Гюстав Флобер
Мадам Бовари (21)

XII

Те подновиха любовта си. Често дори посред бял ден Ема изведнъж му написваше писмо; после даваше през прозорците знак на Жюстен, който бързо развързваше престилката си и хукваше към Юшет; Родолф пристигаше; тя го викаше да му каже, че й е мъчно, че мъжът й е противен, а съществованието й — ужасно!

— Какво мога да сторя аз? — викна той един ден, излязъл от търпение.

— О, ако би искал…

Тя бе седнала на земята между коленете му, с разпуснати коси, с блуждаещ поглед.

— Е, какво? — рече Родолф.

Тя въздъхна:

— Да отидем да живеем другаде… някъде…

— Ти наистина си полудяла! — каза той, смеейки се. — Та възможно ли е?

Тя пак почна за това; той се направи, че не разбира и отклони разговора. Ето това не можеше да разбере той: цялата тая обърканост в това просто нещо любовта. Тя имаше някаква причина, някакво съображение и като че нещо, което помагаше на нейната привързаност.

Тая нежност наистина всеки ден растеше поради отвращението от мъжа. Колкото повече принадлежеше на единия, толкова по̀ намразваше другия; никога Шарл не бе й се виждал тъй неприятен, с такива четвъртити пръсти, с такъв неподвижен ум, с такива просташки обноски, както, оставайки заедно с него, след срещите й с Родолф. Тогава, преструвайки се на добра съпруга и добродетелна жена, тя цяла пламваше при мисълта за тая глава, чиито черни коси се виеха на къдрици над загорялото чело, за тая снага в едно и също време яка и изящна, за тоя мъж най-сетне, който имаше такъв опитен разум, такава буйност в желанието! Само за него тя изглаждаше с усърдието на златар ноктите си и не й стигаше помада за лицето и парфюм за кърпичките й. Тя се отрупваше с гривни, с пръстени, с огърлици. Когато той щеше да дойде, напълваше с рози двете си големи вази от синьо стъкло и нагласяваше стаята и себе си като куртизанка, която чака княз. Слугинята трябваше непрекъснато да пере бельото; и през целия ден Фелисите не мръдваше от кухнята, дето Жюстен, който често й правеше компания, гледаше как тя работи.

Облакътен на дългата дъска, върху която тя гладеше, той жадно разглеждаше сложените наоколо му женски неща: памучни фусти, кърпи за глава, якички, навървени гащи — широки в бедрата и тесни долу.

Момчето пипаше с ръка кринолина или някоя тока и запитваше:

— За какво служи това?

— Никога ли не си виждал нищо? — отговаряше със смях Фелисите. — Като че твоята господарка госпожа Оме не носи такива работи.

— О, да! Госпожа Оме!

И добавяше замислен:

— Тя такава дама ли е, като госпожата…

Но Фелисите се дразнеше, че той постоянно се върти наоколо й. Тя беше шест години по-голяма от него и Теодор, слугата на г. Гийомен, почваше да я обикаля.

— Остави ме на мира — думаше тя, като отместваше гърненцето с колата. — Я по-добре върви да чукаш бадеми; ти постоянно се въртиш около жени; за тия работи, лошо хлапе, почакай най-напред да покарат косми по брадичката ти.

— Хайде не се ядосвайте, отивам да изчистя вместо вас нейните обувки.

И веднага вземаше от пезула под прозореца обувките на Ема, целите в кал — калта от срещите, — която се сипеше на прах, щом почнеше да ги четка, и която той гледаше как се носи полека нагоре, осветена от слънчев лъч.

— Как се страхуваш да не ги повредиш! — думаше готвачката, която много не се грижеше, когато тя ги чистеше, тъй като, щом платът поизсъхнеше, госпожата ги оставяше за нея.

Ема имаше цял куп обувки в скрина си и ги износваше постепенно, но Шарл не смееше да й направи и най-малката забележка.

Също тъй той плати триста франка за един дървен крак, който тя сметна, че е редно да подари на Иполит.

Дръвцето на крака беше с гъба, имаше пружинени принадлежности, цял сложен механизъм, покрит с чер панталон, и завършваше с лачена обувка. Но не смеейки да си служи с толкова хубав крак, Иполит помоли госпожа Бовари да му купи и друг, по-удобен. Разбира се, пак лекарят плати разноските за новата покупка.

