Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Madame Bovary, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
stomart (2009)
Корекция и форматиране
NomaD (2010)

Издание:

Гюстав Флобер. Избрани творби в четири тома. Том 1. Мадам Бовари

Пето издание

Съставител: Богдан Богданов

Редактори: Пенка Пройкова, Силвия Вагенщайн

Художник: Петър Добрев

Художник-редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Евелина Тодорова

Издателство „Народна култура“, София, 1984

История

  1. — Добавяне

VI

Една вечер, седнала до отворения прозорец, тя гледаше Лестибудоа, клисаря, който подкастряше чемширите, когато неочаквано чу камбаната за вечерня.

Беше началото на април, когато игликите цъфтят, когато марен вятър минава над прекопаните лехи и градините, също като жените, сякаш се пременят за летните празници. През пръчките на беседката и отвъд в далечината сред ливадите се виждаше реката, дето чертаеше своите волни извивки. Привечерната мъглица минаваше през безлистните тополи, засеняйки техните очертания с модър цвят, по-блед и по-прозирен от най-нежния тюл, закачен на клоните им. В далечината вървеше добитък; не се чуваха нито стъпките му, нито мучения; а камбаната, която биеше непрестанно, лееше в пространството своята мирна жалба.

Под тоя повтарян звън мисълта на младата жена се зарея в далечните й спомени от детинството и от пансиона. Спомни си големите свещници на олтара над вазите с цветя и над дарохранителницата с колонки. Поиска й се да потъне както някога в дългата редица бели забрадки, прошарена тук-там с черно от коравите качулки на сестрите-монахини, склонени над молитвените столове; в неделните дни през литургията, когато дигнеше глава, тя съзираше образа на светата Дева сред виещия се синкав дим на тамяна, който възлизаше. И тогава я обзе някакво умиление; почувства се отпаднала и съвсем изоставена, като птиче перце, завъртяно от буря; и така, без сама да съзнава, тя се запъти към църквата, готова на всякакъв обет, стига да можеше да стопи душата си и цялото й съществуване да изчезне в него.

На площада срещна Лестибудоа, който се връщаше от църква; за да не му се намали надницата, той предпочиташе да прекъсне работата си и сетне пак да я продължи и затова биеше камбаната, когато му беше удобно. А от друга страна, по-ранното биене на камбаната предупреждаваше децата за урока по вероучение.

Някои деца вече бяха дошли и играеха на топка по плочите на гробището. Други, възседнали като кон стената, бяха размахали нозе и сечаха с дървените си обуща високата коприва, поникнала между ниския зид и последните гробове. То беше единственото зелено място; всичко останало бе само каменни плочи, посипвани постоянно със ситен прах, макар клисарят да ги измиташе.

Обути в терлици, децата тичаха там като по паркет, приготвен за тях. И виковете им се чуваха през бумтежа на камбаната. Той отслабваше заедно с люлеенето на дебелото въже, спуснато от камбанарията, което влачеше единия си край по земята. Минаваха лястовици с къси викове и режеха въздуха със своя остър летеж, прибирайки се в гнездата си под керемидите на капчука. Някаква лампа светеше в дълбочината на църквата, т.е. не лампа, а фитил на кандило в провесена стъклена чашка. Отдалеч светлината му беше като белезникаво петно над маслото. Дълъг слънчев лъч минаваше през източната част на църквата и от това ниските места и ъглите ставаха по-тъмни.

— Де е свещеникът? — попита госпожа Бовари едно момченце, което клатеше в разширената дупка въртящата се преграда на вратата.

— Сега ще дойде — отговори детето.

И наистина вратата към жилището на свещеника скръцна и абат Бурнизиан се появи; децата безредно отърчаха към църквата.

— Ах, тия мързеливци! — измърмори духовникът. — Винаги все същите!

И като дигна един разпокъсан учебник по вероучение, който беше ритнал, добави:

— Нямат почит към нищо!

Ала щом съзря госпожа Бовари, той каза:

— Извинете, не ви познах.

Той пъхна учебника в джоба си и се спря, като продължи да клати между двата си пръста тежкия ключ от дарохранителницата.

