Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Madame Bovary, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
stomart (2009)
Корекция и форматиране
NomaD (2010)

Издание:

Гюстав Флобер. Избрани творби в четири тома. Том 1. Мадам Бовари

Пето издание

Съставител: Богдан Богданов

Редактори: Пенка Пройкова, Силвия Вагенщайн

Художник: Петър Добрев

Художник-редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Евелина Тодорова

Издателство „Народна култура“, София, 1984

История

  1. — Добавяне

Част втора

I

Йонвил л’Абеи (наречен така поради някогашния капуцински манастир, от който вече няма дори развалини) е градец на осем левги от Руан между пътя за Абвил и пътя за Бове, в дъното на долина, напоявана от Рийол, рекичка, която се влива в Андел, като преди това до устието си кара три воденици и дето има малко пъстърва, която през неделните дни момчетата обичат да ловят с въдица.

Напуснеш ли големия път за Боасиер, продължаваш по равно, докато стигнеш височината на склона Льо, отдето се разкрива долината. Рекичката, която минава през нея, я разделя на две части, които имат съвсем различни лица: вляво всичко е ливади, вдясно всичко е орана земя. Ливадите, прострени под ивица ниски хълмове, се свързват отзад с пасищата на местността Брей, а към изток полето, което леко възлиза, се разгръща и разстила, додето поглед стига, своите бледожълти житни нивя. Водата, забързала покрай тревата, отделя с бяла черта цвета на ливадите от цвета на разораната земя и така местността прилича на голяма разгъната наметка с яка от зелено кадифе, поръбена със сребърен ширит.

Когато се стигне края на кръгозора, отпред са дъбовете на гората Аргьой, с урвите на склона Сен-Жан, набраздени от горе до долу с дълги, неравни червени линии; това са следи от дъждовете, а тоя тон на тухли, който изрязва ситна мрежа върху сивия цвят на планината, иде от много извори, наситени с железни съединения, които текат отвъд, из околните места.

Тук човек се намира на границите на Нормандия, на Пикардия и на Ил-дьо-Франс, местност — смесица от противоположности, дето езикът е без каквато и да е особеност, както гледката — без нищо характерно. Тук именно се произвеждат най-лошите в цялата околност ньошателски сирена, а от друга страна, обработването на земята тук е скъпо, защото трябва много тор, за да се подхранва тая ронлива почва, пълна с пясък и камънак.

До 1835 година нямаше никакъв свестен път, за да се стигне до Йонвил, ала по това време прокараха голям междуселски път, който свързва пътя за Абвил с пътя за Амиен и обслужва понякога каруцарите, които отиват от Руан за Фландрия. Но Йонвил л’Абеи въпреки новите си пазари не помръдна от тогавашното си състояние. Вместо да подобрят земеделското си производство, жителите упорстват да се занимават с ливадите, колкото и обезценени да са те, и мързеливият градец, отдалечавайки се от нивята, продължи да расте естествено към реката. Той се съзира отдалеч, цял легнал край реката, като говедар, който почива на пладне край брега.

В подножието на склона след моста почва шосе, засадено с млади трепетлики, което води по права линия до първите къщи на градчето. Обградени с плетища, къщите са посред дворове, пълни с разни постройки, с помещения на земеделски преси, със сайванти за коли и казани за варене на ракия, пръснати под кичести дървета, по които има стълби, върлини или окачени по клонищата им коси. Сламени покриви, като нахлупени над очите калпаци, се надвесват почти до третината на ниските прозорци, издутите дебели стъкла на които са украсени с по един пъп в средата, като дъната на бутилки. До варосаните стени, по които личат диагонално черни греди, се прислонява тук-там някое крушово дръвче, а вратите на приземните етажи имат малки въртящи се прегради, за да пазят от пилците, които дохождат да кълват на прага трохите чер хляб, натопен в сидър. Ала постепенно дворовете стават по-тесни, жилищните постройки се сближават, плетищата изчезват, китка папрат, вързана за дръжката на метла, се олюлява на някой прозорец; ковачница на налбантин, сетне коларница с две-три нови каручки отвън, които запречват пътя. После през желязна ограда се вижда бяла къща зад кръгла леха, украсена с един амур, сложил пръсти на устните си, две излени от чугун вази — в двата края на площадка със стъпала, кръгли металически знакове блестят на вратата; това е къщата на нотариуса, най-хубавата в градеца.