Така полека-лека конярят почна пак работата си. Виждаха го както по-рано да тича из градчето и когато Шарл зачуеше отдалеч сухото чукане на дръвцето по паважа, бързо кривваше в друга посока.

Сега на г. Льорьо, търговеца, бе възложена поръчката; така той често имаше случай да се среща с Ема. Той приказваше с нея за новопристигналите от Париж стоки, за хиляди любопитни женски неща, показваше се много любезен и никога не искаше пари. Ема се поддаваше на тая възможност да задоволява всичките си прищевки. Така тя поиска да й купи, за да го подари на Родолф, много хубав камшик от един магазин за чадъри в Руан. Седмица по-късно г. Льорьо й го сложи на масата.

На следния ден той се яви при нея с фактура за двеста и седемдесет франка, без да се броят сантимите. Ема се смути много: всички чекмеджета на писалищната маса бяха празни; дължаха на Лестибудоа за петнадесет дни, на слугинята за две тримесечия, още куп други неща, а Бовари с нетърпение очакваше пратката от г. Дерозрей, който имаше навик да му плаща всяка година към Петровден.

На първо време тя успяваше да връща Льорьо; най-сетне той изгуби търпение: и него го гонели кредиторите, нямал капитали и ако не получел нещо, щял да бъде принуден да си вземе обратно всички стоки, които й бил доставил.

— Че вземете си ги! — каза Ема.

— О, те са дребна работа! — отвърна той. Съжалявам само за камшика. Ей богу, ще го поискам от господина.

— Не! Не! — каза тя.

„Аха, хванах те!“ — помисли Льорьо.

И сигурен в откритието си, той излезе, повтаряйки си тихичко и с обикновеното си леко подсвиркване:

„Добре! Ще видим! Ще видим!“

Тъкмо когато тя размисляше как да се оправи, слугинята влезе и сложи на камината пакетче в синя хартия. — „Изпратено от г. Дерозрей“. Ема се хвърли към него, отвори го. Там имаше петнадесет наполеона. То беше сметката. Тя чу Шарл по стълбите; хвърли златото в дъното на своето чекмедже и взе ключа. След три дена Льорьо пак пристигна.

— Ида да ви предложа уреждане на сметката — каза той; — ако вместо уговорената сума бихте желали да вземете…

— Ето сумата! — каза тя, като сложи в ръката му четиринадесет наполеона.

Търговецът се слиса. И за да скрие объркването си, той се разсипа в извинения и предложения за услуги, които Ема отказа, а сетне тя остана няколко минути, пипайки в джоба на престилката си двете монети от по пет франка, които той беше й върнал. Тя си обеща, че ще пести, за да върне парите по-късно…

„Ех — помисли тя. — Той няма и да се сети.“

Освен камшика с дръжка от позлатено сребро Родолф беше получил печат с девиз „Amor nel cor“^[1], после ешарп, да му служи за шалче, и най-сетне табакера, досущ еднаква с табакерата на виконта, която преди време Шарл беше намерил на пътя, а Ема бе запазила. Но тия подаръци го унижаваха. Някои от тях той отказа; тя настоя и Родолф накрай се подчини, като я намираше тиранична и много заробваща.

После хрумваха й особени мисли.

— Щом удари полунощ — казваше тя, — да помислиш за мене!

А ако той признаеше, че не е помислил, имаше изобилни укори, които винаги завършваха с вечните думи:

— Обичаш ли ме?

— Разбира се, че те обичам! — отговаряше той.

— Много ли?

— То се знае!

— И не си обичал други, нали?

Мислиш ли, че си ме взела девственик? — възкликваше той със смях.

Ема се разплакваше, а той се мъчеше да я утеши, като смекчаваше нейните възмущения с шеги.

— О, това е, защото те обичам! — продължаваше тя. — Обичам те така, че не мога без тебе, знаеш ли! Понякога така искам да те видя, че всички любовни ярости ме разкъсват. Питам се: „Де ли е той? Може би приказва с други жени? Те му се усмихват, той се приближава…“ О, не, нали никоя не ти се харесва? Има по-хубави, но аз по-добре знам да любя! Аз съм твоя слугиня, твоя любовница! Ти си мой крал, мой кумир! Ти си добър! Ти си хубав! Ти си умен! Ти си силен!

