Гюстав Флобер
Мадам Бовари (17)

VIII

И наистина тоя прочут събор дойде! Още от заранта на тържеството всички жители разговаряха пред портите си за приготовленията; фасадата на кметството беше украсена с гирлянди от бръшлян; в една ливада бе издигната палатка за празненството, а сред площада, пред църквата, нещо като старинно оръдие трябваше да възвести пристигането на господин префекта и оповестяването имената на наградените земеделци. Националната гвардия от Бюши (в Йонвил нямаше национална гвардия) пристигна, за да се присъедини към пожарникарите, капитан на които беше Бине. Тоя ден той беше с яка, по-висока от обикновената, и стегнат в мундира, неговият бюст беше толкова изпънат и неподвижен, сякаш цялата му жизнена енергия беше слязла в краката, които с едно само движение се вдигаха ритмично и с отсечена стъпка. Тъй като между бирника и полковника съществуваше съперничество, всеки от тях, за да покаже дарбите си, караше командата си да марширува отделно. Виждаха се да минават и се връщат последователно ту червените еполети, ту черните нагръдници. Това нямаше край и непрекъснато почваше отново! Никога не бе имало такъв блясък. Още в навечерието мнозина граждани бяха измили къщите си; трицветни знамена висяха от отворените прозорци; всички кръчми бяха пълни; и поради хубавото време колосаните женски шапчици, златните кръстове и цветните шалчета изглеждаха по-бели от сняг, блестяха на ясното слънце и с разпокъсаната си пъстрота подчертаваха мрачното еднообразие на рединготите и на сините блузи. Слизайки от конете, чифликчийките от околностите махваха голямата карфица, която стягаше полата им, запретната около тялото, за да не се изцапа, а съпрузите им, за да запазят шапките си, слагаха върху тях носните си кърпи.

Навалицата се стичаше в широката улица от двата края на градчето. Тя се преливаше от уличките, алеите, къщите и от време на време се чуваше как чукчетата на портите тропват подир жителките с плетени ръкавици, които излизаха да погледат празненството. Най-голям възторг будеха двете дъсчени пирамиди с лампиони отстрани на естрадата, дето щяха да бъдат властите; освен това срещу четирите колони на кметството имаше четири върлини, на всяка от които бе закачено знаме от зеленикав плат с надписи от златни букви. На едното се четеше: „Търговия“, на другото: „Земеделие“, на третото: „Индустрия“, а на четвъртото: „Изкуства“.

Ала ликуването, което озаряваше всички лица, сякаш помрачаваше стопанката на странноприемницата г-жа Льофрансоа. Изправена върху стъпалата на готварницата, тя мърмореше тихичко:

— Каква глупост! Каква глупост е тая тяхна палатка! Да не мислят, че префектът ще се чувства добре, ако обядва в палатка като палячо? И с тая празна работа те казват, че се грижат за доброто на страната! Тогава нямаше защо да викат някакъв си просташки готвач от Ньошател! И за кого? За говедари и голтаци!…

Мина аптекарят. Той беше в черен фрак, с нанкинови панталони, касторени обувки и като никога с шапка — нисък цилиндър.

— Ваш покорен слуга! — каза той. — Извинете, бързам.

А тъй като дебелата вдовица го запита де отива, той отвърна:

— Вижда ви се смешно, нали? Аз, който винаги стоя затворен в лабораторията си, както плъхът от приказките в сиренето.

— Какво сирене? — попита стопанката на странноприемницата.

— Не, нищо, нищо! — отвърна Оме. — Исках само да ви обясня, госпожа Льофрансоа, че обикновено стоя затворен у дома си. Но днес поради обстоятелствата трябва да…

— А, вие отивате там? — каза тя с израз на презрение.

— Да, отивам там — отвърна учуденият аптекар. — Нали съм член на съвещателната комисия?

Стрина Льофрансоа го гледа няколко минути и най-после отговори с усмивка:

— То е друго нещо! Но какво общо имате вие със земеделието? Нима разбирате нещо?

— Щом съм аптекар, сиреч химик, естествено разбирам. А тъй като химията има за предмет изучаването на взаимното и молекулно действие на всички природни тела, то и земеделието влиза в нейната област. И наистина съставът на тора, ферментацията на течностите, анализата на газовете и влиянието на гниенето, питам ви, мигар това не е чисто и просто химия?

Стопанката на странноприемницата не отговори нищо. Оме продължи:

— Мислите ли, че за да бъдеш агроном, е необходимо да си орал сам земята или да си отглеждал домашни птици? По-скоро трябва да знаеш състава на веществата, за които става дума, геологическите слоеве, атмосферните влияния, качеството на почвите, на минералите, на водите, плътността на разните тела и тяхната капилярност! И какво ли не още! И трябва да владееш основно всички начала на хигиената, за да ръководиш и критикуваш строежа на сградите, режима на домашните животни, храненето на слугите! Освен това, госпожа Льофрансоа, трябва да знаеш ботаника; да можеш да разпознаваш растенията. Разбирате ли? Кои са лечебни и кои вредни, кои са непроизводителни и кои хранителни, добре ли е да ги изтръгнеш от едно място и да ги присадиш на друго, да разпространяваш едни, да унищожаваш други; с една дума, трябва да бъдеш в течение на науката, като четеш брошурите и бюлетините, да бъдеш винаги нащрек, за да посочваш подобренията…

Кръчмарката не сваляше очи от „Френското кафене“, а аптекарят продължи:

— Дай боже нашите земеделци да бъдат химици или поне да се вслушват повече в съветите на науката! Ето, аз написах неотдавна едно дебело книжле, едно изложение с повече от седемдесет и две страници, озаглавено: „За сидъра, за производството и действието му заедно с няколко размишления по тоя въпрос“, което изпратих на агрономическото дружество в Руан; то дори ми донесе честта да бъда избран за член на това дружество, секция земеделие, отдел плодни растения. И ако моят труд беше обнародван…

Но аптекарят спря, защото г-жа Льофрансоа му се видя много заета с нещо.

