Роджър Зелазни
Мост от пепел (4)

IV.

Аз съм.

Спомням си ги всички. Те са толкова много. Ала не помня самия себе си, защото не съм бил там. Не и преди онзи момент.

Именно тогава за първи път осъзнах себе си.

Онзи момент.

Имало едно време един мъж. Името му било Гилбърт ван Дюйн. Ние го наблюдавахме в Генералната Асамблея на Обединените Нации. Видяхме го как се изправя, за да заяви, че опазването на Земята изисква жертва. Видяхме как светът замря около него. Видяхме го да си пробива път през неподвижния пейзаж от плът. Видяхме го да излиза от залата и да се среща с тъмния човек. Видяхме ги да политат към покрива на кулата и да наблюдават града, света. Изслушахме разказа на тъмния човек. Видяхме ги да се завръщат на земята. Видяхме Гилбърт ван Дюйн да се отправя към залата, към трибуната. Видяхме отново раздвижване и куршумът ни покоси. Гледахме синия флаг, докато животът ни напускаше по наш собствен избор.

И в този момент ние разбрахме, аз разбрах.

Имало едно време един мъж. И така, аз съм.

Той, който ми показа тези неща, твърдеше, че никога нищо не е било постигнато. Той умря в този момент отново, за да мога аз да живея. Обаче продължава да живее в мен. Мъжът, съществувал някога.

И аз преминах през всички, които някога съм бил, по този мост от пепел — миналото. През всеки, всеки един, който умираше или биваше покорен. И аз бях там. Имаше мъже. Както и аз.

Пробягах и през този последен образ, който предизвика моето раждане и едновременно ме върна към последното зърване през очите на Гилбърт ван Дюйн — първото на моите собствени. Аз. Аз избягах.

Обратно, обратно към мястото, където Тъмния лежеше потънал в кърви. Умиращ? Умиращ също като останалите? Но той бе жив и се надигна, и отиде отново при децата си. Погледнах през очите му и узнах. Имало някога един мъж. И една жена. И аз узнах. Започвах да разбирам.

Всички, всички, всички те вече ми станаха ясни. Стотиците, които бях познал. Или бяха повече? Нямаха чет. Всички. Приклекнах на покрива на сградата и насочих револвера срещу губернатора. Паднал, гледах как кръвта ми изтича, докато персийската армия щурмува. Там, на пясъка, аз дерзаех да проумея висшата математика, когато мечът ме промуши. А ти, моя Терез! Къде си тази вечер? Вятърът отнесе думите ми. Образите ми се раздвояват и светът става дваж по-чудовищен. Натискам спусъка и човекът пада оглушително. Завъртам барабана. Тук, в своята килия, аз съзерцавам терора и размишлявам върху бъдещето на човека. Моят собствен край ще бъде нищожен в този мащаб. Скицирам стихиите, тук в Амбоаз, великите сили, които се разхождат голи във въздуха и в морето, силните бури със своите ветрове, вихъра на водните талази. Стрелям отново и още един мъж е повален. Изтривам револвера бързо, но грижливо, както е по план, облягам го на стената до знака на Децата на Земята. Обръщам се приведен и започвам да се изтеглям по покривите. Там, на върха на сградата, аз проследявам жеста на Тъмния към Ийст Ривър — късче мътно огледало, съзерцавам мъгливото и сурово небе, където къделите от пушек лежат като подпухнали плажуващи. После хвърлям поглед обратно към хаотичния град. Пътувам през нощта, с болка в рамото и надежда за дъжд. Но грапавата земя си кротува. Така да бъде. Аз може и да я предпочитам различна, но все пак ми харесва, че тревичките са сухи, а животните са си по бърлогите. Човек изпитва най-голяма гордост и наслада от спотаената, приспана мощ на Земята. Дори когато унищожава, тя обогатява. Прекаленото откъсване от нея ни отнема едновременно и постиженията, и провалите. Трябва да чувстваме силите, с които съжителстваме…

И белият кръг сред поле от синева остава още миг, докато всичко наоколо се срива. После то също избледнява и изчезва. Оставам само аз, дръзко изложен на морския прибой. Аз съм Денис Гайз.

Алек е излязъл от стаята, забързан да доведе доктора. Болката отстрани утихва, когато разбирам това.

Последните мисли на Алек отекват в мен и аз извръщам глава да погледна акрилите, които съхнат така бързо и виждам на статива дамата, която той ми е оставил, да се усмихва.

Имало едно време един мъж.

 

 

Изкарах треска. Зная, че съм бълнувал. Поспах доста. Влизах и излизах от мъглата безброй пъти през последните няколко дни. Когато накрая нещата се уталожиха, аз отново усетих тавана на диспансера и деликатното присъствие на Алек.

— Може ли малко вода? — попитах го аз.

— Само минутка — рече той и чух как налива. — Заповядай.

Подаде ми една чаша с прегъната сламка в нея. Хванах я с две ръце и отпих.

— Благодаря — казах връщайки му я обратно.

— Как… се чувстваш?

Успях да се усмихна. Усетих менталната му сонда. По-добре да не я блокирам напълно на този етап и да не го оставям да разбере, че по принцип го умея, че дори съм усетил бързия му оглед.

— Аз съм… самият себе си — рекох. — Попитай ме за името, ако желаеш.

— Не е важно. Бих дал много, за да разбера всичко предхождащо това.

— Аз също. Слаб съм. Обаче се чувствам добре.

— Какво си спомняш за събитията от последните два месеца?

— Не много. Фрагменти. Накъсани впечатления.

— Ти си нов човек.

— Радвам се, че го казваш. И аз мисля така.

— Добре, имам чувството, че си направил важна стъпка към възстановяването си.

— Може ли още да пийна.

Той напълни пак чашата и аз я изпразних. Покрих уста и се прозях, след като му я върнах.

— Изглежда вече не си левак.

— И на мен така ми се струва. Извинявай, но май пак ми се доспа.

— Разбира се. Почивай си спокойно. Аз съм наоколо. Ще се надигнеш и ще излезеш оттук за нула време, ако не бъркам в прогнозата.

Кимнах и оставих клепачите ми да натежат.

— Добре — рекох. — Радвам се да го чуя.

Затворих очи и оставих умът ми да отплува. Алек стана и си отиде.

Дори тогава знаех какво трябва да правя и бях уплашен. Налагаше се да открия един-единствен мъж сред цялото население на Земята и да го попитам как да постъпя. А за тази цел трябваше да уверя тукашния персонал в своето излекуване — предполагам, че това е по-точна дума от „възстановяване“, тъй като никога не съм бил нормален — за да ми бъде разрешено да се завърна на Земята. Това предполагаше много и много работа. Времето беше скъпоценно или поне така ми се струваше тогава. Надявах се, че не е прекалено късно.

Нямах никаква яснота за това какво точно ме отделя от другите, които познавах и бях. А сякаш сега беше моментът да го разбера, тъй като нямах кой знае какво друго за вършене. При пълната медицинска подкрепа оставаше само да се открие подходящия човек.

Мислено започнах да се придвижвам напред. Търсех.

Не след дълго намерих необходимата ми личност — беше жена, работеща в лабораторията през две сгради, молекулярен биолог на име д-р Холмс. Мислите не бяха точно на повърхността, но имаше признаци за наличие на концепции. Потърсих по-дълбоко.

Да, Хелдейн бе изчислил някога, че смъртността като последица от действащия естествен подбор при замяната на стария модел ген с нов е толкова голяма, че видовете можеха да си позволят установяването на нов ген един път на хилядолетие. Това гледище се бе наложило за дълго, но ето че през 1968 се родила нова теория за мутациите. Бързото развитие на молекулярната биология има доста общо с това. Във февруарския брой на Нейчър от онази година се бе появила разработка на Моту Кимура, където той размишлява върху големите разлики, между хемоглобина, цитохром „c“ и останалите молекули при различни животински видове. Това бе много по-често срещано, отколкото се предполагаше преди. Поради огромния брой молекули и гени изглежда се установяваше мутация през няколко години. Струвало му се, че една подобна висока скорост на молекулярна еволюция е само предполагаема, щом повечето промени не носят нито полза, нито вреда, представлявайки произволни, неутрални мутации. Това всяло смут сред традиционалистите еволюционери, защото показвало, че еволюцията навярно е била повлияна в голяма степен от произволна генетична тенденция. С други думи доста повече от един случаен фактор, отколкото от добрия стар естествен подбор. Новите технологии, впрегнати сериозно в търсене на молекулярни алтернативи у хората, не преставаха да ги откриват в изобилие — безпричинни промени, породили молекулярно разнообразие…

Което означаваше…

Което означаваше, че дремещите повелители на човешката еволюция, за които Тъмния бе разказал на ван Дюйн, вероятно не държаха всички козове за развитието на видовете. Те вероятно са имали по-голям контрол, но това е било много отдавна, при едно по-малобройно население. Тогава бяха определили пътя, по който човечеството да поеме. Обаче човекът се разпръснал по цялото земно кълбо и се размножил, както той си знае, до стотици милиони и милиарди души. Вече било невъзможно да се продължава този контрол само чрез първичното влияние, което някога са упражнявали. Нито пък е имало подобна нужда, тъй като ние сме се развивали в подходящата посока. След като вече сме се установили като разумна, създаваща оръдия на труда общност, тяхната задача се превърнала в надзирателска. Хвърляли някой и друг бдителен поглед към нашите идеи, философии и технологично развитие, кастрейки нежелателното и подкрепяйки всичко, което ги задоволява. Ето това и само това можеха да направят, след като бяхме стигнали определен стадий на развитие. Те вече не бяха в състояние да предричат всичко, нито пък да контролират произволното генетично развитие, което прогресивно се усложняваше, заедно с увеличаващото се население. Появата на ТП гена у човешкия род не бе някакво особено противодействие чрез естествения подбор, но си беше факт. То не криеше у себе си очевидна заплаха и дремещите не се бяха опълчили срещу нас. Сега обаче аз съществувах. Разбирах положението, имах достъп до миналия опит на човечеството…

А бях уплашен, защото ми се налагаше да се добера до медицинско свидетелство „без особености“ и да се впусна в търсене на мъжа…

А бях уморен. Дори самата мисъл трябваше да почака още мъничко…

 

 

През седмиците и месеците, които последваха, аз се учех. Посещавах занятия, завърших специални учебни курсове, слушах записи и гледах видеофилми, говорех с Алек и го оставях да съзре от ума ми онова, което желаех да види. Присъствах на групови терапевтични сеанси, упражнявах особения си талант, за да науча още неща. Чаках.

