Роджър Зелазни
Мост от пепел (1)

I.

Аз…

Денят бе… Той…

… Видях как мъжът…

… Мъжът върви през гората. Заедно с него и цяла група ловци. Облечени са в животински кожи. Носят изострени пръти, калени в огън. Моят е с каменен връх, украсен с линии, гравирани с острието на нож кремъклия, който се подава от кожената препасаха около моя-неговия кръст. В косите му са вплетени листа, а на врата му виси каишка с блестящ предмет, който дарява мощ и го съпътства още от страната на духовете, намираща се под морските вълни. Той води мъжете на лов — гарвановочер, праотец на всички тях. Тъмните му очи проследяват обиколния път на звяра. Мълчаливи, душещи с разширени ноздри, другите вървят по неговите стъпки. Въздухът понякога загатва за сол и водорасли, за не особено далечния бряг на Великата вода, майка на всички ни. Той вдига ръка и мъжете спират.

Отново дава знак и те се изправят от двете му страни, а след това приведени се разгръщат в извита напред арка. Сетне отново спират.

Той се раздвижва. Намества оръжието си… и в следващия миг ръцете му са вече празни. От поляната пред него долита стенание. Като по сигнал останалите се втурват напред с насочени копия. Мъжът изважда ножа си и ги последва.

Достига ранения звяр — вече паднал и задъхан, с три копия, стърчащи отгоре му — навреме, за да му пререже гърлото. В мига на светкавичното отсичане до него прогърмява вик. Оръжията биват изтеглени от трупа. Потайността на лова си е отишла, отстъпвайки място на приказки и смях. Мъжът тръгва да им приготви наградата като заделя по-голямата част от месото за следващите дни, но запазва достатъчно и за предстоящия победен пир.

Един събира прахан за огъня. Друг носи съчки. Трети подхваща немелодична песен, речитатив с ритъм. Слънцето си проправя път през дървесните върхари. Ситни цветчета се разпукват сред коренища, скали, паднали клони. Долита отново морски полъх.

Мъжът набожда на шиш едри късове месо и ги подава на огняря. За миг спира по средата на движението и докосва с върха на пръстите си блестящия предмет, който носи на врата си. Изглежда топъл при допира му. Мигът преминава. Той вдига рамене. Подава месото и отива пак да отреже.

Изведнъж се разнася дълбоко, провлачено бухане. Постепенно става все по-високо и по-високо, докато премине в писък и се загуби отвъд прага на човешкия слух, пораждайки вибрация като доказателство, че там нейде продължава да живее с голяма мощ.

След известно време и това отшумява, а бухането започва отново — по-отчетливо, по-близко. Придружава го далечен грохот — сякаш от преминаващо тежко тяло сред шубраци и дървета.

Мъжът слага ръце на земята и долавя трептенията й. Изправя се на крака.

— Тръгвайте! — обръща се към другите и взема копието си. — Веднага! Оставете храната! Бързо!

Те му се подчиняват, бягайки от плячка и огън, изоставяйки го.

Едва когато вече са си отишли, мъжът започва изтеглянето си от гората. Предизвикателното ръмжене се разнася вече съвсем близо, а в гората още звучи ехото му.

Бухането се завръща и то с такава сила и мощ, че може дори да се усети. Мъжът се втурва към поляната, прекосена по-рано от неговата група. В средата й се намира скалисто хълмче…

Щом излиза на открито, се затичва към могилата. По грохота зад гърба си знае, че няма да достигне навреме удобната позиция, за да търкулне някой камък надолу към своя преследвач.

Насочва се към една пукнатина в скалата, шмугва се вътре и се обръща приклекнал.

Отразена слънчева светлина заслепява очите му — тя отскача и танцува по безбройните люспи на дългото и гъвкаво тяло, по плоската опашка, извитите крайници и рогатата глава. Звярът бразди дълбоко поляната, с провлачен до земята корем и с изкривени крака, напредвайки страховито право към него. Няма фиданка или каменен блок, които да го отклонят от пътя му. Дърветата се цепят, повалят, изчезват под него. Когато рогата му се натъкнат на камък, главата му се накланя — каменният блок се раздвижва, отначало почти недоловимо, след това поддава и все повече се надига откъм влажното си дъно. Скоро е отместен и изтърколен с едно последно отмятане на морсковлажния як врат, загорял и туптящ пак от силно бухане, след което продължава да разбива прах и камъни пред себе си със същите плавателни движения на краката си.

