Включено в книгата
Оригинално заглавие
Creatures of Light and Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 18 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Роджър Зелазни. Създания от светлина и мрак

Фантастичен роман

Орфия, София, 1992

Превод от английски: Александър Бояджиев

Художник: Цветан Пантев, 1992

Редакционен екип: Александър Карапанчев, Атанас П. Славов, Димитър Ленгечев, Росица Панайотова, Светослав Николов

ISBN 954-444-021-6

 

Roger Zelazny. Creatures of Light and Darkness, 1969


От времената на дедите

отиват си и идват нови поколения.

Изчезнали са вече домовете

на своите строители.

Какво ли с тях е станало?

Дочувам думите на Имхотеп и Хардедеф,

с пословиците, на които днес мнозина разговарят.

Къде са техните строежи?

Стените им са срутени;

не съществуват градовете им и все едно. че никога не са били.

Оттам не се е върнал никой.

за да опише тяхното разположение

и да ни каже как са те —

да може да успокои сърцата ни

преди да стигнем там. Където те са отишли.

Празнувай тука и недей се уморява!

Защото на човека не е дадено

да отнесе имането си там.

Защото отишлият си не може да се върне.

Харис[1] (500. 6:2-9)

Комус влиза с Омайващия жезъл в едната си ръка и със своя Бокал в другата; следва го тълпа чудовища, водени като сбирщина от диви зверове. Те влизат буйни, шумни и невъздържани, с факли в ръцете си.

Милтън[2]

Човешки дрехи от кован Метал.

Човешката Снага от огнен Прах.

Човешкото Лице — потайна Пещ.

Човешкото Сърце — неутолим Стомах.

Блейк[3]

ПРЕЛЮДИЯ В ДОМА НА МЪРТВИТЕ

Мъжът следва пътя си във ВЕЧЕРТА на своята Хилядна година в Дома на мъртвите. Ако можехте да огледате огромната зала, през която той върви, нямаше да видите нищо. Тя е прекалено тъмна, за да послужат очите.

В това мрачно време ще го наречем просто „мъжа“.

Има две причини, за да постъпим така.

Първата е, че той отговаря на общото и общоприетото описание на същество от немодифициран модел на човек от мъжки пол, а именно: върви изправен, палците му противостоят на другите пръсти и той притежава останалите типични белези на себеподобните си. Втората причина е, че някога името му било отнето.

Няма смисъл да бъдем по-обстойни на този етап.

В дясната си ръка мъжът носи жезъла на своя Господар, който го води в тъмнината. Притегля го ту в една, ту в друга посока. Жезълът изгаря ръката му, пръстите и противостоящия им палец, ако кракът му се отклони само на една крачка от предопределения път.

Когато мъжът стига до някакво място посред тъмнината, той изкачва седем стъпала до каменен подиум и леко почуква три пъти по него с жезъла.

Появява се съвсем слаба и мъждива оранжева светлина, която се скупчва в ъглите. Тя очертава краищата на огромната, отчасти изпълнена зала.

Той обръща жезъла и го завърта в някаква вдлъбнатина в камъка.

Ако имахте уши в тази зала, щяхте да чуете нещо като шум от хвърчащи насекоми, които обикалят около вас, отдалечават се и се връщат.

Единствено мъжът ги чува. Тук има повече от две хиляди души, но всички те са мъртви.

Те се появяват в просветващи правоъгълници, очертани по пода; появяват се бездиханни и немигащи, положени хоризонтално върху невидими отворени катафалки на височина от два фута, като одеждите и кожите им са във всички цветове, а телата им са на всякаква възраст. Ето че някои са с крила, а други имат опашки; някъде се виждат рога, а другаде — дълги нокти на хищни птици. Известна част от тях разполагат с всичко споменато, в някои са вградени машинни части, а при други липсват. Мнозина изглеждат като мъжа, защото са немодифицирани.

Мъжът носи жълти панталони и риза без ръкави със същия цвят. Коланът и наметалото му са черни. Застанал е до светлеещия жезъл на своя Господар и гледа мъртвите под себе си.