През това време усетих отслабване на напрежението и започнах да възприемам Алек повече като приятел, отколкото като терапевт. Говорехме на най-различни теми, играехме на игри в гимнастическия салон. По-късно сканирайки мислите на д-р Чолмърс разбрах, че Алек бе изтеглил въпроса за завръщането ми на Земята по-напред от планираното.

— Би трябвало да се занимаваш повечко с фитнес — рече веднъж Алек. — Кляканията с тежести биха ти се отразили добре.

— Звучи ужасно — отвърнах.

— Не бива да се занемаряваш. Представи си, че препоръчат пробно посещение там долу и ти не си във форма за него?

— А обмислят ли подобно нещо?

— Не мога да кажа. Но ако има такава възможност, би ли искал да висиш тук още месец или повече, само защото не си обърнал внимание на физическата подготовка?

— Сега, след като го казваш — засмях се, — не. Цялата идея обаче повдига един въпрос, за който не съм отделял време.

— Какъв?

— Моите родители. Вече разбрах, че тяхната раздяла вероятно е окончателна. Когато дойде време да се завърна, къде ще отида?

Алек прехапа устни и отмести поглед.

— Не се тревожи за тези тягостни неща — рекох. — След всичките ми сеанси с д-р Макгинли, аз нямам предпочитания. Просто искам да знам къде ще отида, когато си тръгна.

— Денис, въпросът още не е обсъждан. Не ми е известно дали родителите ти ще си оспорват опеката над теб. Все пак ти имаш ли предпочитание?

— Както казах, този въпрос не ме е вълнувал особено. Моят избор ще има ли изобщо някакво значение?

— Според сведенията, които получих, и двамата ти родители са разумни хора. Те са много доволни от тукашния ти напредък. И двамата искат да те видят отново. Ти си получил писма и от единия и от другия. Има ли нещичко у тях, което би повлияло върху предпочитанията ти?

— Не.

— Тогава бих ти предложил да си помислиш с кого би желал да останеш. Все още има достатъчно време. Когато дойде денят, в който трябва да направиш своя избор, ще добавя препоръката, че за твоето приспособяване най-добре ще бъде да се уважи мнението ти — каквото и да е то.

— Благодаря, Алек. Ще ми покажеш ли някои от упражненията, които трябва да правя, а?

… Това именно ме накара да претършувам главата на д-р Чолмърс. Не ми се искаше да сондирам Алек, откакто се бяхме сприятелили.

По-нататък се размислих върху проблемите, които той бе поставил. Баща ми имаше пари, власт, връзки — всичко това би ми било от полза в моето търсене — живееше във Вашингтон, в близост до толкова любопитни неща и места, които биха ме облагодетелствали в издирването. Майка ми още беше в северно Ню Мексико, където самотна се грижеше за своите цветя. Ала баща ми нямаше да има много време за мен — щеше да е добре, ако с това се изчерпваше всичко. Ала за да формирам образа на мъжа, на мене ми беше нужен пълен достъп до миналите ми впечатления. Предполагах, че баща ми ще ме запише в някое модерно частно училище, където биха вдигали шумотевица при отсъствия и биха ми държали здраво юздите. От друга страна, бях сигурен, че ще съумея да убедя майка си да остана вкъщи, да се разхождам, когато ми скимне, да продължа образованието си чрез специални програми за учебна машина, подобна на тази, която използвах тук. Шансът да се справя беше по-голям при майка ми, отколкото при баща ми.

Зададох си и друг въпрос: при кого наистина бих искал да отида?

Не можех да реша. Почти приветствах външните фактори, колкото и ужасни да бяха, защото ме избавяха от необходимостта да направя истински избор.

Вече се подготвях физически и умствено за завръщането си. Месец по-късно въпросът бе официално разгледан. Доктор Чолмърс намина да ме види и похвали напредъка ми. Съобщи ми мнението си, че може би след около месец подготовка и наблюдение, ако всичко протече според очакванията, можех да се върна у дома. Тогава именно се поинтересува къде бих искал да отида. В унисон с терапевтичния момент, аз му отговорих, че намирам по-простото обкръжение за по-уютно. Той изглежда одобри избора и прочетох в мислите му, че ще получа неговите препоръки.

Нещата се развиха по план. Следващия месец получих временно медицинско „Б.О.“ и датата беше определена. През това време усетих растящо безпокойство, не толкова заради задачата, която си бях поставил, а просто от мисълта, че се отправям към място под небето, изобилстващо с хора и изненади. Посещавах обсерваторията многократно, придърпвах стария си стол и наблюдавах света — припламващ, загадъчен, ту примамлив, ту плашещ, далечен и все пак близък. Представях си зов, допусках и заплаха.

Въпреки подлагането ми на всички чужди съществувания и колекцията съхранени лични впечатления, никога преди това не съм бил рационално същество със собствена индивидуалност. Говорих за това с Алек и той ми каза, че чувството е естествено, очаквано, и ще изчезне скоро след завръщането ми. Бях мислил върху това и преди, но все пак бе успокояващо да чуеш и от друг, че няма нищо страшно.

В стаята си крачех, зяпах рисунките и пак крачех, прелиствах си етюдите и пак, и пак. Дамата се усмихваше.

Накрая ги опаковах всичките грижливо и седнах край фонтана. Разходих се край цветните лехи.

Започнах да хапвам редовно в закусвалнята и за първи път взех да разговарям с другите пациенти. Имаше един старец, чиито очи се насълзиха щом научи, че се завръщам на Земята.

— Иди в Ню Джърси — помоли той.

— Ню Джърси ли?

— Не в градовете. В боровите гори. Те още си стоят, както и в момчешките ми години. Иди там някой ден и погледни дърветата. Излез и се поразходи сред тях. Ако някога го сториш, помисли си за мен — помоли той. — Обещай ми!

Старецът сложи на рамото ми ръката си, чиито вени бяха като пълзящи сини червеи. Облегна се назад, а дъхът му бе неприятен.

— Обещай ми!

Аз кимнах. Не можех да говоря, защото неговият тремор, угасналият поглед и миризмата му изчезнаха под напора на мислите, които ме връхлетяха: червени, сини, всякакви боровинки, сладка папрат, овчарски лавър, росни утрини, слънчеви дни, мъгливи вечери, тресавища, боров аромат, ситен дъждец, есенен пушек, зимен мраз, домашно уиски… Фрагменти, съчетания… Спомени. Неговата изчезнала младост. Родно място, в което той не можеше да се завърне. С мъка изправих щит срещу това.

— Ще запомня — рекох накрая; и оттук насетне здраво държах щита при разговор с другите пациенти.

Когато настъпи мигът, повечето от медицинския персонал и някои от пациентите дойдоха да ме изпратят. Сбогувах се с Алек, с д-р Чолмърс и с останалите, а после се качих във влакчето, което трябваше да ме откара до космическата станция на луната. Опитах се да прикрия чувствата си с пресилена небрежност, защото не исках да ме сметнат за нестабилен. Гласът ми обаче ме издаде и аз прегърнах Алек преди да се кача на борда. В края на краищата това си бе единственият истински дом, който познавах като самия себе си — Денис Гайз. Не обърнах особено внимание на камъните, кратерите и мастилените сенки, през които минавах. Мислех си само за това, което напускам и за онова, към което се отправям.

 

 

Приземих се в Тексаското поле, където ме посрещна майка ми. Първите ми впечатления от Земята бяха най-вече за безкраен мисловен водовъртеж. Не беше трудно да се разбере защо това ме бе разстроило в детството. Сега обаче бях в състояние да ги избутам встрани, да ги пренебрегна, да ги изтикам като фон, да ги изключа.

— Денис… — рече тя просълзена и ме целуна — ти… ти вече разбираш всичко, нали?

— Да — отвърнах, — всичко е наред.

— … И това не те тревожи?

— Имаше първоначален шок. Вече премина. Сега мога да се справям с мислите.

— Никога не ще узнаеш какво чудо беше.

— Нещичко си спомням.

— Толкова е хубаво да те видя здрав, да те опозная най-после…

Кимнах и опитах да се усмихна.

— Сега се прибираме у дома. Ела насам.

Тя ме хвана за ръка и ме изведе от терминала.

 

 

С какво да започна?

Беше странно да се нанесеш в старата си стая. Мястото ми навяваше спомени, но те сякаш принадлежаха другиму. Прекарах дни наред в самонаблюдение, взирайки се в старите си спомени за мястото. Това беше не толкова упражнение по патоанатомия, колкото стремеж към стойностите.

Учебната машина пристигна и бе инсталирана. Баща ми я беше платил. Разговаряхме с него много пъти. Искаше да го посетя веднага щом се почувствам достатъчно силен. От своя страна, обещаваше да дойде веднага щом успее да се освободи. Започнах да използвам машината.