Мъжът подпира основата на копието в скалата. Той търси по блестящото тяло какъв да е недостатък, несъвършенство или слабост. Взема решение и преглежда острието на оръжието си. Примижава срещу разлетелия се прах. Ушите го болят от този пронизителен писък. Притаява се.

Минути по-късно, копието му е раздробено, а скалите са разтърсени от сблъсъка. Той се залепва за пукнатината, заплашен от един носещ се към него рог, който спира само на няколко инча от корема му.

Чудовището прехвърля тежестта си от една страна на друга, патешките му крака шляпат, тялото звънти като огромна камбана при всяко съприкосновение с камъка. Мъжът се дави от мириса на засъхнала пот по бронираната кожа. Почти е оглушал от новия крясък, който се разнася. Успява да промуши вирнатата му глава, но кремъчното острие се чупи в ръцете му. Усеща как скалите отново потреперват. Сграбчва амулета си, изгарящ в този миг гърдите му. Застигнат е от чудовищния рог и ние пищим сякаш набучени на кол, повдигнати и захвърлени…

Болка и разруха. Тъма и болка. Тъма. Светлина. Слънцето дали се е изместило нагоре? Мокри сме от собствената кръв. Звярът си е отишъл. Ние напредваме. Тук, сами, сред тревите… Насекоми ни обграждат, полазват, изсмукват. Назъбен хълм от кости е изникнал от твърдта на моето тяло, с връх от сняг… Аз…

Тъмнина.

Мъжът се събужда от звука на тяхното стенание. Те са се завърнали при него — децата му. Довели са и нея, и тя люлее с плач главата му в скута си. Украсила го е с треви и цветя и го е увила в светла одежда. Той й се усмихва, а тя докосва челото му. Амулетът е изстинал. Сетивата му са на път да изчезнат. Той притваря очи, а тя започва протяжно да го оплаква. Останалите се обръщат и се отдалечават, оставяйки ги сами. Това е любов. Ние…

Аз…

Просветва синя светкавица, бяла окръжност…

Звярът се е завърнал на мястото си.

 

 

И сам…

… старост. Беше…

… Мъж на морския бряг. Гледа…

… Мъжът рисува в мокрия пясък. Сила. Окото му е средоточие на ъгли. Наблизо, морето облива пясъчните форми и запълва вдлъбнатините с малки вирчета. Нежност под топлото синьо небе. Нежен и незабележим, той описва окръжността. От седемдесетина години познава морето на Сиракуза, тук в Сицилия. Никога не се е отдалечавал много от това море, дори по време на обучението си в Александрия. Затова не е чудно, че не забелязва как то го къпе, плиска и пръска; нехае за цялата негова игра със светлини и цветове. Чисто море, живо море, лека глухота и всепоглъщаща концентрация. Морето става далечно и отвлечено като пясъчните зрънца, които той е изчислил, че изпълват вселената. Измества се около всички тела в него в съответствие със закона, който е открил, изскачайки гол от ваната с вик… Морето и неговата въздишка… Сега, сега много малко неща имат значение освен отношенията между формите. Макарите, помпите, лостовете, всички те са важни и полезни за времето си. Но Сиракуза бе превзета. Този път имаше твърде много римляни дори и за номера с огледалото. Има ли изобщо някакво значение? Идеите надживяват своите въплъщения. Самите изобретения са били всъщност само играчки, отлитащи сенки на принципите, които е ловил с мисловни мрежи. Сега, сега… Този… Ако взаимоотношението между предмети, между събития би могло да бъде изразено в голям брой малки стъпки…

Колко? Много…? Малко…? Без значение. Колкото си пожелаем. А ако има известно ограничение… Да. Нещо… Някакъв предел. Да. Тогава до това ниво, произволен брой стъпки… Както направихме с „пи“ и многоъгълниците. Само че сега нека направим една крачка по-нататък…

Той не вижда отляво мъжката сянка върху пясъка. Мислите, глухотата, обещанието на римския пълководец Марцел, че няма да го закачат… Не може да види, не може да чуе въпроса. Отново. Погледни нагоре, старче! Трябва да отговорим! Острието излиза от ножницата и отново прозвучават слова. Отговори! Отговори! Той лениво чертае нова окръжност, обмисляйки мерките за промяна вътре в ограниченията, търсейки опипом новите думи, необходими за изразяването й…

Удар!