Църквата е на срещната страна на улицата, двадесет крачки по-далеч, дето започва площадът. Малкото гробище, което я обкръжава, оградено с невисока стена, е толкова препълнено с гробове, че старите плочи на земята образуват непрекъснат каменен под, по който тревата от само себе си е нарисувала правилни зелени квадрати. Църквата е била наново съградена в последните години от царуването на Шарл X. Дървеният свод почва да гние отгоре и тук-там личат черни пукнатини върху синята боя. Над портата, дето би трябвало да бъде органът, има галерия за мъже, с една извита стълба, която кънти от дървените обуща.

Слънчевият блясък, влизайки през неизписаните големи стъкла на прозорците, осветява полегато наредените напреко към стената столове, постлани тук-там с някоя закована възглавничка, над която личат с едри букви думите: „Стол за г-н еди-кой си.“ По-нататък, дето корабът се стеснява, на едната страна е изповедалнята, а на другата — една Богородица, облечена в сатенена рокля, забулена с тюлен воал, осеян със сребърни звезди, и с ярко боядисани червени бузи като идол от Сандвичевите острови; най-сетне — едно копие от „Светото семейство“, дар от министъра на вътрешните работи, поставено над главния олтар между четири свещника, завършва в дъното перспективата. Столовете за хора, направени от борови дъски, не бяха боядисани.

Халите, т.е. един покрив с керемиди, подпрян на двадесетина дървени стълба, заемат, само те, около половината от големия йонвилски площад. Кметството, построено по чертежите на един парижки архитект, е нещо като гръцки храм на ъгъла до къщата на аптекаря. В приземния етаж има три йонийски колони, на първия — галерия със свод, а триъгълната част, с която завършва галерията, е украсена с един галски петел, опрян с единия си крак на конституционната харта, а с другия — държащ везните на правосъдието.

Ала онова, което най-много привлича погледа, се намира срещу странноприемницата „Златен лъв“ — аптеката на г. Оме! Особено вечер, когато лампата е запалена и червените и зелени стъклени кълба, които украсяват витрината, хвърлят надалеч върху земята двете цветни светлини, тогава през тях като в бенгалски огън се съзира сянката на аптекаря, облакътен на високата си масичка. Неговата къща от горе до долу е окичена с надписи с полегати, кръгли, печатни букви: „Минерални води «Виши»“, „Зелц“ и „Бареж“, екстракти за пречистване на кръвта, лекарства „Распай“, „Арабско брашно“, таблетки „Дарсе“, „Реньолова паста“, превръзки, вани, диетичен шоколад и др. А на външната табела, дълга колкото цялата ширина на дюкяна, е написано със златни букви: „Оме, аптекар“. После, в дъното на дюкяна, зад големите, заковани към тезгяха везни, думата „Лаборатория“ изпъква над една стъклена врата, по средата на която още веднъж се повтаря „Оме“ със златни букви на черен фон.

След това нищо друго вече няма за гледане в Йонвил. Улицата (единствена), дълга колкото разстоянието на пушечен изстрел, с няколко дюкяна от двете страни, спира изведнъж при завоя на пътя. Оставите ли пътя отдясно и поемете в подножието на склона Сен-Жан, скоро ще стигнете до гробището.

През време на холерата, за да го разширят, събориха една от стените и купиха съседното място; но цялата тая нова част остана почти незаселена, тъй като продължават, както и преди това, да наблъскват гробовете около вратата. Пазачът, който е едновременно и гробар, и черковен слуга (печелейки така двойно от мъртъвците на енорията), използва празното място и пося там картофи. От година на година обаче неговата малка градинка се стеснява и когато се появи епидемия, той не знае дали да се радва на погребенията, или да скърби заради гробовете.