От блясъка на залеза, който падаше право върху лицето му, неговото расо, лъснато на лактите и изнищено в полите, изглеждаше по-светло. По широките му гърди се редяха покрай малките копчета мазни и тютюневи петна, които ставаха по-многобройни, колкото се отдалечаваха от бялата якичка, дето се виждаше червената му сбърчена кожа; тя беше нашарена с жълти капчици, които се губеха в острите косми на сплъстената му брада. Той току-що бе вечерял и дишаше шумно.

— Как сте? — добави той.

— Зле — отговори Ема, — тежко ми е.

— Е, да, и аз съм така — поде духовникът. — Първите горещини, нали, съвсем омаломощават. А пък какво да се прави, родени сме, както казва свети Павел, да страдаме. Но какво мисли г. Бовари за това?

— Той ли? — рече тя с жест на презрение.

— Как? — отвърна добрякът съвсем учуден. — Не ви ли предписва нещо?

— Ах — каза Ема, — аз имам нужда не от земни церове.

Ала свещеникът поглеждаше от време на време в църквата, дето всичките коленичили хлапаци се блъскаха с рамене и падаха като карти за игра.

— Бих искала да зная… — поде тя.

— Чакай, чакай, Рибуде — извика свещеникът гневно, — ей сега ще дойда да ти сгрея ушите, непослушнико!

И като се обърна към Ема, продължи:

— Това е синът на дърводелеца Буде; родителите му са охолни и го оставят да върши каквото си ще. Но ако поиска, той лесно може да учи, защото е много способен. И аз на шега понякога му казвам Рибуде (както се нарича склонът, по който трябва да тръгнете, за да отидете в Маром) и дори му казвам — мой Рибуде. Ха-ха! Връх Рибуде![1] Завчера разправих това на негово преосвещенство и той се засмя… благоволи да се засмее. А как е г. Бовари?

Тя сякаш не чу. Той продължи:

— Постоянно зает навярно? Защото в цялата енория ние двамата с него сме най-отрупаните с работа хора. Но той е лекар на телата — добави свещеникът с плътен смях, — а пък аз съм на душите.

Ема впи умоляващ поглед в него.

— Да… — рече тя — вие облекчавате всички страдания.

— Ах, недейте казва това, госпожа Бовари! Дори тая заран трябваше да отида в Ба-Диовил за една крава, тя се подула, а те помислили, че е магия. Не зная как всичките им крави… Но извинете! Лонгмар и Буде, непрокопсаници такива, ще престанете ли?

И с един скок той хукна в църквата.

Хлапетата в това време се натискаха около високия аналой, катереха се по скамейката на певците, отваряха требника; а други дебнешком вече отиваха към изповедалнята. Ала неочаквано свещеникът изсипа върху всички град от плесници. Хващайки ги за яките на палтенцата, той ги дигаше от земята и ги слагаше пак на колене върху плочите пред олтара тъй силно, като че искаше да ги посади там.

— Да — рече той, като се върна при Ема, разгъвайки голямата си басмена кърпа, единия край на която държеше в зъби, — земеделците са наистина за окайване!

— Има и други за окайване — рече тя.

— Несъмнено! Градските работници например…

— Не са те…

— Прощавайте! Аз съм виждал между тях клети майки, добродетелни жени, уверявам ви, истински светици, които нямаха дори хляб.

— Но ония — каза Ема (и ъгълчетата на устните й се сгърчиха при тия думи), — ония, господин кюре, които имат хляб, а нямат…

— Огън през зимата ли? — каза свещеникът.

— Е, та що от туй?

— Как що от туй? Мене ми се струва, че когато човек е добре стоплен, добре нахранен… защото най-сетне…

— Боже мой, боже мой! — въздъхна тя.

— Вас не ви е добре — каза той, като пристъпи обезпокоен. — Навярно храносмилането? Трябва да си отидете в къщи, госпожа Бовари, да пиете малко чай; той ще ви подкрепи или пък чаша студена вода със захар.

— Защо?

Тя приличаше на човек, който се пробужда, след като е сънувал.

— Защото пипате челото си с длан. Помислих, че ви се вие спят.

Сетне се сети:

— Но вие ме молехте за нещо? За какво? Не мога да си спомня.