Щом се установих и успях да се откъсна от ненужните мисли и чувства, аз положих началото на онова, което бях решил да направя след пробуждането си в диспансера Луна.

Всеки ден предприемах телепатично дирене из целия свят, в търсене на един определен ум или на някакъв знак за неговото съществуване. Действието не беше така отчаяно, както звучи, тъй като бях сигурен, че този, когото търсех, озарява като факел тъмната нощ. Дори това, че дните си отлитаха и без най-малкия намек за неговото съществуване не можеше да сломи духа ми. Светът е огромно място. Научавах нови неща, усъвършенствах уменията си.

Ала седмиците отминаваха и нищо не се случваше. Естествено, допусках, че мъжът, когото търсех, можеше и да не е между живите. Изтекло беше доста време от последната му поява. Съществуваше възможност враговете му да са го настигнали най-накрая. Удвоих усилията си. Нямах друг избор освен да продължавам търсенето.

Една петъчна вечер попаднах на нещо особено. Бях изкачил съседния хълм, отстъпвайки пред майчиното натякване, че не съм се упражнявал достатъчно. Седях си на една невидима откъм къщи скала, която бях открил с ума си, докато изследвах околността. След четвърт час лутане срещнах познати мисловни модели. Щом се счепках с тях, веднага установих, че произхождат от Албъкърк и разбрах за утрешните планове на непознатия. Той се насочваше на север и щеше да мине по недалечната източна магистрала. Бях изпълнен с трепетно очакване. Не беше моята набелязана цел, но пък бе някой, с когото силно желаех да се срещна.

Когато се прибрах вкъщи и майка ми ме видя, веднага долови настроението ми и се усмихна.

— Казвах ли ти да се упражняваш? Така ведър не съм те виждала досега.

— Да, мамо — рекох аз.

— Ще бъдеш в отлична форма за утрешната си изненада.

— Изненада ли? Каква?

— Ако ти кажа… — започна тя.

— Не е татко, нали?

Тя отмести поглед.

— Не, не е баща ти. Налага се да изчакаш и ще разбереш.

Прииска ми се да опитам с една сонда, но щеше да я улови и блокира, убеден бях. А тя искаше да има изненада. Оставих нещата, както си бяха. Така или иначе имах по-важни теми за размисъл.

Прозях се.

— Този свеж въздух и височината… Смятам да си полегна рано.

— Чудесна идея — рече тя и ме целуна.

 

 

На другата сутрин се събудих рано. Преди да стана от леглото, аз се пресегнах мислено и намерих своя човек. После оставих бележка, че излизам на разходка и се отправих към едно скално възвишение над магистралата. Седнах и зачаках, заслушан в мислите на непознатия, докато той си шофираше.

След известно време, колата се показа. Спуснах се надолу и зачаках край пътя.

Когато наближи, аз навлязох в платното и вдигнах ръце. Вече бях прочел в мислите, че ме е забелязал и се кани да спре. В противен случай щях да отскоча от пътя.

Натисна спирачки и извика:

— Какво има?

Приближих се до колата, изучавайки лицето на мъжа, който някога бях.

— Здравей, Куик — рекох. — Времето си минава.

Той ме зяпна, сетне поклати глава.

— Съжалявам — промърмори, — не си спомням къде…

— Аз си спомням престрелката, когато покосиха Лайшман — казах, — ти улучи последното ченге и офейка. Така и не откриха кой бе другият.

Очите му се разшириха, после се свиха.

— Все пак кой си ти, по дяволите?

— Трябва да говоря с теб. Важно е.

— Добре. Влизай! — рече той.

— Не, благодаря. Защо не отбиеш встрани и не излезеш навън? Можем да се покатерим нагоре по скалите оттатък пътя.

— Защо?

— Там може да се седне.

— Има ли някой друг горе?

— Не.

Куик отби, отвори вратата и слезе.

— Искам да знаеш нещо… — поде той.

— … че носиш зареден 32-калибров автоматик в десния джоб на сакото си и смяташ да застреляш всеки друг, когото срещнеш и то в същия момент, когато го видиш. Но аз не те лъжа. Няма никой друг. Просто искам да си поговорим.

— Ти как…? Телепат ли си?

— Да.

— О’кей. На някое определено място ли ще отидем?

— Не. Просто нагоре.

— Води!

Куик ме последва до върха, намери си удобно местенце и запали цигара.

— Какво искаш? — погледна ме косо.

— Най-напред — подхванах аз, — исках да се запозная с теб. Разбираш ли, някога бях ти.

— Опитай пак?

— Ще трябва да ти разкажа нещо за себе си… — започнах аз.

Описах му цялата си история — как станах Лайшман и бях използван, за да го проследят, как по-късно бях за кратко Куик Смит… Слънцето се бе издигнало високо в небето, когато приключих.

Докато говорех, той мълчеше, кимайки от време на време. Сега седеше, зазяпан в хоризонта, сякаш вслушвайки се в някакъв далечен глас. Чаках го да каже нещо, но той не го стори.

Покашлях се.

— Това е… моята история — казах накрая. — Искаше ми се да узнаеш всичко това преди да…

— Да, това е… доста интересно — прекъсна го той. — Ти сигурно си съвсем необикновен човек. А сега какво?

— Сега ли? Тъкмо се канех да те попитам като единствения член на ДЗ под ръка дали наистина вярваш, че нашето селско минало притежава всички добродетели. Дали безбройните клишета за градовете не са изградили един, всъщност съвсем погрешен, образ на това минало, дали експлоатацията на земята и на човека — като детския труд — не е била едно време далеч по-жестока, каквато е и днес в аграрните страни, дали градовете всъщност не предлагат повече, отколкото отнемат, противно на онова минало.

— Нямах това предвид, когато казах „А сега какво?“, а ти подреди цял наниз сложни въпроси — рече той. — Но все пак ще ти отговоря преди да се върна към другото. Едва ли аз съм говорител на ДЗ. Моя специалност е единствено мръсната работа. Вярно е, че мнозина от нас може и да идеализират по-простичкия живот и да си го представят като пасторална идилия. Не съм като тях. Израсъл съм във ферма. Самият аз съм бил принуден да работя през детството си. Нямам зъб на града. В действителност, той представляваше нещо, до което исках да се добера при първа възможност. Има вероятност да предлага повече, отколкото отнема. Навярно е така. Аз съм само един малък подлец и мошеник, който сигурно завинаги ще си остане размирник по душа. Ако не беше ДЗ, вероятно щеше да е нещо друго. Сега, когато ме разпитваш за тия неща, ме караш да се връщам отново в миналото. Днес е по-различно. Но о’кей… като цяло, поглеждайки назад към детството, разбирам, че винаги съм обичал земята. Не искам да идеализирам — бил съм твърде вътре в нещата. Аз съм природозащитник, пазител на околната среда, еко активист — какъвто и термин да е моден напоследък — защото съм за-земята, а не против-града. Ти успя да уловиш едно фалшиво разделение като избълва тези въпроси. Да бъдеш за земята не означава да си срещу града. Не можем да пометем всичко и да върнем часовника обратно. Не още. Когато отприщваме бентове или запушваме източници на замърсяване, ние не им казваме да премахнат всички технологии по света. Ние им казваме да бъдат по-разсъдливи при боравенето с тях, ние насърчаваме зачитането, развитието, алтернативите. Има хора, които в обществената земя виждат само дървения материал, минералите, пашата и язовирния строеж, хора, които твърдят, че така облагодетелстват човечеството, а всъщност се стремят бързо да забогатеят. Род ми разказа историята на националните паркове, например. Те са били изправени пред същото нашествие и унищожение, със същите извинения, дълго преди появата на днешните ни проблеми. Искам да опазя онова, което е останало от естествения свят, това е всичко. Сега, кажи ми ти нещичко. Когато те попитах: „А сега какво?“ имах предвид, че ти притежаваш такава мощ, каквато още никой телепат не е развил. Какво смяташ да правиш с нея?

— Имаш ли нещо предвид?

— Интересът ти в тази област изглежда надхвърля простото любопитство. Как да не се зачудя…

Очите му примигнаха леко нагоре, отвъд рамото ми.

Не бях чул ничие приближаване, нито пък почувствал някого с ума си. А и не бях в мислите на Куик в този момент. Обърнах се.

Тя се бе изкачила по десния склон откъм далечната страна на възвишението. Изглеждаше по-висока, отколкото си я спомнях и малко по-слаба.

— Лидия! — възкликнах изправяйки се. — Мама говореше за изненада…

— Здравей, Денис — усмихна се тя. — Здравей, Куик.

— Вие двамата познавате ли се? — попитах.

Куик кимна.

— О, да. Срещали сме се. Преди много време. Как се чувстваш?

— Чудесно — рече тя и се приближи.

— Лидия е споменатият терапевт — казах аз, — който се погрижи за мен. Навремето.

— Куик, променил си се — отбеляза тя.

— Всекиму се случва, предполагам — кимна той.

Тя ме погледна отново.

— Денис, нека те прегледам.

Кимнах и усетих как прониква навътре в ума ми. Малко по-късно долових мисълта й:

— Поздравления! Ние успяхме. Ти съществуваш. Последвал си модела, който ти завещах. Търсиш… Какво?

— Един мъж. Мъжът, който говори с ван Дюйн, преди години.

— Защо?

— За да разбера как да му помогна в усилията.

— Какво те кара да мислиш, че можеш нещо да предложиш?

— Знаеш, че не съм обикновен.

— Смяташ ли, че е достатъчно да не си обикновен?

— Предполагам, че само той може да отсъди.

— Добре е, че желаеш да помогнеш. Ами ако поиска от теб същото като от ван Дюйн?

