Гюстав Флобер
Мадам Бовари (30)

VI

През пътуванията, които предприемаше, за да я види, Леон често вечеряше у аптекаря и от учтивост почувства се задължен да го покани и той.

— На драго сърце! — бе отговорил г. Оме. — Трябва наистина да се поосвежа, защото тук закостенявам. Ще отидем на театър, на ресторант, ще полудуваме.

— Ах! Мили! — промълви госпожа Оме, уплашена от опасностите, на които той се готвеше да се излага.

— Е, та какво? Мислиш, че не похабявам твърде много здравето си, като живея постоянно сред непрекъснати изпарения в аптеката? На, ето женския характер: те ревнуват от науката, после не позволяват на човек да има най-законните развлечения. Няма значение, аз ти обещавам тия дни да кацна в Руан и заедно ще пръскаме пари.

По-рано аптекарят не би употребил подобен израз; но сега бе взел лекомислен и парижки тон, който му се струваше много изискан, и както съседката му госпожа Бовари той любопитно разпитваше за нравите в столицата, дори приказваше арго, за да слиса другите… Казваше: тюрн, базар, шикар, шикандар, Бредастрит и счупвам се вместо отивам си.

Та един четвъртък Ема се изненада, като видя в готварницата на „Златен лъв“ г. Оме в пътен костюм, т.е. със старо наметало, с каквото не бяха го виждали дотогава, в едната ръка с куфар, а в другата с грейката за козе от аптеката. Той не бе доверил никому намерението си за пътуването от страх да не разтревожи народа с отсъствието си.

Мисълта, че ще види отново местата, дето бе прекарал младостта си, несъмнено го възторгваше, защото през целия път не спря да приказва; сетне, щом пристигна, скочи живо от колата, за да търси Леон, и помощникът напразно се противеше — г. Оме го повлече към голямото кафене „Нормандия“, дето влезе величествено, без да сваля шапката си, смятайки, че е твърде провинциално да стои гологлав на публично място.

Ема чака Леон три четвърти час. Най-сетне отърча до кантората му и объркана от всевъзможни предположения, обвинявайки го в равнодушие и укорявайки се за своята слабост, прекара следобеда със залепено на прозореца чело.

В два часа те бяха още на масата един срещу друг. Голямата зала се изпразваше; тръбата на печката във вид на палма окръгляваше до белия потон своите позлатени вейки; а до тях, зад стъклата, малко водоскоче шуртеше под слънчевия блясък в мраморен басейн, дето между салата и аспержи три неподвижни омара лежаха до куп пъдпъдъци, прострени на едната си страна.

Оме се наслаждаваше. Макар че се опиваше повече от разкоша, отколкото от хубавата трапеза, виното „Помар“ все пак възбуждаше до известна степен неговите способности и когато поднесоха омлет с ром, той изказа безнравствени теории по повод на жените. Над всичко друго съблазнявал го шикът. Обожавал елегантен тоалет в добре нареден апартамент, а колкото за телесните качества, харесвал добрите парчета.

Леон гледаше с отчаяние часовника. Аптекарят пиеше, ядеше, приказваше.

— Вие — каза той неочаквано — трябва да търпите лишения в известен смисъл в Руан. Впрочем любовта ви не живее далеч.

И понеже другият се изчерви, той добави:

— Хайде, бъдете откровен! Ще отречете ли, че в Йонвил…

Момъкът избърбори нещо.

— У госпожа Бовари не задиряхте ли…

— Но кого?

— Прислужницата!

Той не се шегуваше; но Леон, увлечен от суетност, забравяйки всяка предпазливост, възкликна против волята си. Освен това той обичал само тъмнокоси жени.

— Напълно съм съгласен с вас — каза аптекарят, — те имат повече темперамент.

И като се наведе към ухото на приятеля си, той изреди белезите, по които се познавало дали жената има темперамент. Той навлезе в етнографски отклонения: немкинята била неопределена, французойката — лекомислена, италианката — страстна.

— Ами негритянките? — попита помощникът.

