Гюстав Флобер
Мадам Бовари (6)

VI

Тя беше чела „Павел и Виргиния“ и бе мечтала за бамбуковата къщичка, за негъра Доминго, за вярното куче, а особено за нежното приятелство на някое добро братче, което ще търси за нея червени плодове из големите, по-високи от камбанарии дървеса или ще тича босо по пясъка, за да й донесе птиче гнездо.

Когато навърши тринадесет години, сам баща й я заведе в града, за да я остави в манастира. Отседнаха в една странноприемница в квартала Сен-Жерве, дето за вечерята сложиха нарисувани чинии, изобразяващи историята на госпожица дьо Лавалиер. Легендарните обяснения, заличени тук-таме от драскотините на ножовете, прославяха религията, нежностите на сърцето и придворното великолепие.

В началото тя не само че не се отегчаваше в манастира, но дори й беше приятно обществото на добрите сестри, които, за да я развличат, я водеха в параклиса; за там се отиваше през трапезарията по дълъг коридор. В междучасията тя играеше малко, разбираше добре катехизиса и когато свещеникът задаваше мъчни въпроси, винаги тя отговаряше. И живеейки така, без да напусне нито за миг приятно топлата атмосфера на училищните стаи, между тия белолики жени, които носеха броеници с медно кръстче, тя се унесе сладостно в мистичния копнеж, излъхван от благоуханията на олтара, от хладината на светената вода и от сиянието на свещите. Вместо да следи литургията, тя гледаше в молитвеника си благочестивите картинки в сини рамки; и обичаше болната овца, светото сърце, пронизано от остри стрели, или бедния Исус, който пада, носейки кръста си. За да умъртви плътта си, тя се опита да не яде цял ден. Търсеше в мислите си някакъв обет, на който да се отдаде.

Когато отиваше на изповед, измисляше дребни грехове, за да остане по-дълго време коленичила в полумрака със сключени ръце и лице до решетката под шепота на свещеника. Думите годеник, съпруг, небесен любовник и вечен брачен съюз, които се повтарят в проповедите, пораждаха в дълбочините на душата й неочаквани сладости.

В занималнята вечер преди молитва четяха някакъв, религиозен текст. През делничните дни някой съкратен откъс от свещената история или пък „Беседите“ на абат Фрейсину, а в неделните дни за разнообразие откъси от „Геният на християнството“.

Как слушаше тя през първите дни звучната жалба на романтичната тъга, повтаряна от всеки ек на земята и вечността! Ако детството й бе минало в задната стаичка на някой дюкян сред търговски квартал, тя би разкрила може би душата си за лирично опиянение от природата, което обикновено стига до нас само чрез посредничеството на писателите. Но тя познаваше повече, отколкото бе потребно, селския живот; знаеше блеенето на стадата, млечните продукти, плуговете. Свикнала със спокойни гледки, нея я привличаше неочакваното. Тя обичаше морето само заради неговите бури, а зеленината — само когато бе поникнала сред развалини. От нещата трябваше да извлече някаква лична полза и отхвърляше като непотребно всичко, което не служеше за непосредствена храна на сърцето й, тъй като имаше повече сантиментален, отколкото артистичен темперамент и диреше чувства, а не гледки.

В манастира всеки месец идваше една стара мома да шие и кърпи по осем дни бельото. Покровителствана от архиепископията, понеже бе от старо, благородно семейство, разорено през революцията, тя се хранеше в трапезарията заедно със сестрите и след ядене, преди да отиде на работа, оставаше за малко на приказка с тях. Често пансионерките избягваха от занималнята, за да отидат при нея. Тя знаеше наизуст любовни песни от миналия век и ги пееше полугласно, като в същото време бодеше с иглата си. Разправяше разни истории, носеше новини, изпълняваше поръчки из града и заемаше скришом на по-възрастните по някой роман, който винаги биваше в джобовете на престилката й и от който простодушната госпожица изгълтваше дълги глави в почивките между работата си. Това бяха само любовни приключения, любовници, преследвани дами, които припадат в самотни павилиони, пощальони, убивани на всяка станция, на всяка страница коне — издъхващи от пресилване; тъмни гори, сърдечни вълнения, клетви, ридания, сълзи и целувки, ладии под лунен блясък, славеи в храсти, господа, храбри като лъвове, кротки като агънца, добродетелни, както никой не би могъл да бъде, винаги добре облечени и плачещи с порой сълзи. Цели шест месеца петнадесетгодишната Ема си цапаше ръцете с този прах на старите заемни библиотеки.

По-късно с Валтер Скот тя се влюби в историческите неща, мечтаеше за старинни сандъци, зали на царски телохранители, за менестрели^[1]. Искаше й се да живее в някой стар замък, както владетелките на такива замъци; облечени в дълги корсажи, те прекарват дните си под детелинообразния изрез на готическия прозорец, облакътени на камъка, с брадичка, опряна на дланта, загледани далеч вдън полето, отдето препуска към тях рицар с бяло перо, яхнал вран кон. По онова време Ема се преизпълни с обожание към Мария Стюарт и с възторжена почит към всички знаменити или нещастни жени. За нея Жана д’Арк, Елоиза, Агнес Сорел, хубавата Ферониерка и Клеманс Изор се отделяха като комети върху тъмната необятност на историята, дето още изпъкваха тук-таме, но по-загубени в мрака и без никаква връзка помежду си, свети Луи под своя дъб, умиращият Баяр, някои сцени от жестокостите на Луи XI, други от Вартоломеевата нощ, перото върху шапката на Беарнееца^[2] и постоянно — споменът за рисуваните чинии с хвалебствията за Луи XIV.