— Не знам. Би било жалко.

— Може би. Все едно, ще ти помогна в търсенето. Куик също.

— Как?

— После, Денис, после. Всяко нещо с времето си. Най-добре е сега да се връщаме у вас.

— Куик, ти пътуваш на север, нали? — попита тя.

— Към Денвър, за да прекарам няколко дни с едни приятели.

— Ще ми оставиш ли координати, където мога да те потърся? Имам предвид една работа, за която ще си ни полезен.

— Естествено — отвърна той, измъкна едно листче от джоба си, надраска нещо там и й го подаде. — При първия ще бъда до вторник, а след това при следващия.

— Много добре. Благодаря ти. Може би скоро ще получиш известие от мен. Приятно пътуване.

— Благодаря. До скоро.

— Довиждане.

Той се отправи обратно надолу към пътя. А ние минахме от другата страна.

 

 

Стигнахме до страничния път, където Лидия бе паркирала колата си. Оттам потеглихме към къщи, където обяснихме, че сме се срещнали при моя сутрешен излет. Майка ми приготви закуска и сутринта прекарахме в разговори. След обяда Лидия ми направи обстоен преглед. Опитах се да я блокирам в някои зони, просто за да видя ефекта. Тя ги пресече всичките.

— Браво — усмихна се тя доста по-късно, — ти надмина очакванията ми.

— В какво отношение?

— Имам предвид, че си доста понапреднал.

— Нямаш това предвид. Криеш нещо.

— Ти наистина си добър. Поздравявам те.

— Това не е отговор.

— Да кажем тогава, че приложих истинска форма на директна терапия.

— У мен нямаше кой знае какво за направляване.

— Не съм казала, че е било лесно.

— Повлияла ли си върху развитието на моята темпоропатична способност?

— Не, но навярно съм повлияла върху избора ти на обекти, в случай че си достигнал до умове от минали времена.

— Защо?

— Аз казах „навярно“.

— Не си се върнала само, за да си играем на играчки, нали?

— Не. Ще получиш отговорите, когато му дойде времето.

— Къде е ролята на Куик във всичко това?

— Някога той свърши една работа за мен.

— Има ли изобщо нещо, което да искаш да ми кажеш?

— Да, но ти не ме оставяш. Задаваш само погрешни въпроси.

— А кои са правилните?

— Казах, че ще ти помогна в твоето търсене. Твърдеше, че искаш да намериш тъмния човек. Ако ме беше попитал, щях да ти кажа, че той е още жив. Ако ме беше попитал къде е, щях да ти кажа, че ще го намериш в източна Африка.

— Познаваш ли го?

— Да.

— Търсих, но не намерих следа…

— Няма да го откриеш, докато той сам не реши.

— Защо?

— Много е предпазлив.

— Да, разбрах, че те го търсят особено усърдно.

— Може би вече търсят и тебе.

— Защо?

— Откакто си се върнал, непрекъснато разпространяваш присъствието си. Те се отнасят с подозрение към съсредоточаването на власт в ръцете на отделен индивид. Длъжни са да се убедят, че това е безобидно, да го укротят, да го отклонят или да го унищожат.

— Значи съм в опасност, дори сега?

— Възможно е. Това е причината, поради която дойдох така скоро. Твърдо ли е решението ти?

— Да.

— Тогава ще трябва да заминем възможно най-скоро. Колкото повече отлагаме, толкова повече намалява и шансът да достигнеш целта си. Те разполагат, както с човешки агенти, така и с механични средства.

— Има ли и ТП противници?

— Вероятно има такива или поне нещо подобно на тях. Те обаче разполагат със свои начини за осведомяване.

— Как ще подходим към цялата работа?

— Вече съм уредила билети на твое име. Довечера ще обсъдим с майка ти твоето желание да видиш повече свят сега, когато вече си привикнал до голяма степен с него. Аз ще придам терапевтичен оттенък на идеята. Вярвам, че ще я убедя.

— Ами ако и тя поиска да дойде?

— Предвидила съм такава възможност. За щастие, нейните отношения с баща ти след твоето завръщане сякаш клонят към сдобряване. Струва ми се, че ще обсъждат въпроса тази вечер. Ако това стане, те вероятно ще останат доволни от твоето кратко пътешествие.

— Откъде знаеш тези неща?

— Като ТП и лична приятелка…

— Не! Прекалено е да искаш от мен да повярвам.

— В какво тогава би повярвал?

— В единствената възможност. Ти не ми казваш истината, Лидия. Вече го разбрах от моя собствен случай, от твоите планове как да се справиш с тези неща, от твоето познанство с ДЗ „чистач“. Принуден съм да допусна вероятността, че притежаваш значителни способности за манипулация на хора и ситуации, че ти си по някакъв начин отговорна за раздялата на моите родители, както и за предстоящото им сдобряване, за прехвърлянето ми на луната — изобщо за развитието на моето състояние. Изведнъж започвам да виждам в теб архитекта на съществуването ми.

— Смехотворно!

— Наричай го, както желаеш. Това е моето усещане.

— Тогава мисли, каквото намериш за добре. Това променя ли плановете ти?

— Не. Решимостта ми си остава. Това е мой дълг.

— Добре. Тогава останалото няма значение.

— Само че има. Виж, аз не смятам да забравя. Ако преживея още няколко години, ще стана дори по-силен от сега. Ако някога открия, че си причинила на родителите ми излишна мъка, искам да знаеш, че няма да го забравя.

Тя наведе глава.

— Тогава нека бъде така.

 

 

Всичко протече, както беше предсказано от Лидия. Татко се обади и пожела да намине. За да ме видел, по неговите думи. Мама каза о’кей и той пристигна на следващия ден. Веднага установих, че Лидия имаше право. Те изгладиха нещата и начаса си проговориха пак приятелски. Татко беше щастлив да ме види, неимоверно щастлив. Поговорихме си надълго и нашироко и дори отидохме заедно на няколко излета. Беше ясно обаче, че е дошъл и за още нещо. Тогава започнах да мисля, че съм бил твърде суров към Лидия. Обикновеното приличие не ми разрешаваше да сондирам мислите на родителите си по това време, но аз внезапно си дадох сметка, че напрежението от моята проточила се болест навярно е било много тягостно за тях, особено за тате. Нищо чудно и аз да съм допринесъл за раздялата, точно както възстановяването ми навярно е подействало като катализатор за сдобряването. Как съм могъл да не го проумея по-рано! Макар че все още подозирах Лидия в манипулиране, взе да ми се струва възможно, тя по-скоро да е извлякла полза от нещо вече съществуващо, отколкото да е създала цялата ситуация. Това не я правеше по-малко отговорна, ако по някакъв начин бе дала нужния тласък тук и там, но все пак смекчаваше вината й, та макар и само заради новопоявилото се у мене чувство за вина.

Именно тези мисли ме правеха така неспокоен, че заминавам, а моите родители — нетърпеливи да останат сами за известно време. В края на краищата, те се съгласиха да изпълнят молбата ми за ваканция, след като разбраха, че ще бъда придружен от Лидия и от един неин познат болногледач. Баща ми ме изпрати с думите:

— Хубаво е, че се върна, синко.

Лидия и аз се качихме на борда на самолета, който щеше да ни отведе в Албъкърк. А след време последните думи на баща ми вече не ми се струваха изпълнени с ирония. След нашите разговори аз осъзнах, че моето възстановяване беше източник на гордост за тях. Може би дори по-голяма и от удоволствието да узнаят, че дарбата ми превъзхожда всички други, известни от историята. Чувството ми бе по-носталгично, отколкото бях очаквал, при новото сбогуване, дошло толкова скоро след завръщането. Помахах им, докато се издигахме нагоре и не смъкнах щита си чак до кацането в града.

Полетът след Албъкърк мина безметежно. Лидия ме бе предупредила за риска оттук нататък. Аз обаче сканирах всичките си спътници и не открих нищо обезпокоително. Всъщност, след време това стана отегчително и аз прекарах в четене по-голямата част от пътя до Либревил, Габон. Само Куик изглеждаше постоянно нащрек.

 

 

Малко след пристигането ни в хотела при нас се появи един мъж с куфар, пълен с пищови. Куик избра един револвер и кутия с патрони. Никакви пари не смениха притежателите си. Лидия защити ума на мъжа, но аз успях да закача няколко повърхностни мисли, показващи връзката му с местна групировка от ДЗ.

— С това — обърна се Лидия към Куик — идва твоят ред да поемеш от мен функцията на бодигард. Аз трябва да продължа напред, за да уредя някои неща, т.е. не ти остава много време за губене — тя му подаде една бележка. — Бъдете на това летище в Моанда в 18:00 часа утре. Ще ви посрещнат и откарат на изток.

Не ми беше ясно как е било възможно тя да ми бъде бодигард, но пък и Куик не приличаше много на болногледач. Въздържах се от коментар.

— Какво ще правим в този град? — попита я Куик.

— Би могло и бързичко да го напуснете — отвърна тя с усмивка. — Има още инструкции на обратната страна. Вземете вечерния рейс за Моанда и посетете това място утре.

Куик обърна листа, прочете го и вдигна поглед.

— С какво ще се занимаваме след като пристигнем там?

— С туризъм. Това е всичко. Нищо повече. Може би ще се позабавляваме.

— Добре. Ще похапнем ли нещичко сега?

— Разбира се.

 

 

Лидия замина след вечеря, а Куик и аз се прибрахме в хотела, само за да освободим стаята. Качихме се на автобуса и се настанихме удобно, за да разглеждаме пейзажа по пътя. По-късно задрямах и не се събудих, докато не пристигнахме. Беше доста късно, когато запазихме стая в местния хотел и веднага легнахме да спим.