Прободени сме. Падаме напред… Защо? Нека аз…

Погледът ми се плъзва върху този последен кръг. Навсякъде около него има нежен син цвят. Не морско, небесно… Има…

 

 

Сега, сега, сега… Болката, загубата на всичко това…

Аз, Флавий Клавдий Юлиан, мисли си той, умиротворител на Галия, император на Рим, последен защитник на старите богове, си отивам сега, както и те са си отишли. Жалко, Повелителю гръмовержец, люлеещ земята и укротител на конете, и господарке на посевите, и… всички вий, останали богове и богини на високия Олимп… жалко, жалко, жалко, че не съумях да ви служа по-добре, о, грижовни владетели на света с неговите дървета, треви и омайни свети места, и всички твари бягащи и пълзящи, летящи и ровещи земята, всичко що се движи, диша, докосва, пее и плаче… Можех да ви служа по-добре, ако бях останал в Ктесифон обсаждайки великия град, вместо да прекосявам Тигър в търсене на крал Сапор в тази пустош. Защото тук ще умра. Тази рана е смъртоносна и цялата персийска армия ни е обкръжила. Гореща, суха, безотрадна страна… Подходяща. В едно подобно място навярно Исус е бил изкушаван… Нужна ли е тази ирония, Боже? Ти си извоювал земята от нейните пазители, за да я захвърлиш сетне… Твърдиш, че ги водиш към друг свят… Вече не се интересуваш от зеленото, от кафявото, от златното, от поляните и долчинките, както от тази суха и нажежена местност от скали и пясък… и смърт. Какво значи за теб смъртта? Изход… За мен тя е повече от моя край, защото се провалих… Ти ме погуби, когато децата на Константин ми отнеха рода… За теб тя може и да има изход, за мен тя е край… Виждам къде извира кръвта ми… Дарявам я на Земята — Гея, прамайката… Водих битка и я завърших… Предци, ваш съм…

Кървавият кръг изсветлява. За миг на мястото му се появява синева. Като че ли се задава рев. Той. Той. Той… Аз…

 

 

Кажи ми, ако нещо стане… Тогава аз…

Той гледа през прозореца, съсредоточавайки се върху движенията на птиците. В Рим пролетта е настъпила. Но слънцето захожда и сенките се удължават. Наблюдава цветовете, нюансите, съчетанията. „Ако аз трябваше да строя този град, щях да подходя различно…“ Той поглежда облаците. „Тогава обаче можеше изобщо да не съществува…“ Обляга глава назад към стената, пръстите му пробягват през брадата, подръпват долната устна. Имаше толкова много неща… Да полети, да се гмурне в дълбините на морето, да построи дворци и чудесни изобретения, да прокопае речни канали, да проникне във всички природни закони, да слее науката и естетиката в постоянна борба вътре в себе си, да усвои всички средства… Все пак имаше доста неща направени за Людовик, само дето всичките бяха незначителни… Великият Кон… Би останал доволен да го види завършен. Тъжно е как възможностите изникват винаги в неподходящото време. Щом нещата започнеха да се развиват добре, винаги се появяваше нещо, което да разтури всичко. Толкова работи биха били полезни. Сякаш светът се съпротивляваше… А сега… Великолепният Джулиано де Медичи умрял този март… „Почти нищо не ме задържа тук, а този нов френски крал ми говори за имението в Клу, до Амбоаз, приятно място — и никакви задължения… Може би почивката би била полезна, за да продължа учебните занимания. Дори ще мога и да порисувам…“

Той се отдръпва от прозореца, оттегля се. Бял кръг се очертава насред синьото поле, макар че луната още не е изгряла. Той би могъл… Аз…

Кажи ми, ако нещо стане…

 

 

… А тя пее оплакваческата песен, докато той лежи в кърви.

Звярът се е прибрал в морето. Тя пъди насекомите. Люлее главата му в скута си. Няма движение. Той сякаш не диша.

Все пак е останала още някаква топлинка у него…

Тя си припомня нови думи… Дървеса и планини, поточета и равнини, как е възможно това? Той, чиито синове и синове на синовете са ловували сред вас още преди да ги има тези хълмове… Той, който е намирал общ език със силите от морската глъб… Как може да си отиде така, както са си отивали хората в страната на сънищата? Предайте се, покрийте се, разпръснете се, плачете… щом синът на земята не може да върви вече по нея.

