Гюстав Флобер
Мадам Бовари (11)

II

Първа слезе Ема, сетне Фелисите, господин Льорьо и една дойка, а Шарл, който още щом се стъмни, бе здравата заспал в ъгъла, трябваше да го събуждат.

Оме се представи; той изказа възхищението си на госпожата, почитанията си на господина, каза колко е щастлив, че е могъл да им услужи с нещо и със сърдечен тон добави, че е решил сам да се покани на вечерята, тъй като съпругата му и без това не била в градеца.

Като влезе в готварницата, госпожа Бовари отиде до камината. С върха на двата си пръста тя хвана роклята си към коленете, вдигна я до глезените си и протегна над въртящия се овнешки бут крака си, обут в черна обувка. Огънят я озаряваше цяла, пронизвайки с рязка светлина тъканта на роклята й, гладките пори на бялата й кожа и дори клепачите на очите й, които премигваха от време на време. Ярък ален отсвет я заливаше при всеки полъх на вятъра, който идваше от полуотворената врата.

От другия край на камината един русокос момък мълчаливо я наблюдаваше.

Тъй като много се отегчаваше в Йонвил, дето беше помощник на нотариуса г. Гийомен, г. Леон Дюпюи (той беше вторият постоянен посетител на „Златен лъв“) често забавяше времето за вечерята си с надежда, че в странноприемницата ще дойде някой пътник, с когото ще може да си поприказва вечерта. Всеки ден, когато свършваше работата си, той трябваше — тъй като не знаеше какво да прави — да дойде точно в определеното време и да търпи г. Бине насреща си от началото до края на вечерята. Затова се зарадва, когато стопанката му предложи да вечеря заедно с новодошлите; всички минаха в голямата стая, дето госпожа Льофрансоа за по-голяма тържественост бе наредила да се сложи за четирима.

Оме поиска позволение да не сваля шапчицата си от страх да не хване хрема.

После се обърна към съседката си:

— Госпожата навярно е малко уморена? Нашата „Лястовица“ тъй ужасно раздрусва пътниците!

— Вярно е — отговори Ема, — но промените винаги ми са приятни; аз обичам да бъда в нови места.

— Колко досадно нещо е — въздъхна младият помощник — да живееш прикован в едни и същи места!

— Да бяхте като мене — рече Шарл, — да трябва непрекъснато да яздиш кон…

— А — поде Леон, обръщайки се към госпожа Бовари — мене ми се струва, че няма по-приятно нещо от това; когато човек може — добави той.

— Но — каза аптекарят — упражняването на медицината в нашите краища не е много трудно, защото състоянието на нашите пътища позволява да се употребява кабриолет и, общо взето, плаща се твърде добре, тъй като земеделците са състоятелни. От медицинско гледище тук имаме, като не се смятат обикновените случаи на ентерит, бронхит, болести на злъчката и др., от време на време някоя периодична треска по жътва, но изобщо малко важни заболявания, няма нищо специално за отбелязване, с изключение на скрофулите, които несъмнено се дължат на плачевните хигиенични условия на нашите селски жилища. Ах, вие ще има да се борите с много предразсъдъци, господин Бовари; с много закоренели упорства, на които ще се натъкват всеки ден всичките усилия на вашата наука; защото хората тук още прибягват до молитви, мощи, попове, вместо да отидат просто при лекаря или аптекаря. А пък климатът наистина съвсем не е лош и в нашата община ние имаме дори няколко деветдесетгодишни хора. Зиме термометърът (аз съм правил наблюдения) спада до четири градуса, а през горещия сезон стига до двадесет и пет и тридесет сантиградуса най-много, което по Реомюр прави двадесет и четири максимум или петдесет и четири по Фаренхайт, не повече! И наистина ние сме запазени от северните ветрове чрез Аргьойската гора, а от западните — чрез хребета Сен-Жан; и жегата, причинявана от водните изпарения на реката и от големия брой добитък из ливадите, които, както знаете, отделят много амоняк, тоест азот, водород и кислород (не, само азот и водород), жегата, която изсмуква влагата от земята, смесвайки всички тия излъхвания, като ги събира, тъй да се каже, в един сноп, и комбинирайки се от само себе си с електричеството, пръснато в атмосферата, когато има електричество, би могла с време да породи, както в тропическите страни, вредни миазми; тая жега, казвам, се охладява достатъчно откъм страната, отдето идва, по-право, отдето би дошла, тоест юг, от югоизточните ветрове, които, сами охладени от Сена, над която минават, понякога пристигат тук неочаквано като руски ветрове!