В часа по музика, в романсите, които тя пееше, се споменаваше само за ангелчета със златни крилца, за мадони, за лагуни, за гондолиери, банални композиции, в които през глупостта на стила и невъзможността на музиката й се мяркаше примамливата фантасмагория на сантиментални светове. Някои от другарките й донасяха в манастира своите албуми, получени като подарък. Трябваше да ги крият; това беше цяла история; четяха ги в спалнята. Ема пипаше нежно техните атлазени подвързии и спираше възхитен поглед върху имената на непознатите автори, повечето от които се бяха подписали под редовете „граф“ или „Виконт“. Тя тръпнеше, когато дъхът й раздвижваше копринената хартия на рисунките, която се изправяше полусгъната и отново леко падаше върху страницата. Там имаше изобразени — зад перилата на балкон младеж с къса наметка, който притискаше в обятията си девойка в бяла рокля, с окачена на колана й кесийка за милостиня; или безименни портрети на русокъдри английски лейди, които гледаха под кръглите сламени шапки със своите големи ясни очи. Виждаха се други, излегнати в каляски, летящи през паркове; пред конете, карани от двама кочияши в бели къси панталони, подскачаше хрътка. Други замечтани върху дивани пред разпечатано писмо, съзерцаваха луната през открехнатия прозорец, полузакрит от черна завеса. Наивки, със сълзи по бузите, целуваха през железните пръчки на готически кафез гургулица или усмихнати, с приведена на рамо глава, късаха с островърхите си пръсти, извити като носовете на средновековни пантофи, листчетата на маргаритка. И вие бяхте там, султани с дълги чибуци, примрели сред градински беседки в обятията на баядерки; гяури, турски ятагани, гръцки шапчици^[3] и особено вие, бледи пейзажи на дитирамбичните страни, които често ни показвате в едно и също време палми и борове, отдясно — тигри, отляво — лъв, на хоризонта татарски минарета, на преден план римски развалини, по-нататък клекнали камили, всичко това обиколено от девствен, добре пригладен лес, с дълъг отвесен слънчев лъч, който трепти във водата, дето се откриват като бели драскотини върху сивостоманен фон плуващи тук-таме в далечината лебеди.

И лампата с абажур, окачена на стената над главата на Ема, осветяваше всички тия картини от светския живот, които минаваха една след друга пред очите й в тишината на общата спалня и през далечния шум на някой закъснял фиакър, който трополеше по булевардите.

Когато умря майка й, тя плака много през първите дни. Поръча да сложат в рамка косите на покойната и в едно писмо, изпратено в Берто, пълно с тъжни размишления върху живота, молеше да я заровят по-късно в същия гроб. Добрият човечец помисли, че е болна и дойде да я види. В душата си Ема беше доволна, че така изведнъж се е извисила до този рядък за безрадостните съществования идеал, до който посредствените сърца не стигат никога. Така тя се изоставяше да я носят ламартиновските криволици, слушаше арфите по езерата, всички песни на умиращи лебеди, падането на листата, пречистите деви, които се възнасят на небето, и гласа на вечния, който говореше в долините. Това й омръзна, но не искаше да го признае, продължи по навик, после от суета, докато най-сетне бе изненадана, че се чувства успокоена и че в сърцето й няма тъга, както на челото й — бръчки.

Добрите калугерки, които бяха повярвали в посветяването й на религията, забелязаха с голямо учудване, че госпожица Руо сякаш започна да се изплъзва от техните грижи. Наистина те толкова я бяха отрупали с черковни служби, дни на благочестиво съсредоточение, деветдневни молитви, проповеди, тъй усърдно бяха й проповядвали за почитта, дължима на светците и мъчениците, бяха й дали толкова добри съвети за смиряване на тялото и спасение на душата, че тя стори същото, каквото правят конете, когато ги теглят за юздата: изведнъж се спря и юздата изхвръкна от зъбите й. Тоя дух, останал положителен сред възторзите си, който бе обичал църквата заради цветята й, музиката заради думите на романсите, а литературата — заради страстните й вълнения, се бунтуваше пред тайните на вярата и се дразнеше още повече от дисциплината, тъй противна на нейната природа. Когато баща й я взе от пансиона, там не съжалиха за нейното заминаване. Игуменката смяташе дори, че Ема напоследък бе станала не много почтителна към общежитието.

Когато се върна в къщи, на нея изпърво й бе приятно да заповядва на прислугата, но скоро селският живот й стана противен и тя почна да съжалява за своя манастир. Когато Шарл дойде за първи път в Берто, тя се смяташе за много разочарована, мислеше, че няма вече какво да научи, че нищо вече не бива да почувства.

Ала тревогата на едно ново състояние или може би възбудата, причинена от присъствието на мъж, стигаше да я накарат да помисли, че най-сетне притежава оная чудна страст, която досега като голяма птица с розови пера бе зареяна сред великолепието на поетичните небеса; а сега не можеше да си представи, че тоя покой, в който живееше, е щастието, за което бе мечтала.