Гюстав Флобер
Мадам Бовари (14)

V

То беше през един неделен февруарски ден следобед, когато валеше сняг.

Бяха тръгнали всички — г. и г-жа Бовари, Оме и г. Леон, да видят на половин левга от Йонвил в долината една предачна фабрика за лен, която сега се уреждаше. Аптекарят водеше със себе си Наполеон и Атали, за да ги разходи, а Жюстен ги придружаваше, нарамил чадърите.

Всъщност нищо не беше по-малко любопитно от това „любопитно“ нещо. Обширно празно място, дето бяха нахвърляни между купове пясък и чакъл няколко зъбчати, ръждясали вече колела, обкръжаваше дълга четириъгълна постройка, надупчена с много прозорчета. Тя не беше довършена и между гредите на покрива се виждаше небето. На върха, вързана за гредичка, стърчеше китка слама и класове и нейните трицветни ленти плющяха от вятъра.

Оме разправяше. Той обясняваше на компанията бъдещото значение на това предприятие, изчисляваше издръжливостта на пода, дебелината на стените и много съжаляваше, че няма бастун със сантиметри, какъвто г. Бине имаше за своя лична употреба.

Ема, която го бе хванала под ръка, се облягаше леко на рамото му и гледаше в далечината слънчевия диск, който излъчваше през мъглата своята ослепителна бледност; после тя извърна глава: Шарл беше наблизо. Каскетът му бе нахлупен до веждите и двете дебели устни потреперваха, което придаваше на лицето му някакъв глуповат израз; дори гърбът му, неговият спокоен гръб я дразнеше, а в редингота се виждаше цялото безличие на оня, който го носеше.

Докато го гледаше, вкусвайки така някаква извратена наслада в раздразнението си, Леон приближи една крачка. Студът, от който бе побледнял, сякаш бе изписал на лицето му още по-нежен копнеж; малко широката яка на ризата оставяше да се вижда между връзката и шията кожата му; крайчецът на ухото се подаваше под кичур коси, а сините му големи очи, дигнати към облаците, се сториха на Ема по-бистри и по-хубави от ония планински езера, дето се оглежда небето.

— Клетнико! — извика неочаквано аптекарят.

И отърча при сина си, който току-що бе нагазил във варта, за да боядиса обувките си бели. От укорите, с които го обсипваше баща му, Наполеон почна да реве, а Жюстен се опитваше да изчисти обущата му с връзка слама. Трябваше обаче нож; Шарл предложи своя.

„Ах! — помисли тя. — Той носи в джоба си нож като селяк!“

Почна да пада скреж и те се върнаха в Йонвил.

Вечерта госпожа Бовари не отиде у съседите и когато Шарл излезе, щом се почувства сама, сравнението изпъкна отново с яснотата на почти непосредствено усещане и с онова удължаване на перспективата, което споменът придава на нещата. Загледана от леглото си в пламтящия огън, тя отново както през деня видя изправения Леон, натиснал с една ръка бастунчето си до огъване, с другата хванал Атали, която спокойно смучеше парче лед. Той й се струваше очарователен; не можеше да се откъсне от него; спомняше си го в други положения, в други дни, казани от него думи, звука на гласа му, него целия; и протегнала устни като за целувка, тя повтаряше: „Да, очарователен, очарователен!… Дали не е влюбен? — питаше се тя. — И в кого? Но, разбира се, в мене!“

Всички доказателства за това изведнъж изпъкнаха, сърцето й подскочи. Пламъкът на камината хвърляше на пода весел отблясък; тя се простря по гръб и протегна ръце.

Тогава започна вечната жалба: „О, да би искало провидението! И защо пък не? Кой пречи?“

Когато Шарл се върна в полунощ, тя се престори, че се пробужда и тъй като той вдигаше шум, събличайки се, тя се оплака от силно главоболие; сетне небрежно запита как е минала вечерта.

— Господин Леон — каза той — си отиде рано.

Тя не можа да сдържи усмивката си и заспа с душа, преляла от ново очарование.

На следния ден привечер я посети г. Льорьо, търговец на галантерия. Сръчен човек беше тоя дюкянджия.

Роден в Гаскония, но станал нормандец, към южняшката си бъбривост той притури и кошоазко хитроумие. Неговото тлъсто, отпуснато, безбрадо лице беше сякаш боядисано с настойка от светъл реглис^[1], а бялата му коса правеше още по-жив острия блясък на черните му очички. Не се знаеше какъв е бил по-рано: едни казваха — пътуващ продавач, други — банкер в Руто. Онова, което се знаеше, бе, че той правеше наум такива сложни сметки, които плашеха дори Бине. Беше вежлив до прекаленост, кръстът му винаги бе полупречупен като на човек, който се покланя или кани някого.

