Гюстав Флобер
Мадам Бовари (2)

II

Една нощ към единадесет часа бяха събудени от тропот на кон, който спря точно пред портата. Прислужницата отвори таванското прозорче и известно време води преговори с някакъв човек долу на улицата. Той беше дошъл за лекаря; носеше писмо. Настази слезе по стъпалата, треперейки от студ, и отключи едно след друго бравата и резетата. Човекът остави коня си и се вмъкна веднага след прислужницата. Той извади изпод вълнения си, със сиви пискюли калпак писмо, обвито в парцал, и го подаде внимателно на Шарл, който се облакъти на възглавницата, за да го прочете. Настази, до леглото, държеше свещника. Госпожата от свенливост остана обърната към стената, гърбом към посетителя.

Това писмо, залепено с малък печат от син восък, молеше господин Бовари да отиде незабавно в чифлика Берто, за да намести един счупен крак. Ала от Тост до Берто има цели шест левги път, като се мине през Лонгвил и Сен-Виктор. Нощта беше много тъмна. Младата госпожа Бовари се боеше да не се случи нещо с мъжа й, та поради това решиха конярят да отиде предварително. Шарл ще тръгне три часа след него, когато изгрее месецът, а те ще изпратят някое хлапе да го посрещне, за да му показва пътя към чифлика и да му отваря вратниците.

Към четири часа сутринта Шарл, плътно загърнат в наметката си, потегли за Берто. Още тръпен от топлината на съня, той се отпусна, люлян от спокойния тръс на животното. Когато то само спираше пред обраслите с тръни ровове, изкопани край браздите, Шарл се стряскаше, събуждаше се, сещаше се изведнъж за счупения крак и се стараеше да си припомни всички познати нему фрактури. Дъждът беше престанал, зазоряваше се. И по голите клони на ябълковите дървета бяха накацали птички — неподвижни, с настръхнала перушина от студения сутрешен вятър. Равното поле се разстилаше, додето поглед стига. А китките дървеса около чифлиците, отдалечени една от друга, бяха като черновиолетови петна върху тая огромна сива повърхност, която се сливаше в далечния кръгозор с безрадостния цвят на небето. От време на време Шарл отваряше очи; после, тъй като съзнанието му се уморяваше и неволно сънят пак го натискаше, той потъваше в нещо подобно на дрямка, в която доскорошните му усещания се преплитаха със спомени. Той се виждаше раздвоен — студент и съпруг, изтегнат в леглото си, както преди малко, и минаващ през залата с оперираните, както някога. Топлият мирис на лапите се смесваше в съзнанието му с тревистия мирис на росата; чуваше шума на железните халки при дръпването на завесите около болничните легла, чуваше дишането на заспалата си жена… Като минаваше през Васонвил, съзря край един изкоп момче, седнало на тревата.

— Вие ли сте лекарят? — попита детето.

Щом чу отговора на Шарл, то грабна в ръце дървените си обувки и хукна пред него.

По пътя лекарят разбра от приказките на своя водач, че г. Руо бил един от най-охолните земеделци. Счупил си крака миналата вечер, като се връщал от празнуване на Богоявление у един съсед. Жена му се била поминала преди две години. При него живеела само неговата госпожица, която му помагала в домакинството.

Коловозът ставаше по-дълбок. Наближаваха Берто. Хлапакът се провря през една дупка на оградата, после се върна в дъното на един двор и отвори вратника. Конят се плъзгаше по мократа трева; Шарл се навеждаше, за да мине под клоните. Кучетата лаеха от колибата и дърпаха веригите си. Когато Шарл влезе в Берто, конят му се подплаши и скочи встрани.

Чифликът имаше добър вид. През отворените врати на конюшните се виждаха едри коне за оран, които хрупаха спокойно в нови ясли. Покрай постройките имаше торище; то димеше и отгоре му, между кокошките и пуйките, кълвяха пет-шест пауна, гордостта на кокошарниците в Ко. Кошарата беше дълга, хамбарът висок, с гладки като длан стени. Под сайванта имаше две големи коли и четири плуга заедно с камшиците, хамутите и всички останали впрегатни принадлежности, сините вълнени подплати на които се замърсяваха от ситния прах, който падаше от хамбарите. Дворът вървеше полегато нагоре, беше насаден със симетрично наредени дървета и откъм блатото се чуваше весела глъчка на стадо гъски.