— Погледнете ги! — каза тя. — Нищо не проумяват! Такава просташка гостилница!

И като вдигна рамене, от което брънките на плетената й рокля се разтегнаха на гърдите, тя посочи с две ръце кръчмата на своя съперник, от която сега се чуваха песни.

— Впрочем той няма да изтрае дълго време — добави тя. — До една седмица всичко ще бъде свършено.

Оме се стъписа от смайване. Тя слезе няколко стъпала и почна да му говори на ухото:

— Как? Мигар не знаете? Тая седмица ще му наложат запор. Льорьо го изкарва на продан. Той го съсипа с полици.

— Каква ужасна катастрофа! — провикна се аптекарят, който винаги намираше подходящи изрази за всички възможни обстоятелства.

И гостилничарката почна да му разправя историята, която знаеше от Теодор, слугата на г. Гийомен, и макар че мразеше Телие, тя осъждаше Льорьо. Той беше съблазнител, подлизурко.

— А, вижте, ето го пред халите — каза тя. — Той поздравява госпожа Бовари, която е със зелена шапка. Тя дори върви под ръка с господин Буланже.

— Госпожа Бовари! — рече Оме. — Бързам да й поднеса почитанията си. Може би ще й бъде приятно да получи едно място при оградата, под галерията.

И без да слуша стрина Льофрансоа, която го викаше да му разправи всичко по-надълго, аптекарят се отдалечи бързо, с усмивка на уста и с твърда стъпка, като поздравяваше надясно и наляво и като изпълваше голямо пространство с дългите поли на фрака си, които се развяваха зад него.

Родолф го съгледа отдалеч и ускори крачки; но госпожа Бовари се запъхтя; той тръгна по-бавно и като се усмихна, каза й с груб тон:

— Исках да избегнем оня дебелак, нали знаете, аптекаря.

Тя го бутна с лакът.

„Какво ли значи това?“ — попита се той и я погледна с крайчеца на окото, продължавайки да върви.

Нейният профил беше толкова спокоен, че нищо не можеше да долови в него. Той се очертаваше цял осветен в овала на шапката с бледи панделки, подобни на листа на тръстика. Очите й с дълги извити ресници гледаха напред и макар и широко отворени, изглеждаха малко свити от скулите поради кръвта, която тупаше леко под тънката й кожа. Носовата преградка бе обагрена в розов цвят. Тя навеждаше глава към рамото си и между устните й се съзираха седефените крайчета на нейните бели зъби.

„Дали не се подиграва с мене?“ — мислеше Родолф.

А тоя жест на Ема беше само предупреждение; защото г. Льорьо ги придружаваше и от време на време, като че за да започне разговор, им се обаждаше:

— Какъв великолепен ден! Всички са навън! Вятърът духа от изток!

Но и госпожа Бовари, и Родолф почти не му отговаряха, макар че при най-малкото тяхно движение той приближаваше, казваше „моля“ и вдигаше ръка към шапката си.

Когато стигнаха до къщата на ковача, Родолф, вместо да продължи пътя до бариерата, изведнъж пое до една пътека и увлече госпожа Бовари със себе си; той извика:

— Довиждане, господин Льорьо! Всичко хубаво!

— Как го отпратихте! — каза тя, смеейки се.

— Защо ще позволяваме на другите да ни досаждат! — продължи той. — И щом днес имам щастието да бъда с вас…

Ема се изчерви. Той не довърши изречението си, а заговори за хубавото време и за удоволствието да се ходи по тревата. Няколко маргаритки бяха поникнали.

— Какви хубави цветчета — каза той, — стигат за гаданията на всички влюбени от околността.

И добави:

— Да откъсна ли? Как мислите?

— Та вие влюбен ли сте? — отвърна тя, като се изкашля.

— Хе, хе, кой знае? — отговори Родолф.

Ливадата почваше да се пълни с хора и жените блъскаха минувачите с големите си чадъри, с кошниците и с децата си. Често трябваше да се отстраниш пред някоя дълга редица селянки, слугини със сини чорапи, с плоски обувки, със сребърни пръстени и които лъхаха на мляко, когато човек минаваше край тях. Те вървяха хванати за ръце и заемаха така цялата дължина на поляната, от редицата на трепетликите до палатката за банкета. Но сега беше моментът за прегледа на добитъка и земеделците един след друг прииждаха в нещо като хиподрум, ограден с дълго въже, вързано за върлини.

Добитъкът беше вече тук, неравно подреден с нееднаквите си задници и с муцуни, обърнати към опъната връв. Задрямвали свине забиваха зурли в земята; телета мучаха; блееха кози; крави, подвили крак, бяха отпуснали кореми на тревата, бавно преживяха и мигаха с тежките си клепки от мушиците, които гъмжаха около тях. Каруцари със запретнати ръкави държаха до оглавниците изправени на задните си нозе жребци, които с широко отворени ноздри цвилеха към кобилите. Самите кобили оставаха спокойни, с проточени глави и увиснали гриви, а техните малки кончета почиваха в сянката им или идеха навремени да сучат; и над дългата вълнообразна линия на всички тия струпани тела вятърът повдигаше като вълна някоя бяла грива или изпъкваха остри рога и глави на тичащи хора. Встрани, вън от оградата, на стотина крачки по-далече стоеше едър бик с намордник и с желязна халка в ноздрите, неподвижен като бронзова статуя. Едно дрипаво дете го държеше с въже.