— Аз ли?… Нищо… нищо… — повтаряше Ема.

И нейният поглед, който се плъзгаше наоколо, бавно се отпусна върху стареца в расо. Те се гледаха, застанали един срещу друг, без да си придумат.

— Тогава, госпожа Бовари — каза най-сетне той, — извинявайте, но нали знаете, дългът преди всичко; трябва да изпратя моите нехранимайковци. Наближава първото им причастие. Страх ме е да не ме изненадат с нещо. Затова от Възнесение насам ги оставям всяка сряда точно един час повече. Клети деца! Човек трябва още отрано да ги отправи в божия път, както и той сам чрез устата на божествения си син ни препоръча… Бъдете здрава, госпожо; моите почитания на господин съпруга ви!

И влезе в църквата, като още при вратата коленичи един път.

Ема го видя как се загубва между двойната редица столове, стъпващ тежко, с малко наведена към рамото глава и с полуразтворени, издадени навън ръце.

След това тя се завъртя кръгом, изцяло, като статуя около оста си, и пое към къщи. Но дебелият глас на свещеника и звънливите гласове на хлапетата стигаха до ушите й и продължаваха подире й.

— Християнин ли си?

— Да, християнин съм.

— Кой се нарича християнин?

— Онзи, който, след като е бил кръстен… кръстен… кръстен…

Тя се изкачи по стъпалата, като се държеше за рамката на перилата, и когато влезе в стаята си, падна в едно кресло.

През стъклата гаснеше меко, на вълни белезникавият зрак. Мебелите сякаш бяха станали още по-неподвижни по местата си и потъваха в сянката като в някакъв тъмен океан. Камината беше загаснала, стенният часовник все така тракаше и Ема усети някакво смътно учудване от тоя покой на нещата, когато в самата нея бе такава бъркотия. Но между прозореца и работната маса малката Берта се олюляваше в плетените си пантофки и се мъчеше да отиде до майка си, да хване краищата на панделките от престилката й.

— Остави ме! — каза майката, като я отстрани с ръка.

Момиченцето скоро пак дойде, още по-близо до коленете й, и като се опря на тях с ръце, дигна към майка си своите големи сини очи, а струйка чиста плюнка протече от устните му върху копринената престилка.

— Остави ме! — повтори силно раздразнена младата жена.

Лицето й уплаши детето, което почна да вика.

— Е, остави ме де! — каза тя, като го блъсна с лакът.

Берта падна в краката на скрина срещу медната закачалка; тя поряза бузата си, потече кръв. Госпожа Бовари отърча да я вдигне, скъса шнура на звънеца от дърпане, извика с все сила прислужницата и беше почнала да я проклина, когато влезе Шарл. Беше време за вечеря, той се връщаше.

— Виж, мили — каза му със спокоен глас Ема, — малката играеше и се нарани, като падна.

Шарл я успокои, че не е нещо сериозно, и отиде да вземе лекарство за спиране на кръвта.

Госпожа Бовари не слезе в трапезарията; тя искаше да остане и сама да се грижи за детето си. Но като гледаше спящото дете, остатъкът от безпокойството й постепенно се разся и тя помисли, че е много глупава и добра, задето преди малко се бе разтревожила от такава дреболия. Берта наистина вече не плачеше. Сега диханието й подигаше едва забележимо памучната покривка. В ъглите на полузатворените й клепачи бяха останали едри сълзи и между ресниците се съзираха навътре две бледи зеници; залепената на бузата мушамичка дърпаше накриво опънатата кожа.

„Чудно нещо — мислеше Ема, — колко грозно е това дете!“

В единадесет часа вечерта, когато Шарл се върна от аптеката (дето бе отишъл след вечеря да върне останалата му мушамичка), завари жена си, изправена до люлката.

— Но нали ти казах, че няма нищо — рече той, като я целуна по челото, — не се измъчвай, мила, ще се разболееш!