— Това е вкусът на артистите — каза Оме. — Моля! Две половинки!

— Да тръгваме ли? — рече най-сетне Леон нетърпеливо.

— Yes.

Но преди да излязат, той пожела да види стопанина на заведението и му изказа поздравления.

Тогава момъкът, за да се освободи от него, спомена, че има работа.

— А! Аз ще ви придружа! — рече Оме.

И вървейки с него по улиците, той разправяше за жена си, за децата, за тяхното бъдеще и за аптеката, казваше в какъв упадък била тя по-рано и до каква степен я е издигнал той.

Когато стигнаха до хотел „Булон“, Леон неочаквано го остави, хукна по стълбата и намери любовницата си много разстроена.

Като чу името на аптекаря, тя кипна. Но той изреждаше убедителни съображения; той не беше виновен, нима тя не познава Оме? Можела ли да помисли, че той предпочита неговото общество? Но тя се извръщаше; той я задържа и като коленичи, обви с ръце кръста й в една тъжна поза, пълна с жажда и умолителност.

Тя стоеше изправена; големите й пламтящи очи го гледаха сериозно и почти страшно. Сетне ги замъглиха сълзи, розовите клепачи се затвориха, ръцете се отпуснаха и Леон ги поднесе до устните си, когато един слуга съобщи, че някой търси господина.

— Ще се върнеш ли? — попита тя.

— Да.

— Но кога?

— Веднага.

— Това е хитрост — каза аптекарят, като видя Леон. — Аз исках да прекъсна това посещение, което, струва ми се, ви беше неприятно. Хайде у Бриду да пийнем по един гарюс^[1].

Леон се закле, че трябва да се върне в кантората. Но аптекарят почна да се шегува за книжните преписки, за процедурата.

— Оставете за малко Кюжа и Бартол, дявол го взел! Кой ви пречи? Бъдете смел! Хайде при Бриду; ще видите кучето му. Много любопитно нещо!

И тъй като помощникът продължаваше да упорства, той добави:

— И аз ще дойда с вас. Ще си прочета вестника, докато ви чакам, или ще прелистя някой сборник от закони.

Леон, замаян от гнева на Ема, от бъбрежа на г. Оме и може би от обилния обед, стоеше нерешителен и като че в плен на аптекаря, който повтаряше:

— Хайде при Бриду! То е на две крачки оттук, улица Малпалю.

Тогава от безхарактерност, от глупост, от онова неокачествимо чувство, което ни въвлича в най-противни за нас деяния, той се остави да го заведат у Бриду; и те го намериха в малкото му дворче, като наглеждаше трима души, които въртяха задъхани голямо колело на машина за производство на сифонна сода. Оме им даде някои съвети; прегърна Бриду, пиха гарюс. Леон двадесет пъти поиска да стане, но Оме го задържаше за ръката, като му казваше:

— Ей сега! Излизам. Ще отидем в „Руански фенер“ да видим господата. Ще ви представя на Томасен.

Той все пак се отърва и на един дъх отърча до хотела. Ема не беше вече там.

Тя току-що бе заминала отчаяна. Сега тя го мразеше. Това неудържане на думата за срещата им й се струваше оскърбление и тя търсеше и други причини да се откъсне от него — той беше неспособен за героизъм, слаб, обикновен, по-мек от жена, при това скъперник и страхлив.

После, като се успокои, тя разбра накрай, че несъмнено го е оклеветила. Ала очернянето на хора, които обичаме, винаги ни откъсва донякъде от тях. Не бива да се досягат кумирите — тяхната позлата остава по ръцете.

Те почнаха да разговарят по-често за безразлични към тяхната любов неща; и в писмата, които Ема му изпращаше, ставаше дума за цветя, за стихове, за луната и за звездите, наивни извори на отслабналата страст, която се мъчеше да се оживи чрез всички помощи отвън. Тя непрестанно вярваше, че при следното пътуване ще чувства дълбоко блаженство; сетне сама си признаваше, че не е изпитала нищо необикновено. Това разочарование бързо се заличаваше от нова надежда и Ема отиваше при него по-пламенна, по-жадна. Тя се събличаше бързо и рязко, като издърпваше тънкия шнур на корсета си, който изсъскваше около бедрата й като плъзгаща се усойница. Отиваше боса на пръсти да види още веднъж дали вратата е заключена, сетне с едно само движение смъкваше всичките си дрехи и бледа, без да продума, без да се усмихва, тя се хвърляше с дълга тръпка на гърдите му.