През това време между двете редици минаваха с тежки стъпки господа, които внимателно разглеждаха всяко животно и после тихо се съвещаваха. Един от тях, който изглеждаше по-важен, записваше нещо, вървейки, в един бележник. Беше председателят на журито г. Дерозрей от Панвий. Щом позна Родолф, той бързо тръгна към него и му каза с любезна усмивка:

— Как, господин Буланже, нима ни напускате?

Родолф го увери, че ще дойде. Но когато председателят си отиде, каза:

— Ей богу, не, няма да отида. Вашето общество е по-приятно от неговото.

И макар и да се присмиваше на събора, за да се движи по-лесно, Родолф показа на жандарма синята си карта и дори понякога се спираше пред някой хубав изложен обект, от който госпожа Бовари никак не се възхищаваше. Той забеляза това и почна да се присмива на дамите от Йонвил, на тоалетите им, после сам се извини за небрежността на своя. В тоя тоалет личеше онова несъответствие между обикновени и изискани неща, в което простакът вижда доказателство за ексцентричен живот, безредие на чувствата, тиранията на изкуството и винаги известно презрение към обществените условности — нещо, което го съблазнява или вбесява.

Така в отвора на жилетката, която беше от сив плат, батистената му риза с надиплени ръкавели се издуваше от вятъра, а панталоните на широки ивици оставяха да се виждат при глезените жълтите му платнени обуща, украсени с лакирана кожа. Те бяха толкова лъскави, че тревата се отразяваше в тях. Мушнал едната си ръка в джоба на жилетката, кривнал настрани сламената си шапка, той тъпчеше с тия обуща конския тор.

— Но — добави той — когато човек живее на село…

— Всичко е напразно — каза Ема.

— Вярно е! — отвърна Родолф. — Като помисли човек, че ни един от тия хорица не е способен да разбере дори кройката на един фрак!

И те заприказваха за провинциалната ограниченост, как тя задушава живота, за илюзиите, които изчезват в нея.

— И ето — каза Родолф, — аз затъвам в тъга…

— Вие? — рече тя учудено. — Но аз мислех, че сте много весел!

— Е, да, наглед, защото пред хората умея да си слагам маска на шегобиец; но колко пъти при гледката на гробище, осветено от луната, съм се питал дали не ще е по-добре да отида при ония, които спят там…

— О, ами вашите приятели? — каза тя. — Вие не мислите за тях.

— Приятелите ли? Че кои? Имам ли приятели? Кой се безпокои за мене?

И при последните думи той подсвирна някак с устни.

Но те бяха принудени да се отстранят един от друг поради грамадата столове, които някой носеше зад тях. Той беше така претоварен, че личаха само върховете на дървените му обувки и краищата на двете му опънати и разтворени ръце. Беше гробарят Лестибудоа. Надарен с въображение за всичко, което засягаше интересите му, той бе открил, че ще може да спечели от събора; и идеята му излезе сполучлива, защото той не знаеше вече кого по-напред да слуша… Наистина на селяните им беше горещо и те се караха за тия столове, сламата на които лъхаше на тамян, и с известно благоговение се опираха върху широките им облегала, окапани с восъка на свещите.

Госпожа Бовари отново хвана Родолф под ръка; той продължи, като че говореше сам на себе си:

— Да! Толкова неща ми липсват! Винаги сам. Ах, да имах някаква цел в живота, да бях срещнал нечия привързаност, да бях намерил някого… О, как бих изразходвал всичката енергия, която мога да имам, бих преодолял всичко, бих сломил всичко!

— Струва ми се все пак — каза Ема, — че вие съвсем не сте за оплакване.

— Ах, тъй ли мислите? — отвърна Родолф.

— Защото в края на краищата… — поде тя — вие сте свободен.

Тя се подвоуми:

— Богат.

— Не се подигравайте с мене — отговори той.

И тъкмо когато тя почна да се кълне, че не се подиграва, гръмна оръдеен изстрел; веднага всички безредно хукнаха към градчето.

Тревогата излезе фалшива. Господин префектът не беше дошъл; и членовете на журито се намираха в голямо смущение, не знаейки дали да почват заседанието, или да чакат още.

Най-сетне в дъното на площада се появи голямо наемно ландо, теглено от два мършави коня, които един кочияш с бяла шапка шибаше с все сила. Бине едва можа да извика: „В оръжие!“ и полковникът да го последва. Отърчаха към сложените в пирамида пушки. Бързаха. Някои забравиха яките си. Но каляската на префекта като че беше отгатнала това смущение и двете запрегнати кранти, клатейки се под верижката на поводите, пристигнаха в ситен тръс пред колонадата на кметството тъкмо когато националната гвардия и пожарникарите, удряйки крак, се разгъваха под биенето на барабана.

— На място! — извика Бине.

— Стой! — извика полковникът. — Равнение наляво!

И след като взеха за почест, при което раздрънканите халки зазвъняха продължително като меден казан, който се търкаля по стълба, всички пушки бяха спуснати при нозе.