Една млада жена в синя вълнена рокля, украсена с три волана, излезе на прага на къщата, за да посрещне г. Бовари, и го заведе в готварницата, дето пламтеше буен огън. Наоколо в малки гърненца, различни по големина, къкреше закуската на ратаите. Край огнището се сушаха влажни дрехи. Лопатата, машата и духалото, всички с огромни размери, светеха, като че ли бяха от полирана стомана, а по стените се редяха многобройни готварски съдове, в които се отразяваха неравни отблясъци от огъня, смесени с първите зари на слънцето, влезли през прозорците.

Шарл се изкачи на първия етаж, за да види болния. Намери го в леглото му, изпотен под завивките и запратил надалеч нощната си шапчица. Той беше дебел, нисък човек, към петдесетгодишен, с бяла кожа, синеок, с плешив лоб и с обици на ушите. На стол до него беше сложено голямо шише с ракия, от което той си наливаше от време на време, за да се ободрява; но щом видя лекаря, възбуждението му спадна и вместо да псува, както правеше от дванадесет часа насам, почна тихичко да стене.

Фрактурата беше проста, без никакво усложнение. Шарл не би могъл да си пожелае по-лек случай. И като си спомни как се държаха неговите професори пред болните, той ободри своя пациент с всевъзможни шеги — хирургически ласки, подобни на маслото, с което се смазва оперативният нож. За да направят шини, пратиха да търсят в коларницата сноп летви. Шарл избра една от тях, наряза я на парчета, изглади я с къс стъкло, докато прислужницата дереше чаршафи за бинтове, а госпожица Ема се опита да шие възглавнички. Тъй като тя се забави много, докато намери кутията си с нещата за шиене, баща й се раздразни, тя не отговори нищо, но като шиеше, бодеше пръстите си и след това ги туряше в уста, за да изсмуче кръвта.

Шарл остана изненадан от белината на ноктите й. Те бяха лъскави, заострени, по-изчистени от диепските украшения от слонова кост и подрязани във вид на бадеми. Ръцете й обаче не бяха хубави, не достатъчно бледи може би и малко сухи в ставите; бяха също така много дълги и без меки извивки в линиите. Онова, което беше хубаво у нея, бяха очите — кафяви, те изглеждаха черни от ресниците и нейният поглед идеше право към вас с някаква наивно детска смелост.

След като лекарят направи превръзката, той бе поканен от самия г. Руо да хапне един залък, преди да си тръгне.

Шарл слезе в обширното помещение на партера. Два прибора със сребърни потири бяха поставени върху масичка до широко легло с балдахин, покрито с басма, нашарена с фигури на хора, които изобразяваха турци. Лъхаше мирис на перуника и на влажни чаршафи, който идеше от високия дъбов скрин, сложен срещу прозореца. В ъглите бяха наредени на пода чували с жито. Те не бяха се побрали в съседния хамбар, за където водеха три каменни стъпала. Като украса на помещението насред стената, зелената мазилка на която се лющеше, беше закачена на гвоздей една глава на Минерва, нарисувана с черен молив и сложена в златна рамка, под която с готически букви беше написано: „На скъпия ми татко“.

Приказваха отначало за болния, сетне за времето, за големите студове, за вълците, които скитаха нощем из полето. На госпожица Руо никак не й беше весело на село, особено сега, когато почти единствено върху нея тежаха грижите за чифлика. Тъй като помещението беше хладно, докато ядеше, тя трепереше и от това нейните сочни устни леко се разтваряха: когато млъкваше, имаше навик да ги захапва.