— Станете! — извиква той. — Всички вие!

Думите му се смесват с жуженето във въздуха и се повтарят отново и отново, но не като ехото, което заглъхва, а са постоянно и периодично повтарящи се като звъна на електрически алармен сигнал.

Въздухът се изпълва със суматоха. Чува се пъшкане и скърцане на крехки стави, след което започва движение.

С шумолене, прищракване и разтриване те се надигат, а след това се изправят.

После движенията и звуците стихват, а те застават като незапалени свещи до откритите си гробове.

Мъжът слиза от подиума, спира за миг пред него, след което казва:

— Следвайте ме!

И тръгва обратно по пътя, по който е дошъл, като оставя жезъла на своя Господар да вибрира в сивия въздух.

По пътя си стига до една жена, която е висока, златна и самоубийца. Той гледа в невиждащите й очи и пита: „Познаваш ли ме?“ Оранжевите устни, мъртвите устни, сухите устни помръдват и тя пошепва: „Не.“ А той продължава да гледа и пита: „Познавала ли си ме?“ Думите му не спират да звънтят във въздуха, докато тя отново казва: „Не“ и той я отминава.

Пита двама други — мъж, който отдавна е бил стар и в лявата му китка е вграден часовник, както и едно черно джудже с рога, копита и козя опашка. И двамата казват: „Не“, а после го последват извън огромната зала, за да влязат в друга, под чийто каменен под лежат още мнозина, които всъщност не вярват, че ще бъдат повикани да излязат за неговата Вечер на Хилядната му година в Дома на мъртвите.

Мъжът ги води. Той води мъртвите, които е призовал и върнал към движение, а те го следват. Следват го през коридори, галерии и зали, нагоре по широки и прави стълби и надолу по тесни и вити стълби, докато най-сетне стигат до голямата Зала в Дома на мъртвите, където неговият Господар се разпорежда в своя съд.

Той седи на черен трон от полиран камък, а от лявата и дясната му страна има метални гърнета с огън. На всяка от двестата колони, наредени в редици в неговата голяма Зала, свети и примигва по един факел, пушекът от който, пронизан от искри, се вие и кълби нагоре, за да стане най-сетне сива част от диплещия се облак, изцяло покриващ тавана.

Той не помръдва, а гледа мъжа, приближаващ през Залата с пет хиляди мъртви зад себе си, и червените му очи се спират върху него, когато мъжът излиза напред. Мъжът се просва в краката му и не помръдва, докато не чува за себе си следното:

— Можеш да ме поздравиш и да станеш.

Всяка от дрезгавите думи е като остро пробождане посред едно ясно доловимо издишване.

— Привет, Анубис[4], Господарю на Дома на мъртвите! — казва мъжът и се изправя.

Анубис навежда малко черната си муцуна и кучешките му зъби белеят в нея. Езикът му като червена светкавица се стрелва напред и се прибира обратно в устата му. После се изправя и сенките плъзват надолу по неговото голо тяло с човешки форми.

Той повдига лявата си ръка й жужащият звук изпълва Залата и разнася думите му посред играещата светлина и пушека:

— Вие, които сте мъртви — казва той, — ще се забавлявате тази вечер за мое удоволствие. Храна и вино ще минават през мъртвите ви уста, но няма да долавяте вкуса им. Мъртвите ви стомаси ще ги задържат в себе си, докато вашите мъртви нозе ще отмерват такта на танца. Мъртвите ви устни ще изричат думи, които не ще имат никакво значение за вас, и вие ще се прегръщате един друг без удоволствие. Ще пеете за мен, ако го поискам. И отново ще легнете по местата си, когато аз поискам.

Повдига дясната си ръка.

— Нека пирът да започне — казва той и плясва двете си ръце.

Тогава измежду колоните се плъзват напред маси, отрупани с храна и с питие, а във въздуха се разнася музика.

Мъртвите се размърдват, за да изпълнят думите му.

— Можеш да се присъединиш към тях — казва Анубис на мъжа и отново се намества на трона си.