— Има ли поне места за разходка в околността? — продължаваше госпожа Бовари, говорейки на момъка.

— О, много малко — отговори той. — Има едно място, наречено Пасището, навръх склона, до края на гората. През неделните дни ходя понякога там с някоя книга и гледам залеза.

— Мисля, че няма нищо по-възхитително от залез-слънце — поде тя, — особено край морето.

— О, как обожавам морето! — каза господин Леон.

— И после не ви ли се струва — продължи госпожа Бовари, — че духът се носи по-свободно над тая безпределна шир, съзерцаването на която извисява душата и внушава мисли за безкрая, за идеала?

— Същото е и при планинските гледки — каза Леон. — Имам братовчед, който миналата година пътува из Швейцария; той ми разправяше, че ние не можем да си представим поезията на езерата, прелестта на водопадите, величавото впечатление от ледниците. Виждали се борове, невероятно големи, преметнати над планински потоци, колиби, повиснали над пропасти, и когато облаците се разкъсват, виждаш долу, хиляда стъпки под тебе, цели долини. Тия гледки навярно възхищават, предразполагат към молитва, към екстаз! Затова и аз вече не се учудвам на оня знаменит музикант, който, за да възбуди въображението си по-силно, имал навик да отива да свири на пиано пред някоя величествена местност.

— Занимавате ли се с музика? — попита тя.

— Не, но много обичам музиката.

— Ах, не го слушайте, госпожа Бовари — намеси се Оме, навеждайки се над чинията си, — говори така само от скромност. Как, драги мой? Та оня ден в стаята си вие чудесно изпяхте „Ангел хранител“. Аз ви чух от лабораторията; изкарахте го също като артист.

Леон наистина беше наемател на аптекаря и заемаше една стаичка на втория етаж, която гледаше към площада. Той се изчерви от похвалата на хазаина си, който се бе обърнал вече към лекаря и му изреждаше един след друг всичките най-важни жители на Йонвил, разказваше забавни историйки, даваше сведения; състоянието на нотариуса не се знаело точно, а имало и фирмата „Тюваш“, която създавала много затруднения.

Ема поде:

— А каква музика предпочитате?

— О, немската музика, тя кара човека да мечтае.

— Познавате ли италианците?

— Не още, но ще ги чуя идната година, когато отида в Париж да довърша правото.

— Както вече имах честта — каза аптекарят — да обясня на съпруга ви по повод на клетия Янода, който избяга, вие ще можете благодарение на глупостите, които направи той, да се радвате на една от най-удобните къщи в Йонвил. Главното, което я прави особено сгодна за един лекар, е, че има врата към Алеята, през която може да се влиза и излиза незабелязано. От друга страна, тя притежава всичко необходимо за едно домакинство: пералня, кухня със стая за съдините, малък салон, овощна градина и прочие. Онзи веселяк харчеше много! Той си бе построил в другия край на градината до водата една беседка, специално за да пие там лятно време бира, и ако госпожата обича градинарството, ще може…

— Жена ми съвсем не се занимава с градинарство — каза Шарл, — тя обича повече, макар да й са препоръчани физически упражнения, да стои постоянно в стаята си и да чете.

— Също като мене — намеси се Леон. — Има ли наистина по-хубаво от това да седиш вечер край огнището с някоя книга, когато вън вятърът блъска в прозорците, когато лампата свети?…

— Нали? — каза Ема, устремила в него големите си, широко разтворени очи.

— Не мислиш за нищо — продължи той, — часовете си вървят. Пътуваш неподвижен в страни, които ти се струва, че виждаш, и мисълта ти, пленена от измислицата, се наслаждава на подробностите или следи вървежа на приключенията. Слива се с героите и ти се струва, че всъщност самият ти, облечен в техните дрехи, се вълнуваш!

— Вярно! Вярно! — каза тя.

— Случвало ли ви се е — поде Леон — да срещнете в някоя книга мисъл, която сама някога смътно сте имали, някой замъглен образ, който се възвръща отдалеч и който сякаш е пълен израз на вашето най-неуловимо чувство?