Толкова пъти той бе чувал тия думи, че в тях нямаше вече нищо особено за него. Ема беше като всички любовници; и чарът на новотата, свличайки се полека-лека като дреха, оставаше да се види оголено вечното еднообразие на страстта, която има винаги същите форми и същия език. Тоя толкова практичен човек не съзираше различието на чувствата под еднаквостта на думите. Понеже порочни или продажни устни му бяха шепнали подобни фрази, той слабо вярваше в чистосърдечието на нейните; трябва, мислеше той, да се премахнат преувеличените изрази, които прикриват посредствена обич; сякаш пълнотата на душата не се излива понякога в най-празни метафори, тъй като никой никога не може да отмери точно своите потребности, нито своите схващания, нито мъките си и човешкото слово е като пукнат казан, който удряме и от който излизат мелодии за мечешко хоро, когато искаме да трогнем звездите.

Ала с онова превъзходство на преценката, свойствено на човек, който при всякакви връзки винаги гледа да бъде на заден план, Родолф видя, че в тая любов може да намери други наслади. Той сметна, че всякакъв свян е неудобен. Отнесе се безцеремонно. Направи от нея нещо податливо и развратено. То беше някаква идиотска привързаност, изпълнена с възхищение от него, със сладострастие за нея, някакво блаженство, което я затъпяваше; и душата й все повече потъваше в това опиянение и се давеше в него, сгърчена като херцог дьо Кларанс в своята бъчва от гръцко вино.

Само под въздействието на любовните си навици госпожа Бовари измени държанието си. Погледът й стана по-смел, думите — по-свободни; тя има дори неприличието да се разхожда с г. Родолф с цигара в уста, сякаш напук на хората; накрая и ония, които още се съмняваха, престанаха да се съмняват, когато един ден я видяха да слиза от „Лястовицата“, стегната с жилетка като мъж; и госпожа Бовари — старата, която след страшна свада с мъжа си бе дошла пак да се подслони при сина, беше скандализирана не по-малко от жителите на Йонвил. Много други неща не й се харесваха: първо, Шарл съвсем не бе я послушал да забрани романите, после — атмосферата на къщата не й се нравеше; тя си позволи да прави забележка и се скараха, особено един път по повод на Фелисите.

Минавайки привечер из коридора, старата госпожа Бовари я заварила с един мъж, мъж с тъмна брада на около четиридесет години, който, като чул стъпките й, бързо се измъкнал от кухнята.

Ема почна да се смее; но женицата кипна и заяви, че ако не иска да се гаври с нравствеността, трябва да следи за поведението на слугите.

— От кой свят сте вие? — каза снахата с такъв дързък поглед, че старата госпожа я попита дали не защитава своя кауза.

— Излезте! — рече младата жена, като скочи.

— Ема!… Мамо!… — викаше Шарл, за да ги помири.

Ала в гнева си и двете бяха избягали. Ема тропаше с нозе, повтаряйки:

— О, какви обноски! Каква селячка!

Той се затече при майка си, тя беше извън себе си и бърбореше:

— Безочлива! Ветрена! Може би и по-лошо!

И искаше веднага да си замине, ако снаха й не се извини. Шарл отново отиде при жена си и я заклеваше да се съгласи; той коленичи пред нея; най-сетне тя отговори:

— Добре! Отивам!

Наистина тя подаде ръка на свекърва си с достойнство на маркиза, като каза:

— Извинете ме, госпожо.

После, като се качи в стаята си, Ема се хвърли ничком върху леглото и плака като дете със забита във възглавницата глава.

Бяха уговорили с Родолф, че в случай на извънредно събитие тя ще забоде на дървения капак на прозореца късче бяла хартия, та ако той случайно е в Йонвил, да отскочи в уличката зад къщата. Ема постави знака; беше чакала три четвърти час, когато изведнъж съзря Родолф на ъгъла до халите. Искаше й се да отвори прозореца, да го извика; но той бе изчезнал. Тя отново потъна в отчаяние.

Ала скоро й се стори, че Родолф върви по тротоара. Несъмнено беше той; тя слезе по стълбата, прекоси двора. Той беше там, отвън. Тя се хвърли в прегръдките му.

— Пази се — рече той.

— Ах, да знаеш! — поде тя.

И почна да разправя всичко, набързо, разпокъсано, като преувеличаваше фактите, като измисляше много други, отклонявайки се непрекъснато, така че той не разбирате нищо.

— Хайде, скъпа моя, съвземи се, утеши се, имай търпение!

— Четири години вече търпя и страдам!… Любов като нашата трябва да се признае открито, направо пред небето! Те знаят само да ме измъчват! Не мога повече! Спаси ме!