Гласът й се носи през ливадата, губи се сред дърветата… Болка, болка, болка… Аз…

 

 

Отново пиян. На кого му пука? Може би съм толкова безполезен, колкото твърдят, мръсен луд швейцарец… Разбрах и заговорих. Те са лудите, дето не слушат… Все пак… Нищо от това, което казах, не е разбрано правилно. Да предположим ли, че винаги така ще бъде? Да предположим… Проклетият Волтер! Знаеше какво имам предвид. Той знаеше, че никога не съм искал да изпратя всички в гората! Правеше се на остроумен в преценката си на една идея… Естествено, в ядрото на обществото, съм казвал — и отново ще го сторя… Само в обществото човек може да научи кое е добро и кое зло. Сред природата е просто невинен. Той го е знаел! Мога да се закълна, че го е знаел, проклетият му присмехулник! Да вървят по дяволите всички поддръжници на човешкия труд! Извратеност на пременени дендита, играещи на простовати… Терез! Липсваш ми тази вечер… Къде е онази бутилка? Аха… Да търсиш добро и Господ, и порядък в природата и в сърцето… и в бутилката, бих добавил аз. Стаята добре се люлее тази вечер. Има случаи, проклети да са тези мигове, когато всичко изглежда без значение, всичко, което аз съм създал и всичко останало в този луд свят. Кой го е грижа? На моменти ми се струва, че виждам толкова ясно… Но… Вярата на савойски викарий не е моя днес… Имало е време, когато съм се боял, че наистина съм луд, имало е и време, когато съм се съмнявал в една или друга мисъл… Сега се боя, че няма значение дали съм луд или не, дали съм прав или греша. Няма никакво значение. Думите ми са хвърлени на вятъра, разпръснати, безсилни, чезнещи… Вятърът си духа, светът си върви все така по същия път, който би поел дори и да не бях се раждал… Bacche, benevenies gratus et optatus, per quem noster animus fit letificatus… Не е важно, че разбрах и заговорих. Не е важно, че тези, които ме презряха може би са прави. Не е важно…

Оборил глава на изпружената си ръка, той се взира в дъното на бутилката. Виждаме го как побелява на мъждукащата светлина, а около него посинява… Завъртаме се. Ние…

Аз…

— Айй! — извиква тя, трепереща, изплакала сълзите си, а кръвта вече пресъхва, тялото е неподвижно и бледо. И отново се хвърля отгоре му и се залепва за някога топлото тяло. С бълбукащ звук въздухът напира навън от дробовете ми. Болката!

Болката…

 

 

… Нищо не ми е останало. Моите надежди — сънищата на един глупак… Приветствах го, когато то дойде. Старият порядък, по време на който се родих аз, Мари Жан Антоан Никола Карита, маркиз де Кондорсе, бе приключил възхода си и клонеше към залез. Отдавна го бях предвидил и приветствах Революцията. Преди три години седях в Конвента. И терорът… Преди година обаче, тъй като подкрепях Жирондата, изпаднах в немилост и избягах от якобинците… Смехотворно. Ето ме тук, техен затворник. Зная какво ще последва, но те няма да го получат от мен. Смехотворно — защото аз все още вярвам… Всичко, което казах в Скеч… Че човек един ден ще бъде свободен от алчност и войни, че увеличаването и разпространението на знания, както и откритието на законите за обществено поведение, могат да доведат човека до съвършенство… Смехотворно — да вярвам в това и да кроя планове да се измъкна по този начин от гилотината… Все пак умереността не е пътят на революцията, нещо, което ние хуманистите, които се замесихме, научаваме често пъти твърде късно… Аз все още вярвам, въпреки че нещата изглеждат много по-напреднали от едно време… Да се надяваме, че това ще бъде всичко… Уморих се. От цялата досадна работа… Разбирам, че тук вече няма полза от мен… Време е да напиша завършек и да приключа книгата…

Правим последни приготовления. В момента на болката, аз — той… През синкавата мъгла смътно съзираме бял кръг на стената…

Сега, отново сега и завинаги… Болката и разнебитеното тяло, в което тя се е вкопчила и ми диша в устата, тупа по гърдите, разтрива ръцете и врата… Сякаш така ще си го върне, сякаш така ще му влее душа с дъха си…

Земята обвива раменете ни и боли, докато дъхът свисти нагоре… Кръвта ще потече, ако се помръдна пак. Той трябва да стои съвсем неподвижно… Слънцето изпраща стрели по клепачите ни…