Шията й излизаше от бяла, обърната якичка. Черните й коси, на които всяка от двете половини изглеждаше изваяна от един къс — толкова гладки бяха те, — се разделяха от тънка рязка, която вървеше по извивката на главата й, оставяйки да се вижда само крайчецът на ухото, и се събираха отзад в разкошен кок с една вълниста извивка към слепите очи, каквато селският лекар виждаше за пръв път през живота си. Страните й бяха розови. Тя носеше като мъж лорнет с рогова рамка, пъхнат между две копчета на корсажа.

Когато, преди да тръгне, Шарл се качи да се сбогува с чичо Руо и след това се върна в долната зала, той я завари там изправена, опряла чело до стъклата на прозореца, загледана в градината, дето вятърът бе съборил прътовете за фасула. Тя се обърна и го попита:

— Търсите ли нещо?

— Камшикът ми, моля — отговори той.

И почна да го търси под леглото, зад вратата, под столовете; камшикът беше паднал на земята между чувалите и стената. Госпожица Ема го съзря; тя се наведе над чувалите с жито. Шарл от любезност се спусна и тъй като бе протегнал ръка със същото движение, почувства как гърдите му докоснаха гърба на девойката, наведена под него. Тя се изправи, цяла изчервена, и го погледна през рамо, подавайки му волския бич.

Вместо да отиде след три дни в Берто, както бе казал, Шарл още на следния ден пристигна, а после се отбиваше редовно дваж в седмицата, без да се смятат неочакваните посещения, които правеше от време на време, уж като че без да мисли за това.

Впрочем всичко вървеше добре; излекуването стана по всички правила и след четиридесет и шест дни, когато хората видяха как чичо Руо се опитва да ходи сам из своята къщурка, почнаха да мислят, че г. Бовари е много способен човек. Чичо Руо казваше, че най-видните лекари от Ивето, а дори и от Руан не биха могли да го излекуват по-добре.

Колкото за Шарл, той не се и питаше защо му е приятно да ходи в Берто. И да бе се замислил за това, несъмнено щеше да обясни усърдието си със сериозността на случая или може би с възнаграждението, което очакваше. Но дали това беше причината, поради която тия негови посещения в чифлика сред жалките залисии на неговия живот се превръщаха в чудесно изключение? През тия дни той ставаше рано, препускаше в галоп, пришпорваше коня си, после слизаше, за да избърше обувките си в тревата, и преди да влезе, слагаше черните си ръкавици. Той обичаше да се вижда как пристига в двора, да усеща до рамото си вратнята, която се завърта, да чува петела, който пее на стобора, и да гледа слугите, които идат да го посрещнат. Обичаше хамбара и оборите; обичаше чичо Руо, който го тупаше по дланта, наричайки го свой спасител; обичаше малките обувки на госпожица Ема по измитите плочи на готварницата; токовете я правеха малко по-висока и когато тя вървеше пред него, дървените подметки подскачаха и хлопаха сухо по кожата на горната част на обувките.

Тя винаги го изпращаше до първото стъпало на площадката. Когато конят му не беше докаран, почакваше. Обикновено бяха се вече сбогували, затова не приказваха; вятърът ги обгръщаше, развявайки немирните коси на тила й, или раздвижваше на бедрата й шнуровете на престилката, които се извиваха като знаменца. Един ден — беше почнало да се затопля — кората на дървесата се оцеждаше по двора, снегът по покривите се топеше, тя стоеше на прага; отиде да вземе чадърчето си, отвори го; чадърчето от сивосинкава коприна, през която минаваха слънчевите лъчи, осветяваше с менливи отражения бялата кожа на лицето й. Под него тя се усмихваше от приятната топлота; и чуваше се как падат една след друга водните капки върху опънатата коприна.

През първите дни, когато Шарл отиваше в Берто, госпожа Бовари — младата, не пропускаше да пита за болния и дори в приходно-разходната книга, която водеше, бе отделила за г. Руо цяла чиста страница. Но когато научи, че той има дъщеря, засъбира сведения и узна, че госпожица Руо, възпитана в Манастира на урсулинките, е получила, както се казва, изискано възпитание, че тя следователно знае танци, география, рисуване, че знае да шие на гергеф и да свири на пиано. То беше върхът на всичко!