Събудих се.

Внезапно бях дошъл на себе си след много дълбок сън — умът ми бе преизпълнен със силно предчувствие за преследване. Няколко мига бях отново Лайшман, блъскащ главата си върху самоличността на врага, преценяващ непознатите заобикалящи предмети, смътни в затъмнената стая. Тогава усетих нещо гнило. Това беше чужда роля.

Погледни нагоре, старче! Трябва да отговорим! Острието излиза от ножницата…

Надигнах се заедно с потръпването, което последва и Лайшман избледня като спомен.

Бях в по-добра позиция от Лайшман, за да разбера ситуацията.

Някакъв ТП се опитваше да ни сканира. Издигнах частичен блок, прикривайки основните си мисли, оставяйки за негово наблюдение една объркана замечтаност: лунна светлина, сенки, тъканта на спалното бельо, лека жажда, напрежение в мехура, различните нощни звуци отвъд прозореца. Зад тази крепост, аз се тревожех, че той вече е зърнал личността на Лайшман.

Измъкнах се от леглото, отидох до прозореца, застанах отстрани и погледнах навън.

Нощта беше гореща и влажен ветрец подухваше откъм напоителния канал, край който бяхме минали. Най-близката улична лампа беше в един далечен ъгъл отдясно. Предпазливо, с ум и очи, потърсих подслушвача на мислите ми.

Усетих някаква фигура в един сенчест вход нагоре по улицата.

Поддържайки преградата, аз се оттеглих и приближих до леглото на Куик. Положих ръка на рамото му.

Той не даде знак да се е събудил, но рече меко „Какво има?“

Постарах се да прикрия и неговите мисли.

— Има един ТП, който се опитва да ни анализира — рекох. — Предотвратявам го. Намира се на улицата в един вход отдясно. Какво да правим?

Той не ми отговори, обаче се изправи, пресегна се за панталоните си, обу ги. Напъха крака в обущата и стана, прокарвайки ръце през косата си.

— Продължавай да му пречиш — рече той навличайки ризата си и закопчавайки я по пътя към вратата. — Заключи вратата след мен!

— Пищовът е още под възглавницата ти.

— Там му е мястото.

Аз заключих вратата и го последвах с ума си, поддържайки пълен щит около мислите му. Същевременно запазих собствената си частична блокада, което ми се видя по-лесно от очакваното — бавен поток на съзнание пропускащ само повърхностни мисли. Върнах се обратно в леглото.

Докато минутите течаха, разбрах, че преследвачът ни не само наблюдаваше. Започнах да усещам лек, но категоричен натиск, докато той се стремеше да повлияе на моя блян. Това бе нещо, което самият аз не бях опитвал: да овладея чужд ум. Позволих му да постигне простите си цели, чудейки се през това време дали да не опитам същата маневра върху него.

Преди да взема решение обаче натискът престана и през прозореца долетяха шумове от боричкане. Изоставих щитовете си и хукнах през стаята. Не можех да разбера какво става по движението на сенките в двора вляво от входа, зает от нашия наблюдател. Влязох в ума на Куик и бях пометен от серия моторна двигателност.

… Предотвратявахме забиването на ножа, после нанасяхме удари със събрани пръсти. Сетне ритахме и приключихме с поредица от удари. Настъпи кратко затишие и тогава един последен, премерен режещ удар…

Прекъснах контакта незабавно. Лежах си кротко и се мъчех да успокоя ума си.

По-късно, когато пуснах Куик вътре, го попитах:

— Какво направи с тялото?

— Напоителния канал — отвърна той.

— Предполагам, че бе наложително…?

— Той не ми остави голям избор.

— А в противен случай?

— Мразя хипотетичните въпроси.

Куик се върна в леглото си. Аз последвах примера му.

— Известно ли ти е нещо относно това къде отиваме и какво ще търсим там? — попитах го аз.

— Абсолютно нищо. Лидия твърди, че е важно. Това стига.

— Откъде се познаваш с нея?

Той се изкашля и рече:

— Навярно си го открил в ума ми.

— Аз не тършувам из главите на приятелите си.

— Приятно ми е да го чуя — каза той.

— Та как се срещнахте?

— Тя ме спаси веднъж, когато бягах от полицията. Приближи се до мен на една улица в Омаха, извика ме по име и ми каза, че е най-добре да я последвам, ако искам да съм в безопасност. Така и направих. Подслони ме за няколко дни и ме изведе извън града. Осигури ми фалшиви документи и законна работа, докато се притайвах. По-късно й направих някои услуги.

— Какви по-точно?

— О, да кажем куриерски, охранителни…

— Не ми става съвсем ясно.

— Няма значение. Заспивай!

— Тя от ДЗ ли е?

Той помълча известно време. Сетне каза:

— Не знам наистина. Понякога си го мисля. Но така и не се уверих. Определено е симпатизантка.

— Ясно.

— Вероятно не съвсем. Лека нощ.

— И на теб.

 

 

На сутринта закусихме и потеглихме. Направих сондажи, но не успях да открия никакъв признак да е бил намерен труп в канала. Може би още не беше открит. Или вероятно това се случваше често и затова не беше предизвикало особен интерес.

Пътят до мината ни отне повече от час и когато пристигнахме там, температурата вече бе започнала да се покачва отвъд приятното равнище. Някои от спътниците ни се оказаха в туристическа група. Ние се придържахме близо до тях, за да се възползваме от разясненията на гида им.

Следвайки ги се доближихме до някаква изоставена открита миньорска шахта и поехме по малка пътечка, която извеждаше към далечната й страна. Изкачихме се до една релсова зона. Докато вървяхме, водачът ни обясни, че това някога е било уранова мина, от която към края на двадесети век са добивали повече от 800 тона метал годишно, докато накрая е била изчерпана. По-голямата част от добива е отивал за Франция.

— … А тук — продължи той облягайки се на релсата и посочвайки с ръце — е истински интересната област. Именно тук през миналия век миньорите внезапно се натъкнали на пласт с извънмерно обогатена руда. Била е около 10% на грам почва сравнено с 0,4% навсякъде другаде в областта. Залежът бил необичаен и с това, че урановият изотоп 235, който нормално присъства в естествения уран, тук почти напълно е липсвал. Откритието предизвикало значителен интерес и изследвания, чието заключение било, че пред вас стоят останките на естествен ядрен реактор.

От дузината слушатели пред нас долетя удивен шепот. Аз се приближих до релсата, за да виждам по-добре. Не беше кой знае колко впечатляващо — голяма каменна шахта, белязана, вдлъбната, песъчлива на дъното.

Подходящо. Навярно на подобно място Исус е бил изкушаван… Нужна ли е тази ирония, нови Боже? Ти отвоюва земята от пазителите й и после я захвърли… Претендираш, че си ги повел към нов свят… Вече не те е грижа толкова за зеленото, за кафявото, за златното, за полянките и долчинките, колкото за това сухо, горещо място с пясък и скали… и смърт. Какво е за теб смъртта? Изход…

— Това е бил естествен процес на делене, който е продължил повече от милион години — продължи водачът. — Ние все още нямаме идея каква е първопричината. Нито пък каква последица е можело да има върху гена на местните живи същества. Вероятно е било голямо зрелище. Мутантите са се разпространявали из целия свят през тези милиони години, откакто това нещо е изгоряло. Кой знае кое растение или животно, често срещано днес, произхожда от тази радиоактивна камара, която някога е тляла тук? Това те кара да се стреснеш и да помислиш — той спря и се захили. — Светът може би щеше да е много по-различен, отколкото е днес, ако ги нямаше скалите на тази странна дупка в земята — единствената естествена радиоактивна купчина, за която изобщо сме намерили доказателство.

— Човечеството не се ли е зародило в Африка? — попита един от туристите.

— Много изследователи смятат така — отвърна гидът.

— Тогава не е ли възможно това място да има нещо общо?

Гидът отново се усмихна. Можех да видя в ума му как е чувал същия този въпрос безброй пъти преди. Той започна премерен отговор.

— Разбира се, никой не може да твърди със сигурност. Но любопитното е, че…

Потупах Куик по рамото.

— Получих представа — рекох, — да вървим.

Той кимна и потеглихме обратно към спирката на рейса.

— Беше много интересно — отбеляза той, — само че се питам защо ли е искала да го видим?

— Заради мен — рекох аз, — не бях чувал за това.

— Така ли? Мислех, че всички го знаят.

— Моето образование е все още доста ограничено. Искала е да ми докаже нещичко.

— Какво?

— Че това, за което бях сигурен, че съм го преживял, не е било някакъв психо трик от времето, когато тя ми беше терапевт. И че историята, която съм чул при онези обстоятелства си е била подплатена с факти. Всичко това, в случай че се усъмня. Добре, вярвам й. Дявол да го вземе!

— Като че ли нещо не разбирам.

— Няма страшно. Май наистина вече си говоря сам. Куик, страх ме е.

— От какво?

— От оня тип снощи. Те имат човешки агенти. До съвсем скоро не съм подозирал нищичко за това. Трябваше да го предположа.

— Чии са тия човешки агенти? За какво става дума? Не успявам да ти следвам мисълта.

— Тя не ти ли е казвала нищо за врага?

— Не.

— Сигурно знае, след като познава мъжа, когото търся, а той от своя страна знае, колкото и тя…

— Тогава предполагам, че не е намерила за необходимо да ми каже.

— Е, аз пък напротив, искам да го споделя с някого.

Още не бях завършил, когато пристигнахме обратно в града и оттам в хотела. На финала той поклати глава и запали цигара.

— По-дяволска история от тая не бях чувал.

— Не вярваш ли?