Ала по това чело, оросено с капки студена пот, по тия устни, които мълвяха, в тия блуждаещи зеници, в прегръдките на тия ръце имаше нещо необикновено до крайност, смътно и зловещо, което се струваше на Леон, че неуловимо се промъква помежду им, сякаш за да ги раздели.

Той не се решаваше да й задава въпроси; но като виждаше колко е опитна, казваше си, че тя трябва да е минала през всички изпитания на страданието и насладата. Онова, което някога го очароваше, сега малко го плашеше. От друга страна, той се бунтуваше срещу обсебването — всеки ден все по-голямо — на неговата личност. Яд го беше на Ема за тая непрекъсната победа. Насилваше се дори да не я обича; после, щом чуеше, че обувките й изскърцват, чувстваше се безхарактерен, както пияниците пред силни напитки.

Тя не преставаше наистина да го обсипва разточително с всевъзможни внимания — от изискаността на храната до кокетството в облеклото и до копнеещите погледи. Донасяше от Ионвил закитени на гърдите си рози, които му хвърляше в лицето, проявяваше безпокойство за здравето му, даваше му съвети как да се държи и за да го запази по-дълго, надявайки се, че небето може би ще помогне, тя му окачи на шията медальон с Дева Мария. Като добродетелна майка, тя се осведомяваше за другарите му. Казваше му:

— Не се срещай с тях, не излизай, мисли само за нас; обичай ме!

Искаше й се да бди над целия му живот и хрумна й да нареди някой да го следи из улиците. Близо до хотела винаги имаше някакъв скитник, който се залепваше до пътниците и който не би отказал… Но гордостта й се възбунтува.

„Няма що! Нека ми изменя, все ми е едно! Толкова ли държа на това?“

Един ден, когато се бяха разделили рано и тя се връщаше сама по булеварда, съзря стените на манастира, дето се бе възпитавала. Тя седна на една скамейка под сянката на брястовете. Какво спокойствие имаше в онова време! Как завиждаше тя за някогашните неизразими любовни чувства, които се опитваше тогава да си ги представя според книгите!

Първите месеци след омъжването й, разходките на кон в града, виконтът, който валсираше, и пеещият Лагарди — всичко отново мина пред очите й… И изведнъж Леон й се стори тъй далечен, както другите.

„Но аз все пак го обичам!“ — казваше си тя.

Все едно! Тя не беше щастлива, никога не беше бивала. Но отгде идеше тая непълнота на живота, това мигновено загниване на нещата, на които тя се облягаше?… И ако някъде съществуваше някой силен и хубав човек, някоя ценна личност, изпълнена едновременно с възторг и изисканост, сърце на поет под облик на ангел, лира с бронзови струни, звънтящи към небето елегични сватбени химни, защо случайно да не го срещнеше тя? О, каква невъзможност! От друга страна, никакво търсене не си струваше труда: всичко измамваше! Всяка усмивка скриваше прозявка от отегчение, всяка радост — проклятие, всяка наслада — отвращение от нея самата, а най-хубавите целувки оставят на устните ви само неотразимото желание за по-висше сладострастие.

Някакво металическо хъркане се понесе из въздуха и се чуха четири удара на манастирската камбана. Четири часът! А ней се струваше, че е седяла тук, на тая скамейка, цяла вечност! Но една безкрайност от страсти може да се включи в една минута, както цяла тълпа — върху малко пространство.

Ема живееше изцяло заета със своите страсти и съвсем не се безпокоеше за пари също като някоя ерцхерцогиня.

