Гюстав Флобер
Мадам Бовари (34)

XI

На другия ден Шарл нареди да му доведат малката. Тя поиска да види майка си. Отговориха й, че отсъства, че ще й донесе играчки. Берта няколко пъти пита; сетне полека-лека вече не се сещаше. Веселостта на детето разкъсваше сърцето на Бовари и той трябваше да търпи непоносимите утешения на аптекаря.

Паричните сделки скоро пак започнаха, тъй като г. Льорьо подбуждаше своя приятел Венсар и Шарл се задължи за прекомерни суми; защото той никога не пожела да се съгласи да остави на публична продан и най-малкия от мебелите, които са били нейни. Майка му се отчая от това. Но той се възмути от нея. Той съвсем се бе променил. Тя напусна къщата.

Тогава всички почнаха да използват. Госпожица Ламперьор поиска да й се плати за шест месеца уроци, макар че Ема никога не бе взела ни един (въпреки сметката, която й бе дала, за да я види Бовари): така беше уговорено помежду им; книжарят, който заемаше книги за четене, поиска абонамент за три години; стрина Роле поиска разноските за двадесетина писма и понеже Шарл й поиска обяснение, тя има деликатността да отговори:

— Ах, нищо не зная! Това бяха нейни работи.

При всеки дълг, който плащаше, Шарл мислеше, че се е свършило. Но други идеха непрекъснато.

Той поиска от пациентите да му платят за старите визити. Показаха писмата, които жена му беше изпратила. Тогава той трябваше да се извинява.

Сега Фелисите носеше роклите на госпожата; не всичките, защото той бе взел някои и отиваше да ги гледа в кабинета си, дето се затваряше; тя беше на ръст горе-долу като нея; често, като я виждаше в гръб, Шарл се излъгваше и викаше:

— О, остани! Остани!

Но на Петдесетница тя избяга от Йонвил, отвлечена от Теодор, като задигна всичко, което бе останало в гардероба.

По това време госпожа вдовицата Дюпюи има честта да му съобщи за „бракосъчетанието на г. Леон Дюпюи, неин син, нотариус в Ивето, с госпожица Леокади Льобьоф от Бонвил“. Между поздравленията, които й отправи, Шарл написа следната фраза: „Колко би се зарадвала моята клета жена!“

Един ден, ходейки безцелно из къщата, той се бе качил на тавана и усети под пантофите си топка смачкана хартия. Разгъна я и прочете: „Смелост, Ема, смелост! Аз не искам да бъда нещастието на вашия живот.“

Беше писмото на Родолф, паднало на земята между сандъците, останало там и отвеяно към вратата от вятъра през прозорчето. И Шарл остана съвсем неподвижен и с отворена уста на същото място, дето някога, много по-бледа от него, Ема, отчаяна, бе пожелала да умре. Най-сетне той съзря едно малко „Р.“ долу, на втората страница. Кой беше той? Той си припомни редовните посещения на Родолф, внезапното му изчезване и неестественото му държане, когато два-три пъти след това го беше виждал. Но почтителният тон на писмото го заблуди.

„Те може би са се обичали платонически“ — каза си той.

От друга страна, Шарл не беше от ония, които се вдълбочават до същината на нещата; той отстъпи пред доказателствата и неговата смъртна ревност се изгуби в безпределността на скръбта му.

Всички, мислеше той, трябва да са я обожавали. Сигурно всички мъже са я желали. Тя му се стори още по-хубава; и усещаше непрестанно бясно въжделение към нея, което разгаряше отчаянието му, защото сега беше неосъществимо.

За да й се хареса, като че тя беше още жива, той усвои нейните предпочитания, нейните мисли; купи си лачени обуща, почна да носи бели вратовръзки. Парфюмираше мустаците си, подписваше като нея записи на заповед. Тя го развращаваше дори отвъд гроба си.

Той бе принуден да продаде къс по къс сребърните сервизи, след това продаде мебелите от салона. Всичките помещения се изпразниха; ала стаята, нейната стая, бе останала както преди. След като вечеряше, Шарл се качваше там. Приближаваше до камината кръглата маса и поставяше до нея нейното кресло. Той сядаше насреща. В позлатените светилници гореше свещ. До него Берта шареше с бои картинки.