Тогава от каляската слезе господин в къс фрак със сребърна бродерия, с плешиво чело, с китка коси на тила, с мътноблед цвят на лицето и с най-добродушен израз. Очите му, много големи и покрити с дебели клепачи, полупримижаваха, за да видят множеството, като в същото време той вдигаше нос и изкриви в усмивка хлътналата си уста. Той позна кмета по ешарпа му и му съобщи, че г. префектът нямал възможност да дойде. Той самият бил съветник в префектурата; сетне добави няколко извинения. Тюваш му отговори с любезности, а съветникът призна, че е смутен. И те останаха така един срещу друг, а челата им почти се докосваха; заобикаляха ги членовете на журито, общинските съветници, първенците, националната гвардия и тълпата. Притискайки до гърдите си малката черна триъгълна шапка, г. съветникът повтори поздравите си, а Тюваш, приведен като дъга, също се усмихваше, заекваше, търсеше думите си и говореше за своята привързаност към монархията и за честта, която беше направена на Йонвил.

Иполит, слугата от странноприемницата, дойде да поеме от кочияша конете и куцайки с изкривения си крак, ги откара в двора на „Златен лъв“, гдето много селяни се струпаха да разглеждат колата. Барабанът биеше, оръдието гръмна и господата един по един се качиха на естрадата, за да седнат на червените плюшени креела, дадени в заем от госпожа Тюваш.

Всички тия хора си приличаха. Техните отпуснати руси лица, малко загорели от слънцето, имаха цвета на сладък сидър, а пухкавите им бакенбарди изскачаха от високите корави яки, крепени от бели, хубаво вързани вратовръзки. Всички жилетки бяха от кадифе, с ревери; всички часовници — с дълги панделки, на края на които имаше по един яйцевиден печат от червеникав ахат. И всеки бе сложил двете си ръце на двете бедра, като оправяше грижливо гънката на панталона, неизтърканият плат на който беше по-лъскав от кожата на ботушите.

Дамите от обществото стояха отзад в преддверието между колоните, а общата тълпа беше насреща — прави или седнали на столове. Защото Лестибудоа бе донесъл тук всички столове, които бе настанил по-рано в ливадата, и освен това всяка минута тичаше за други от църквата, и неговата търговия причиняваше такава блъсканица, че мъчно можеше да се стигне до стълбичката на естрадата.

— Според мен — каза г. Льорьо (обръщайки се към аптекаря, който минаваше край него, за да заеме мястото си) — тук трябваше да се издигнат две венециански мачти, като се прибавеше нещо малко строго и богато като новост, и гледката щеше да бъде много хубава.

— Разбира се — отговори г. Оме. — Но какво да се прави, кметът взе всичко в свои ръце. Тоя клет Тюваш няма голям вкус и дори е съвсем лишен от онова, което се нарича художествено чувство.

През това време Родолф се бе изкачил с госпожа Бовари на първия етаж на кметството в „Съвещателната зала“ и понеже тя беше празна, той заяви, че тук ще могат спокойно да се наслаждават на зрелището. Той взе три табуретки, наредени около овалната маса под бюста на монарха, сложи ги до единия от прозорците и двамата седнаха един до друг.

На естрадата се забеляза размърдване, продължителни шушукания, преговори. Най-сетне г. съветникът се изправи. Знаеха, че се казва Лийовен, и името му се повтаряше от уста на уста в тълпата. След като прегледа няколко листчета и ги нагоди така, че да може да ги вижда по-добре, той започна:

— „Господа, нека ми бъде позволено първо (преди да ви занимая с предмета на днешното събрание и това мое чувство, уверен съм, ще бъде споделено от всички ви), нека ми бъде позволено, казвам, да отдам справедливост на върховната власт, на правителството, на монарха, господа, на нашия владетел, на тоя любим крал, за когото никой клон на общото или частно благо не е чужд и който управлява едновременно с такава твърда и такава мъдра ръка колесницата на държавата, сред непрестанните опасности на бурното море, знаейки обаче да наложи зачитането на мира, както и на войната, на индустрията, на търговията, на земеделието и на изкуствата.“

— Би трябвало да се дръпна малко назад — каза Родолф.

— Защо? — попита Ема.

Но в тоя миг гласът на съветника се издигна до необикновено висок тон. Той декламираше:

— „Мина вече времето, господа, когато гражданските раздори окървавяваха нашите обществени площади, когато собственикът, търговецът, дори работникът, заспивайки вечер мирен сън, трепереха, че могат да бъдат събудени неочаквано от тревожните камбани, когато най-разрушителните начала дръзко подравяха основите…“

— Защото могат да ме видят отдолу — поде Родолф. — После ще трябва две седмици да се извинявам и каквото лошо име имам…

— О, вие сам се клеветите — каза Ема.

— Не, не, отвратително е, кълна ви се.

— „Но, господа — продължи съветникът, — ако, отблъсквайки от спомена си тия мрачни картини, обърна очи към днешното състояние на нашето хубаво отечество, какво виждам? Навсякъде цъфтят търговията и изкуствата; навсякъде — нови съобщителни пътища като нови артерии в тялото на държавата създават нови връзки; нашите големи производителни центрове са подновили дейността си; религията, по-закрепнала, се усмихва на всички сърца; нашите пристанища са пълни, доверието се възражда и Франция най-после си отдъхва!…“

— Ала — добави Родолф — от гледище на обществото те може би имат право.

— Как така? — запита тя.

— Ами как! — каза той. — Нима не знаете, че има души, които непрестанно се терзаят? Тям са потребни последователно мечтания и действия, най-чисти страсти, най-бесни наслади и затова се хвърлят във всички възможни фантазии, в безумия.