След като остави до вратата шапката си, украсена с парче черен креп, той сложи на масата една зелена кутия и започна с безкрайни любезности да се оплаква на госпожата, че до днес не е могъл да спечели доверието й. Неговото жалко дюкянче нямало с какво да привлече една елегантна дама — той подчерта тая дума. Но стига тя да поръча нещо, и той се наемаше да й достави всичко, каквото пожелае, било разни дреболии, било долни дрехи, плетени неща или модни артикули; защото ходел редовно четири пъти месечно в града. Имал връзки с най-големите търговски къщи. Можели да попитат за него и „Тримата братя“, и „Златната брада“, и „Големият дивак“ — всички тия господа го познавали както джобовете си! Днес той бил дошъл да покаже на госпожата между другото някои неща, с които успял да се сдобие благодарение на един много рядък случай. И измъкна от кутията половин дузина бродирани якички.

Госпожа Бовари ги прегледа.

— Нямам нужда от нищо — каза тя.

Тогаз г. Льорьо деликатно показа три алжирски ешарпа, няколко пакета с английски игли, чифт сламени пантофи и накрая четири ажурно изрязани от кокосов орех чашки за яйца, изработени от каторжници. Сетне, облегнат с две ръце на масата, с източен врат и наведен, той дебнеше зяпнал погледа на Ема, който блуждаеше между тия стоки. От време на време чукваше с нокът, като че искаше да махне някоя прашинка от разгънатите изцяло копринени ешарпи; те потреперваха с леко шумолене и в зеленикавия зрак на дрезгавината златните нишки на тъканта им искряха като малки звезди.

— Колко струват те?

— Нищожна сума — отговори той, — но няма защо да бързате; когато пожелаете; ние не сме евреи!

Тя помисли няколко мига и най-после поблагодари на г. Льорьо, който отвърна, без да се смути от това:

— Добре! Ще се спогодим някой ден по-късно, аз всякога се разбирам с жените, с изключение на моята!

Ема се усмихна.

— Искам да кажа — поде той с добродушна усмивка, след като се пошегува, — че въпросът за парите не ме смущава… Пари, ако потрябва, и аз мога да ви дам.

Ема трепна изненадана.

— О — рече той живо и тихо, — не трябва да ходя много далеч, за да ви намеря пари; разчитайте на това!

И почна да разпитва за чичо Телие, стопанина на „Френското кафене“, когото г. Бовари лекуваше.

— Какво му е на чичо Телие?… Той кашля така, че разтърсва цялата къща и аз май се страхувам дали не ще му трябва вместо фланелен елек едно палто от дъски?… Той толкоз много е плюскал на младини! Тия хора, госпожо, нямат никаква мярка! Той се е изсушил от ракия! Но все пак тъжно е да видиш, че един познат си отива.

И като затваряше капака на кутията, той разсъждаваше за пациентите на лекаря.

— Без друго времето — думаше той, загледан с навъсено лице в стъклата на прозорците — е причината на тия болести! Аз също не се чувствам много добре; дори тия дни трябва да дойда да се посъветвам с господин лекаря за болките ми в гърба. А сега довиждане, госпожа Бовари; на ваше разположение, ваш покорен слуга!

И тихичко затвори вратата.

Ема поръча да й донесат вечерята в стаята край камината на табла; тя се храни дълго; всичко й се виждаше вкусно.

„Колко бях разумна!“ — мислеше тя, като си спомни за ешарпите.

Чу стъпки по стълбата; беше Леон. Тя стана, взе от скрина из купчината пешкири за поръбване първия, който й попадна. Когато той влезе, тя изглеждаше много заета.

Разговорът не вървеше. Госпожа Бовари се отвличаше всеки миг, а пък той беше като че съвсем смутен. Седнал на ниско столче до камината, той въртеше между пръстите си калъфа от слонова кост; тя забиваше иглата или навремени оправяше с нокът гънките на платното, не приказваше; той мълчеше, запленен от мълчанието й, както би бил запленен от думите й.

„Клето момче!“ — мислеше тя.

„Кое не й се харесва у мене?“ — питаше се той.