Тя се притискаше към Родолф. Пълните й със сълзи очи блестяха като пламъци под вода; гърдите й бързо, със задъхване се повдигаха, никога той не бе я обичал тъй силно, дотолкова, че забрави всичко, и каза:

— Какво да правим? Какво искаш?

— Вземи ме оттука! — извика тя. — Отвлечи ме… О, умолявам те!

И потърси бързо устните му, сякаш за да получи неочакваното съгласие, което излиташе от тях в целувката.

— Но… — поде Родолф.

— Какво има?

— Ами дъщеря ти?

Тя помисли няколко мига, сетне отговори:

— Ще я вземем с нас. Няма що.

„Каква жена!“ — каза си той, гледайки я как си отива. Тя изчезна в градината. Викаха я.

През следните дни старата Бовари много се учуди от промяната на снаха си. Наистина Ема беше по-послушна и дори прояви почитта си, като я помоли да й даде рецептата за мариноване на краставички.

Дали това бе, за да ги измами по-изкусно и него, и нея? Или искаше чрез някакъв сладостен стоицизъм да усети по-дълбоко горчивината на всички неща, които скоро щеше да напусне? Напротив, тя не обръщаше внимание на тия неща; живееше като унесена в предвкусване на близкото си щастие. Това беше несвършващият разговор с Родолф. Тя се облягаше на рамото му, шепнеше:

— Ах, когато бъдем в пощенската кола… Представяш ли си? Възможно ли е? Мисля, че в минутата, когато колата тръгне, ще ни се струва, като че ли се издигаме с балон, като че ли поемаме към облаците. Знаеш ли, аз броя дните! А ти?

Никога госпожа Бовари не беше изглеждала тъй хубава, както по това време; тя имаше оная неопределима красота, която се ражда от радостта, от възторга, от успеха и която не е нищо друго освен хармония на темперамента с обстоятелствата. Нейните въжделения, нейните скърби, опитът от насладата и винаги младите й илюзии постепенно я бяха развивали, както цветята се развиват от тора, дъжда, ветровете и слънцето, и най-сетне тя разцъфтяваше в пълнотата на своята природа. Клепачите й бяха сякаш нарочно изрязани за нейните дълги любовни погледи, в които зеницата се губеше, а дълбокото й дихание издуваше тънките ноздри и очертаваше месестия ъгъл на устните, които при светлина бяха слабо засенени от лек, черен мъх. Би казал човек, че усуканите на тила й коси бяха натъкмени от художник, опитен в покварата: те се завиваха в тежка маса, небрежно и според случайностите на незаконната любов, която ги разплиташе всеки ден. Гласът й имаше сега по-гъвкава мекота, както и снагата й; нещо тънко, което проникваше във вас, се излъчваше дори от гънките на роклята и от извивката на крака й. Шарл както в първите дни след сватбата я намираше прелестна и съвсем неотразима.

Когато се връщаше среднощ, той не смееше да я събуди. Порцелановата нощна лампичка хвърляше трептящ кръг на тавана, а спуснатите завески над малката люлка образуваха нещо като бяла колиба, която изпъкваше в сянката до ръба на леглото. Шарл ги гледаше. Струваше му се, че чува лекото дихание на детето си. Сега дъщеря му ще расте; с всеки сезон ще напредва все по-бързо; той вече я виждаше, връщайки се привечер от училище засмяна, с изцапана от мастило дрешка, понесла кошничката си; после ще я дадат в пансион, това ще струва много: какво да се прави? Тогава той размисляше. Смяташе да наеме някой малък чифлик в околността, който всяка сутрин, отивайки да обикаля болните си, сам ще наглежда. Щеше да пести дохода от него и да го влага в спестовната каса; сетне ще купи отнякъде акции, все едно какви; от друга страна, пациентите ще се увеличат; той разчиташе на това, защото искаше Берта да бъде добре възпитана, да прояви дарби, да научи пиано. Ах, колко хубавичка ще бъде тя по-късно, на петнадесет години, когато, приличайки на майка си, ще носи лете като нея големи сламени шапки! Отдалеч ще ги мислят за сестри. Представяше си я вечер, като работи при тях под светлината на лампата, шиейки пантофи за него; ще се занимава с домакинството; ще изпълни цялата къща с прелестта и веселието си. Най-сетне ще помислят и за задомяването й: ще й намерят някой добър, състоятелен момък; той ще я направи щастлива; това ще продължи вечно.