Той се бе заседял при аптекаря. Макар че не бе проявил голямо безпокойство, г. Оме все пак се постара да го ободри, да му подигне духа. Разприказваха се за различни опасности, които заплашват децата, и за небрежността на слугите. Госпожа Оме била патила от това и още имала на гърдите си белег от една паничка с жар, която готвачката преди години изтървала върху престилчицата й. Затова тия добри родители вземали сума предпазни мерки. Ножовете никога не се точели, нито подовете се мажели. Прозорците имали железни пречки, а камината — яка преграда. Малките Оме въпреки независимия си нрав не могли да мръднат без надзор върху тях; при най-слабата хрема баща им ги тъпчел с лекарства за настинка и дори след като навършили четири години, носели безмилостно дебели подплатени шапчици. Това наистина било мания на госпожа Оме; нейният съпруг вътрешно бил огорчен от това, опасявайки се от възможните последици, които подобно стягане можело да има за мислителните органи, и той дори не се стърпявал да й каже:

— Ти май искаш да ги правиш кариби или ботокуди[2]?

Шарл на няколко пъти се бе опитал да прекъсне разговора.

— Имам да ви кажа нещо — пошепна той на ухото на помощника, който бе тръгнал пред него в коридора.

„Дали не подозира нещо?“ — питаше се Леон. Сърцето му заби и той потъна в догадки.

Най-сетне, след като затвори вратата, Шарл го помоли да види в Руан каква е цената на един хубав дагеротип[3]; това беше сантиментална изненада, която искаше да направи на жена си, едно нежно внимание — снет, облечен във фрак. Но той искаше да знае предварително колко ще струва; това нямаше да затрудни г. Леон, понеже той ходеше в града почти всяка седмица.

Защо ходеше? Оме подозираше някоя младежка история, някаква интрижка. Но се лъжеше: Леон нямаше никаква любовна историйка. Както никога той беше тъжен и госпожа Льофрансоа виждаше ясно това от многото храна, която оставаше в чинията му. За да разбере повече, тя запита бирника; Бине й отговори грубо, че не служи в полицията.

Все пак неговият другар му се виждаше много особен; защото Леон често се отпускаше на стола си, разперваше ръце и се оплакваше не много ясно от съществуването си.

— Това е, защото нямате достатъчно развлечения — думаше бирникът.

— Какви?

— На ваше място бих си взел един струг.

— Но аз не умея да работя на струг — отговаряше помощникът.

— А, да, вярно е — казваше другият, като поглаждаше челюстта си, изразявайки презрение, смесено със самодоволство.

Леон се бе уморил да обича безрезултатно; после почваше да усеща оная потиснатост, която обзема човека от повтарянето на един и същ живот, когато никакъв интерес не движи тоя живот и никаква надежда не го подкрепя. Толкова му бяха омръзнали Йонвил и неговите жители, че само видът на известни хора, на известни къщи го дразнеше до болка; и аптекарят при всичкото си добродушие му беше станал непоносим. Ала и перспективата за едно ново положение бе за него колкото примамлива, толкова и страшна.

Тая боязливост скоро се превърна в нетърпение и тогава в далечината Париж зазвъня във въображението му със своите балмаскета и със смеха на гризетките. Щом трябваше да довърши право, защо да не замине? Кой му пречеше? И той почна да се подготвя вътрешно: нареди предварително заниманията си. Нагласи в ума си един апартамент. Ще почне там артистичен живот! Ще взема уроци по китара! Ще има халат, баска барета, пантофи от синьо кадифе; и дори отсега се възхищаваше от двете кръстосани шпаги на камината с един череп и китарата над тях.

Мъчнотията беше да получи съгласието на майка си; всъщност това изглеждаше много разумно. Дори шефът му казваше, че трябва да отиде да учи и другаде, дето ще може да напредне повече. Като взе едно средно решение, Леон потърси място за втори помощник в Руан, но не намери. Накрай написа на майка си дълго, подробно писмо, в което излагаше основанията си да се премести незабавно в Париж. Тя се съгласи.

Той никак не бързаше. Цял месец Ивер всеки ден пренасяше за него от Йонвил за Руан и от Руан за Йонвил сандъци, куфари, пакети; и след като натъкми гардероба си, стегна трите си кресла, купи цял запас носни кърпи, с една дума, направи повече приготовления, отколкото за околосветско пътуване, почна да отлага заминаването си от една седмица до друга, докато получи второ писмо от майка си, в което тя настояваше да тръгне по-скоро, щом иска да изкара изпита си преди ваканцията.