Все пак Леон най-сетне каза, че тия дни ще трябва да отиде в Руан по служебна работа.

— Абонаментът ви за ноти е изтекъл, да го подновя ли?

— Не — отговори тя.

— Защо?

— Защото…

И като прехапа устни, тя изтегли бавно един дълъг сив конец.

Тая работа дразнеше Леон. Пръстите на Ема сякаш се обелваха в краищата; мина му през ума една галантна фраза, но не посмя да я каже.

— Значи, отказвате се? — рече той.

— От кое? — живо отвърна тя. — От музиката ли? Ах, боже мой, да! Ами че трябва да гледам къщата, да се грижа за мъжа си, сума неща и много задължения преди всичко друго.

Ема погледна часовника. Шарл се бе забавил. Тя се показа угрижена. Дори два-три пъти повтори:

— Той е толкова добър!

Помощникът се бе привързал към г. Бовари. Но такава нежност към него го учуди неприятно; все пак той продължи да сипе похвали, каквито всъщност, както казваше той, бил чувал от всички, особено от аптекаря.

— Ах, той е чудесен човек! — рече Ема.

— Несъмнено — каза помощникът.

И заговори за госпожа Оме, чието твърде небрежно облекло обикновено им даваше материал за смях.

— Че какво от това? — прекъсна го Ема. — Добрата домакиня не се грижи за облеклото си.

И пак потъна в мълчание.

Същото беше и през следните дни; нейните думи, държане, всичко се промени. Тя взе присърце домакинската си работа, тръгна редовно на църква и стегна повече прислужницата.

Прибра Берта от кърмачката; когато имаха гости, Фелисите я довеждаше пред тях и госпожа Бовари я събличаше, за да покаже телцето й. Тя казваше, че обожава децата; те били нейната утеха, радостта й, лудостта й и тя придружаваше милувките си с лирични излияния, които на всички други освен на Йонвилските жители биха напомняли Сашет от „Парижката света Богородица“.

Когато Шарл се върнеше в къщи, намираше пантофите си затоплени до камината. Жилетките му сега не оставаха без подплата, както и ризите му без копчета, и дори той имаше удоволствието да види в скрина всичките си нощни шапки, наредени на еднакви стълбчета. Сега тя не се мусеше както по-рано, когато трябваше да се поразходи из градината; каквото и да предложеше той, тя се съгласяваше, макар и да не знаеше неговите желания, на които безропотно се подчиняваше; и когато Леон го виждаше седнал след вечеря край камината, с нозе на желязната преградка, скръстил ръце на корема си, със зачервени от храносмилането бузи, с очи, овлажнени от щастие, и детето, което пълзеше по килима, и тая жена с тънка снага, която се навеждаше над гърба на креслото и го целуваше по челото, той си казваше:

„Каква лудост! И как да се приближа до нея?“

Тя му се струваше толкова добродетелна и недостъпна, че всяка надежда, дори най-смътната, го напусна.

Но чрез това свое отричане той я постави на съвсем изключително място. Тя бе очистена за него от прелестите на плътта, които той не можеше да вкуси; и в неговото сърце тя все по-величаво се извишаваше и откъсваше като апотеоз, който се възнася нагоре. То беше едно от ония чисти чувства, които течението на живота не смущава, които човек подхранва в себе си, защото са редки, и загубата на които носи много по-голяма мъка, отколкото радостта, която дава тяхното съществуване.

Ема отслабна, страните й побледняха, лицето й се удължи. С черните си коси, с големите си очи, със своя правилен нос и вървеж на птица, с постоянното си мълчание сега тя сякаш бегло прекосяваше живота, като едва го досягаше, и носеше на челото си неясния знак на някакво възвишено предопределение. Тя беше тъй тъжна и тъй тиха, тъй нежна и в същото време тъй сдържана, че близо до нея човек се усещаше запленен от някакво ледено очарование, както се потръпва в църквите под дъха на цветята, размесен със студенината на мрамора. Дори чуждите хора не можаха да противостоят на това обаяние. Аптекарят казваше:

— Тая жена е с големи качества и е достойна да бъде съпруга дори на околийски началник.

Жените на жителите се възхищаваха от нейната пестеливост, пациентите — от учтивостта й, бедните — от нейното милостиво сърце.