— Вярвам. Ще ми се да беше обратното. Има някакъв страховит смисъл. Не ми е ясно обаче как смяташ да помогнеш в тази ситуация.

— И аз не знам.

— Давай да стегнем багажа и да хапнем. След това най-добре да потърсим онова летище.

Кимнах в съгласие.

 

 

Беше нощ. Прекосявахме Конго с малък самолет. Куик, аз и един безименен пилот. Единствената светлина в нашата малка кутийка в небето идваше от мъждукащия циферблат на командното табло и огънчето на Куиковата цигара. Летяхме ниско. Наблюдавах нощното небе и разменях мисли с другите си „аз“. Полека започвах да различавам това, което се простираше пред нас.

— Има нещо — отбеляза Куик.

Гледаше наляво, с леко приведена глава. Откопчах колана си и се надигнах, за да проследя погледа му.

На шестнайсет или седемнайсет метра встрани и три под нас ни следваше тъмна сянка. Приличаше на птица, но с неподвижни криле.

Може би беше около метър дълга, а разтворът на крилете й бе около половин. Сканирах, но не засякох никакъв човешки разум.

— Това не е птица — каза Куик. — Невъзможно е при тази скорост да планира по този начин.

— Прав си — рекох.

Той отвори още по-широко страничния си прозорец и се облакъти с лявата си ръка на рамката. Намести дясната китка и точно там мернах пищова му. Извиках, за да успее да ме чуе въпреки силния вятър.

— Не смятам, че ще има полза.

— Нека проверим.

Стреля. Сякаш отекна камбанен звън.

… И аз си спомних за звяра, напредващ между скалите, рогата му разсичаха въздуха до корема ми. Отдалечен само на няколко инча, той прехвърляше тежестта си от едната страна към другата, краката-плавници продължаваха загребващите си движения, а тялото зазвънтяваше като огромна камбана щом удареше на камък. Подушвах мириса на засъхнала пот…

— Не го трогнах — отбеляза Куик.

Пилотът изкрещя някакъв въпрос и той извика:

— Издигай нагоре!

Започнахме изкачването.

— Нищо не става — промърмори той след половин минута.

— Куик, мисля, че няма да се отървем от него — рекох, — а и то не проявява враждебни намерения.

Куик кимна и прибра пищова. Вдигна прозореца.

— Само наблюдател, а?

— Така ми се струва.

— Наш или техен?

— Техен.

— Защо смяташ така?

— Напомня ми нещо друго — отпреди много време.

— И се налага просто да се примирим, нали?

— Смятам, че нямаме друг избор.

Той въздъхна. Запали нова цигара.

То ни следваше неотлъчно над цяло нощно Конго. Когато кацнахме за първи път — за да заредим на едно примитивно летище, използвано само от контрабандисти, според мислите на нашия пилот — птицеподобното нещо просто продължи да си кръжи над главите ни.

Щом се издигнахме, то отново зае позицията си. Поспах известно време и когато се събудих бяхме над Уганда, а от небето пред нас се процеждаше слаба светлинка. Все още се чувствах уморен, но не можех да заспя отново. Нашият ескорт сякаш бе къс от нощта, който не отразяваше нищичко от живописната илюминация на утрото. Всеки път, когато зареждахме, то изчакваше, а щом подновяхме полета, се присъединяваше към нас.

Светлината на деня лумна в целия си блясък над езеро Виктория. Потърсих напред с ума си. И докоснах нещо — беше ясно и мощно, но го долових само за миг, след което изчезна. Изядох един сандвич и пийнах чай. Преминахме на кенийска територия и продължихме напред. Върнах се мислено към това, до което се бях докоснал и започнах да се изнервям. Накъде се бяхме устремили и какво се очакваше от мен? Сам по себе си бях нищо, не владеех никакви особени умения извън ТП способностите си. Това ли бе необходимото количество? Или щеше да е по-добре да посрещна онова, което предстоеше в качеството на някоя от великите личности, които някога съм бил? Толкова лесно щях да се пресегна и да се докосна още веднъж до тези умове… Ала тогава не би имало начин да узная кой от тях трябва да избера. Гледах как пейзажът се изменя под нас — зелен, кафяв, жълт. Куик най-после клюмна и задиша дълбоко. Умът на пилота показваше, че следващата ни спирка ще бъде на сомалийското крайбрежие — нашата крайна цел.

 

 

Птицеподобното нещо ни изостави, щом слязохме при това последно кацане — стрелна се на изток, смали се и изчезна. Чувствах се леко трескав — навярно се дължеше на умората и напрежението. Следобедът беше слънчев, а ние се намирахме в средата на една току-що почистена зона. Срещу нас се издигаше наскоро построена барака, която заедно с купчината бидони с гориво бяха скрити под сламен навес. Усетих две присъствия вътре — механика и неговия помощник, които скоро щяха да прегледат самолета и да му налеят гориво. Нашият пилот отиде при тях и те си поговориха на суахили. Никой не знаеше какво трябва да предприемем по-нататък.

— Куик, не се чувствам особено добре — рекох.

— Предполагам, тъй като и не изглеждаш съвсем добре. Какво ще кажеш за една глътка?

— О’кей.

Предположих, че ми предлага вода, но той извади малко шишенце от един от многобройните джобове на маскировъчния си панталон и ми го подаде.

Ударих голяма глътка бренди, закашлях се и му върнах бутилката с благодарност.

— Имаш ли някаква идея какво ще правим сега? — попита той.

Ненадейно си дадох сметка, че имам. Напрежението, физическото неразположение, тревогата, любопитството и ентусиазмът ми мигновено се сляха в едно болезнено усещане, от което се отърсих щом се придвижих по посока на изчезналата призрачна птица. Отново почувствах присъствието, до което се бях докоснал по-рано и в този миг разбрах, че се налага вече сам да си проправям пътя. Обърнах се на изток и се запътих към морето, което бяхме зърнали, докато се приземявахме. Имах усещането, че постъпвам правилно. С напредването ми натискът поотслабваше.

Куик ме настигна и посегна към рамото ми.

— Хей! Накъде тръгна?

— Нататък — отвърнах отбягвайки ръката му. — Стой тук! Няма какво повече да направиш.

— Говори си каквото щеш! Аз съм твой бодигард, докато Лидия не ме освободи — той влезе в крак с мен. — Сега, какво става?

— Знам накъде да вървя.

— Прекрасно. Можеше да ме предупредиш все пак.

— Вероятно ще е по-добре, ако не ме придружаваш.

— Защо?

— Може и да пострадаш.

— Ще поема риска. Трябва да съм сигурен, че ще стигнеш, накъдето си тръгнал — до края.

— Хайде тогава! Предупредил съм те.

През шубрака се виеше пътечка. Тръгнах по нея. Там, където завиваше надясно, спрях. Точно на това място храсталаците се разредиха и ние можехме да напредваме спокойно. Известно време пътеката се виеше надолу.

— Към водата ли ни води?

— Така ми се струва.

— Ти каза, че е възможно да пострадам. Можеш ли да бъдеш по-конкретен? Каква опасност ме дебне?

— Не знам. Това е само предчувствие. Те наистина искат единствено мене.

— Кои са „те“?

— Все още нямам никаква представа.

Вървяхме. Пътят ставаше все по-стръмен. Продължаваше да ме тресе, но вече гледах на себе си почти отчуждено. След приютяването на толкова много умове, тялото ми сякаш се бе превърнало в нещо като разпределителна гара — място, където и аз бях само един преходен фрагмент от човечеството, дошъл да населява временно земята, готов да отстъпи мястото си другиму. Насочвах тялото си напред, помагайки си и с ръце на по-стръмните места.

— Денис, мисля че трябва да спрем за почивка — рече Куик по някое време.

— Не. Аз трябва да продължа.

— Дишаш тежко и си порязал ръката си. Сядай! Тук! — той посочи един плосък камък.

— Няма!

Той ме хвана за раменете и се намерих седнал на камъка.

— Пийни вода! — подаде ми една манерка. — Сега дай да ти видя ръката.

Докато пиех, той ме превърза. После запуши и премести кобура на колана си, така че да му е по-удобен.

— Не ми се вярва Лидия да иска да не си във форма, когато пристигнеш.

— Няма значение, Куик. Нещо вече ме тегли нататък и ме кара да съжалявам за всеки миг забавяне като този. Няма значение, че тялото ми ще стигне дотам уморено. Важен е умът ми.

— Никога не пренебрегвай тялото си, Денис. Напоследък всички говорят за психосоматика, но ми се струва, че понякога забравят за обратната връзка. Със сигурност ти си способен на всякакво умствено напрежение. Но ако искаш този твой ум да бъде в добра форма за това, което предстои, отнасяй се по-милостиво към тялото си.

— Не мога… особено точно в този момент.

— Значи добре направих, че дойдох и аз.

Почивахме още няколко минутки. После Куик смачка цигарата си и ми кимна. Изправих се и продължих надолу по склона. Реших да не разсъждавам повече. Чувствата ми бяха застинали и вече не се доверявах на интелекта си. Съсредоточих се в това да вървя в посоката, която ме зовеше все по-властно с всяка изминала стъпка. Усещах, че вече не съм в състояние да преценявам каквото и да било и мога да реагирам само на непосредственото явление. Дали самият този усет беше резултат, вложен отдавна в ума ми от Лидия или си беше един напълно съответстващ отзвук на логиката на оцеляването, вероятно така и нямаше да узная.

Мъжът се втурва към поляната, която неговата дружина е прекосила преди това. Насред нея има скалиста могилка…

Той излиза на открито, затичва се към хълмчето. По грохота зад гърба си разбира, че няма да успее да постигне достатъчно преднина, за да катурне камъни по преследвача си.

