Гюстав Флобер
Мадам Бовари (20)

XI

Той беше прочел напоследък възторжена статия за нов начин на лекуване на кривите нозе, и тъй като беше привърженик на прогреса, дойде му патриотичната мисъл, че за да бъде Йонвил на необходимата висота, в него трябва да се правят операции на стрефоподия.

— Защото — казваше той на Ема — какъв е рискът? Сметнете (и той изброяваше на пръсти изгодите на опита): успех — почти сигурен, облекчаване и разхубавяване на болния, бързо прославяне на хирурга. Защо вашият мъж например да не отърве от недъга му клетия Иполит от „Златен лъв“? Забележете, че той няма да пропусне да разправя за излекуването си на всички пътници и сетне (Оме понижаваше гласа си и гледаше наоколо) кой би ми попречил да изпратя във вестника една статийка за тая работа? А пък, боже мой, статията върви… говори се за нея… накрай става също като че търкаляш снежна топка! И кой знае, кой знае?

Наистина Бовари можеше да успее; нищо не показваше на Ема, че той не е способен, а какво задоволство би било за нея да го е подбудила към нещо, от което известността и състоянието му биха пораснали! Тя искаше само да се облегне на нещо по-здраво от любовта.

Шарл, подтикван от аптекаря и от нея, се остави да го убедят. Той изписа от Руан съчинението на доктор Дювал и всяка вечер, обхванал с две ръце главата си, се вдълбочаваше в четене.

Докато той изучаваше екените, варусите и валгусите, т.е. стрефокатоподията, стрефандоподията и стрефексоподията (или, казано по-добре, различните изкривявания на крака долу, навътре или навън), а също стрефипоподията и стрефаноподията (иначе казано, извиване надолу или изправяне нагоре), г. Оме с всевъзможни доводи убеждаваше слугата от странноприемницата да се оперира.

— Ти няма да усетиш почти нищо, най-много слаба болка; само едно бодване като леко пускане на кръв, по-безболезнено, отколкото изкореняване на мазоли.

Иполит въртеше глупаво очи и разсъждаваше.

— Най-сетне — подемаше аптекарят — мене ми е все едно! То е за тебе! От чиста човещина! Бих искал да те видя, приятелю, отърван от това грозно куцане с клатене в кръста, което, макар ти да отричаш, трябва много да ти пречи при изпълнение на работата ти.

И Оме му описваше как след това той ще се почувства по-як и по-пъргав и дори му загатваше, че жените ще го харесват повече и конярят почваше бавно да се усмихва. Сетне Оме се обръщаше към суетността му:

— Та, дявол да го вземе, ти не си ли мъж? Какво щеше да бъде, ако трябваше да служиш войник, да се биеш под знамената?… Ах, Иполит!

И Оме се отдалечаваше, заявявайки, че не проумява това упорство, това заслепение да се отказва от благодеянията на науката.

Нещастникът отстъпи, защото това беше като заговор. Бине, който никога не се бъркаше в чуждите работи, госпожа Льофрансоа, Артемиз, съседите, че дори и кметът г. Тюваш, всички го подтикваха, увещаваха, засрамваха; но онова, което го накара да се реши, беше, че няма да плати нищо. Бовари се нагърбваше дори сам да достави машината за операцията. Мисълта за това великодушие бе хрумнала на Ема и Шарл се съгласи, казвайки в дълбочините на сърцето си, че жена му е ангел.

По съветите на аптекаря и като започва на три пъти, той поръча на дърводелеца в сътрудничество с железаря да направят нещо като кутия, тежка около осем ливри, за която не бяха пестени желязо, дърво, ламарина, кожа, винтове и гайки.

Между това, за да се знае какво сухожилие на Иполит трябва да се пререже, необходимо бе да се разбере какъв род изкривяване имаше кракът му.