— Вие се храните от умрелите, Лестибудоа! — каза му най-сетне един ден г. свещеникът.

Тия зловещи думи го накараха да се замисли; за известно време го спряха; но и днес още той продължава да отглежда картофи и дори самоуверено твърди, че те растели там от само себе си.

От времето на събитията, които ще разкажем, нищо наистина не се е променило в Йонвил. Трицветното тенекиено знаме все така се върти навръх църковната камбанария; дюкянът на галантериста още развява по вятъра двете си парчета басма; зародишите на аптекаря, прилични на късове бяла прахан, изгниват все повече и повече в калния спирт и над странноприемницата старият златен лъв, обезцветен от дъждовете, все така показва на минувачите своята къдрава кучешка козина.

През вечерта, когато съпрузите Бовари щяха да пристигнат в Йонвил, госпожа вдовицата Льофрансоа, стопанката на тая странноприемница, беше толкова отрупана с работа, че шетайки около тенджерите, цялата беше в едра пот. Утре беше пазарният ден на градеца. Трябваше отсега да се нареже месото, да се изчистят пилетата, да се приготвят супата и кафето. Освен това трябваше да приготви и яденето на пансионерите си, на лекаря, на жена му и на прислужницата им; билярдната кънтеше от силен смях; в малката стая трима мелничари викаха да им донесат ракия; дървата пламтяха, жарта пращеше и върху голямата маса в готварницата, посред четвъртините сурово овнешко месо, се издигаха стълбове от чинии, които потреперваха от друсането на дъската, на която кълцаха спанак. В задния двор кудкудякаха кокошките, подгонени от слугинята, която щеше да ги коли.

Един мъж по пантофи от зелена кожа, със слаби белези от шарка по лицето и с кадифена шапчица със златен пискюл грееше гърба си срещу камината. Лицето му не изразяваше нищо друго освен доволство от себе си и наглед той беше толкова спокоен, колкото кадънката над главата му в плетения върбов кафез: това беше аптекарят.

— Артемиз — викаше стопанката на странноприемницата, — начупи съчки, напълни шишетата, донеси ракия, бързо! Да знаех поне какъв десерт да дам на господата, които очаквате! Боже господи! Коларите пак вдигат врява в билярдната! А каручката им е на портата! „Лястовицата“ може да я издъни, като влиза! Извикай Полит да я закара в сайванта… Представете си, господин Оме, че от заранта са изиграли може би петнадесет партии и са изпили осем кани сидър!… Ами че те ще ми скъсат сукното — продължаваше тя, като ги гледаше отдалеч, с лъжицата за пяна в ръка.

— Няма да е голяма загуба — отговори г. Оме, — ще си купите друг.

— Друг билярд ли? — възкликна вдовицата.

— Щом този вече не държи, госпожо Льофрансоа; пак ви казвам, вие сама си пакостите! И после сегашните играчи искат тесни дупки на билярда и тежки щеки. Днес вече не се играе както по-рано; всичко се промени! Трябва да вървим с времето! Я вижте Телие…

Стопанката почервеня от яд. Аптекарят добави:

— Каквото и да казвате, неговият билярд е по-хубавичък от вашия; и ако някому хрумне да уреди например някоя патриотична игра в полза на Полша или за пострадалите от наводнението в Лион…

— Не се боим ние от такива голтаци! — пресече го стопанката, като дигна пълните си рамене. — Оставете тая работа, господин Оме, докато „Златен лъв“ съществува, ще има и посетители в него. Ние все имаме нещичко настрана! А пък „Френското кафене“ ще го видите някоя заран затворено с обявление на капаците! Да сменя билярда ли — продължаваше тя, приказвайки на себе си, — който ми е толкоз удобен за простиране на прането и на който през ловния сезон съм настанявала по шестима души за спане… Тоя пипкав Ивер още го няма!

— Да не го чакате за вечерята на господата? — попита аптекарят.