 

 

… Гилбърт ван Дюйн хвърля последен поглед към речта си. „Пищовче, мисли си той. Вече знам какво ще кажа, знам точно къде трябва да се отдалеча от текста и как… В действителност не е толкова важно. То вече е раздадено. Всичко, което трябва да направя е да се изправя и да си кажа думите. Все пак… Да говориш пред Генералната Асамблея на Обединените Нации едва ли е същото като да се обръщаш към пълна с ученици класна стая. Бях по-малко нервен в Стокхолм, на оня ден преди осем години… Странно колко много означава Наградата… Без нея някой друг би произнасял това… или нещо много подобно… И вероятно не би било особено различно… Целта е то да прозвучи… Той прокара ръка през това, което бе останало от косата му. Чудя се как ли ще протече гласуването? Всички твърдят, че сигурно ще е напрегнато… Надеждата ми е тези, за които съм загрижен, да се вгледат по-продължително, да поискат да се взрат отвъд привидните неравности… Господи! Дано…“

Председателят приближаваше към края на своето встъпление. Леко подземно течение, изтъкано от шепот на петдесетина езика, все още се носеше из залата и чезнеше заедно с тиктакащите мигове. Скоро, ей сега… Той погледна към Председателя, стенния часовник, собствените си ръце…

Председателят прочете заключението си, обърна глава и го подкани с жест. Гилбърт ван Дюйн стана и се отправи към микрофона. Усмихна се, докато поставяше листата пред себе си. Кратка пауза… и заговори…

Мъртва тишина.

Не само шепотът, но дори и най-малкият звук в залата бе секнал. Нямаше покашляне, нямаше скръцване на стол, нито тракване на куфарче, нито драсване на кибрит; нито шумолене на хартия, нито звън на водна чаша, затваряне на врата или шум от стъпки. Нищо.

Гилбърт ван Дюйн спря и погледна нагоре.

Там също не се долавяше, какъвто и да било шум.

Пълна неподвижност като при моментална снимка… Никое тяло не потрепваше. Цигареният дим бе замръзнал във въздуха.

Той извърна глава, търсейки някакво дребно раздвижване — нещо, каквото и да е.

Очите му преминаха няколко пъти покрай един необичаен образ от живата картина, преди застиналото тяло с насочено напред оръжие, внезапно да привлече вниманието му.

Тогава и той замръзна.

Мъжът, делегат на една от по-малките, по-топли страни, явно бе скочил на крака само преди миг — столът му е все още катурнат назад, преобърнатата папка все още виси под невъзможен ъгъл отпред, разпръснала неподвижни страници във въздуха.

Мъжът държеше насочен към него пистолет, с тънка лента от замръзнал дим, усукана отляво на дулото.

Гилбърт ван Дюйн леко се помръдна. Остави бележките, отдръпна се от микрофона, слезе и си проправи път към мястото, където стоеше мъжът с пистолета — с присвити очи, оголени зъби и сбърчени вежди.

Когато стигна до него, той поспря за миг, сетне се протегна предпазливо и докосна ръката му.

… Скован, непоклатим като статуя. Под пръстите му сякаш нямаше човешко тяло, а някаква по-плътна и твърда субстанция. Дори и материята на ръкава беше по-корава, отколкото би следвало.

Обръщайки се, той докосна най-близко стоящия човек. Усещането бе същото. Дори нагръдникът изглеждаше така сякаш е от груба, силно колосана тъкан.

Гилбърт ван Дюйн погледна листата, все още неестествено увиснали пред въоръжения мъж. Докосна един от тях. Същата коравост… Дръпна го. Сцепи се без звук.

Измъкна химикалката от джоба на един делегат, задържа я пред него и я пусна. Тя увисна неподвижно във въздуха.

Погледна часовника си. Стрелката за секундите не помръдваше. Разтърси го, след което го долепи до ухото си. Нищо.

Отново се върна към въоръжения и се взря в цевта. Нямаше и капка съмнение. Беше насочен право към мястото, което преди малко напусна.

… А какво е това горе пред него?

Той се изправи и тръгна напред, за да огледа топчицата на шест фута от дулото. Беше куршумът, който се придвижваше с едва доловимо ускорение.

Гилбърт ван Дюйн поклати глава и отстъпи назад.