Като я виждаше тъй лошо облечена, с обувки без връзки и с блузка, скъсана от мишниците до бедрата, защото прислужницата съвсем не се грижеше за това, клетият човек страдаше. Но тя беше тъй кротка, тъй мила и главичката й тъй грациозно се наклоняваше, а хубавите й руси коси падаха над розовите бузи, че някаква безкрайна наслада го обземаше, удоволствие, примесено с горчивина, като ония не добре приготвени вина, които имат дъх на смола. Той поправяше играчите й, правеше й палячовци от картон, зашиваше разпраните кореми на куклите й. После, щом съгледаше кутията за ръкоделие, някоя паднала панделка или дори някоя карфица, той се замисляше и имаше такъв тъжен вид, че тя ставаше тъжна като него.

Сега никой не дохождаше у тях; защото Жюстен беше избягал в Руан, дето бе станал прислужник в бакалница, а децата на аптекаря идваха все по-рядко да видят малката; г. Оме, пред вид разликата в общественото им положение, не се интересуваше вече да поддържа близостта си с него.

Слепецът, когото той не можа да изцери с помадата си, се върна по склона Боа-Гийом, дето тъй много разправяше на пътниците неуспешния опит на аптекаря, че когато отиваше в града, Оме се криеше зад завесите на „Лястовицата“, за да не се срещне с него. Той го мразеше и в интереса на собствената си известност, като искаше на всяка цена да се отърве от него, предприе срещу него скрити мерки, които излагаха на показ дълбочината на ума му и престъпността на тщеславието му. През цели шест месеца в „Руански фенер“ можеха да се прочетат подобни статийки:

„Всички пътници, които отиват към плодородните местности на Пикардия, са забелязали несъмнено по склона Боа-Гийом един нещастник с ужасна рана на лицето. Той досажда, преследва и събира истински данък от пътниците. Мигар още сме в чудовищните времена на Средните векове, когато бе позволено на скитниците да излагат по нашите обществени места проказа и скрофули, донесени от тях през кръстоносните походи?“

Или:

„Макар да има закони срещу скитничеството, окрайнините на нашите градове все още гъмжат от банди просяци. Има и други, които скитат сами и които не са може би по-малко опасни. За какво мислят нашите управници?“

После Оме измисляше и случки:

„Вчера под склона Боа-Гийом един плашлив кон…“ И следваше разказът за злополуката, причинена от слепеца.

Той кара дотам, че арестуваха слепия. Но го освободиха. Той отново почна и Оме също отново почна. То беше истинска борба. Той спечели победата, защото врагът му бе осъден на доживотно затваряне в един приют за болни.

Тоя успех го насърчи; от тоя ден нататък нямаше в околията ни едно премазано куче, ни една запалена плевня, ни една бита жена, за които веднага той да не съобщи на читателите, воден винаги от любов към напредъка и омраза към свещениците. Той правеше сравнения между първоначалните училища и братята-иньорантини^[1] във вреда на последните; по повод сто франка, подарени на църквата, припомняше за свети Вартоломей и изобличаваше злоупотребленията, хвърляше остроти. Това беше неговата дума. Оме подкопаваше; ставаше опасен.

Но той се задушаваше в тесните рамки на журнализма и скоро почувства, че му е потребна книга, съчинение! Тогаз състави една „Обща статистика на кантона Йонвил, придружена с климатически наблюдения“, а статистиката го тласна към философия. Той се зае с големи въпроси: обществения проблем, морализиране на бедните класи, рибовъдство, каучук, железни пътища и др. Стигна дотам да се срамува, че е буржоа. Усвои артистично държане, почна да пуши! Купи си две статуетки шик „Помпадур“ за украса на салона си.

Той съвсем не изоставяше аптеката; напротив! Беше в течения на откритията. Следеше голямото движение за разпространението на шоколада. Пръв той въведе в Долна Сена шо-ка^[2] и реваленцията^[3]. Той възторжено се увлече от хидроелектрическите верижки на Пулвермахер; самият той носеше такава верижка; и вечер, когато сваляше фланелената си жилетка, госпожа Оме съвсем се смайваше от златната спирала, навита около него, и чувстваше как страстта й се удвоява към тоя мъж, опасан по-здраво от скит и блестящ като маг.

Той има хубави хрумвания за гроба на Ема. Отначало предложи преломена колона с драперия, след това — пирамида, сетне — храм на Веста, нещо подобно на кръгла постройка… или пък „куп развалини“. И във всички тия планове Оме не пропускаше плачещата върба, която смяташе като задължителен символ на тъгата.