Тогава тя го погледна така, както се гледа пътник, който е минал през необикновени страни, и поде:

— Ние, клетите жени, нямаме дори това развлечение.

— Тъжно развлечение, защото в него няма щастие.

— Но мигар щастието може да се намери? — попита тя.

— Да, някой ден го срещаме — отговори той.

— „И вие разбрахте това — казваше съветникът. — Вие, земеделци и полски работници, вие, мирни пионери на чисто цивилизаторско дело, вие, хора на прогреса, хора на нравствеността, вие разбрахте, казвам, че политическите бури са наистина по-опасни от атмосферните сътресения…“

— Някой ден го срещаме — повтори Родолф, — някой ден неочаквано, когато вече сме се отчаяли. Тогава кръгозорът се разкрива и сякаш някакъв глас извиква: „Ето го!“ И човек изпитва необходимостта да изповяда на това лице живота си, да му даде всичко, да му пожертва всичко! Те не се обясняват, те се отгатват. Те са се виждали в сънищата си. (И той я гледаше.) Най-после това съкровище, което толкова сте търсили, е тук, пред вас; то свети, то искри. Но вие още се съмнявате, още не се решавате да му вярвате; вие оставате ослепени от него като човек, който излиза от мрак на светлина.

И довършвайки тази фраза, Родолф придружи с жестове думите си. Той прекара ръка по лицето си като човек, който загубва свяст; после я отпусна върху ръката на Ема. Тя дръпна своята. Но съветникът все още четеше:

— „И кой би се учудил от това, господа? Само оня, който е толкова сляп, толкова затънал (не се боя да го кажа), толкова затънал в предразсъдъците на един друг век, че да не може още да разбере духа на земеделското население. Де ще намерим наистина повече патриотизъм, отколкото в селата, повече преданост на общото дело, с една дума, повече разум? И аз не говоря тук, господа, за оня повърхностен разум, празно украшение на бездейните умове, но за дълбокия и умерен разум, който над всичко друго се стреми да преследва полезни цели, като допринася по тоя начин за благото на всеки поотделно, за общото подобрение и за закрепването на държавата, плод на зачитане законите и на изпълняване задълженията…“

— Аха, пак! — каза Родолф. — Все задължения, тия думи ме съсипват! Тоя куп стари глупци във вълнени жилетки и лицемерно набожни жени с грейки и броеници непрекъснато пеят в ушите ни: „Дългът! Дългът!“ Но, дявол да го вземе, наш дълг е да чувстваме великото, да скъпим хубавото, а не да приемаме всички условности на обществото заедно с безчестията, които то ни налага.

— Да, но… Да, но… — забеляза госпожа Бовари.

— Не! Защо да декламираме против страстите? Не са ли те едничкото хубаво нещо, което съществува на земята, изворът на героизма, на въодушевлението, на поезията, на музиката, на изкуството, е една дума, на всичко?

— Но все пак трябва — каза Ема — да следваме донякъде мнението на обществото и да се подчиняваме на неговия морал.

— Да, ала то има два морала! — отвърна той. — Малкият, условният, човешкият, който постоянно се мени и който крещи толкова силно, който мърда долу по самата земя като това сборище от глупци, което виждате. А другият, вечният — той е цял около и над нас като местността, която ни обкръжава, и като синьото небе, което ни озарява.

Господин Лийовен току-що бе избърсал уста с носната си кърпичка. Той поде:

— „И какво още е потребно, господа, за да ви доказвам сега ползата от земеделието? Та кой се грижи да задоволи нашите нужди? Кой доставя необходимото за нашето съществуване? Не е ли земеделецът? Земеделецът, господа, който, засявайки с трудолюбива ръка плодоносните бразди на нивите, произвежда житото, което, стрито и направено на прах с помощта на изкусни апарати, излиза от тях под името брашно и оттук, пренесено в градовете, веднага се дава на хлебаря, който прави от него храна както за бедния, така и за богатия. Не е ли пак земеделецът, който отглежда за нашето облекло многобройните си стада в пасищата? Защото, как бихме се обличали, защото, как бихме се хранили без земеделеца? И нима, господа, е необходимо да отиваме толкова далеч, за да търсим примери? Кой не е размислял често за всичката полза, която извличаме от това скромно животно, украшение на нашите кокошарници, което дава извънредно мека възглавница за нашите легла, сочното си месо и яйца за нашата трапеза? Но ако трябва да изброяваме едно по едно разните произведения, с които добре обработената земя отрупва като щедра майка децата си, аз не бих свършил. Тук — лозе; там — ябълкови дървета за сидър; тук — рапица; оттатък — сирена; и ленът, господа, да не забравяме лена, който през последните години значително се е увеличил и към който ще призова по-специално вашето внимание.“

Но нямаше нужда да го призовава, защото всички от множеството бяха отворили уста, като че да изпият думите му. До него Тюваш слушаше с широко отворена уста; г. Дерозрей от време на време леко притваряше клепки; а по-отвъд аптекарят със сина си Наполеон между нозете свиваше ръка към ухото си, за да не изтърве нито една сричка. Останалите членове на журито клатеха бавно бради над жилетките си в знак на одобрение. Под естрадата пожарникарите почиваха, отпуснати върху щиковете си; а Бине продължаваше да стои неподвижно, с издаден навън лакът и с вдигнат нагоре връх на сабята си. Той може би чуваше, но не можеше да види нищо, защото козирката на каската слизаше чак до носа му. Помощникът му, по-малкият син на г. Тюваш, беше го надминал; защото носеше грамадна каска, която се клатушкаше на главата му и от която се подаваше крайчецът на басмената му кърпа. И свръх всичко той се усмихваше нежно, по детски, и малкото му бледо лице, по което лъщяха капки, изразяваше наслада, умора и сънливост.