„Затова, значи — казваше си тя, — той сияе, когато знае, че ще я види, затова облича новата си жилетка, без да мисли, че дъждът може да я повреди! Ах, тая жена, тая жена!…“

И инстинктивно я намрази. В началото облекчи мъката си със загатвания. Шарл не ги разбра; след това със забележки, уж случайни, на които той не отговаряше от страх тя да не избухне; най-сетне с остри запитвания, отправени внезапно, на които той не знаеше какво да отговори. Отде накъде той още ходи в Берто, щом г. Руо е оздравял и когато тия хора още не са платили? А то е — защото там има една личност, една, която умее да води разговор, да бродира, една издигната духовно жена. Това обича той: на него му дай градски госпожици! И тя отново почваше:

— Дъщерята на чичо Руо — градска госпожица! Хайде де! Дядо им беше овчар и имат братовчед, който насмалко щеше да бъде съден заради една побойническа разправия. Напразно тя се перчи толкова и в неделя ходи на черква да се показва в копринена рокля като някаква графиня. А пък оня клет човечец, бащата, ако не беше ланската рапица, мъчно щеше да изплати наема за нивите си!

Отегчен от това, Шарл престана да ходи в Берто. В един изблик на любов, след много ридания и целувки, Елоиза го беше накарала да се закълне, с ръка на молитвеника, че няма да стъпи вече там. И той се подчини; но смелостта на желанието му се възбунтува срещу раболепието на поведението му и в някакво наивно лицемерие той сметна, че тази забрана да я вижда му дава право да я обича. Освен това вдовицата беше мършава; тя имаше дълги зъби; през всичките годишни времена носеше черно шалче, краят на което висеше между плешките й; костеливата й снага беше стегната в рокли като калъфи и понеже бяха много къси, откриваха глезените й с кръстосани върху сивите чорапи връзки на широките й обуща.

Майката на Шарл идваше от време на време да ги навестява, но след няколко дни снахата като че я наостряше срещу сина й; и тогава, като два ножа, те го разраняваха със своите съждения и забележки. Той не бивало да яде толкова! Защо черпел с пиене всеки, който дойде? Защо се инатял да не носи фланела!

Случи се, че през един хубав ден в началото на пролетта един нотариус от Ингувил, на когото вдовицата Дюбюк беше доверила състоянието си, офейка, като задигна цялата наличност на своите клиенти. Елоиза наистина освен частта от един кораб, оценен на шест хиляди франка, притежаваше още къща на улица Сен-Франсоа; обаче от цялото това прехвалено богатство нищо, като не се смятат малкото мебели, стари дрехи и бельо, не бе влязло в домакинството. Работата трябваше да се уясни. Излезе, че къщата в Диеп беше проядена чак до основите от ипотека; един господ знаеше какво бе вложила тя у нотариуса; а пък частта от кораба не беше повече от хиляда екю. Значи, почтената госпожа беше лъгала! В яростта си г. Бовари — бащата, строши един стол върху плочите, обвини жена си, че е озлочестила сина им, като го е впрегнала с такава кранта, хамутите на която не струваха колкото кожата й. Те дойдоха в Тост. Обясниха се. Последваха сцени. Елоиза, потънала в сълзи, се хвърли в прегръдките на мъжа си, закле го да я брани от родителите си. Шарл поиска да я защити. Родителите се разсърдиха и си заминаха.

Ала ударът беше нанесен. Осем дни след това, когато простираше прането на двора, тя почна да храчи кръв, а на следния ден, когато Шарл беше гърбом към нея, за да дръпне завесата на прозореца, тя каза: „Ах, господи!“ — въздъхна и загуби съзнание. Беше умряла! Каква изненада!

Когато погребението се свърши, Шарл се върна в къщи. Долу нямаше никой; изкачи се на първия етаж в спалнята, видя нейната рокля, още закачена до леглото, и облегнат на писалището, остана така до вечерта, потънал в скръбен размисъл. Все пак тя го беше обичала.