала химн на поколението, борещо се срещу виетнамската война, и на хипитата, проповядващи любов („Ай кен гет ноу сатисфекшън“). — Б.пр.

[7] Християнин започва с латинската буква С, както и съкращението ЦРУ. — Б.пр.

[8] Фразата е от филма „Казабланка“ от тридесетте години на века и се употребява като шега. — Б.пр.

[9] Марка американско царевично уиски. — Б.пр.

[10] Седалището на главния щаб на ЦРУ. — Б.пр.

[11] Виетнамската нова година. — Б.пр.

[12] Шеговита фраза, която богатите казват на шофьорите си. — Б.пр.