Мъжът отива до най-близката маса, хапва малко и пие чаша вино. Мъртвите танцуват около него, но той не танцува с тях. Те вдигат шум, който се състои от думи без значение, но той не ги слуша. Налива си втора чаша вино, а очите на Анубис се спират върху него, докато го пие. Налива си трета и я държи в ръцете си, после отпива глътка и се вглежда в чашата.

Колко време е изминало, той не може да каже, когато Анубис изрича:

— Прислужнико!

Той се изправя и се обръща.

— Приближи! — казва Анубис и той го прави.

— Можеш да станеш. Знаеш ли коя е вечерта на тази нощ?

— Да, Господарю. Тя е Вечерта на Хилядната година.

— Това е Вечерта на твоята Хилядна година. Тази нощ празнуваме една годишнина. Ти ми служи цели хиляда години в Дома на мъртвите. Доволен ли си?

— Да, Господарю…

— А спомняш ли си моето обещание?

— Да. Казахте ми, че ако ви служа вярно хиляда години, ще ми върнете името. Ще ми кажете кой съм бил в Средните светове на живота.

— Извинявай, но не съм го казал.

— Вие, но…?

— Казах, че ще ти дам няквкво име, което е съвсем различно нещо.

— А аз помислих…

— Не ме интересува какво си помислил. Искаш ли име?

— Да, Господарю…

— …Но би предпочел старото, нали? Това ли се опитваше да ми кажеш?

— Да.

— Наистина ли вярваш, че някой ще помни твоето име след десет века? Мислиш ли, че си бил толкова важен в Средните светове, та някой да е записал името ти и то да е имало значение за някого?

— Не знам.

— А защо си го искаш обратно?

— Само ако може да го имам, Господарю…

— Но защо? За какво ти е?

— Защото не си спомням нищо от Световете на живота. Бих искал да знам какъв съм бил, когато съм живял там.

— Защо? С каква цел?

— Не мога да ви отговоря, защото не зная.

— От всички мъртви — казва Анубис, — ти знаеш, че върнах в пълно съзнание и мисъл само теб, за да ми служиш тук. Дали според теб това не означава, че може би ти се полага нещо по-специално?

— Често се удивлявах защо постъпихте така.

— Е, човече, нека ти помогна: ти си нищо. Бил си нищо. Никой не си спомня за теб. Името ти на смъртен не означава нищо.

Мъжът свежда поглед.

— Съмняваш ли се в думите ми?

— Не, Господарю…

— Защо не?

— Защото вие не лъжете.

— Тогава нека да ти обясня. Изтрих спомените ти за живота само защото те щяха да ти причиняват мъка сред мъртвите. А сега нека да ти покажа колко си неизвестен. В тази зала има повече от пет хиляди мъртви от различни места и на различна възраст.

Анубис става и гласът му стига до всеки присъстващ в Залата:

— Слушайте, личинки! Погледнете този човек, който е застанал пред моя трон! Обърни се към тях, човече!

Мъжът се завърта.

— Човече, знай, че днес не носиш тялото, в което спа през миналата нощ. Сега изглеждаш както преди хиляда години, когато дойде в Дома на мъртвите.

— Мъртъвци мои, има ли някой от присъстващите тук, видели този човек, да каже, че го познава?

Едно златно момиче пристъпва напред.

— Познавам този човек — казва тя с оранжевите ся устни, — защото той ме заговори в другата зала.

— Това го знам — изрича Анубис, — но кой е той?

— Този, който ме заговори.

— Що за отговор? Бягай да се сношаваш ей с оня тъмночервен гущер! А ти, старче?

— Той говори и с мен.

— Знам. Можеш ли да кажеш името му?

— Не мога.

— Тогава се качи да танцуваш ей на оная маса и сипи вино върху главата си. А ти, черньо?

— Този човек разговаря и с мен.

— Знаеш ли името му?

— Не го знаех, когато ме попита…

— Изгори тогава! — изкрещява Анубис, а от тавана пада огън; от стените също изскача огън и превръща черния човек на пепел, която бавно се завихря по пода, минава между глезените на спрелите танцьори и накрая пада като прах.