— Да го чакам ли? Ами господин Бине! Ще го видите, че влиза точно като бие шест часът, защото няма на земята друг такъв точен човек. Мястото му в малката зала трябва да е свободно. Да го убиеш, няма да седне да вечеря на друго място! А пък какъв е злояд! Колко е придирчив за сидъра! Не е като господин Леон; той идва понякога в седем часа, дори в седем и половина, и не гледа какво яде. Какъв добър момък! Никога няма да повиши глас.

— То е, защото има голяма разлика, нали знаете, между човек с добро възпитание и един бивш карабинер, сега бирник.

Удари шест часът. Влезе Бине.

Той беше в син редингот, който висеше от само себе си право надолу около мършавата му снага, а под кожения му каскет с наушници, вързани с връвчица на върха на главата му, и с подигната козирка се виждаше плешиво чело, малко вдълбано от дългото носене на каска. Той беше с черна сукнена жилетка, яка от конски косъм, сив панталон и през всяко време на годината с хубаво лъснати ботуши, които имаха две успоредно изпъкнали места поради подутите му пръсти. Ни един косъм не нарушаваше линията на неговата руса брада, която, заобикаляйки челюстите му, затваряше подобно бордюр на леха дългото му безцветно лице с малки очи и извит нос. Майстор във всички игри на карти и добър ловец, той имаше хубав почерк, беше натъкмил у дома си един струг и се забавляваше да изработва на него с усърдието на художник и с егоизма на буржоа дървени халки за салфетки, с които бе затрупал цялата си къща.

Той се запъти към малката стая; но трябваше първом да се изкарат оттам тримата мелничари и през всичкото време, докато слагаха прибора му, Бине стоя мълчалив до печката; после затвори вратата и свали каскета си както всеки друг път.

— Езикът му няма да се изхаби от вежливост! — каза аптекарят, щом останаха сами със стопанката.

— Никога не приказва повече — отговори тя; — миналата седмица дойдоха двама търговски пътници на платове, две весели момчета, които разправяха вечерта сума смехории, така че аз се смях до просълзяване; и на, той си седя там ням като риба, думица не продума.

— Да — рече аптекарят, — нито въображение, нито остроумие, нито каквото и да е, с което се отличава човек от добро общество!

— Но разправят, че бил способен — забеляза стопанката.

— Способен ли? — отвърна г. Оме. — Той? Способен? По неговата част — възможно е — добави той по-спокойно.

После поде:

— О, ако някой едър търговец, който има големи връзки, ако някой юрисконсулт, лекар или аптекар са толкова потънали в работата си, че стават от това своеобразни и дори мрачни, това го разбирам; такива случаи се споменават в историята! Но те поне мислят за нещо. Аз например колко пъти ми се е случвало да търся перото си на писалището, за да напиша някой етикет, и в края на краищата виждам, че съм го сложил на ухото си!

През това време госпожа Льофрансоа отиде до прага да види дали „Лястовицата“ не пристига. Тя трепна. Мъж, облечен в черно, се вмъкна неочаквано в готварницата. При последните зари на дрезгавината можеше да се съзре, че той има червено лице и тяло на атлет.

— С какво можем да ви услужим, господин кюре? — попита господарката на странноприемницата, като в същото време вземаше от камината един от медните свещници, които бяха наредени там като колонада заедно със свещите. — Не желаете ли да пийнете нещо? Малко касис или чаша вино?

Духовникът твърде учтиво отказа. Бил дошъл за чадъра си, забравен от него завчера в Ернемонския манастир, и след като помоли госпожа Льофрансоа да го изпрати вечерта в жилището му, излезе, за да отиде в църквата, дето камбаната биеше за вечерня.

Когато престана да чува наблизо тропота на обувките му, аптекарят каза, че държането на свещеника преди малко му се струва твърде неприлично. Отказът да приеме нещо подкрепително му изглеждал най-противно лицемерие; всички попове скришом пиянствали и се мъчели да възвърнат времената на десятъка, който вземаше църквата.

Стопанката защити своя свещеник.

— Той може да превие на коляното си четворица като вас. Лани помага на нашите хора да приберат сламата и носеше по шест връзки наведнъж, толкова е як.

