Гюстав Флобер
Мадам Бовари (32)

IX

Винаги след смъртта на някого наоколо настъпва някакво слисване — толкова е мъчно да се проумее това втурване на небитието и че трябва да повярваш в него.

Ала все пак, когато видя, че тя е неподвижна, Шарл се хвърли върху нея с вик:

— Сбогом! Сбогом!

Оме и Каниве го изведоха от стаята.

— Въздържайте се!

— Да — думаше той, като искаше да се отскубне, — аз ще бъда благоразумен, няма да направя нищо лошо. Но оставете ме! Искам да я видя! Та това е жена ми!

И плачеше.

— Плачете — рече аптекарят, — оставете се на природата, ще ви стане по-леко!

Станал по-слаб от дете, Шарл се остави да го заведат долу в залата, а г. Оме скоро отиде у дома си. На площада към него се прилепи слепецът, който, след като се бе довлякъл до Йонвил с надежда за противовъзпалителна помада, питаше всеки минувач де живее аптекарят.

— Хайде де! Като че малко други грижи имам. Е, няма що, ела по-късно.

И бързо влезе в аптеката.

Трябваше да напише две писма, да приготви успокоително питие за Бовари, да измисли някаква лъжа, за да скрие самоотравянето, и да я напише като статийка за „Фенер“, без да се смятат хората, които го очакваха, за да научат новини; и след като всички йонвилски жители добре чуха неговата история, че тя сбъркала захарта с арсеник, когато се канела да приготви крем-ванилия, Оме още веднъж отиде у Бовари.

Намери го сам (г. Каниве току-що си бе отишъл), седнал в креслото до прозореца и съзерцаващ с идиотски поглед плочките на всекидневната.

— Ще трябва сега — каза аптекарят — вие сам да определите часа на церемонията.

— Защо? Каква церемония?

Сетне добави, заеквайки уплашено:

— О, не, нали! Не, аз искам да си я запазя.

Оме от приличие взе шишето от етажерката, за да полее здравеца.

— О, благодаря — каза Шарл, — вие сте добър.

И не довърши, въздишайки поради спомените, които предизвика тоя жест на аптекаря.

Тогава, за да го разсее, Оме сметна за уместно да заговори малко за градинарство; растенията имат нужда от влага. Шарл кимна с глава в знак на съгласие.

— Впрочем хубавите дни скоро ще дойдат.

— Ах! — рече Бовари.

Като не знаеше вече какво да каже, аптекарят почна да разтваря леко малките завески на стъклата.

— Я гледай, господин Тюваш минава.

Шарл повтори като машина:

— Господин Тюваш минава.

Оме не се реши да му заговори пак за нарежданията по погребението; по тоя въпрос свещеникът успя да го склони.

Той се затвори в кабинета си, взе перо и след като рида известно време, написа:

„Искам да бъде погребана във венчалната си рокля, с бели обувки и венец; косите й да бъдат разпуснати върху раменете; три ковчега — един от дъб, един от махагон, един от олово. Не искам нищо да ми се приказва, аз ще имам сили. Отгоре цяла да бъде покрита с голям къс зелено кадифе. Искам това. Направете го.“

Господата много се учудиха на тия романтични хрумвания на Бовари и аптекарят веднага отиде да му каже:

— Това кадифе ми се вижда прекалено. От друга страна, разноските…

— Какво ви засяга вас? — викна Шарл. — Оставете ме! Вие не я обичахте! Махайте се!

Духовникът го взе под ръка, за да го поразходи из градината. Той приказваше за суетността на земните неща. Бог е много велик, много добър. Би трябвало безропотно да се подчиняваме на неговите повеления, дори да му благодарим.

Шарл избухна в богохулство.

— Аз мразя тоя ваш бог!

— Духът на непокорство е още във вас — въздъхна свещеникът.

Бовари се отдалечи с големи крачки. Той вървеше покрай стените близо до овощните дървета и скърцаше със зъби; изпращаше погледи към небето, изпълнени с проклятие; но ни един-единствен лист не помръдна.

Ръмеше ситен дъжд. Шарл, който беше разгърден, почна да трепери; прибра се и седна в кухнята.

В шест часа на площада се чу шум на раздрънкана железария: беше „Лястовицата“, която пристигаше; и той стоя със залепено до стъклото чело да гледа как слизат един след друг всички пътници. Фелисите му постла един дюшек в салона; той се тръшна на него и заспа.

Макар и философ, г. Оме почиташе мъртъвците. И без да се сърди на бедния Шарл, вечерта той пак дойде за бдение при покойната, като донесе три тома и една папка, за да си взема бележки.

Господин Бурнизиан беше там и две големи свещи горяха при възглавницата на леглото, което беше измъкнато из алкова.

Аптекарят, комуто мълчанието тежеше, скоро изказа няколко съжаления за тая „злочеста млада жена“, а свещеникът отговори, че сега оставаше само да се моли човек за нея.

— Но все пак — поде Оме — от двете едно: или тя е умряла опростена (както се изразява църквата) и тогаз няма никаква нужда от нашите молитви; или пък е починала непокаяна (такъв е, мисля, църковният израз) и тогава.