Когато дойде време да се прегръщат за сбогуване, госпожа Оме се разплака; Жюстен хълцаше; Оме, като твърд мъж, скри вълнението си. Той пожела да носи горното палто на приятеля си до оградата на нотариуса, който щеше да закара Леон в Руан със собствената си кола. Леон имаше време само да се сбогува с госпожа Бовари.

Когато се изкачи по стъпалата, той не можеше да си поеме дъх и се спря. Щом влезе, госпожа Бовари бързо стана.

— Пак аз! — каза Леон.

— Аз бях уверена!

Тя прехапа устни и вълна от кръв преля под кожата й, която порозовя цялата — от корените на косите до ръба на якичката й. Тя остана права, облегната на дървената част на стената.

— Господин Бовари не е ли тук? — поде той.

— Отсъства.

Тя повтори:

— Отсъства.

Тогаз настъпи мълчание. Те се погледнаха; и техните мисли, приобщени в една и съща мъка, се притиснаха плътно като две трептящи гърди.

— Иска ми се да целуна Берта — каза Леон.

Ема слезе няколко стъпала и извика Фелисите. Леон бързо хвърли наоколо си един обгръщащ всичко поглед, който спря по стените, по етажерките, сякаш искаше да проникне във всичко, да отнесе всичко.

Но тя влезе и прислужницата доведе Берта, която люлееше на връвчица една вятърна мелница, обърната наопаки.

Леон я целуна няколко пъти по шийката.

— Сбогом, мило дете, сбогом, миличко, сбогом!

И я даде на майка й.

— Изведете я — каза тя.

Останаха сами.

Госпожа Бовари, обърната гърбом, бе залепила лице на прозореца; Леон държеше каскета си в ръка и тупаше леко бедрото си с него.

— Ще вали дъжд — каза Ема.

— Имам наметка — отговори той.

— А!

Тя се обърна с наведена брадичка и чело, издадено напред. Светлината се плъзгаше по лицето й като по мрамор до извивката на веждите, без да може да се разбере какво гледаше Ема в кръгозора, нито какво мислеше в себе си.

— Хайде, сбогом! — въздъхна той.

Тя вдигна глава с внезапно движение:

— Да, сбогом… тръгвайте!

Те пристъпиха един към друг; той подаде ръка, тя се подвоуми.

— Значи, по английски — каза тя, като се помъчи да се засмее, и му подаде ръката си.

Леон я усети между пръстите си и стори му се, че най-съкровеното от цялото му същество преливаше в тая влажна длан.

После разтвори ръка, очите им пак се срещнаха и той изчезна.

Когато стигна до халите, той спря и се скри зад един стълб, за да погледа за последен път тая бяла къща с четирите зелени жалузи. Стори му се, че вижда зад прозореца на стаята сянка; но завесата сама, като че никой не я досягаше, се откачи от розетката, раздвижи бавно дългите си, полегати дипли, които наведнъж се разстлаха, и остана права, по-неподвижна от варосана стена. Леон хукна.

Отдалеч той видя на пътя кабриолета на шефа си, а встрани човек с престилка от зебло, който държеше коня. Оме и господин Гийомен разговаряха. Чакаха го.

— Прегърнете ме — каза аптекарят просълзен, — ето ви палтото, скъпи приятелю; пазете се от студа! Грижете се за себе си! Гледайте се!

— Хайде, Леон, качвай се! — каза нотариусът.

Оме се наведе над калника и с пресечен от хълцания глас отрони двете тъжни думи:

— Добър път!

— Довиждане — отговори господин Гийомен. — Хайде, карай!

Те заминаха. Оме си отиде.

Госпожа Бовари бе отворила прозореца към градината и гледаше облаците.

Те се трупаха на запад над залеза, към Руан, и бързо търкаляха своите черни спирали, иззад които излизаха широки слънчеви ивици като златни стрели от някакъв провиснал трофей, докато останалата част на пустото небе беше бяла като порцелан. Ала един пристъп на буря преви тополите и изведнъж рукна дъжд; той зачука по зелените листа. Сетне слънцето отново блесна, кокошки закудкудякаха, врабците пърхаха в мокрите храсти и стичащите се по пясъка вадички носеха розови акациеви цветчета.