— Виждаш ли? — казва Анубис. — Няма кой да назове името ти, с което някога се те познавали.

— Виждам — казва мъжът, — но последният може би знаеше нещо повече…

— Празни приказки! Ти си непознат и никому не си потребен, освен на мене. Причината за това е, че си чудесно посветен в приложното изкуство на балсамирането и от време на време съчиняваш по някой сполучлив надгробен надпис.

— Благодаря ви, Господарю.

— Каква полза би имал тук от име и спомени?

— Предполагам, че никаква.

— Но тъй като искаш да имаш име, аз ще ти дам едно. Извади ножа си.

Мъжът изтегля острието, което виси отляво на пояса му.

— А сега отрежи палеца си.

— Кой палец, Господарю?

— Левият ще свърши работа.

Мъжът прехапва долната си устна и присвива очи, когато натиска и дръпва острието в ставата на палеца си. Кръвта му руква на пода. Тя потича по плоската част на ножа и започва да капе от върха. Коленичи и продължава да реже, докато сълзите се стичат по бузите му и падат, за да се смесят с кръвта. Той диша задъхано и изхлипва само веднъж.

После казва:

— Готово. Ето го!

Той изпуска ножа и предлага палеца на Анубис.

— Това нещо не ми трябва! Хвърли го в огъня!

С дясната си ръка мъжът хвърля палеца в някакъв мангал, който изцвъртява, просъсква и пламва.

— Сега свий шепата на лявата си ръка и събери кръвта в нея.

Мъжът изпълнява нареждането.

— А сега я вдигни над главата си и остави кръвта да се стече по теб.

Той вдига ръката си и кръвта залива челото му.

— Повтаряй след мен: „Кръщавам се…“

— „Кръщавам се…“

— „Уаким от Дома на мъртвите…“

— „Уаким от Дома на мъртвите…“

— „В името на Анубис…“

— „В името на Анубис…“

— „Уаким…“

— „Уаким…“

— „Емисар на Анубис в Средните светове…“

— „Емисар на Анубис в Средните светове…“

— „…и отвъд тях.“

— „…и отвъд тях.“

— А сега вие, мъртъвци, слушайте какво казвам: Обявявам, че този човек е Уаким. Повторете неговото име!

— Уаким. — се чуват думите, излезли от мъртви устни.

— Така да бъде! Уаким, вече имаш име. Подобаващо за случая е да почувстваш раждане на новото си име, така че да излезеш оттук променен, о, мой наименовани!

Анубис вдига и двете си ръце над главата си и ги отпуска встрани.

— Продължете танците! — нарежда той на мъртвите.

Те отново се движат заедно с музиката. Тялорежещата машина влиза в залата, последвана от машината за подмяна на протези.

Уаким отвръща погледа си от тях, но те застават редом с него и спират.

От първата машина изскачат държатели и тя го улавя с тях.

— Човешките ръце са слаби — казва Анубис. — Нека бъдат свалени.

Мъжът изпищява, когато се разнася бръмченето на циркулярните резци. След това припада. Мъртвите продължават своя танц.

Когато Уаким се събужда, две сребърни ръце без шевове висят студени и безчувствени от двете му страни. Той свива пръстите.

— А краката на човека са слаби и могат да се уморят. Нека тези, които той носи, бъдат сменени с неуморим метал.

Когато се събужда за втори път, Уаким стои прав на сребърни колонки и помръдва пръстите на краката си. Езикът на Анубис се стрелва напред.

— Сложи дясната си ръка в огъня — казва той, — и я дръж там, докато побелее.

Музиката се стеле около него, а пламъците галят ръката му, докато тя става червена като тях. Мъртвите разговарят по мъртвешки и пият вино, чийто вкус не усещат. Прегръщат се един друг без удоволствие. Ръката побелява.

— Сега — нарежда Анубис, — хвани мъжеството си с дясната ръка и го изгори.

Уаким облизва устните си.

— Господарю… — започва той.

— Направи го!

Той го прави и пада в безсъзнание преди да е завършил.