Бурнизиан го прекъсна със сърдит тон, че и в тоя случай човек трябва да се моли.

— Но — възрази аптекарят — щом бог знае всичко, което ни е потребно, защо трябва да се молим?

— Как! — рече духовникът. — Молитвата! Та вие не сте ли християнин?

— Прощавайте! — каза Оме. — Аз се възхищавам от християнството. Най-напред, то премахна робството, въведе в обществото една нравственост…

— Въпросът не е в това! Всички свещени текстове…

— Ох! Ох! Колкото за текстовете, отворете историята; известно е, че те са фалшифицирани от езуитите.

Шарл влезе и като се упъти към леглото, бавно дръпна завесите.

Ема лежеше с глава, приведена към дясното рамо. Ъгълът на устата й, която беше отворена, бе като черна дупка в долната част на лицето; двата палеца стояха непрегънати към дланите; нещо като бял прах беше поръсило ресниците й и очите й почваха да изчезват в някаква лепкава белота, която приличаше на тъничко було, изплетено сякаш от паяци. От гърдите й, чак до коленете, чаршафът се вгъваше надолу и после се издигаше при пръстите на нозете; и на Шарл се струваше, че някаква безпределна маса, някаква огромна тежест я бе натиснала.

Часовникът на църквата удари два часа. Чуваше се силният ромон на реката, течаща в мрака, под терасата. От време на време господин Бурнизиан се секнеше шумно, а Оме скърцаше с перото по хартията.

— Хайде, скъпи приятелю — каза той, — идете си, тая гледка ви къса душата!

Щом Шарл излезе, аптекарят и свещеникът отново почнаха препирните си.

— Четете Волтер! — думаше единият. — Четете Холбах, четете „Енциклопедията“!

— Четете „Писмата на неколцина португалски евреи“! — казваше другият. — Четете „Основанията на християнството“ от Никола, бивш магистрат!

Те се горещяха, бяха се зачервили, говореха едновременно, без да се чуват; Бурнизиан се възмущаваше от подобна дързост; Оме се учудваше от такава глупост; и щяха да почнат да се оскърбяват, когато изведнъж Шарл отново се появи. Някакво непреодолимо привличане го водеше, той постоянно се качваше по стълбата.

Заставаше срещу нея, за да я вижда по-добре, и се загубваше в това съзерцание, което не беше вече мъчително, тъй като беше дълбоко.

Припомняше си случаите на каталепсия, чудесата на магнетизма и си казваше, че като пожелае това извънредно силно, ще успее може би да я възкреси. Веднъж дори се наведе над нея и тихичко извика: „Ема! Ема!“ Дъхът му, издъхнат силно, разлюля пламъка на свещите до стената.

Призори пристигна госпожа Бовари — майката; прегръщайки я, Шарл отново се обля в сълзи. Тя се опита, както бе сторил аптекарят, да му направи бележки по разноските за погребението. Той избухна тъй силно, че тя млъкна и дори той я натовари да отиде веднага в града, за да купи каквото трябваше.

Целият следобед Шарл остана сам; бяха завели Берта при госпожа Оме; Фелисите беше горе, в спалнята, заедно със стрина Льофрансоа.

Вечерта Шарл приемаше посетители. Ставаше, стискаше ръка, без да говори, след това посетителят сядаше при другите, които образуваха голям полукръг около камината. С наведени лица, с метнати един върху друг нозе, те клатеха крак от коляното надолу, като в същото време пускаха от време на време по някоя дълбока въздишка; и всеки се отегчаваше безгранично, но все пак никой не искаше да излезе преди другите.

Към девет часа, когато Оме отново дойде (от два дни само него виждаха по площада), беше натоварен със запас от камфор, смирна и ароматични треви. Носеше също гърне, пълно с хлор, за да обезвреди миазмите. В тоя миг слугинята, госпожа Льофрансоа и старата Бовари се въртяха около Ема, привършвайки обличането й; слагаха дългото, кораво було, което я покри до копринените й обувки. Фелисите хълцаше:

— Ах! Клетата ми господарка! Клетата ми господарка!

— Погледнете я — думаше с въздишка хотелиерката — колко е миличка още! Като че ей сега ще стане!

След това се наведоха да й сложат венеца.

Трябваше да се повдигне малко главата и тогаз от устата й излезе като повръщане черна течност.

— Ах, боже мой! Роклята, внимавайте! — викна госпожа Льофрансоа. — Но помогнете ни — каза тя на аптекаря. — Да не би случайно да ви е страх?

— Аз? Страх? — отвърна той, като сви рамене. — Е, да! Малко съм ги виждал в болницата, когато следвах фармация! Правехме си пунш в дисекционната зала! Небитието не плаши философа; и дори, аз често съм казвал това, имам намерение да завещая трупа си на болниците, за да послужи след това на науката.

Като дойде, свещеникът попита как е господин Бовари; и след отговора на аптекаря добави:

— Ударът, нали, е още твърде скорошен!