Втурва се към една пукнатина в скалата, шмугва се вътре и се обръща приведен.

Повърхността стана по-равна и ние навлязохме в област с още по-голям шубрак. Все пак открих пътечка и продължихме да напредваме с добро темпо. Може би след двайсетина минути листакът взе да се разрежда. Едновременно с това и пътечката изви надолу. Продължихме по нея, докато тя не се изгуби на едно място, където гъсталакът преминаваше в дребни храсти и суха тревица. Въпреки това аз знаех пътя — по-добре от когато и да било, тъй като силата на зова растеше. Насочих се наляво към една зона от по-песъчлива почва.

Лека-полека стигнахме до полегат хълм и го изкачихме. От неговия връх се виждаше морето, отдалечено навярно две мили — зелено и искрящо.

Древно.

И морето, и земята! Тук!

Спрях за момент. За първи път в живота ми представата за необятността на вековете ме поразяваше по този начин. Предполагам, че младостта ми беше виновна. Не бях съществувал толкова дълго, че да натрупам достатъчно личен опит и затова никога не бях размишлявал върху естеството на трайността, съотнесено към самия мен. Колкото до другите жизнени пътища, до които се бях докоснал при престоя си на луната, разделящият ни времеви промеждутък не значеше нищо, след като можех да ги достигна така простичко, сякаш ги виках от съседната стая. Тази местност обаче, този скално-воден пейзаж ми нашепваше за геологична хронология така, както и лунният изглед не би могъл. Там, макар че виждах света като цяло — светъл и прекрасен, аз бях твърде откъснат, твърде отдалечен, твърде наскоро прогледнал може би, за да видя във всичко нещо повече от небесна творба — изящно изработена и вече съществуваща в момента. Самата луна около — над мен… Пълната неподвижност на безвъздушната й повърхност, нейната вцепененост… Това бе място, където времето е застинало, напредъкът забранен…

Настоящият изглед ме накара за първи път да се замисля с мои собствени мисли за възрастта на света, за неговия… жизнен път. Накара ме да се замисля за всички намеси в неговите жизнени системи. И внезапно насред играта на следобедната светлина с водата на този малък край от древна Африка аз прозрях в своя порив нещо повече от принуда. Дори повече от дълг. У мене се надигна волята да направя всичко, за да предпазя древните земи и води на моя свят от предизвестена гибел, заплашвала ги безброй пъти — може би откакто бил възпламенен вече мъртвият реактор в Моанда. Разбрах също така, че вероятно нямаше да бъда това, което съм, без онова древно изобретение. Все пак не можеше да не съм нещо повече от играчка на вятъра. Както и всички ние, иначе животът губеше смисъл. Тъмният човек беше казал на ван Дюйн, че телеологичното обяснение за хода на човешката история, което вече не се вземаше на сериозно, е правилното. Над нас тегнеше закона за предопределеността. Само чрез нарушаването му по някакъв начин ние бихме спасили дома си, живота си…

Каквото и да ми струваше, сега това бе моето желание.

Но кажи ми… Дали някога нещо е направено?

Насочих се надолу по хълма с поглед в бреговата ивица. Плажът бе сиво-кафяв, осеян със скали; морето го обрамчваше с пенести криволици. Вече вдъхвах аромата му по забързания вятър. Тъмни птици кръжаха и се спускаха над вълните. Вляво от мен земята се издигаше и се врязваше в морето. Не можех да видя нищо отвъд, накъдето ме теглеше да вървя.

Четвърт час по-късно ние тъпчехме пясък и камъчета в стремежа си да заобиколим тази издатина. Чувах крясъка на птиците, плисъка на вълните, усещах студената сила на ветровете…

Вятърът си духа все така, светът си върви накъдето си иска, следвайки същия път, по който би поел дори и изобщо да не беше ме имало…

Силата, която ме привличаше се превърна във видение и аз видях тъмния човек застанал срещу морето, преди още да сме задминали скалистия хълм и да сме го съзрели с очите си.

Той знаеше, че съм там макар да не гледаше в моята посока. Можех да доловя тази увереност вътре в съзнанието му. Почти цялото му внимание обаче беше погълнато от нещо далеч на изток, отвъд водната шир.

Куик спря с ръка на кобура.

— Кой е този? — попита той.

— Тъмния човек — отвърнах. — Този, който говори с ван Дюйн. Древният неприятел на нашите древни неприятели. Този, който беше промушен от рога.

Мъжът се обърна и ни погледна. Беше среден на ръст, обут в къси панталони и гуменки без връзки. На врата си носеше медальон. Подпираше се на копие от тъмен метал. Усетих как вниманието му се прехвърли върху мен с пълна сила.

— Денис Гайз. Това е времето и мястото. Всичко е готово. А ти?

— Да. Но не разбирам.

Той се усмихна през близо десетте метра, които ни деляха. Никой от нас не направи опит да се приближи.

… Образът на ван Дюйн, загледан към Ийст Ривър, към застиналия град…

— Видях го. Спомням си. Ала не това не разбирам.

Куик влезе в полезрението ми.

— Какво става? — запита той.

Вдигнах ръка.

Куик кимна.

— Чувам го — изшептя той.

— Те са там — посочи мъжът, вдигайки копието си — под водата. Аз идвам от време на време тук, за да говоря с тях. Както винаги се опитвам да ги убедя, че планът им се проваля, че човечеството вече е по-сложно и по-неотзивчиво на тяхното влияние, че са подети достатъчно оздравителни действия за осуетяване на плана им, че от всички погрешни стъпки на човека е била извлечена поука, че е дошло време да напуснат играта и да си отидат.

— Те отговориха ли ти? — попитах.

— Да. Поддържат обратната теза.

— Как може да се реши подобен проблем?

— Чрез пример.

— Какво се иска от мен?

— Трябва да отидеш при тях и да ги оставиш да те изследват.

— Как това ще допринесе за победата? — попитах. — Какво мога да им докажа?

Ала още докато го разпитвах, ме връхлетя серия прозрения. Май именно този тъмен непознат, а не Лидия, беше моят единствен създател. Той се бе отнесъл с мен така, както врагът с цялата човешка раса, моделирайки живота ми — болестта, възстановяването, точното естество на всяка от преживелиците ми — манипулирайки ме в необходимата степен, за да създаде нужното му същество в този момент и на това място. Желанието му беше да ме предаде на врага за изпит, какъвто намерят за нужен, с надеждата да докаже, че човечеството се е променило в сравнение с техния първоначален подбор и че миналото не е изгубено за нас — не е изгорен мост, оставил само пепел, а е открит път, че цялата история е тук, за да бъде изследвана, разучавана и дори да ме унищожат, други като мен ще се появят всеки миг. Искаше да ме представи като символ, като пример, доказващ, че расата се е поучила и тепърва ще се учи от грешките си.

— Ти даде на ван Дюйн възможност за избор — рекох му аз.

— Как да го сторя и за теб, когато вече знам отговора ти?

Наведох глава.

— Заровете бяха хвърлени и тогава.

— Нямаше друг начин. И сега няма.

Погледнах към водата, нагоре към небето, надолу към плажа. Разбирах, че можеше и да не ги видя друг път.

— Къде са те? — попитах накрая.

— Ще ги повикам.

Той се отдалечи и застана срещу водата.

— А сега? — попита Куик. — Какво прави той?

— Призовава моите съдници.

Той сложи ръка на пистолета.

— Не ми звучи добре.

— Така трябва.

— Добре. Тогава и аз ще направя, каквото трябва, ако те се опитат да ти навредят.

— Не бива да се намесваш. Знаеш какво е риск.

Той не отговори, а отмести погледа си от мен към водата. Дори преди да се обърна и да погледна, аз го видях в ума му.

Една сфера с огледално покритие изникна на морската повърхност. Докато я наблюдавах, тя напредваше. Не можех да преценя точно размера или разстоянието. Прониквайки мислено вътре, открих живи същества, чиято логика и разум не можех да доближа. Те знаеха за моя преглед и не ми отпуснаха повече от това надзъртане.

Сферата се приближи с търкаляне — блещукаща, кръгла, огромна. Блъсна се в пясъчен нанос или някаква преграда на четирийсетина метра от брега и може би на четвърт миля северно от местоположението ми. Там и застина.

Всичко стана, без да се чуе друг звук освен от вятър, вълни и птичи крясъци. Докато гледах, в откритата откъм брега повърхност на глобуса се появи отвор и оттам, също така безшумно, полека бе изтикана една рампа, с наклон към водата.

— Те дойдоха. Оттук нататък ти си на ход.

Облизах устни, усетих солта, кимнах. Направих крачка напред. Куик тръгна с мен.

„Не“ отсече Тъмния и Куик замръзна на място, напомняйки за аудиторията, която ние-аз бях видял при сесията на Генералната Асамблея през онзи ден, едновременно отдавна и вчера.

Продължих напред. Доближих тъмния човек и го подминах по пътя си към загадъчната сфера. Той бе също толкова безизразен, колкото знаех, че съм и аз в този момент. Когато минах покрай него ме стисна за рамото и това бе всичко.

Крачех до разбиващите се вълни и си мислех за неподвижния Куик. Така трябваше да бъде. Той щеше да стреля по всичко, което се опиташе да ме докосне. Щяхме да оценим това. Беше толкова просто… Ние… защото изведнъж ми се стори, че вече не съм сам. Умът ми бе погодил някакъв номер — сигурно несъзнателно се бях пресегнал към другите си „аз“ и сега сякаш бях едновременно самият себе си и някой друг. По неизвестен начин Родърик Лайшман бе с мен. Усещах, че ако се обърна, ще го видя как върви зад гърба ми.