Ема не спеше, преструваше се на заспала; и когато той заспиваше до нея, тя се пробуждаше в други мечти.

От осем дни четири коня я носят в галоп към някаква нова страна, отдето те с Родолф вече няма да се върнат. Те пътуват, пътуват със сплетени ръце, без да говорят. Често от върха на някоя планина съзират изведнъж великолепен град с църкви, мостове, кораби, лимонови гори и катедрали от бял мрамор, по острите камбанарии на които има гнезда на щъркели. Вървят бавно, поради големите плочи, а по земята има китки цветя, предлагани от жени с червени корсажи. Чува се звън на камбана, мулета цвилят, носи се шепот на китари и ромон на водоскоци, от които излъхва влага, за да освежава купища плодове, наредени на пирамиди в подножията на бледи статуи, които се усмихват под водните струи. И после една вечер пристигат в рибарско село, дето по стръмните скали и край колибите се сушат тъмни мрежи. Тук ще спрат те, за да се заселят; ще живеят в ниска къща с плосък покрив, засенчена от палма вдън залива, до морето. Ще се разхождат с гондола, ще се люлеят в плетена люлка; и тяхното съществуване ще бъде леко и просторно като копринените им дрехи, ще бъде топло и обсипано със звезди като меките нощи, които ще съзерцават. Все пак в безпределността на това бъдеще, което тя призоваваше във въображението си, нищо отделно не се различаваше: дните — всички великолепни — си приличаха като вълни и всичко се люшкаше на кръгозора безкрайно, хармонично, синкаво и обляно от слънце. Но детето в люлката се закашляше или Бовари захъркваше по-силно и Ема заспиваше чак заранта, когато зората побеляваше прозорците и малкият Жюстен отваряше на площада капаците на аптеката.

Тя поръча да повикат Льорьо и му каза:

— Ще ми трябва манто, голямо манто с широка яка, подплатено.

— Ще пътувате ли? — попита той.

— Не, но… Няма значение, разчитам на вас, нали? И по-скоро!

Той се поклони.

— Ще ми трябва още — поде тя — куфар… не много голям… удобен.

— Да, да, разбирам: около деветдесет и два на петдесет сантиметра, както ги правят сега.

— И пътна торба за спане.

„Без друго — помисли Льорьо — тук има някоя шумна история.“

— И ето — каза госпожа Бовари, като измъкна от колана си часовника, — вземете го, ще прихванете колкото струва.

Но търговецът викна, че това не бива; те се познават; нима той се съмнява в нея? Каква детинщина! Тя настояваше той да вземе поне верижката и когато Льорьо я беше пъхнал в джоба си и вече излизаше, тя отново го извика:

— Ще оставите всички неща у вас. Колкото за мантото — тя като че размисляше, — всъщност и него не го донасяйте; ще ми дадете само адреса на шивача и ще му кажете да го държи на мое разположение.

Трябваше да избягат идния месец. Тя щеше да замине от Йонвил, като че отива за покупки в Руан. Родолф щеше да запази места, да вземе паспорти и дори да пише в Париж, за да имат на разположение цялата пощенска кола до Марсилия, дето ще купят каляска, и оттам без спиране ще поемат пътя за Генуа. Тя щеше да се погрижи да изпрати на Льорьо багажа си, а той да го натовари направо на „Лястовицата“ и никой нямаше да се усъмни; и след всичко това ни веднъж не стана дума за детето й. Родолф избягваше да споменава за него, тя може би не се сещаше.

Той поиска да има още две седмици време, за да привърши някои разпореждания; сетне след осем дни поиска други петнадесет; след това каза, че е болен; после пътува някъде; месец август изтече и след всички тия закъснения решиха, че това ще стане неотменимо на четвърти септември, понеделник.

Най-сетне събота, денят преди навечерието, настъпи.

Родолф дойде вечерта по-рано от обикновено.

— Готово ли е всичко? — попита го тя.

— Да.

Тогава те обиколиха една леха и отидоха да седнат на терасата върху издадената част на стената.

— Ти си тъжен — каза Ема.

— Не, защо?

Ала все пак той я гледаше особено, някак нежно.

— Да не е, защото заминаваш? — поде тя. — Защото напускаш любимите си неща, досегашния живот? Ах, разбирам… Но аз, аз нямам нищо в тоя свят! Ти си за мене всичко. Така аз ще стана за тебе всичко, ще бъда твое семейство, родина; ще се грижа за тебе, ще те обичам.