Изведнъж пожела да обхване размерите на този феномен. Обърна се рязко и забърза към вратата. Щом излезе, се насочи към най-близкия прозорец и погледна света зад него.

Уличното движение бе спряло и всичко беше притихнало — птиците прекъснати насред полет, знамената без бръчица, облаците застинали на място…

— Призрачна история, нали? — прозвуча нечий глас в главата му. — Ала необходима. Разбрах в последната минута, както вие бихте казали, че трябва да поговоря с вас.

Ван Дюйн се обърна.

Тайнствения човек, облечен със зелени работни панталони и избеляла тениска, стоеше облегнат на стената с левия крак върху голям черен сак. Здрава осанка, широко чело, тъмни очи, гъсти вежди, широки ноздри… Като при всеки мургав човек националността и расата му бяха неясни.

— Да — отвърна ван Дюйн, — призрачно е. Знаете ли какво се случи?

Другият кимна:

— Както вече казах, исках да говоря с вас.

— Значи вие сте спрели времето?

Нещо като смях. След това:

— Напротив. Ускорих вас. Навярно ще прегладнеете в следващите няколко минути. Кажете ми само, когато това стане. Нося със себе си храна. — Той вдигна сака. — Оттук, моля.

— Всъщност, вие не говорите — рече ван Дюйн. — Току-що го разбрах. Думите ви проникват направо в главата ми.

Мъжът отново кимна.

— Така е, но можем да си пишем и бележки, ако искате. Слушайте! Не чувате дори стъпките си. Звукът е малко бавничък в момента… или по-скоро ние сме твърде бързи за него. Хайде! Времето е лукс.

Той се обърна и ван Дюйн го последва извън сградата. Отварянето на вратата му отне необикновено много време.

После хвана ръката на ван Дюйн и направи нещо със сака. Понесоха се във въздуха.

Няколко мига и вече бяха на покрива на сградата. Мъжът се обърна и посочи Ийст Ривър — късче кално стъкълце, а след това мъгливото и мрачно небе, където нишки пушек лежаха като подпухнали плажуващи.

— Ето го там — каза той — и тук — взе ръката му и го поведе към другия край на покрива — … градът.

Ван Дюйн погледна навън към тихия град, където неподвижните коли лежаха по дъното на морето изгорели газове — пешеходци, витрини, пилони за знамена, пожарни кранове, градинки, пейки, знаци, оплетени жици, фенери, трева, няколко дръвчета и някой бездомник, всичко това удавено в него. Той вдигна поглед нагоре към тъмните облаци, сведе го и надолу към играта на светлини и сенки по нечисти повърхности.

— Какво искаш да видя? — попита.

— Замърсяването — отвърна другият.

— Добре го усещам, особено днес.

— … и мощта, и красотата.

— Не мога да ги отрека.

— Резолюцията, за чието приемане щяхте да настоявате… Как оценявате шансовете й?

— Всеобщото усещане бе, че гласуването ще бъде оспорвано.

Тъмния кимна:

— Все пак какво представлява тя в основата си? Нещо, което би оказало натиск върху онези нации, които не са участвали във вече съществуващите споразумения относно замърсяването на моретата и атмосферата. Всички са принципно съгласни, че светът трябва да се пази чист и все пак съществува силна съпротива към предложените мерки.

— Разбираемо е — каза ван Дюйн. — Богатите, силни нации дължат своята сила, богатство и стандарт на живот на начина на експлоатация, от който сега призовават другите да се откажат — и призивът идва, точно когато тези други са на път да си позволят този вид начинания и да се облагодетелстват по съответен начин. Човешко е да се почувстват измамени и да виждат в това неоколониален заговор, на който трябва да се противопоставят.

— Човешко е — рече другият. — За жалост, там е проблемът и той е доста по-обширен, отколкото бихте могли да предположите. Изключително много ви уважавам, д-р ван Дюйн и затова реших да отделя време, за да ви обясня какво точно значи тази дума — човешки. Смятате ли, че Лики и компания са прави, че най-напред в Източна Африка един човекоподобен е повдигнал палеца и се е захванал с човешки занаят?

— Твърде възможно е. Вероятно никога не ще го узнаем със сигурност, но има доказателство…

— Ще ви спестя усилието. Отговорът е да. Там е станало. Били са обаче подпомогнати в това отношение, както и в много други — през далеч по-ранни времена.