Но веднъж някакъв човек с хилава външност, червенолик и плешив, дойде в къщи, заявявайки, че е пратен от г. Венсар от Руан. Той измъкна карфиците, които затваряха страничния джоб на дългия му зелен редингот, забоде ги на ръкава си и вежливо подаде някакъв лист.

Беше запис за петстотин франка, подписан от нея, който Льорьо, макар да бе обещал да не прави това, беше джиросал на Венсар.

Тя прати слугинята си у дома му. Той не могъл да дойде.

Тогаз непознатият, който бе останал прав, мятайки надясно и наляво любопитни погледи, скривани от гъстите му руси мисли, попита с наивен вид:

— Какъв отговор да занеса на г. Венсар?

— Е — отговори Ема, — кажете му… че нямам… Идната седмица… Нека почака… Да, идната седмица…

И човекът си отиде, без да промълви дума.

Но на другия ден по обед тя получи протест; и видът на обгербваната хартия, дето на няколко пъти се четеше: „Господин Аран, съдебен пристав в Бюши“, толкова я изплаши, че тя хукна презглава при търговеца на платове.

Завари го в дюкяна, като свързваше един пакет.

— На вашите услуги! — каза той.

Льорьо не спря работата си, подпомаган от едно момиченце на около тринадесет години, малко гърбаво, което му служеше едновременно в дюкяна и като готвачка.

После, като затропа с дървените си обуща по дъските, той се качи пред госпожата на първия етаж и я въведе в тесен кабинет, дето върху тежка писалищна маса от чамово дърво имаше няколко регистъра, заключени напреко чрез желязна пръчка с катанец. До стената, под отрязъци басма, се виждаше каса, но с такива размери, че навярно съдържаше други неща, а не записи и пари. Наистина г. Льорьо даваше заеми срещу залог и там именно беше сложил златната верижка на госпожа Бовари заедно с обиците на клетия чичо Телие, който, принуден най-сетне да продаде имота си, беше купил в Кенкампоа една Сиромашка бакалница, дето умираше от катара си посред свещите за продан, които не бяха толкова жълти, колкото лицето му.

Льорьо седна в широкия си сламен стол и каза:

— Какво ново?

— Вижте.

Тя му показа документа.

— Е, та какво мога да сторя аз?

Тогава тя кипна, припомняйки му даденото обещание да не пуска в обръщение записи; той се съгласяваше.

— Но аз сам бях принуден, ножът беше на гърлото ми.

— Какво ще стане сега? — каза тя.

— О, много просто: решение на съда и после секвестър, уви!

Ема едва се сдържаше да не го удари. Тя меко го попита дали няма начин да се укроти г. Венсар.

— О! Как не! Да се укроти Венсар! Вие съвсем не го познавате, той е по-свиреп от арабин!

Но все пак г. Льорьо трябваше да се намеси:

— Слушайте! Струва ми се, че досега съм бил достатъчно добър към вас.

Отвори един регистър и рече:

— Вижте!

Сетне, като местеше пръста си нагоре по страницата, продължи:

— Чакайте… Чакайте… На 3 август двеста франка… На 17 юни сто и петдесет… 23 март четиридесет и шест… През април…

Той се спря, страхувайки се сякаш да не направи някоя глупост.

— И не споменавам за записите, подписани от г. Бовари, един за седемстотин, друг за триста! Колкото за вашите малки олихвявани сметки, те нямат край, човек се замайва. Аз повече не се меся.

Тя заплака, назова го дори „моя добър г. Льорьо“. Но той хвърляше всичко върху тоя „проклет Венсар“. При това нямал ни сантим, никой сега не му плащал, смъквали му кожата от гърба, такъв беден дюканджия като него не можел да дава аванси.

Ема мълчеше и г. Льорьо, който хапеше перцата в края на писалката, несъмнено се обезпокои от мълчанието й, защото поде:

— Ако поне тия дни бих имал постъпления… бих могъл…

— Всъщност, щом остатъкът от Барневил…

— Как?

И като узна, че Ланглоа още не е платил, той се показа много изненадан. После продължи с меден глас:

— И казвате, че можем да се споразумеем…

— О, каквото поискате!