Заедно с Шарл отидоха в Руан, за да видят надгробни паметници у един майстор, придружавани от един живописец, някой си Вофрилар, приятел на Бриду, който от време на време разправяше каламбури. Най-сетне, след като бяха разгледали стотина рисунки, поискаха подробна сметка и втори път ходиха в Руан, Шарл се спря на един мавзолей, който трябваше да има на двете си главни стени „гений, държащ угаснал факел“.

Колкото за надписа, Оме не намираше нищо толкова хубаво, колкото: Sta, viator^[4] и държеше за него; той ровеше въображението си; непрекъснато повтаряше Sta, viator… Най-сетне откри: Amabilem conjugem calcas^[5], което бе прието.

Странно нещо, Бовари, мислейки непрекъснато за Ема, в същото време я забравяше; и той се отчайваше, че образът й се изплъзва от паметта му въпреки усилията, които правеше да го задържи. Но всяка нощ я сънуваше; винаги един и същ сън: той приближаваше към нея, но когато се опитваше да я прегърне, тя се разпадаше на прах в прегръдката му.

Цяла седмица го виждаха да отива вечер на църква. Господин Бурнизиан дори го посети два-три пъти, после престана. От друга страна, добрякът бе изпаднал, както казваше Оме, в непримиримост, във фанатизъм; той изригваше гръмотевици срещу духа на съвременността и не пропускаше на всеки петнадесет дни в проповедта си да разказва за агонията на Волтер, който, както всички знаят, умрял, като ядял изпражненията си.

Макар да живееше оскъдно, Бовари съвсем не можеше да погаси старите си дългове. Льорьо отказа да поднови дори един запис. Секвестърът беше неминуем. Тогава той се обърна към майка си, която склони да сключи ипотека на имота си заради него, като му отправи обаче силни обвинения срещу Ема; и поиска срещу своята жертва един шал, спасен от кражбите на Фелисите. Шарл отказа да й го даде. Скараха се.

Тя направи първите опити за сдобряване, като му предложи да вземе при себе си малката, с която би й било по-леко в къщи. Шарл се съгласи. Но при заминаването нема̀ смелост за това. Тогава скъсването стана окончателно, пълно.

Колкото по-малко привързаности му оставаха, толкова по-силно той се държеше за обичта си към своето дете. Но то го безпокоеше, защото, кашляше понякога и имаше червени петна по скулите.

Срещу него, изложено на показ, цъфтящо и весело, беше семейството на аптекаря, на когото всичко способстваше, за да бъде доволен. Наполеон му помагаше в лабораторията, Атали му бродираше гръцка шапчица, Ирма изрязваше книжни кръгчета за бурканите със сладка, а Франклин на един дъх изричаше Питагоровата таблица. Той беше най-щастливият баща, най-честитият човек.

Грешка! Една скрита амбиция го глождеше: Оме искаше да получи почетен кръст. Съвсем не му липсваха основания за това:

1. Проявил се през време на холерата с безгранично самопожертвуване. 2. Публикувал, и то на свои разноски, различни общественополезни трудове като… (и той припомняше статията си „За сидъра, за неговото приготвяне и действие“; после наблюдения над вълнената въшка, изпратени в Академията; томът на статистиката и дори аптекарската си теза); без да се взема пред вид, че съм член на много научни дружества. (Той беше член само на едно.)

— Най-сетне — възклицаваше той, като се завърташе около себе си — достатъчно е, дето се отличавам по пожарите.

Тогаз Оме почна да клони към страната на властта. Тайно той оказа големи услуги на г. окръжния управител по изборите. Той се продаде най-после, проституира се. Изпрати дори прошение до монарха, с което го умоляваше да му отдаде заслуженото; той го наричаше нашия добър крал и го уподобяваше на Анри IV.

И всяка сутрин аптекарят бързаше да види във вестника съобщение за награждаването си; но то не дохождаше. Най-сетне, като не можеше да търпи повече, поръча да направят в градината му леха, изобразяваща почетна звезда, с две ивички трева, които излизаха от горния край, за да приличат на лента. Разхождаше се наоколо, скръстил ръце, разсъждавайки за некадърността на правителството и неблагодарността на хората.

От почит или от някаква наслада да забавя изследванията си, Шарл още не бе отворил тайното отделение на една писалищна маса от палисандър, с която Ема обикновено си служеше. Най-сетне един ден той седна пред нея, завъртя ключа и натисна пружината. Там бяха всичките писма от Леон. Тоя път вече нямаше съмнение! Той ги прочете жадно, до последното, рови из всички ъгли, из всички мебели, всички чекмеджета, по стените, ридаещ, виещ, извън себе си, полудял. Намери една кутия, строши я с крак. Портретът на Родолф го плесна в лицето посред разбърканите любовни писма.