Площадът, че дори и къщите бяха препълнени с народ. По всички прозорци се бяха облакътили хора, други стояха прави по вратите, а Жюстен, пред витрината на аптекаря, като че цял бе потънал в съзерцание на онова, което гледаше. Макар да бе тихо, гласът на г. Лийовен се губеше във въздуха. До хората стигаха откъслеци от фрази, пресичани тук-там от шума на столовете в тълпата; после изведнъж се чуваше, идещо някъде отзад, продължително мучене на някой вол или блеене на агнета, които се обаждаха едно на друго от ъглите на улиците. Наистина говедарите и овчарите бяха докарали животните си чак тук и от време на време те ревяха, като в същото време придръпваха с езика си някое стръкче трева, което се бе залепило на муцуната им.

Родолф се беше доближил до Ема и й каза тихо и бързо:

— Нима това съзаклятие на обществото не ви възмущава? Има ли поне едно чувство, което да не се осъжда от него? Най-благородните инстинкти, най-чистите симпатии са преследвани, клеветени и когато най-после две души се срещнат, всичко е организирано така, че да не могат да се съединят. И все пак те ще се опитват, ще разперят крила, ще се зоват една друга. О, все едно, рано или късно, след шест месеца или след десет години, те ще се съединят, ще се обикнат, защото съдбовността иска това и защото те са родени една за друга!

Сега ръцете му бяха скръстени на коленете и дигнал лице към Ема, той я гледаше отблизо втренчено. Тя различаваше в очите му малки златни лъчи, които светеха около черните зеници, и дори усещаше мириса на помадата, от която косата му лъщеше. Тогаз някакво отмаляване я обзе, спомни си оня виконт, с когото бе танцувала валс във Вобиесар и чиято брада издъхваше като тая коса мириса на ванилия и лимон; и несъзнателно тя полузатвори клепки, за да може по-добре да го вдъхва. Но като мръдна, за да се изправи на стола си, далеч, съвсем в края на кръгозора, съзря стария дилижанс „Лястовицата“, който бавно слизаше откъм Льо, влачейки след себе си като къдраво перо дълъг облак прах. Със същата тая жълта кола Леон толкова често се бе връщал при нея; и по същия този път той си бе заминал завинаги! Стори й се, че го вижда отсреща, на неговия прозорец, после всичко се размеси, минаха облаци; стори й се, че тя още се върти във валса в ръцете на виконта под светлината на полилеите и че Леон не е далеч, че ще дойде… А в същото време продължаваше да усеща главата на Родолф до себе си. Сладостта на това усещане се вмъкваше в някогашните й желания и като зрънца пясък, понесени от вятъра, те се въртяха в нежния облак от благоухание, който обгръщаше душата й. На няколко пъти тя широко разтваряше ноздрите си, за да вдиша свежестта на бръшляна около корнизите. Свали ръкавиците си, избърса ръце; после почна да си вее с носната кърпичка и през туптенето на слепите си очи чуваше мълвежа на тълпата и гласа на съветника, който четеше фразите си като молитва.

Той казваше:

— „Продължавайте! Бъдете настойчиви! Не слушайте нито внушенията на рутината, нито прибързаните съвети на смелия емпиризъм! Полагайте усилия преди всичко за подобряване на почвата, за доброто наторяване, за развитието на конските, говеждите, овчите и свинските породи. Нека тия събори бъдат за вас мирни арени, гдето онзи, който излиза от тях като победител, ще протегне ръка на победения и ще се побратимява с него с надеждата за по-добър успех! А вие, почтени служители, скромни ратаи, чийто тежък труд никое правителство до днес не е зачело, елате да получите наградите за мълчаливите си добродетели и бъдете уверени, че отсега нататък държавата е насочила очите си към вас, че тя ще уважи справедливите ви искания и ще облекчи, доколкото зависи от нея, товара на вашите тежки жертви!…“

След това г. Лийовен седна; г. Дерозрей стана и започна друга реч. Неговото слово не бе може би толкова цветисто както речта на съветника, но се отличаваше с по-положителен характер на стила, т.е. с по-специални познания и по-високи съображения. Затова похвалите към правителството заемаха в него по-малко място, а повече религията и земеделието. Тая реч изтъкваше връзката между едното и другото и как те винаги са сътрудничили на цивилизацията. Родолф приказваше с госпожа Бовари за мечти, за предчувствия, за магнетизъм. Връщайки се към люлката на обществата, ораторът рисуваше ония диви времена, когато хората са се хранили с жълъди и са живели вдън горите. После те изоставили животинските кожи, облекли се в плат, изорали бразди, насадили лозя. Дали е било за добро и не е ли имало в това откритие повече неудобства, отколкото изгоди? Господин Дерозрей си задаваше сам този въпрос. От магнетизма Родолф постепенно мина към родството на душите и докато г. председателят споменаваше за Цинцинат и неговия плуг, за Диоклетиан, който сеел зеле, и за китайските императори, които започвали годината със засяване, младият човек обясняваше на младата жена, че това неотразимо привличане води началото си от някое предишно съществуване.

— Ето на, ние — казваше той — защо се запознахме? Коя случайност пожела това? То е, защото несъмнено през отдалечението нашите особени склонности са ни тласкали един към друг като две реки, които текат, за да се слеят.