Тогаз той притвори очи, за да размисли, написа няколко цифри и като заяви, че ще има големи мъчнотии, че работата е трънлива и че той прави кръвна жертва, продиктува четири записа по двеста и петдесет франка всеки, разделени един от друг с по месечен срок.

— Дано само Венсар ме послуша! Най-сетне уговорено е, аз не шикалкавя, аз съм откровен.

След това нехайно й показа някои нови стоки, но нито една според него не беше достойна за госпожата.

— Като помисля, че ето на, това е плат за рокля по тридесет и пет сантима метърът и боята била гарантирана! А те все пак го разграбват! Никой не им е казвал как е всъщност работата, разбирате ли — и с това признание, че мами другите, той искаше да я убеди напълно в своята честност.

Сетне я повика да й покаже три она^[2] дантела, която напоследък намерил на една разпродажба.

— Не е ли хубаво! — рече Льорьо. — Много се употребява сега за украса на креслата, модно е.

И по-бърз от фокусник, обви дантелата в синя книга и я пъхна в ръцете на Ема.

— Поне да зная…

— А, по-късно — рече той и се обърна.

Още същата вечер тя накара Бовари да пише на майка си да им изпрати остатъка от наследството. Свекървата отговори, че няма нищо повече: ликвидацията приключила и освен Барневил оставала им шестстотин ливри рента, която тя редовно щяла да им изплаща.

Тогава госпожата изпрати на двама-трима пациенти сметки и скоро почна нашироко да използва това средство, което успяваше. Тя винаги се погрижваше да добави в послеписа: „Не споменавайте за това на мъжа ми, нали знаете колко е горд… Извинете… На вашите услуги…“ Имаше няколко възражения; тя ги скри.

За да набави пари, почна да продава старите си ръкавици, старите си шапки, стара железария; и се пазареше хищно — нейната селска кръв я караше да се стреми към печалба. После през пътуванията си до града купуваше разни дреболии, които ако не друг, то г. Льорьо щеше навярно да ги вземе. Накупи щраусови пера, китайски порцелан и стари сандъци; заемаше от Фелисите, от госпожа Льофрансоа, от хотелиерката на „Червен кръст“, от всички, безразлично отде.

С парите, които най-сетне получи от Барневил, тя изплати два записа, но другите хиляда и петстотин франка хвръкнаха. Тя почна отново и така без край!

По някой път наистина се опитваше да прави сметки, но откриваше такива чудовищни работи, че не можеше да ги повярва. Тогава отново почваше, бързо се объркваше, зарязваше всичко и не мислеше повече за това.

Сега къщата беше много тъжна! Виждаха се продавачи да излизат с яростни лица. Носни кърпички се търкаляха по печките; а малката Берта за голямо възмущение на госпожа Оме носеше скъсани чорапи. Ако понякога Шарл се осмеляваше да й направи плахо някоя бележка, тя отговаряше грубо, че съвсем не е виновна за това!

Защо бяха тия раздразнения? Той обясняваше всичко със старата й нервна болест; и като се укоряваше, че смята за недостатъци нейните болезнени състояния, обвиняваше се в егоизъм, искаше му се да отърчи да я прегърне.

„О, не — думаше си той, — ще й досадя!“

И не отиваше.

След вечеря той се разхождаше сам в градината; вземаше малката Берта на коленете си и като разгръщаше своя медицински вестник, опитваше се да я учи да чете. Детето, което никога не се занимаваше, скоро отваряше големи тъжни очи и заплакваше. Тогава той го утешаваше; отиваше да вземе вода от лейката, за да му направи реки по пясъка, или чупеше клонки от храст, за да посади дървета в лехите, което не разваляше много градината, цяла потънала в избуяли треви; дължаха толкова много надници на Лестибудоа! Сетне на детето му ставаше хладно и то искаше да отиде при майка си.

— Извикай бавачката — думаше Шарл. — Нали знаеш, миличка, че мама не иска да я безпокоят.