— Не разбирам…

— Естествено. Вашето обучение е било основано на възхитителни предположения за ред, които неизбежно са пропуснали телеологичното. Вие сте жертва на собственото ви звуково мислене. Няма начин да достигнете до правилните заключения, тъй като няма кой да ви насочи към тях. Отговорът обаче е телеологичен: човешката раса е предопределена да служи на особена цел и тази цел вече е видима.

— Лудост! Нелепост! — възкликна ван Дюйн, а Тъмния посочи града.

— Можете ли да задвижите нещата отново?

Ван Дюйн наведе глава.

— Тогава ме чуйте. Отложете присъдата, докато завърша разказа си. Гладен ли сте?

— Да.

Другият бръкна в сака.

— Сандвичи, вино, лимонада, шоколад, кафе… — той разстла една покривка и нареди храната. — Яжте и слушайте.

— Преди векове — започна той — определено същество било избрано да се развие до господстващ вид на тази планета. Били му дадени възможности и предизвикателства, които използвани или превъзмогвани по пътя му към по-високото съзнание, го белязали завинаги с определени черти. Пътят му се ръководел от много ситуации, открити напоследък от археолози и антрополози, които извеждали до човекоподобното и отвъд. Така се стигнало до господството върху тази планета на способната да общува маймуна убиец. Било необходимо да се създаде подобно живо същество, което да води обществен живот и да придобие способността да изменя околната среда така, че постепенно да възникне градският начин на живот, а оттам неизбежно и високо развитата индустриална държава.

Ван Дюйн тръсна глава, но устата му бе пълна и нямаше друг избор освен да слуша по-нататък:

— Целта била единствено, в резултат на нормалното функциониране на такава цивилизация да се промени физическия облик на света. Творците на човешкото развитие се стремели към еволюция на околната среда, характеризираща се с химически съединения като серен двуокис, азотен окис, метилов живак, флуоровъглероди 11 и 12, тетрахлоретилен, въглерод тет, въглероден окис, органични фосфати и множество други индустриални отпадъци и остатъци, характеризиращи модерния свят. С две думи, те създали човешката раса като фактор, развиващ се по план, замислен и програмиран така съвършено от тях, че не само да им свърши работа, но и да се самоунищожи след нейното завършване.

— Но защо? — попита ван Дюйн. — С каква цел?

— Човешкият род — рече другият — е бил замислен така от извънземните. Не ми е известно какви събития са унищожили в крайна сметка тяхната планета, макар да мога да направя някои логични предположения. Неколцина от тях избягали и дошли тук. Земята явно е вършела работа като подходящ свят — след някои и други промени. Били твърде малобройни, за да наченат огромната работа и затова си осигурили развиващият се човешки род да го направи вместо тях. Проспали цялото човешко развитие на борда на корабите си. Периодично се будел по някой от тях, за да проконтролира прогреса на човешката раса и при необходимост да регулира нещата, за да вървят в правилната посока.

— Към нашата гибел?

— Да. Били изчислили доста точно нещата, така че планетата да стане подходяща за тях тъкмо в момента, в който вече е необитаема за хората. Вероятно са се сблъсквали и друг път с подобна ситуация. Вашата мисия е да свършите тази работа за тях и да издъхнете след изпълнението.

— Как е могъл да еволюира такъв вид? Не мога да си представя естественото развитие на създание, което приспособява за себе си една планета по такъв сложен начин. Освен…

Другият повдигна рамене.

— … освен ако те не са някакъв вторичен вид, развил се във вече разрушен свят? А може би са първичният вид, станал жертва на случайна поредица мутации? Или пък навярно са били достатъчно напреднали, за да предизвикат нужните промени в името на собственото си спасение, след като вече са разрушили своя свят? Не зная. Известно ми е само, че те търсят специфична постекологично катастрофирала околна среда и че са на път да я постигнат тук.

— Казахте, че ни държат под наблюдение и ни направляват?

— Да.

— Това сякаш доказва, че програмирането ни в името на техни цели, не е съвършено.