Долната част на неговия крак беше почти по права линия с бедрото му, но това не пречеше да бъде изкривен навътре, така че беше екен, леко усложнен с варус, или лек варус, силно усложнен с екен. Но с тоя екен, на ширина наистина колкото конска стъпка, с грапава кожа, с изсъхнали жили, с големи пръсти, черните нокти на които бяха като гвоздеи на подкова, стрефоподът тичаше от сутрин до вечер като елен. Постоянно го виждаха да прескача около колите на площада, подхвърляйки напред неравния си крак. Изглеждаше дори, че тоя му крак бе по-силен от другия. Поради това, че си служеше с него, той беше придобил сякаш нещо като нравствените качества търпение и сила и когато на Иполит даваха някоя тежка работа, той предпочиташе да се обляга на него.

Но тъй като това беше екен, трябваше да се среже ахилесовото сухожилие, а след това да се пристъпи към предния пищялен мускул, за да се премахне варусът: защото лекарят не се решаваше да рискува наведнъж с две операции и дори вече трепереше от страх да не засегне някоя важна област, която не познаваше.

Нито на Амброаз Паре, който след интервал от петнадесет века приложи за пръв път след Целз непосредственото свързване на артерия, нито на Дюпюитрен, който се готвеше да пробие абсцес през дебел пласт мозъчно вещество, нито на Жансул, когато направи първото срязване на горната челюст, сърцето не е било тъй трепетно, ръката — тъй разтреперана, духът — така напрегнат, както на господин Бовари, когато приближи до Иполит със своя тенетом^[1] между пръстите. И както в болниците, наблизо върху една маса се виждаха куп марли, восъчни конци, много превръзки, цяла пирамида превръзки, всичките превръзки, които имаше в аптеката. Още от сутринта тия приготовления бяха организирани от г. Оме, който искаше да смае тълпата, както и да си създаде сам една илюзия. Шарл рязна кожата; чу се сухо изпращяване. Сухожилието бе прерязано, операцията — свършена. Иполит не можеше да дойде на себе си от учудване; той се наведе към ръцете на Бовари, за да ги обсипе с целувки.

— Хайде, успокой се — каза аптекарят, — по-късно ще изразиш признателността си на своя благодетел!

И излезе, за да разправи за резултата на пет-шестима любопитни, изправени в двора, които си представяха, че Иполит ще се покаже и ще върви като здрав. Сетне, след като стегна крака на болния с механическия прибор, Шарл отиде в къщи, дето Ема, съвсем разтревожена, го чакаше на прага. Тя увисна на шията му; седнаха на трапезата; той яде много и дори при десерта пожела чашка кафе — разточителство, което си позволяваше само в неделен ден, когато имаха гости.

Вечерта беше прелестна, мина в разговори, в общи мечти. Говориха за бъдещето си богатство, за подобренията, които ще направят в къщи; той виждаше как известността му пораства, охолността им се увеличава, жена му не престава да го обича; а тя се усещаше щастлива, че се освежава с ново чувство, по-здраво и по-добро, и че изпитва най-сетне известна нежност към тоя добър човек, който я обичаше. За миг през главата й мина мисълта за Родолф; но очите й се отместиха върху Шарл; тя дори с изненада забеляза, че зъбите му съвсем не бяха лоши.

Бяха легнали, когато г. Оме, макар че готвачката не го пускаше, влезе изведнъж в спалнята с току-що написан лист в ръка. То беше рекламата, която щеше да изпрати на „Руански фенер“. Носеше я да я прочетат.

— Прочетете я вие — каза Бовари.

Той зачете:

— „Макар предразсъдъците да покриват още като мрежа една част от лицето на Европа, все пак светлината почва да си пробива път в нашите селища. Така във вторник нашето градче Йонвил стана театър на един хирургически опит, който същевременно е и деяние от високо човеколюбие. Г-н Бовари, един от най-забележителните наши лекари…“

— О, това е прекалено! Прекалено! — каза Шарл, задъхан от вълнение.

— А, не, съвсем не! Как така… „оперира един крив крак…“ Не сложих научното означение, защото, нали знаете, във вестник… всички може би няма да разберат; масите трябва…

— Наистина — каза Бовари. — Продължете.