Есента започваше и листата вече падаха, както преди две години, когато беше болна! Кога най-после ще свърши това?… И той продължаваше да се разхожда с ръце на гърба.

Госпожата стоеше в стаята си. Там не се качваха. Тя оставаше през целия ден неподвижна, полуоблечена, запалвайки от време на време ароматични пастилки, които бе купила в Руан от дюкянчето на един алжирец. За да не е нощем до тоя прострян мъж, който спеше, тя успя най-сетне чрез гримаси да го изпрати на втория етаж; и четеше до заранта чудновати книги с оргийни картини и кървави сцени. Често я обхващаше ужас, тя извикваше. Шарл притичваше.

— Ах! Махай се! — казваше тя.

Или друг път, изгаряна от оня таен пламък, който се раздухва от измяната, задъхана, развълнувана, цялата само желание, тя отваряше прозореца, вдишваше студения въздух, разпускаше под вятъра своите много тежки коси и като гледаше звездите, мечтаеше за любовта на някой принц. Тя мислеше за него, за Леон. Би дала всичко в такива минути за едничка само от ония срещи, които я утоляваха.

Тия срещи бяха нейните празнични дни! Тя искаше да бъдат великолепни! И когато той не искаше сам да поеме разноските, тя, без да смята, доплащаше — което се случваше почти всеки път. Той се опита да я убеди, че можеха да бъдат също тъй добре другаде, в някой по-скромен хотел; но тя намери възражения.

Един ден извади от чантата си шест сребърни, позлатени лъжички (сватбен подарък от дядо Руо) и го помоли да ги занесе веднага от нейно име в заложната къща; Леон се подчини, макар че тая постъпка не му се хареса. Той се страхуваше да не се изложи.

После, като размисли, намери, че любовницата му започваше да върши странни работи и че може би имаха право, като искаха да го откъснат от нея.

Наистина някой бе пратил на майка му дълго анонимно писмо, за да я предупреди, че той се погубва с една омъжена жена; и женицата, съзирайки вечното плашило на почтените семейства, сиреч неясното, опасно същество, сирена, чудовище, което живее фантастично в дълбочините на любовта, веднага писа на г. Дюбокаж, шефа му, който се държа отлично в тая работа. Той му говори три четвърти час, като искаше да му отвори очите, да го предпази от пропастта. Подобна история би попречила по-късно на неговото установяване в професията. Той го моли да скъса и ако не искал да направи тая жертва в свой собствен интерес, да я направи поне за него, Дюбокаж.

Най-после Леон се закле, че няма вече да се вижда с Ема; и се укоряваше, че не удържа думата си, размисляйки за всички неприятности и злословия, които тая жена би могла да му навлече още, без да се смятат насмешките на другарите му, които те сипеха сутрин, разговаряйки около печката. От друга страна, той щеше да става първи помощник — време беше да стане сериозен. Затова се отказа от флейтата, от възторжените чувства, от въображението — защото всеки буржоа в пламенността на своята младост е мислил, макар и за един ден, за една минута, че е способен за безгранични страсти, за висши начинания. Най-посредственият безпътник е мечтал за султанки; всеки нотариус крие в себе си останките на поет.

Сега той се отегчаваше, когато Ема изведнъж се разридаваше на гърдите му; и сърцето му, като хората, които могат да изтърпят само известна доза музика, задрямваше в безразличие пред големия шум на тая любов, тънкостите на която той вече не долавяше.

Те се познаваха предостатъчно, за да изпитват онова удивление, което прави радостта от обладаването стократно по-силна. Тя беше така отвратена от него, както той — уморен от нея. Ема виждаше в прелюбодеянието всичките обикновени неща на брака.

Но как да се отърве от това? После, макар да се чувстваше унизена от нищожността на подобно щастие, тя се държеше о него от навик или от поквареност; и всеки ден все повече се ожесточаваше от това, пресушавайки всяка радост, понеже искаше тя да бъде много голяма. Тя обвиняваше Леон за своите разочаровани надежди, като че той я бе измамил; дори пожелаваше някоя катастрофа, която би довела до разделянето им, защото сама нямаше смелост за това.