Не се обърнах. Продължих, с очи втренчени в кълбото далеч пред мен, обливано от вълните, оросявано от ситни капки, премрежвано от вихрения полет на гмуркащи се птици.

Птиците… Техният полет… Виждах ги сякаш през стробоскоп да се забавят, а детайлите от всяко движение ясно се запечатваха в мозъка ми, готови само след един бегъл поглед да бъдат пренесени в скицника ми.

… Сякаш и Леонардо да Винчи закрачи зад гърба ми редом с Лайшман.

Продължавахме нататък, тътрехме се по плажа наблюдавайки как прибоят рисува очертанията си… както през онзи ден, ах, край Сиракуза, където почти бяхме уловили преждевременно епохата на висшата математика.

Архимед се присъедини към да Винчи и Лайшман и вървяхме из това древно място, през тази все още девствена земя, туптяща в такт с чистите стихии. О, богове, може би някой ден човекът ще заживее в по-голяма хармония с щедрия ви дар… И Юлиан, Флавий Клавдий Юлиан, последният от древните закрилници бе с мен, за да бъде последван по-късно от клатушкащия се Жан-Жак Русо.

Както си крачех досущ като предводител на войска, дойдоха и останалите. Аз се пресегнах през моста — вече нямаше пепел, докосвах ги един по един, двама по двама, накрая дузините мъже, които съм бил. Изпълвах се с присъствието им — на всички тях, които бяха паднали в името на човека, повалени великани и потиснати обикновени образовани люде, прекършени гении, рано погубени таланти, неразбрани и унищожени. Бях потопен сред тях, станах един от тях: разпределителното табло, контактът, стрелочникът. Там бе Леонардо, а там Кондорсе, оттатък ван Дюйн…

Нагазвайки в плискащите вълни, приближавайки спуснатата рампа, аз направих един последен скок назад, за да стана умиращия бог-цар, който щеше да възкръсне с дъхавата пролет и чиито синове, а после и техните синове, щяха да ловуват по тази земя преди още да ги има хълмовете. Той, който говори с подводните сили, който ги призовава горе и който сега стои на плажа с вдигнато копие. Аз бях тъмния човек, носещ всички имена.

Преодолявайки рампата като в забавен кадър ние влязохме слепешката в затъмнената вътрешност на кораба. Усещахме обаче тяхното присъствие на студени властници, подробно разглеждащи нещото, в което се бе превърнал човекът…

— Вървете! Насам!

И ние бяхме поведени. Усещахме ги. Не виждахме нищо.

Бавно, по часовниковата стрелка, около кораба, ние пристъпвахме под безмилостния взор на нашите създатели…

Времето някак губеше смисъл. Шествието ни минаваше пред тях. Всички ние, които те мислеха, че са унищожили. Завърналите се отново. Раздиращите тъмнината на тяхната присъда.

И тогава настана светлина. Далече пред нас. Ние се поколебахме.

— Върви напред, човече!

Ние продължихме по посока на светлината. С приближаването си установихме, че това бе пристан, не по-различен от този, през който бяхме дошли. Само че… денят вече си отиваше, слънцето слизаше на запад зад крайбрежната скалиста ивица. Аз спрях.

— Давай, човече!

— Това ли е всичко, което трябваше да чуя? След цялото това време? След всичко, което бе извършено?

— Сбогом!

Видях се как отново потеглям надолу по рампата, във водата, към брега. Не се обърнах назад, докато не стигнах плажа. Когато го сторих, корабът го нямаше.

Усетих, че треперя на връщане към мястото, където продължаваше да стои Тъмния. Някъде по пътя изгубих останалите. Куик, явно заспал, лежеше на пясъка. Щом го приближих, той се протегна и се прозя.

— Хайде, оттук — рече Тъмния. — Луната изгря. Идва приливът.

Двамата с Куик го последвахме надолу по плажа, където се отдръпнахме назад. Той премести един камък и разрови мястото с копие. От открилото се скривалище извади провизии и стъкна огън от съчки.

— А сега какво?

— Яжте с мен и чакайте — рече той.

Така и сторихме. Слънцето бе залязло и звездите изгряха. Огънят ни пазеше от мразовития вятър. Тежката луна посребри водата.

През тази нощ чакахме дълго. Куик внезапно скочи и посочи към океана.

Луната, вече клоняща на запад, го превръщаше в необятен огън.

Подобно на мехурчета, сферите започнаха да изникват от морската глъб, да се издигат във въздуха и да се разтварят в нощта. Аз ги наблюдавах изумен и много бързо обърках броя им — изникваха, издигаха се, изчезваха и пак изникваха, издигаха се, изчезваха сякаш наниз перли, изгубени сред звездния рой.

— Те си отиват! — въздъхна Куик.

— Да — отвърна нашият спътник.

— Дали ще опитат същото някъде другаде? — попита Куик.

— Разбира се.

— Но ние победихме! Светът си е отново наш, нали?

— Така изглежда и оттук насетне няма кого да обвиняваме освен самите себе си.

Навярно сме гледали още час, докато небето се изчисти от издигащите се сфери. Нашият водач се усмихваше в светлината на огъня, когато изражението му ненадейно се промени и той стисна медальона, който носеше.

В същия миг скочи на крака.

— Какво има? — попита Куик.

— Изчезвайте оттук! Веднага! — изкрещя той и пролази до забитото си в пясъка копие.

Тогава и аз го чух — дълбоко бухане, което се стеле над вълните, набира височина и се превръща в писък, който изчезва някъде отвъд предела на човешкия слух. Бях поразен, неспособен да се помръдна поради внезапно обзелия ме страх. Неволно се пресегнах с ума си към парализиращото боботене, ала нищичко не открих.

— Бързо! Изчезвайте! — повторно извика той. — Не се бавете!

В този момент звукът се появи отново, вече доста по-близо. Нещо тъмно се издигна от водата и се насочи към нас през широката ивица на плажа. Куик ме изправи на крака и ме тласна към подножието на хълма. Политнах напред и се втурнах да бягам.

Нашият спътник също започна бавно да отстъпва. Когато хвърлих поглед през рамо, успях да различа ивици лунна светлина върху движеща се тъмна форма. Съществото бе дълго и гъвкаво, изглеждаше люспесто. Напуснахме плажа и започнахме да се катерим. Зад нас отново се разнесе страховит рев. То напредваше невероятно бързо и в миговете тишина, следващи предизвикателния зов, аз можех да чуя придвижването му по звъна на метал и камък. С една дума, усещах трептенето на земята.

Пълзяхме. Нашите древни потисници си бяха отишли, обричайки своя най-голям противник. Видях това в ума на тъмния човек.

Достигнахме мястото, където започваше тревата, преминаваща в нисък шубрак. Надявах се наклонът да забави нещо толкова грамадно като нашия преследвач. Неговият догонващ ни грохот обаче стана дори по-мощен. Земята вече наистина се разтресе. Когато погледнах отново, луната осветяваше една огромна рогата глава и неестествено извити крака, почти изкълчени встрани, разораващи земята и пренасящи го през всякакви препятствия. То се издигаше.

Тъмния се спусна встрани, за да го отдалечи от нас. То неотклонно го следваше като по пътя си поваляше дървета и местеше скали. Куик се обърна и тръгна по склона след него. Чух пукот от пистолет. Всеки изстрел отекваше като камбанен звън, тъй като патроните отскачаха от огромното туловище.

Тъмния се обърна да го посрещне, подпирайки копието си в склона. Звярът се втурна към него и аз чух стържещ звук. Цялата сцена застина за миг на лунната светлина като ужасна скулптурна композиция: звярът спрял, с полузабито копие нейде под главата му, а Тъмния, впрегнал мишци да го прободе.

Тогава главата се наведе и единият рог подхвана тъмния човек и го захвърли встрани. В този момент отново се разнесе трясък, защото Куик го бе улучил в тила с едър скален къс. Звярът се отпусна и повече не помръдна. Дали ударът на Куик го бе довършил или вече рухваше, никога нямаше да разберем.

Хвърлих се към тъмния човек. След няколко мига Куик ме настигна, силно задъхан. Беше още жив, но в безсъзнание. Хълбокът му бе облян в кръв.

— Мили Боже! — възкликна Куик и разкъса ризата си. Сгъна я и притисна с нея раната. — Не виждам надежда! Никъде наблизо няма болница…

— Оставете го! Вървете! Връщайте се на самолета и никога не споменавайте за това! — долетя познат глас, който не можах да разпозная в началото.

Обърнах се и забелязах изкачващата се по склона Лидия.

— Твоята мисия е изпълнена — рече тя. — Отведи момчето вкъщи, Куик.

— Лидия — отвърна той, — не можем просто да си тръгнем.

— Няма какво повече да правите тук. Оставете го на мен. Вървете!

Пресегнах се с ума си — в тъмния човек тлееше искрица живот.

— Но…

— Незабавно!

Тя посочи склона и нещо в жеста й ни накара да поемем по пътя.

— Хайде, хлапе — рече Куик. — Не казвай нищо повече.

Тръгнах до него. Беше прав да не говорим.

Не бих могъл да продумам дори и да имаше какво да кажа. Вървяхме бавно. Исках да погледна назад, но за това също нямах сили.

След време, когато се бяхме качили нависоко и се промъквахме през гъсталака под свода от дървета, долових нещо като пеене, идещо много отдалече. Не можех да чуя всичко, нито да разбера думите, затова се опитах да слушам с ума си.

… Дървета и планини, потоци и равнини, как е възможно това? Предайте се, скрийте се, преливайте, плачете…

Аз… аз залитнах. За миг ми се стори, че лежа там в кърви, с глава в скута й. После песента се загуби някъде сред дърветата.

А ние забързахме напред сред бледнеещите останки на нощта.