Тогаз Оме му каза, че той е щастлив, защото не е изложен, както всички други хора, на опасността да загуби скъпа другарка; от което последва препирня за безбрачието на свещениците.

— Защото — казваше аптекарят — не е естествено един мъж да се лишава от жени! Ставали са престъпления…

— Но поврага! — възкликна духовникът. — Как смятате вие, че един човек, оплетен от брачни връзки, ще може да запази например тайната на изповедта?

Оме се нахвърли срещу изповедта. Бурнизиан я защити; той се разпростря върху възраждащото й действие. Цитира различни случаи с крадци, превърнати из един път в честни хора. Военни пред изповедалнята чувствали как падат наочниците им. Във Фрибург имало един министър…

Събеседникът му спеше. Сетне, понеже му беше малко задушно от тежкия въздух в стаята, той отвори прозореца, от което аптекарят се събуди.

— Хайде, смръкнете една щипка! — каза той. — Вземете, то разсънва.

Някъде в далечината се чу продължително виене.

— Чувате ли, куче вие? — каза аптекарят.

— Разправят, че те подушвали мъртъвците — отвърна духовникът. — Като пчелите: щом умре някой, те напускат кошера.

Оме не възрази срещу тия предразсъдъци, защото отново бе заспал. Господин Бурнизиан, по-издръжлив, продължи известно време да мърда устни; после неусетно отпусна брада, изтърва дебелата си черна книга и захърка.

Те седяха един срещу друг, с издадени кореми, с подпухнали лица, намръщени; след толкова раздори събрани най-сетне заедно в една и съща човешка слабост; и не помръдваха също като трупа до тях, който имаше вид на заспал човек.

Шарл влезе, без да ги събуди. Беше за последен път. Той идеше да се прости с нея.

Ароматичните треви още пушеха и спираловидни синкави пари се смесваха до прозорците с мъглата, която влизаше. Виждаха се няколко звезди и нощта беше мека.

Восъкът от свещите сълзеше на едри капки по чаршафите на леглото. Шарл ги гледаше как горят, изморявайки очите си от блясъка на жълтия пламък.

Отраженията му трептяха по копринената рокля, бяла като лунна светлина. Ема се губеше под нея; и нему се струваше, че излетявайки извън себе си като дихание, тя се стапяше неясно в нещата наоколо, в безмълвието, в нощта, във вятъра, който се носеше във влажните миризми, които възлизаха.

Сетне изведнъж я виждаше из градината в Тост, на пейката до плета от бодливи храсти или в Руан, из улиците, на тяхната пътна врата, в двора на Берто. Той още чуваше смеха на развеселените момци, които танцуваха в ябълковата градина; стаята бе изпълнена с дъха на косите й, а роклята й шумолеше по ръцете му с прашене на искри. Тя беше тая тук, същата!

Така той дълго си припомняше всички загубени радости, нейното държане, движенията й, тембъра на гласа й. След едно отчаяние дохождаше друго и винаги несвършващо, като вълни на прилив, който минава над преградите.

Обзе го страшно любопитство: с края на пръстите си бавно, опипвайки, той повдигна булото й. Но изпусна вик на ужас, който събуди двамата спящи. Те го заведоха долу във всекидневната.

След това дойде Фелисите и каза, че той иска коси от нея.

— Отрежете! — отвърна аптекарят.

И тъй като тя не се решаваше, той сам тръгна с ножици в ръка. Той трепереше тъй силно, че на няколко места поряза кожата на слепите очи. Най-сетне, като овладя вълнението си, Оме рязна два-три пъти напосоки, от което останаха бели белези в тая хубава черна коса.

Аптекарят и свещеникът отново потънаха в своите занимания, като от време на време поспиваха, за което при всяко ново пробуждане взаимно се укоряваха. Тогаз г. Бурнизиан поръсваше стаята със светена вода, а Оме пръскаше по малко хлор на земята.

Фелисите се бе погрижила да им остави на скрина бутилка ракия, сирене и голямо бяло хлебче. И аптекарят, който вече не издържаше, към четири часа сутринта въздъхна:

— Ей богу, с удоволствие бих се подкрепил!

Духовникът не остави да го молят; той излезе да извърши църковната си служба, върна се; след това ядоха и се чукнаха, като се хилеха, без да знаят защо възбудени от оная неопределена веселост, която ни обзема, след като сме присъствали на скръбни случаи; при последната чашка свещеникът потупна аптекаря по рамото и каза:

— В края на краищата ще се разберем!

Долу, в преддверието, те срещнаха работниците, които идеха. Тогава два часа Шарл трябваше да понася мъчението от чука, който кънтеше по дъските. След това я снеха в нейния дъбов ковчег, който поставиха в два други; но понеже саркофагът беше много широк, трябваше да попълнят празнините с вълната на един дюшек. Най-сетне, когато трите капака бяха изгладени, заковани, споени, изложиха я до вратата; разтвориха нашироко къщата и жителите на Йонвил почнаха да прииждат.

Пристигна дядо Руо. Щом съзря черния плат, той припадна на площада.