Все пак тя продължаваше да му праща любовни писма, защото смяташе, че жената трябва винаги да пише на любовника си.

Ала пишейки, тя виждаше друг човек, някакъв призрак, сътворен от нейните най-пламтящи спомени от най-хубавите книги, които бе чела, от най-силните си въжделения; и накрай той ставаше тъй истински и приемлив, че тя тръпнеше удивена, без все пак да може да си го представи, дотолкова той се загубваше като бог в множествеността на своите качества. Той живееше в някаква синкава страна под лунен блясък, дето от балконите висят копринени стълби, полюлявани от полъх на цветя. Тя го чувстваше до себе си, той щеше да дойде и да я отнесе цяла с една целувка. След това тя падаше по очи съкрушена, защото тия устреми към неопределена любов я изморяваха повече от големите безпътства.

Сега тя усещаше някакво непрестанно и всеобщо изнемощяване. Често дори получаваше обгербвани съобщения почти без да ги погледне. Искаше й се да не живее вече или непрекъснато да спи.

В четвъртъка на Страстната седмица^[3] тя не се върна в Йонвил; отиде вечерта на маскараден бал. Обу кадифени панталони и червени чорапи, сложи перука с вързана отзад косичка и накривен цилиндър. Цялата нощ под бесния рев на тромбоните тя танцува; около нея се въртеше колело от хора; и на заранта се видя в преддверието на театъра заедно с пет-шест маски, облечени като работнички преносвачки или моряци, другари на Леон, които се канеха да отиват на закуска.

Кафенетата наоколо бяха пълни. Намериха на пристанището един ресторант от най-обикновените, съдържателят на който им даде една стаичка на четвъртия етаж.

Мъжете в ъгъла шушукаха, приказваха несъмнено за разноските. Те бяха: един помощник, двама студенти-медици и един търговски служител; какво общество за нея! Колкото до жените, Ема скоро по тембъра на гласа им разбра, че почти всичките трябва да бяха от най-долен разред. Тогава тя се уплаши, отдръпна стола си и наведе очи.

Другите почнаха да ядат; тя не яде; челото й гореше, клепачите я смъдяха и усещаше по кожата си леден студ. В главата си чувстваше пода на балния салон, подскачащ от ритмичните удари на хиляди танцуващи нозе. Сетне миризмата на пунша заедно с дима на пурите я замая. Тя загубваше свяст: занесоха я до прозореца.

Зазоряваше се и в бледото небе към Сент-Катрин растеше голямо пурпурно петно. Куршуменосивата река потръпваше от вятъра; по мостовете нямаше никой; фенерите гаснеха.

Тя се съвзе и помисли за Берта, която спеше далеч в стаята на бавачката си. Но мина една кола, натоварена с дълги железа, хвърляйки към стените на къщата оглушителен металически грохот.

Тя бързо се измъкна, свали костюма си, каза на Леон, че трябва да си отива и остана най-сетне сама в хотел „Булон“. Не можеше да понася нищо, дори и себе си. Искаше й се, излитайки като птиче, да отиде някъде много далеч, в неопетнени простори, за да си възвърне младостта.

Тя излезе, прекоси булеварда, площад Кошоаз и предградието, стигна до една не съвсем застроена улица, която се възвишаваше над градините. Вървеше бързо, чистият въздух я успокояваше; и постепенно тълпата, маските, кадрилите, полилеите, вечерята, ония жени — всичко изчезна като отвеяни мъгли. Сетне, като се върна в „Червен кръст“, тя се хвърли на леглото, в малката стаичка на втория етаж, дето бяха изображенията на „Кулата Нел“. В четири часа следобед Ивер я събуди.