И той хвана ръката й; тя не я отдръпна.

— „За добра обща земеделска работа!“ — извика председателят.

— Неотдавна например, когато дойдох у вас…

— „На господин Бизе от Кенкампоа.“

— Знаех ли, че ще ви придружа?

— „Седемдесет франка!“

— Сто пъти исках да се отделя, а вървях с вас, останах.

— „Торове.“

— Както ще остана довечера, утре, другиден, през целия си живот!

— „На господин Бизе от Кенкампоа.“

— Защото никога не съм срещал в обществото някого с толкова съвършен чар.

— „На господин Бен от Живри-Сен-Мартен!“

— И аз ще запазя спомен за вас.

— „За мериносов овен…“

— Но вие ще ме забравите, аз ще отмина като сянка.

— „На господин Бело от Нотр-Дам…“

— О, нали ще остана мъничко във вашите мисли, във вашия живот?

— „Свинска порода, равни награди: на господа Лерис Кюламбур шестдесет франка!“

Родолф стискаше нейната ръка, усещаше, че е съвсем гореща и че трепери като хваната гургулица, която се опитваше да хвръкне отново; но дали защото искаше да я дръпне, или защото отговори на това стискане, тя мръдна пръстите си; той викна:

— О, благодаря! Вие не ме отблъсвате! Вие сте добра! Вие разбирате, че съм ваш! Позволете да ви гледам, да ви съзерцавам!

Вятърът, който нахлу през прозореца, набръчка покривката на масата, а долу по площада всички големи шапчици на селянките се повдигаха като крила на бели пеперуди, които се размърдват.

— „Употреба на кюспе от маслодайни семена“ — продължаваше председателят.

Той бързаше:

— „Фламандски тор, отглеждане на лен, отводняване, дългосрочни договори за наем, ратайски труд.“

Родолф вече не говореше. Те се гледаха. Пресъхналите им устни тръпнеха от върховно желание; и пръстите им отпаднало, без усилие се сплетоха.

— „Катрин-Никес-Елизабет Льору от Састола-Гериер за петдесет и четири годишна служба в един и същ чифлик сребърен медал, награда двадесет и пет франка!“

— Де е Катрин Льору? — повтори съветникът.

Тя не се показваше и се чуха гласове, които шепнеха:

— Върви де!

— Не.

— Наляво!

— Не се бой!

— Ах, колко е глупава!

— Но най-сетне тук ли е тя? — извика Тюваш.

— Да!… Ето я!

— Нека приближи де!

Тогава на естрадата излезе дребна стара жена, която се държеше боязливо и сякаш се бе свила в своето облекло. На нозете си имаше груби дървени обувки, а около кръста — голяма синя престилка. Слабото й лице, обградено от шапчица без ръб, беше по-набръчкано от повехнала ябълка-ренета, а ръкавите на червената й блуза покриваха две дълги ръце с възлести стави. Прахът от хамбарите, содата от прането и мазнотиите от вълната така ги бяха покрили с кора, напукали и втвърдили, че изглеждаха мръсни, макар да бяха измити с чиста вода; от това, че постоянно бяха работили, те стояха полуотворени, сякаш сами свидетелстваха за толкова изтърпени страдания. В израза на лицето й имаше някаква монашеска строгост. Никаква тъга или разнеженост не смекчаваше тоя безцветен поглед. От общуването си с животните тя бе усвоила тяхната мълчаливост и спокойствие. За пръв път се виждаше сред такова многобройно общество. И вътрешно уплашена от знамената, барабаните, от господата във фракове и от почетния кръст на съветника, тя стоеше съвсем неподвижна, не знаейки да излезе ли напред, или да избяга, както и защо тълпата я натиска и защо членовете на журито й се усмихват. Тъй бе застанало пред тия цъфтящи буржоа това половинвековно робуване.

— Елате по-близо, уважаема Катрин-Никес-Елизабет Льору! — каза господин съветникът, който бе взел от председателя списъка на наградените.

И поглеждайки ту листа хартия, ту старата жена, той повтаряше с бащински тон:

— Елате по-близо, елате по-близо!

— Глуха ли сте? — каза Тюваш, като скочи от креслото си.

И закрещя на ухото й:

— Петдесет и четири годишна служба! Сребърен медал! Двадесет и пет франка! Това е за вас.

Сетне, когато получи медала, тя го погледна. Тогава по лицето й се разля блажена усмивка и като си отиваше, чуха я как промълви:

— Ще го дам на нашия кюре, за да ми чете молитви.

— Какъв фанатизъм! — провикна се аптекарят, като се наведе към нотариуса.

Заседанието бе свършено; тълпата се пръсна; и сега, след като речите бяха прочетени, всеки заемаше отново мястото според положението си и всичко се връщаше в обикновеното си корито: господарите нагрубяваха ратаите, а те биеха говедата — тия равнодушни триумфатори, които се връщаха в оборите си със зелени венци между рогата.

През това време националните гвардейци се бяха качили на първия етаж на кметството с набучени на щиковете хлебчета, а дружинният барабанчик носеше кошница с бутилки. Госпожа Бовари хвана Родолф под ръка; той я заведе до къщи; те се разделиха пред тяхната врата; после той се поразходи сам из полето, докато дойде време за банкета.