— Почвам пак — каза аптекарят. — „Г-н Бовари, един от най-забележителните наши лекари, оперира един крив крак на лицето Иполит Тотен, коняр от двадесет години в хотела «Златен лъв», който госпожа Льофрансоа държи на Площад д’Арм. Новотата на опита и интересът към пациента предизвикаха такова стичане на народ, че около помещението имаше истинска навалица. Самата операция бе извършена като по чудо и едва няколко капки кръв излязоха на кожата, сякаш да покажат, че непокорното сухожилие най-сетне бе отстъпило пред усилията на изкуството. Болният, странно нещо (твърдя това като очевидец), не се оплака от никаква болка. Досега състоянието му е съвсем добро. Всичко кара да се вярва, че ще се възстанови за кратко време и дори кой знае дали на следния местен празник няма да видим нашия добър Иполит да участва във вакхическите танци посред хор от весели юнаци и да докаже по тоя начин с веселието и подскачанията си пред очите на всички пълното си изцеление? Слава прочее на благородните учени! Слава на тия неуморни умове, които посвещават безсънните си нощи за подобряването или за облекчаването на човешкия род! Слава! Трижди слава! Не се ли пада сега да се провикнем, че слепците ще прогледнат, глухите ще почнат да чуват, сакатите — ще проходят? Ала онова, което фанатизмът обещаваше някога на своите избраници, днес науката го върши за всички хора! Ще държим читателите си в течение на всички последователни фази на това забележително лекуване.“

Това не попречи на стрина Льофрансоа да дотича пет дни по-късно съвсем изплашена, като викаше:

— На помощ! Той умира!… Полудявам!

Шарл се втурна към „Златния лъв“, а аптекарят, който го видя, че прекосява площада без шапка, остави аптеката. И той пристигна запъхтян, червен, разтревожен и питаше всички, които се качваха по стъпалата:

— Но какво има нашият интересен стрефопод?

А стрефоподът се гърчеше в страшни спазми, така че механическият прибор, дето беше затворен кракът му, се блъскаше в стената, като че щеше да я пробие. С големи предпазвания, за да не се измени положението на крака, измъкнаха кутията и видяха нещо ужасно. Формите на крака бяха изчезнали в такъв оток, че цялата кожа щеше сякаш да се пръсне и бе покрита със сини петна, причинени от знаменитата машина. Иполит се бе оплаквал по-рано, че го боли от нея; не му обръщаха внимание; но сега трябваше да признаят, че донякъде е прав и го освободиха за няколко часа. Но щом отокът спадна малко, двамата учени решиха, че тъкмо сега трябва да поставят крака отново в апарата и да го стегнат повече, за да ускорят работата. Най-сетне след три дни, тъй като Иполит не можеше вече да издържа, те отново махнаха машината и много се учудиха от резултата. Синкаво подуване се бе разпространило по бедрото тук-там с пришки, които пускаха черна течност. Работата ставаше сериозна. На Иполит почваше да му дотяга и за да има поне малко развлечение, стрина Льофрансоа го настани в малката стая до готварницата.

Ала бирникът, който всеки ден вечеряше там, се оплака горчиво от това съседство. Тогава пренесоха Иполит в билярдната.

Той лежеше там, охкащ под грубите завивки, бледен, брадясал, с хлътнали очи и от време на време обръщаше потната си глава върху мръсната възглавница, по която кацаха мухи. Госпожа Бовари идваше при него. Носеше му платно за лапите и го утешаваше и ободряваща. Но той не оставаше без компания, особено в пазарните дни, когато наоколо му селяните удряха билярдните топки, фехтуваха се с щеките, пушеха, пиеха, пееха, кряскаха.

— Как си? — думаха те, като го тупаха по рамото. — А, както изглежда, май не те бива! Но ти си крив. Трябваше да направиш това, онова.

И му разправяха случаи с хора, всичките излекувани по други начини, не като тия, които бяха избрали за него; сетне за утешение добавяха:

— А ти много си угаждаш! Я стани! Гледаш се като цар! И пак, дяволе, миришеш на лошо!

Наистина гангрената все повече пълзеше нагоре. Бовари сам беше като болен от това, идваше всеки час, всяка минута. Иполит го гледаше с очи, изпълнени от уплаха, и бъбреше, плачейки:

— Кога ще оздравея? Ах, спасете ме!… Колко съм нещастен!… Колко съм нещастен!…

И лекарят си отиваше, като винаги му препоръчваше диета.