„Ах, колко далеч трябва да е вече той!“ — помисли тя.

Господин Оме както обикновено дойде в шест и половина часа по време на вечерята.

— Е — рече той, — значи, изпроводихме преди малко нашия младеж?

— Изглежда! — отговори лекарят.

После се изви на стола и запита:

— А какво ново към вас?

— Нищо особено. Само жена ми следобед е малко поразстроена. Нали знаете, жените се вълнуват от дреболии! Особено моята! И не бива да им се сърдим за това: тяхната нервна система е много по-податлива от нашата.

— Клетият Леон! — каза Шарл. — Как ли ще живее в Париж? Дали ще може да свикне?

Госпожа Бовари въздъхна.

— Хайде де! — каза аптекарят, като цъкна с език. — Изискани ястия в гостилниците! Маскарадни балове! Шампанско! Уверявам ви, ще кара чудесно!

— Не ми се вярва, че ще се разхайти — забеляза Бовари.

— И аз не вярвам — поде живо г. Оме, — макар че той ще трябва да върви заедно с другите, за да не го сметнат за езуит. А вие не знаете какъв живот водят в Латинския квартал тия обесници с актрисите! Но студентите са много добре гледани в Париж. Щом имат най-мъничкото качество, което може да се хареса, тях ги приемат в най-доброто общество и има дами, дори от предградието Сен-Жермен, които се влюбват в тях, а това им дава възможност по-късно да сключват много изгодни бракове.

— Но — каза лекарят — аз се страхувам за него, че… там…

— Имате право — пресече го аптекарят, — това е опакото на медала! И трябва постоянно да пазите там джобовете си. Да речем, че сте в някоя обществена градина; представя ви се някакъв си господин, добре облечен, дори с орден, когото човек може да сметне за дипломат; дохожда при вас; заприказвате; той хитро кара по-нататък, предлага ви емфие или вдига падналата ви шапка. След това още повече се сближавате; води ви в кафене, кани ви във вилата си, между две чаши вино ви запознава с всякакви хора и използва три четвърти от времето, за да пипне кесията ви или да ви завлече в някои гибелни постъпки.

— Това е вярно — отговори Шарл, — но аз мислех най-вече за болестите, за тифусната треска например, от която боледуват студентите от провинцията.

Ема изтръпна.

— Поради промяната в начина на живот — продължи аптекарят — и от сътресението, последица от тая промяна, което засяга целия организъм. А после парижката вода, нали знаете, ястията в гостилниците, тия гозби с подправки в края на краищата сгорещяват кръвта и не струват, кой каквото ще да казва, колкото една хубава домашна гозба. Аз лично винаги съм предпочитал домашната кухня. Тя е по-здрава! И когато учех фармация в Руан, бях в пансион; хранех се с професори.

И продължи да изказва общите си възгледи и личните си симпатии, докато дойде Жюстен да го вика да приготви „кокоше мляко“[4].

— Нито миг почивка! — извика той. — Винаги прикован! Не мога да изляза ни за минута! Като работен кон трябва да се потя с кръв и вода! Какъв окаян ярем!

Като отиде до вратата, попита:

— Сега се сетих: знаете ли новината?

— Какво?

— Това, че е твърде възможно — поде Оме, като дигна вежди и лицето му стана съвсем сериозно — селскостопанският събор на Долна Сена да стане в Йонвил л’Абеи, Поне така се мълви. Тая заран вестникът загатва нещичко. Това ще бъде от най-голямо значение за нашата околия! Но за това пак ще поговорим. Благодаря ви; виждам, Жюстен носи фенер.

Бележки

[1] Непреводима игра на думи: в оригинала mon Riboudet — мой Рибуде, и mont Riboudet — връх Рибуде.

[2] Ботокуди — индийски племена в Антилските острови и в Бразилия.

[3] Дагеротип — първите фотографически снимки са се наричали дагеротипи.

[4] „Кокоше Мляко“ — жълтък от яйце, разбит със захар и мляко.