Угощението беше продължително, шумно, лошо уредено; хората бяха толкова натясно, че едва можеха да мръднат лакти, а тесните дъски, които служеха за пейки, щяха да се счупят от тежестта на сътрапезниците. Ядяха здравата. Всеки гледаше да получи всичко, което му се падаше за вноската. По всички чела течеше пот; и над масата между окачените лампи плуваше белезникава пара като мъглица над река в есенно утро. Родолф, облегнал гръб от платнището на палатката, така се бе замислил за Ема, че не чуваше нищо. Зад него слугите трупаха по тревата нечистите чинии, съседите му го заговорваха, той не им отговаряше; пълнеха чашата му, а някаква тишина застилаше мислите му, макар че глъчката растеше. Той мечтаеше за онова, което тя бе казала, и за формата на устните й; като в магическо огледало нейното лице сияеше върху металическите плочки по войнишките фуражки; гънките на роклята й се спускаха покрай стените и в перспективата на бъдещето се редяха несвършващи дни на любов.

Вечерта през време на бенгалския огън той пак я видя; но тя беше с мъжа си, с госпожа Оме и с аптекаря, който много се безпокоеше поради опасността от паднали някъде ракети и постоянно оставяше компанията, за да дава съвети на Бине.

Пиротехническите неща, пратени на адреса на господин Тюваш, от прекомерна предпазливост бяха поставени в неговия зимник; затова овлажнелият барут не се възпламеняваше и главният номер, който трябваше да изобразява дракон, захапал опашката си, напълно пропадна. От време на време излиташе някоя жалка римска свещ; тогава зяпналата тълпа надаваше вик, в който се смесваха писъците на жените, гъделичкани в тъмното. Ема беше мълчалива и се притискаше леко към рамото на Шарл; сетне с дигната брадичка следеше в черното небе светещите бразди на ракетите. Родолф я съзерцаваше под светлината на запалените лампиони. Постепенно те угаснаха, запалиха се звездите. Поръсиха няколко капки дъжд. Тя върза шалче на непокритата си глава.

В тоя миг колата на съветника излезе от странноприемницата. Кочияшът, който беше пиян, изведнъж заспа; и отдалеч над кожения покрив се виждаше как едрото му тяло се клати ту вдясно, ту вляво между двата фенера според люлеенето на пружините.

— Наистина — каза аптекарят — би трябвало да се вземат строги мерки против пиянството! Аз бях казал, че всяка седмица трябва да се вписват ad hoc^[1] върху специално табло на вратата на кметството имената на всички, които са се тровили през седмицата с алкохол. Освен това от гледище на статистиката бихме имали нещо като явен летопис, с който при нужда бихме… Но извинете.

И той се затече пак при капитана.

Капитанът се връщаше в къщи. Той отиваше при струга си.

— Не би било зле може би — каза му Оме — да изпратите някого от вашите хора или да отидете и вие сам…

— Оставете ме най-сетне на мира — отговори бирникът, — няма нищо!

— Успокойте се — каза аптекарят, когато се върна при приятелите си. — Бине ме увери, че са взети мерки. Ни едно огнено езиче няма да падне. Помпите са пълни. Да вървим да спим.

— Наистина имам нужда от сън — отвърна госпожа Оме, която здравата се прозяваше. — Но все пак тоя празничен ден беше много хубав!

Родолф повтори с тих глас и с нежен поглед:

— О, да, много хубав!

И като се сбогуваха, всеки си тръгна.

Два дена по-късно „Руански фенер“ помести голяма статия за събора. Още на другия ден Оме я написа с голямо вдъхновение.

„За какво бяха тия украшения, тия цветя, тия гирлянди? За къде бързаше тая тълпа като вълни от побесняло море под пороя на тропическото слънце, което изливаше горещината си върху нашите угари?“

По-нататък той говореше за положението на селяните. Наистина правителството правело много неща за тях, но това не стигало. „Смелост! — викаше той. — Необходими са хиляди реформи, нека ги извършим.“ После, описвайки пристигането на съветника, той не бе забравил да спомене за „войнствения изглед на нашата милиция“ и „за нашите тъй пъргави селянки“, нито за плешивите старци, „един вид патриарси, които присъстваха тук и някои от които, остатъци от безсмъртните ни фаланги, усещаха още как затуптяват сърцата им при мъжествения звук на барабаните“. Той споменаваше себе си измежду първите членове на журито и дори напомняше в една бележка, че аптекарят г. Оме беше пратил на времето си до земеделското дружество едно изложение за сидъра. Когато стигаше до раздаването на наградите, той описваше с дитирамбични изрази радостта на наградените. „Баща прегръщаше сина си, брат брат си, съпруг съпругата си. Не един показваше с гордост скромния си медал и завърнал се в къщи при добрата си стопанка, той без друго със сълзи на очи го е окачил на скромната стена на своята колиба.“

„Към шест часа по-важните лица от присъстващите на празненството бяха събрани на банкет, уреден в ливадата на г. Лиежар. Тук през всичкото време царуваше най-голяма сърдечност. Произнесени бяха разни наздравици: г. Лийовен пи за монарха, г. Тюваш — за префекта, г. Оме — за промишлеността и изкуствата, които са две сестри, г. Леплишей — за мелиорациите! Вечерта въздухът изведнъж бе озарен от бляскав фойерверк. Човек би казал, че е същински калейдоскоп, истински оперен декор и за миг нашето малко селище можеше да помисли, че е пренесено в някой сън от «Хиляда и една нощ».

Нека отбележим, че нито едно неприятно събитие не смути това семейно празненство.“

И бе добавил:

„Личеше само отсъствието на духовенството. Несъмнено духовниците по-иначе разбират прогреса. Ваша воля, господа лойоловци!“