— Браво! — рече аптекарят. — Пращайте тогава дъщерите си да се изповядват при юначаги с такъв темперамент! Да имах власт, бих наредил един път в месеца да се пуска кръв на свещениците. Да, госпожо Льофрансоа, всеки месец по една изобилна флеботомия[1] в интерес на полицията и на обществената нравственост.

— Млъкнете най-после, господин Оме! Вие сте безбожник! Вие нямате религия!

Аптекарят отговори:

— Аз си имам религия, моя религия, и дори съм по-религиозен от всички тях с техните смешни обреди и фокусничества! Напротив, аз се прекланям пред бога! Вярвам в едно върховно същество, в създателя, няма значение какъв е той, който ни е отредил тук да изпълним дълга си като граждани и като бащи на семейства; но на мене не ми е необходимо да ходя на църква, да целувам сребърни съдове и да угоявам с парите си цял куп комедианти, които се хранят по-добре от нас! Защото също така можеш да почиташ бога и в някоя гора, и сред полето или дори като съзерцаваш небесния свод, както правеха древните. Бог, моят бог е богът на Сократ, на Франклин, на Волтер и на Беранже! Аз съм за „Веруюто на савойския викарий“[2] и за безсмъртните начала на 89-а година! И затова не мога да приема някакъв си добродушен дядо господ, който се разхожда с тояжка из градината си, настанява приятелите си в корема на кита, умира, като извиква, и на третия ден след това възкръсва: неща сами по себе си безсмислени, а от друга страна, съвършено противни на законите на физиката; това пък доказва между другото, че поповете винаги са тънали в срамно невежество, в което се мъчат да удавят заедно със себе си и народа.

Той млъкна, огледа се наоколо за публика, защото, както се беше разпалил, стори му се за миг, че се намира в общинския съвет. Ала господарката на странноприемницата не го чуваше вече — тя се бе ослушала в далечния шум на колела. Чу се тропот на кола заедно с дрънкането на разхлабени железа, които се удряха в земята, и най-сетне „Лястовицата“ спря пред портата.

Тя беше жълт сандък, сложен на две големи колела, които стигаха чак до върха на кожения покрив, пречеха на пътниците да виждат пътя и цапаха раменете им. Когато колата беше затворена, малките стъкла на тесните й прозорчета хлопаха в рамките си и тук-там посред стария слой прах имаха петна от кал, които дори поройните дъждове не можеха да измият съвсем. Беше впрегната с три коня, първият от които самичък отпред, и когато слизаше по склоновете, се опираше с дъно в земята и се раздрусваше.

Неколцина йонвилски жители довтасаха на площада; те всички заговориха наведнъж, питаха за новини, искаха обяснения, търсеха кошници; Ивер не знаеше кому по-напред да отговаря. Той вземаше поръчки за града от жителите на цялата околност. Ходеше по дюкяните, донасяше свитъци кожа на обущаря, железарски стоки на налбантина, буре херинги на господарката си, шапки от модистката в града, коси за попълване на прическите от коафьора; и през целия път на връщане, оставил конете да вървят сами и изправен на капрата, той викаше с все сила и раздаваше пакети, като ги хвърляше през оградите на дворищата.

Една злополука го бе накарала да закъснее: хрътката на госпожа Бовари беше избягала в полето. Цял четвърт час я викаха с подсвиркване. Ивер дори се върна половин левга, като всеки миг се надяваше, че ще я съзре; но трябваше да продължи пътя си. Ема плака, разсърди се, обвини Шарл за това нещастие. Господин Льорьо, търговец на платове, който беше заедно с тях в колата, се опита да я утеши със сума примери за изгубени кучета, които дори след дълги години познават господаря си. Споменава се един случай — разправяше той — за куче, което се върнало от Цариград в Париж. Друго минало петдесет левги по права линия и преплувало четири реки; а пък неговият баща имал кученце, което след дванадесетгодишно отсъствие една вечер сред улицата неочаквано се хвърлило на гърба му, когато той отивал да вечеря в града.

Бележки

[1] Флеботомия — кръвопускане — на медицински език.

[2] „Веруюто на савойския викарий“ — къс от „Емил“ на Ж. Ж. Русо.