— Не го слушай, синко — думаше стрина Льофрансоа. — Стига вече са те мъчили! Така повече ще отслабнеш. На, гълтай!

И му поднасяше силен бульон или къс жиго, или резен сланина, а понякога чашка ракия, която той не смееше да дигне до устните си.

Свещеникът Бурнизиан, като чу, че той е зле, поиска да го види. Той почна да му говори, като го жалеше за болестта, и в същото време му каза, че трябва да се радва на това, защото такава е волята божия, и че трябва по-бързо да използва случая, за да се примири с бога.

— Защото — казваше с бащински тон духовникът — ти пренебрегваше донякъде задълженията си; рядко се мяркаше на божествената служба; от колко години не си се причестявал? Разбирам, че работата ти, че житейският вихър са могли да те отдалечат от грижата за спасението ти. Но сега е време да помислиш за това. Все пак не се отчайвай; аз съм виждал по-големи грешници, които, преди да се явят пред бога (ти още не си стигнал дотам, зная), молеха за милосърдието му и които навярно са умрели в най-добро разположение. Нека се надяваме, че също като тях, ти ще ни дадеш добър пример! Така какво ти пречи за по-голяма сигурност да прочиташ сутрин и вечер: „Богородице дево, радуйся“… и „Отче наш, който си на небесата“! Да, направи го! Заради мене, защото те моля. Какво ти струва?… Обещаващ ли ми?

Нещастникът обеща. Свещеникът дойде пак през следните дни. Той приказва с господарката и дори разправи анекдоти, примесени с шеги, с каламбури, които Иполит не разбираше. После, щом обстоятелствата позволяваха, той пак се задълбочаваше в религиозните неща, като ставаше сериозен.

Усърдието му като че успя, защото скоро стрефоподът изказа желание да отиде на поклонение в Бон-Секур, ако оздравее, на което г. Бурнизиан отговори, че не вижда неудобство в това: две предпазни мерки струват повече от една. Човек нищо не рискува.

Аптекарят се възмути срещу това, което той наричаше попски хитрини; те според него пречеха на оздравяването на Иполит и той повтаряше на госпожа Льофрансоа:

— Оставете го! Оставете го! Вие разстройвате нравствеността му с вашия мистицизъм!

Но добрата жена не искаше да чуе нищо. Той беше причината за всичко. От дух на противоречие тя закачи върху леглото на болния съд, пълен със светена вода, и чимширово клонче.

Ала изглеждаше, че и религията, както хирургията не му помагат и неумолимата гангрена непрекъснато възлизаше от краищата към корема. Напразно сменяха лекарствата за пиене и лапите — мускулите всеки ден все повече се отделяха и накрая Шарл кимна утвърдително, когато стрина Льофрансоа го попита дали не би могла пред вид безнадеждното състояние да извика от Ньошател г. Каниве, който беше знаменитост.

Доктор на медицината, петдесетгодишен, с добро обществено положение и уверен в себе си, тоя събрат не се постесни да се засмее презрително, когато видя гангренясалия до коляното крак. Сетне, след като решително заяви, че ще трябва да се отреже, той излезе и отиде при аптекаря, за да си издума срещу магаретата, които са могли да докарат нещастния човек до това състояние. Като раздрусваше за копчето на редингота г. Оме, той крещеше в аптеката:

— Това са парижките изобретения! Ето идеите на господата от столицата! Същото каквото са страбизмът^[2], хлороформът и литотрипсията^[3] куп чудовищни неща, които правителството трябваше да забрани! Но те искат да лукавстват и ви тъпчат с церове, без да ги е грижа за последиците. Ние тук не сме толкова големи; ние не сме учени, не сме контета, нито забавни събеседници; ние сме лекари-практици, лечители, и не бихме си въобразили, че трябва да оперираме човек, който се чувства чудесно! Да се изправят криви нозе! Може ли се изправи крив крак! Все едно например да искаш да изправиш гърбица!