— Изпитвала съм го — отговори тя.

— Ето затова аз най-много обичам поетите. Според мен стиховете са по-нежни от прозата и много по-лесно карат човека да плаче.

— Но след време те уморяват — каза Ема. — Сега аз, напротив, обичам неща, които се четат задъхано, които внушават страх. Мразя обикновените герои и умерените чувства, каквито има в действителността.

— Вярно е — забеляза младият помощник, — щом тия произведения не досягат сърцето, те се отдалечават, струва ми се, от истинската цел на изкуството. Колко сладостно е сред житейските разочарования да можеш да се унесеш мислено към благородни характери, към чисти чувства и картини на щастие. За мене тук, далеч от света, това е едничкото развлечение; ала в Йонвил има толкова малко възможности!

— Също както в Тост — поде Ема, — затова аз бях постоянна абонатка на една библиотека.

— Ако госпожата иска да ми направи честта да се възползва — каза аптекарят, който току-що бе чул тия последни думи, — аз имам на нейно разположение библиотека с най-ценни автори: Волтер, Русо, Делил, Валтер Скот, „Ехо на фейлетони“ и прочие и прочие, а освен това получавам различни периодични вестници, между които „Руански фенер“, и то всекидневно, тъй като съм негов кореспондент за районите на Бюши, Форж, Ньошател, Йонвил и околностите.

Вече два часа и половина седяха на трапезата, защото слугинята Артемиз тътреше отпуснато по плочките на пода своите плъстени пантофи, носеше чиниите една по една, забравяше всичко, не чуваше нищо и непрекъснато оставяше вратата на билярдната полуотворена и краят на резето й се блъскаше в стената.

Както приказваше, без сам да забележи, Леон бе сложил крака си на една от пречките на стола, на който седеше госпожа Бовари. Тя носеше малка ясносиня връзка, която поддържаше право една якичка от плисирана батиста, подобна на старинните накъдрени яки; и при всяко движение на главата долната част на лицето й ту потъваше в батистата, ту меко излизаше от нея. Така, един до друг, докато Шарл и аптекарят приказваха, те се углъбиха в един от ония смътни разговори, дето случайността на фразите винаги отвежда към установен център на общите склонности. Представленията в Париж, заглавията на романи, новите кадрили, висшия свят, който те не познаваха, Тост, дето тя беше живяла, Йонвил, дето бяха сега — те прехвърлиха всичко, говориха за всичко до края на вечерята.

Когато поднесоха кафето, Фелисите излезе, за да приготви спалнята в новата къща, и скоро след това сътрапезниците станаха. Госпожа Льофрансоа дремеше край угасналата камина, а един слуга от конюшнята чакаше с фенер в ръка да заведе господин и госпожа Бовари до дома им. В неговите червени коси имаше сламки плява и той куцаше с левия крак. След като взе в другата ръка чадъра на свещеника, тръгнаха.

Градецът спеше. Стълбовете на халите мятаха дълги сенки. Земята беше съвсем сива като през лятна нощ.

Но тъй като домът на лекаря беше на петдесетина крачки от странноприемницата, трябваше почти веднага да си пожелаят „лека нощ“ и се пръснаха.

Още в преддверието Ема усети върху плещите си студа от варната мазилка също като влажен чаршаф. Стените бяха нови и дървените стъпала скърцаха. В спалнята на първия етаж влизаше през прозорците без завеси белезникав зрак. Навън се съзираха върховете на дървесата, а по-далеч ливадите, потънали в мъгла, която се носеше като дим по течението на реката под лунната светлина. Сред апартамента бяха разхвърляни безредно чекмеджета от скринове, бутилки, пръчки за завеси, по столовете позлатени прътове и дюшеци, легени по паркета — двамата носачи, донесли тук мебелите, бяха ги оставили как да е.

За четвърти път тя щеше да нощува в непознато място. Първият път беше в деня на постъпването й в манастира, вторият — пристигането й в Тост, третият — във Вобиесар, четвъртият — сега; и всеки от тия случаи бележеше сякаш настъпването на нова промяна в живота й. Тя не вярваше, че и в различни места нещата могат да си останат същите, но тъй като изживяната част беше лоша, несъмнено другата, която оставаше да се доживее — щеше да бъде по-хубава.