— Колко прелестна си ти! — каза той, като я прегърна.

— Наистина ли? — каза тя с чувствен смях. — Обичаш ли ме? Закълни се.

— Дали те обичам! Дали те обичам! Та аз те обожавам, любов моя!

Съвсем кръгла и цялата алена, луната се показа над самата земя, вдън ливадите. Тя бързо възлизаше между клоните на тополите, които я скриваха тук-там като черна продупчена завеса. Сетне се появи ослепително бяла в празното небе, осветено от нея; и тогаз, забавяйки хода си, хвърли върху реката голямо петно, което беше като безброй звезди, и тоя сребърен блясък сякаш се гърчеше до дъното подобно безглава змия, покрита с искрящи люспи. Това приличаше на някой огромен полилей, отдето течаха по цялата му дължина капки разтопени диаманти. Топлата нощ се разстилаше наоколо им; покривала от мрак изпълваха листата. Полузатворила очи, Ема гълташе, въздишайки дълбоко, свежия вятър, който лъхаше. Потънали в обсебилите ги мечтания, не си говореха. Нежността на предишните дни се възвръщаше в сърцата им изобилна и мълчалива като реката, която течеше с такава нега, че донасяше дъх на серенга^[2] и мяташе в спомените им по-огромни и по-печални сенки, отколкото сенките на неподвижните върби, удължени върху тревата. Навремени някое нощно зверче, таралеж или невестулка, тръгнало на лов, размърдваше листата или се чуваше как някоя зряла праскова капваше сама от дървото.

— Ах, каква хубава нощ! — каза Родолф.

— Ще имаме още много такива нощи! — поде Ема.

И добави, говорейки сякаш на себе си:

— Да, хубаво ще е да се пътува… Но защо все пак сърцето ми е тъжно? Дали страхът пред неизвестното… въздействието на изоставените навици… или по-скоро… Не, това е прилив на щастие! Колко съм слаба, нали? Прости ми!

— Има още време! — възкликна той. — Размисли, може би ще се разкайваш за това.

— Никога! — каза буйно тя.

И продължи, като се приближи до него:

— Та какво нещастие може да ме сполети? Няма пустиня, нито бездна, нито океан, които не бих преминала с тебе. Колкото повече живеем заедно, толкова повече това ще бъде всеки ден като все по-тясна, по-пълна прегръдка! Няма да имаме никаква тревога, никакви грижи, никаква пречка! Ще бъдем сами, отдадени напълно един на друг, вечно… Приказвай ми, отговори ми.

Той отговори с равни прекъсвания:

— Да… Да!

Тя бе пъхнала ръка в косите му и повтаряше с глас на дете въпреки едрите сълзи, които течаха по бузите й:

— Родолф! Родолф!… Ах, Родолф, мили, миличък Родолф!

Удари полунощ.

— Полунощ! — рече тя. — Хайде, значи, утре! Още един ден!

Той стана да си върви; и като че това беше знакът за бягството им. Ема изведнъж стана весела:

— У тебе ли са паспортите?

— Да.

— Нищо ли не си забравил?

— Нищо.

— Уверен ли си?

— Разбира се.

— Нали в хотел „Прованс“ ще ме чакаш!… По обед?

Той кимна с глава.

— Значи, до утре! — каза Ема с една последна милувка.

И го гледа, докато той се отдалечаваше.

Той не се обърна. Тя отърча подире му и като се наведе над водата, между храсталаците по брега, извика:

— До утре!

Той беше вече оттатък реката и бързо крачеше из ливадите.

След няколко минути Родолф се спря; и когато я видя в бялата й рокля как се стопява постепенно в мрака като призрак, сърцето му заудря тъй силно, че той се опря на едно дърво, за да не падне.

— Какъв глупец съм! — каза той и се изруга ужасно. — Както и да е, хубава любовница беше!

И веднага красотата на Ема с всичките наслади на тая любов отново изникна пред него. Изпърво той се разнежи, после се възбунтува срещу нея.

— Защото най-сетне — възклицаваше той, като жестикулираше — не мога да се осъдя сам на изгнание, да се обременя с едно дете.

Той си повтаряше тия неща, за да стане още по-твърд.

— А от друга страна, неприятности, разходи… А, не, не, хиляди пъти не! Това би било прекалено глупаво!