Слушайки тия приказки, Оме се измъчваше, но прикриваше болката си под любоугодническа усмивка, тъй като трябваше да бъде добре с г. Каниве, чиито рецепти идваха понякога чак до Йонвил; така че той не защити Бовари, дори не направи никаква забележка, и като изостави принципите си, пожертва достойнството си заради по-сериозните интереси на търговията си.

В градчето тая ампутация до бедрото от доктор Каниве беше голямо събитие! Всички жители тоя ден бяха станали рано и Главната улица, макар препълнена с хора, имаше нещо злокобно, като че щеше да се изпълнява смъртно наказание. В бакалницата спореха за болестта на Иполит; дюкянчетата не продаваха нищо и госпожа Тюваш, жената на кмета, не мърдаше от прозореца от нетърпение да види хирурга.

Той пристигна с кабриолета си, каран от него самия. Но тъй като десният ресор от продължителните пътувания беше отслабнал от тежестта на едрото му тяло, колата вървене наведена и до него, на другото седалище, се виждаше голямо сандъче, покрито с червена кожа, трите медни ключалки на което блестяха внушително.

Когато влезе като вихрушка под портата на „Златен лъв“, докторът с висок глас заповяда да разпрегнат коня, сетне отиде в конюшнята да види дали той яде овес; защото, когато отиваше при болни, той се погрижваше първо за кобилата и за кабриолета си. По тоя повод дори казваха: „А, господин Каниве е своеобразен човек!“ — и го уважаваха повече заради тая непоколебима самоувереност. Светът можеше да загине до последния човек, но той не би се отказал и от най-малкия си навик.

Оме се представи.

— Разчитам на вас — рече докторът. — Готови ли сме? Да вървим!

Но аптекарят, като се червеше, призна, че е много чувствителен, за да присъства на подобна операция.

— Когато човек е прост зрител — каза той, — въображението, знаете, е много силно! А освен това нервната ми система е толкова…

— Хайде де! — прекъсна го Каниве. — Вие, напротив, ми изглеждате склонен към апоплексия. Но това не ме учудва: защото вие, господа аптекарите, непрестанно се въртите в кухнята си и това най-после променя темперамента ви. А я погледнете мене: всеки ден ставам в четири часа, бръсна се със студена вода (никога не усещам студ) и не нося фланела, не хващам никаква хрема, машината работи добре! Живея ту така, ту иначе, по философски — както дойде. Ето защо никак не съм изнежен като вас, съвсем ми е все едно дали режа някой християнин или първата попаднала кокошка. Ще кажете навикът… навикът!…

И без да обръщат внимание на Иполит, който се потеше от тревога под завивките, господата почнаха разговор, в който аптекарят уподоби хладнокръвието на хирурга с хладнокръвието на генерал; и това сравнение беше приятно на Каниве, който надълго се разпростря по изискванията на своето изкуство. Той смяташе, че то е свещенодействие, макар че лекарите-практиканти го опозорявали. Най-сетне, като си спомни за болния, той прегледа донесените от Оме превръзки, същите, които бяха при операцията за изправяне на крака. Пратиха за Лестибудоа и г. Каниве, след като запретна ръкави, мина в билярдната, а аптекарят остана с Артемиз и стопанката, и двете по-бели от престилките си и заслушани към вратата.

През това време Бовари не смееше да мръдне от къщи. Той беше долу, във всекидневната, в ъгъла до незапалената камина, отпуснал глава на гърдите, със сключени ръце и втренчени очи. „Каква несполука! — мислеше той. — Какво разочарование!“ А беше взел всички мислими предпазни мерки. Бе се намесила съдбата. Но какво значение имаше това? Ако по-късно Иполит умре, той щеше да го е убил. И после какво обяснение щеше да дава той, като го запитат, когато отива при болните си? Все пак може би се е излъгал в нещо. Търсеше, не можеше да намери. Но и най-знаменитите хирурзи са сгрешавали. Ала хората никога няма да повярват това! Напротив, ще почнат да се смеят, да кряскат! Ще се разчуе чак до Форж, до Ньошател, до Руан, навсякъде! Кой знае дали събратята му няма да пишат срещу него! Ще последва полемика, ще трябва да се отговаря във вестниците. А и Иполит можеше да почне дело срещу него. Той се виждаше опозорен, разорен, загубен! И въображението му, връхлетяно от множество предположения, се люшкаше посред тях като празно буре, носено от морето и търкаляно от вълните.