Учудиха се на неговото отчаяние. Той вече не излизаше, не приемаше никого, отказваше дори да посещава болните си. Тогаз решиха, че той се затваря, за да пие.

Ала понякога някой любопитен надничаше над живия градински плет и със смайване виждаше тоя човек с дълга брада, облечен в нечисти дрехи, подивял, който плачеше гласно, като се разхождаше.

Привечер през лятото той вземаше момиченцето си и го водеше на гробището. Връщаха се късно вечерта, когато нищо вече не светеше на площада освен таванското прозорче на Бине.

Но насладата от мъката му не беше пълна, защото около него нямаше никой да я споделя; и той ходеше при стрина Льофрансоа, за да може да приказва за нея. Ала стопанката на странноприемницата го слушаше само с едно ухо, защото и тя като него си имаше скърби, понеже г. Льорьо беше най-сетне открил „Любимките на търговията“ и Ивер, прославен с поръчките, които изпълняваше, искаше повишение на заплатата и заплашваше, че ще се услови „при конкурента“.

Един ден, когато Шарл бе отишъл на пазара в Аргьой, за да продаде последния източник — коня си, той срещна Родолф.

Щом се видяха, и двамата побледняха. Родолф, който бе изпратил само картичката си, избъбри отначало някакво извинение, после се одързости и дори прояви самоувереност (беше много горещо, това бе през август), като го покани да изпият бутилка бира в кръчмата.

Облакътен срещу него, той дъвчеше пурата си, като приказваше, а Шарл се губеше в размисли пред това лице, което тя бе обичала. Струваше му се, че вижда, отново нещо от нея. То бе смайващо. Искаше му се той да е тоя мъж.

Другият приказваше за земеделие, за добитък, за торове, като запълваше с обикновени фрази всички, паузи, в които можеше да се вмъкне някое загатване. Шарл не го слушаше; Родолф забеляза това и дебнеше по неподвижното му лице минаващата върволица от спомени. Постепенно той започна да се зачервява, ноздрите му бързо мърдаха, устните потрепваха; за миг, изпълнен с мрачна ярост, Шарл втренчи очи в Родолф, който, като че уплашен, спря да говори. Ала скоро същата тъжна умора се появи пак по лицето на Шарл.

— Не ви се сърдя — каза той.

Родолф остана безмълвен. А обхванал с две ръце главата си, Шарл продължи с угаснал глас и с примирения тон на безпределната мъка:

— Не, не ви се сърдя вече!

Той дори добави една гръмка дума, единствената, която някога бе произнасял:

— Виновна е съдбата!

Родолф, който бе направлявал тая съдба, намери, че за човек в неговото положение той е много добродушен, дори смешен и малко долен.

На следния ден Шарл отиде да седне на пейката в беседката. Слънчевите лъчи влизаха през решетката; лозовите листа чертаеха сенките си по пясъка, жасминът благоухаеше, небето беше синьо, мухи бръмчаха около цъфналите кринове и Шарл се задъхваше като юноша под смътните любовни приливи, които препълваха до пукване неговото тъжно сърце.

В седем часа малката Берта, която не го бе виждала целия следобед, дойде да го вика за вечеря.

Той бе отпуснал глава на стената, със затворени очи, с отворена уста, и държеше в ръце дълъг кичур черни коси.

— Татко, хайде ела! — рече тя.

И като мислеше, че той се шегува, тя леко го бутна. Той падна на земята. Беше умрял.

След тридесет и шест часа по искане на аптекаря доктор Каниве пристигна. Той го аутопсира и не откри нищо.

Когато всичко беше продадено, останаха дванадесет франка и седемдесет и пет сантима, които послужиха за пътни разноски на госпожица Бовари до баба й. Добрата жена умря още през същата година; тъй като дядо Руо беше парализиран, някаква леля я взе да се грижи за нея. Тя е бедна и я праща да изкарва прехраната си в една фабрика за памучна прежда.

Откак Бовари умря, в Йонвил се изредиха трима лекари, без да успеят да се задържат — до такава степен г. Оме веднага ги подби. Той има дяволска клиентела; властта го щади, а общественото мнение го покровителства.

Наскоро получи почетния кръст.