Влизайки в къщи, Фелисите й показа зад часовника един сив лист. Тя прочете:

„В изпълнение на съдебното решение…“

Какво съдебно решение? Наистина предния ден бяха й донесли друг документ, какъвто тя не беше виждала; затова остана смаяна от думите:

„Заповед в името на краля, на закона и на правосъдието до госпожа Бовари…“

Тогава, като прескочи няколко реда, тя съзря:

„В срок от двадесет и четири часа.“ Значи, какво? „Да заплати пълната сума от осем хиляди франка.“ И дори по-долу имаше: „Ще бъде принудена да го стори с всички средства на закона, а в случая чрез опис и секвестър на мебелите и ценностите й.“

Какво да прави?… В двадесет и четири часа, утре! Льорьо, помисли тя, навярно пак иска да я уплаши, защото тя веднага разбра всичките му игри и целта на любезностите му. Онова, което я успокояваше, бе преувеличението на сумата. Ала поради покупките, които не плащаше, поради заемите, подписването на записи, след това подновяването на тия записи, които се увеличаваха при всяко ново просрочване, в края на краищата тя беше приготвила на господин Льорьо един капитал, който той с нетърпение очакваше за спекулациите си.

Тя отиде при него със самоуверен вид.

— Знаете ли какво ми се случи? Това навярно е шега!

— Не.

— Как така?

Той бавно се извърна и скръствайки ръце, каза:

— Мислите ли, миличка госпожо, че аз ще бъда от любов към бога до скончание, века ваш доставчик и банкер? Аз трябва да прибера вземанията си, бъдете справедлива!

Тя викна за размера на дълга.

— А, няма що! Съдът го е признал! Има решение. Това ви е съобщено! Освен това не съм аз, а Венсар.

— Не бихте ли могли…

— О, абсолютно нищо.

— Но… все пак… нека поговорим.

И тя започна да говори за несериозни неща; нищо не знаела… това било изненада…

— Кой ви е крив? — каза Льорьо, като се поклони насмешливо. — Докато аз се бъхтя като роб, вие добре прекарвате времето си.

— А, няма да ми четете морал!

— Това никога не вреди — отвърна той.

Тя стана малодушна, почна да му се моли и дори сложи хубавата си бяла ръка върху коленете на търговеца.

— Я ме оставете. Ще рекат, че искате да ме съблазните!

— Вие сте негодник! — възкликна тя.

— Е! Е! Много далеч отивате! — рече той със смях.

— Аз ще разправя какъв сте! Ще кажа на мъжа си…

— Добре, аз пък ще покажа на мъжа ви нещо!

И Льорьо измъкна от касата си разписката за хиляда и осемстотин франка, която тя му беше дала при сконтирането от Венсар.

— Мислите ли — добави той, — че клетият мил човек не ще разбере мъничката ви кражба?

Тя изведнъж грохна, по-съсипана, отколкото ако би я връхлетяло неочаквано нещастие. Той се разхождаше от прозореца до писалищната маса, като повтаряше непрекъснато:

— А! Аз ще му покажа… Ще му покажа…

После приближи до нея и със смекчен глас каза:

— Не е приятно, знам; но все пак никой не е умрял от това и тъй като само тоя начин ви остава да ми върнете парите…

— Но отгде да ги намеря? — каза Ема, като кършеше ръце.

— Хайде де! Имате толкова приятели!

И я гледаше тъй проницателно и тъй страшно, че тя потрепери чак до вътрешностите си.

— Обещавам ви — рече тя, — ще подпиша…

— Стигат ми вече вашите подписи!

— Ще продам още…

— Я оставете! — рече той, като сви рамене. — Нямате вече нищо!

И извика през прозорчето на дюкяна:

— Анет! Не забравяй трите отрязъка от № 14.

Слугинята дойде; Ема разбра и попита „каква сума трябва, за да спре всяко изпълнение“.

— Много е късно!

— Но аз ще донеса няколко хиляди франка, четвъртината, третината, почти цялата сума!

— Е, не, безполезно е!

Той лекичко я буташе към стълбата.

— Заклевам ви, господин Льорьо, още няколко дена срок.

Тя се разрида.

— Хайде, сега пък сълзи!

— Вие ме отчайвате!

— Не ща да зная — каза той, затваряйки вратата.