Насреща му Ема го гледаше; тя не съчувстваше на неговото унижение, изпитваше друго унижение: беше си въобразила, че този човек е способен на нещо, като че двадесет пъти досега не бе виждала достатъчно неговата посредственост.

Шарл се разхождаше надлъж и шир из нейната стая. Ботушите му скърцаха по паркета.

— Седни — каза тя, — дразниш ме!

Той седна.

Но как стана така, че тя (която беше толкова умна!) можа да се измами още един път? И каква жалка мания е това, да рушиш съществуването си с непрекъснати жертви? Тя си спомни своето влечение към разкоша, всички неща, от които е лишена душата й, нищожността на брака си, домакинството, мечтите си, паднали в калта като ранени лястовички, всичко, което бе желала, всичко, от което се бе отказала, всичко, което можеше да има! И защо, защо!

Сред тишината, която изпълва ще градчето, пронизващ вик раздра въздуха. Бовари побледня, като че щеше да падне. Тя нервно сбърчи вежди и продължи размислите си. То беше заради него все пак, заради това същество, заради тоя човек, който не проумяваше нищо, не чувстваше нищо! Защото той седеше тук съвсем спокойно, без дори да подозира, че подигравката, лепната на неговото име, ще измърсява отсега нататък и нея така, както него. Тя се бе мъчила да го обича и със сълзи се бе каяла, че му е изменила с друг.

— Но може би това е било валгус? — възкликна внезапно Бовари, който продължаваше да обмисля.

От неочаквания удар на тия думи, паднали в мислите й подобно на куршум в сребърна табла, Ема потрепера и вдигна глава, за да разбере какво иска да каже той; и те се изгледаха мълчаливо, едва ли не смаяно, че се виждат — толкова далеч бяха в съзнанието си един от друг. Шарл я гледаше с мътния поглед на пиян човек, неподвижен, слушайки в същото време последните викове на оперирания, които идеха един след друг с провлечени извивки, прерязвани от остри прекъсвания, като далечен вой на животно, което колят. Ема хапеше побелелите си устни и като въртеше между пръсти клонче от полипа, което бе отчупила, беше впила в Шарл пламтящите точици на зениците си като стрели, готови да се забият. Сега всичко в него я дразнеше, целият той, дори съществуването му. Тя се разкайваше като за някакво престъпление за предишната си добродетелност и онова, което още оставаше от нея, се проваляше под бесните удари на гордостта й. Със злобна ирония тя се наслаждаваше на тържествуващото прелюбодеяние. Споменът за любовника й се връщаше шеметно привлекателен; тя му отдаваше цялата си душа, обзета от тоя образ с ново прехласване; а Шарл й се видя тъй откъснат от живота, тъй отсъстващ завинаги, тъй невъзможен и унищожен, като че щеше да умре и като че издъхваше пред очите й.

Чу се шум от стъпки по тротоара. Шарл погледна; и през спуснатите жалузи съзря до халите доктор Каниве, облян от слънце, като бършеше чело с кърпата си. Зад него Оме носеше голяма червена кутия и двамата отиваха към аптеката.

Тогаз, обзет от внезапна нежност и отчаяние, Шарл се обърна към жена си:

— Прегърни ме, мила!

— Остави ме! — каза тя, цяла зачервена от яд.

— Какво ти е? Какво ти е? — заповтаря той смаян. — Успокой се, съвземи се! Нали знаеш, че те обичам… Ела!

— Стига! — изкрещя тя с ужасен вик.

И изскачайки от стаята, той силно затръшна вратата, че барометърът на стената подскочи и се строши на земята…

Шарл се отпусна в креслото объркан, като се питаше какво й е, въобразявайки си някоя нервна болест, плачейки, като усещаше около себе си нещо злокобно и неразбираемо.

Вечерта, когато Родолф дойде в градината, завари любовницата си да го чака на първото стъпало на площадката. Те се прегърнаха и цялото им злопаметство се стопи като сняг под горещината на целувката им.