Ала тя беше преизпълнена от въжделения, от бяс, от злоба. Тая рокля с прави гънки тулеше едно развълнувано сърце и тия устни, толкова свенливи, не изричаха неговата мъка. Тя беше влюбена в Леон и търсеше самота, за да може свободно да се наслаждава на неговия образ. Неговата поява смущаваше сладостта на тия размисли. Ема изтръпваше от звука на стъпките му; после в негово присъствие вълнението спадаше и от него оставаше само безпределно учудване, което се превръщаше накрай в тъга.

Когато Леон си излизаше от тях безнадежден, не знаеше, че тя става подире му, за да го види по улицата. Тя се безпокоеше за всички негови постъпки, дебнеше лицето му; измисли цяла история, за да намери предлог да посети стаята му. Жената на аптекаря й се струваше щастлива, защото спи под един покрив с него, и нейните мисли постоянно кацаха по тая къща, както гълъбите на „Златен лъв“, които идваха там да потопят розовите си крачка и белите си криле в капчуците на стрехите. Ала колкото по-ясно сега виждаше любовта си, толкова по-силно я отблъсваше, за да не проличи и за да я намали. Искаше й се Леон да долови тая любов; и си въобразяваше разни случайности, катастрофи, които биха й помогнали. Несъмнено сдържаше я леността или страхът, а също така и срамът. Струваше й се, че го е отблъснала много далеч, че вече е късно, че всичко е загубено. Ала после гордостта, че може с радост да си каже: „Аз съм добродетелна“, да се оглежда в огледалото, като взема примерни пози, я утешаваше донякъде за жертвата, която смяташе, че прави.

Тогаз жаждата на плътта, властните желания за пари и тъгата от страстта й, всичко се смеси в една-единствена мъка; вместо да извърне мисълта си от нея, тя още повече я сплиташе с тая мъка, възбуждайки се сама към страдание, като постоянно търсеше случаи за това. Тя се раздразваше от едно лошо поднесено ястие или от полуотворена врата, страдаше за кадифето, което можеше да има, за щастието, което й липсваше, от твърде извисените си мечти и от твърде тясната си къща.

Но онова, което я отчайваше, бе, че Шарл, както изглежда, не подозираше нейното мъчение. Неговата увереност, че й дава щастие, й се струваше глупашко оскърбление, а спокойната му сигурност, отгоре на всичко — неблагодарност. Та за кого беше тя добродетелна? Не беше ли той пречка за всяко щастие, причина за всяка злочестина, подобно на остър шип в тия сложни ремъци, които я стягаха от всички страни?

И така, тя прехвърли единствено върху него многоликата омраза, родена от отегчението, и всяко усилие да намали тая омраза само я увеличаваше; защото тая безполезна мъка се прибавяше към другите причини на отчаянието й и още повече засилваше отдалечаването от него. Собствената й кротост я караше да се бунтува. Делничността на обикновения семеен живот я тласкаше към мечтания за разкош, съпружеската нежност — към прелюбодеяние. Искаше й се Шарл да я бие, за да може с по-голямо право да го мрази, да отмъщава. Понякога се учудваше на жестоките мисли, които минаваха през ума й; а трябваше да продължава да се усмихва, да се чува сама как повтаря, че е щастлива, да оставя другите да мислят, че е така!

И все пак това лицемерие й беше противно. Обземаха я изкушения да избяга някъде далеч с Леон, за да опита нов жребий; но веднага в душата й се откриваше неясна пропаст, пълна с мрак.

„А и той вече не ме обича — мислеше тя. — Какво да правя? Чия помощ да чакам, каква утеха, какво облекчение?“

И оставане смазана, задъхана, неподвижна, ридаеше тихо и сълзите й течаха.

— Защо не кажете на господаря? — питаше я прислужницата, когато влизаше при нея през тия кризи.

— Това е от нерви — отговаряше Ема. — Не му казвай нищо, защото ще се натъжи.

— Ах — продължаваше Фелисите, — вие сте също като Герина, дъщерята на чичо Герин, рибар в Поле, с която се запознах в Диеп, преди да дойда у вас. Тя беше толкова тъжна, толкова тъжна, че когато човек я видеше изправена на прага на къщата, изглеждаше като траурно платно, провесно на вратата. Болката й, както изглежда, беше нещо като мъгла в главата и нито лекарите, нито свещеникът можаха да й помогнат. Щом я хванеше много силно, тя отиваше съвсем самичка край морето и когато митническият поручик правеше обиколката си, често я намираше простряна по очи и разплакана върху морските камъчета. Сетне, след като се омъжи, разправят, че й минало.

— А пък мене — казваше Ема — това ме сполетя след сватбата.