— Вярно. За последните няколко хиляди години са наблюдавали много по-отблизо човешкото общество, отколкото преди това. Винаги са се отнасяли с внимание към чудесата, пророците и възможните мутации, които биха могли да пренасочат потока на събитията в нежелана посока. Тяхното влияние би било по-сериозно сега, отколкото да кажем преди десет хиляди години. Статистически също е нараснала вероятността за появяване на опасни мутации. Следователно този път са били много по-чевръсти в задушаването на преждевременни технологически постижения, които биха забавили или осуетили тяхната програма, както и в обезсърчаването на философските тенденции, които биха имали подобни последици. От друга страна, те поощрявали противоположното. Например, виждали са предимството да поддържат отвъдния аспект на християнството, будизма и исляма с цел обезценяването на самата Земя. Справили са се със стотици философи, научни мислители…

— Справили са се?

— Убити или провалени, или подкрепяни и подпомагани.

— Рисувате една ужасяваща картина — рече ван Дюйн. — Защо ми разказахте всичко това?

Тъмния зарея поглед в далечината отвъд града, въртейки медальона на врата си.

— Борил съм се с тях — каза накрая — години наред. В най-добрия случай съм успявал да ги позабавя мъничко. Сега обаче нашата битка клони към своя край — финал, към който те водеха състезанието от толкова отдавна. Не съм сигурен какъв шанс имаме. Изглежда е необходимо да се извърши някаква промяна в природата на човека, за да възтържествува той над тях. Каква и по какъв начин, не знам. Това, което сега се опитвам е да спечеля време като забавя нещата, доколкото е възможно, продължавайки да търся отговора. Приемането на резолюцията пред Генералната Асамблея би помогнало до голяма степен за това. Усещах, че гласуването може да премине, без да бъде постигнат превес. Ето защо осигурих едно зрелище — вашето убийство. Почувствах, че канонизирането на един мъченик ще увеличи значително шансовете за приемане на документа. В последния момент обаче разбрах, че моят респект и симпатия към вас не ми позволяват да постъпя така хладнокръвно. Дължах ви това обяснение. А беше твърде късно убиецът да бъде спрян. Не бе и нужно. Никой никога не е успявал да контролира времето — този мост от пепел, който човек оставя след себе си. Но аз притежавам способността за намеса в човешката физиология до онази степен, в която изглежда, че времето е спряло. Така че го сторих, за да ви дам това обяснение, тази възможност за избор.

— Избор ли?

Другият кимна.

— Мога да използвам почти всекиго. Почти…

— Разбирам — рече Ван Дюйн. — Ясно ми е, че с моята смърт ще бъде по-различно… Кой сте вие, все пак?

Тъмния тръсна глава.

— Просто няма време, за да ви разкажа своята история, тъй като тя е по-дълга от тази на цялото човечество. Колкото до имената… Изгубил съм им края. Все пак ще ви кажа, че аз съм един техен ранен експеримент, който не потръгна добре. Преди да ме хванат, успях да открадна нещичко от тях. Все още продължават да се опитват да унищожат мен и жена ми, но никога не са успявали напълно. В много отношения им е пречела непривлекателната околна среда. А през годините добихме и достатъчно защитни сили. Аз съм… техен противник. Това е всичко. Това стига.

— Добре — каза Ван Дюйн, изправяйки се. Той отправи прощален взор към града, обърна се, прекоси покрива и зарея поглед над тъмната река. — Добре.

След малко се отдалечи и погледна към тъмния човек.

— Заведете ме обратно долу!

Другият се зарови в чантата. След малко пое ръката му и те напуснаха покрива.

Влязоха в сградата. Ван Дюйн се отправи към заседателната зала. Обърна се назад, за да каже нещо на Тъмния и откри, че той вече си е отишъл.

Продължи да върви, влезе в залата, мина отзад по пътеката между редовете, която беше следвал преди това. Спря при мъжа с пистолета да разгледа разкривеното му лице. Провери разположението на куршума, който бе напреднал значително през неговото отсъствие. Сетне изкачи подиума и се завърна на трибуната.

Посегна към записките си и ги взе в ръка. Отправи поглед нагоре към знамето на Обединените Нации — синьо с бялото кълбо на света по средата. С крайчеца на окото си сякаш долови някакво движение. После отекна изстрел и ние… той… аз…

Сега, отпуснат върху трибуната, той… ние гледаме белия кръг сред поле от синева, докато всичко потъна в мъгла и…

Той… Аз…

Аз… Аз съм — аз.

Аз!

Аз съм! Аз съм! Аз съм!

… Той лежи там, дишайки леко. Кървенето е спряло. Нощ е. Тя е стъкнала огън. Покрила го е с животински кожи. Бил е измръзнал. Донесла му е вода в огромна мида. Започвам да разбирам.