Когато се събужда отново и се поглежда надолу, вижда се целият от светлеещо сребро, безполов и силен. А щом докосва челото си, раздава се звук на метал, ударен о друг метал.

— Уаким, как се чувстваш? — пита Анубис.

— Не знам — отговаря той, а гласът му е непознат и дрезгав.

Анубис прави жест и най-близката страна на резачката машина става като огледало.

— Погледни се.

Уаким гледа блестящото яйце, което му служи за глава, жълтите лещи на мястото на очите и просветващия цилиндър на гръдния си кош.

— Хората могат да започнат и да завършат по много начини — казва Анубис. — Някои успяват да започнат като машини и да се очовечат постепенно. Други могат да завършат като машини, като губят постепенно човешката си същност, докато са още живи. Загубеното може винаги да се придобие отново. А придобитото може винаги да се изгуби. Уаким, какво си ти: човек или машина?

— Не знам.

— Позволи ми тогава да продължа да те обърквам.

Анубис прави жест и ръцете и краката на Уаким се разхлабват и падат. Металният му гръден кош издрънчава на камъка, претъркулва се и остава да лежи в подножието на трона.

— Вече не можеш да се движиш — казва Анубис. Той протяга крака си и докосва малък ключ в тилната част на Уакимовата глава. — Сега си лишен от всички сетива с изключение на слуха.

— Да — отговаря Уаким.

— Ето, свързан си с един проводник. Нищо не усещаш, а главата ти е отворена и след малко ще станеш част от машината, която следи и поддържа контрола над целия този свят. А сега, гледай!

— Виждам — отговаря той, — докато добива представа за всяка стая, коридор, зала и камера в този винаги мъртъв и никога неживял свят, който никога не е бил свят, защото е изработен, а не роден от уплътнена звездна материя и пламъците на сътворението, защото е изчукан и съчленен, нитован и топен, изолиран и боядисан, но не в моретата, на сушата, във въздуха и в живота, а от масла, метали, камък и енергийни екрани, всички увиснали заедно в леденото празно пространство, където не блести никакво слънце; така той добива представа за разстояния, напрежения, тегла, материали, налягания и за тайния брой на мъртвите. Не усеща собственото си тяло — механично и изключено. Познава само вълните на поддържащото движение, които текат през Дома на мъртвите. Той тече заедно с тях и откроява неуловимите цветове на количественото възприятие.

Анубис заговаря отново:

— Вече знаеш за всяка сянка в Дома на мъртвите. Погледна през всички скрити очи.

— Да.

— Сега виж какво има отвъд.

Има звезди, много звезди, разхвърляни звезди и тъмнина навсякъде между тях. Те трептят, събират се и се разбягват, летят, втурват се към него и го отминават. Цветовете им искрят и са чисти като ангелски очи, а те минават близо и далече в безкрайността, през която му се струва, че сам се движи. Липсва всякакво усещане за реално време или реално движение, а само за смяна на полето. Огромната синя грамада на някакво слънце сякаш се извисява за миг край него, след което отново идва черното, изпълващо всичко наоколо, и само в далечината отминават малки светлини.

Най-сетне той стига до свят, който не е свят, а е лимоненожълт и лазурен и още зелен, зелен, зелен. Някаква зелена корона е увиснала над него, с три пъти собствения му диаметър, която сякаш пулсира с приятен ритъм.

— Гледай Дома на живота — казва отнякъде Анубис.

И той го гледа. Топъл е, блести и е жив. Уаким изпитва чувството, че оживява.

— Озирис[5] управлява в Дома на живота — казва Анубис.

Той съзира огромна птича глава върху рамена на човек, а светложълтите очи в нея са живи, наистина колко живи, когато създанието се изправя пред него посред безкрайна равнина от преливащо от живот зелено[6], което надхвърля цялата му представа за света. В едната си ръка държи жезъл, а Книгата на живота е в другата му ръка и сякаш именно то, създанието, е източникът на бликащата топлина.

Уаким отново чува гласа на Анубис:

— Домът на живота и Домът на мъртвите ограничават Средните светове.

Появява се усещането за падане по спирала и Уаким още веднъж гледа звезди, но разделени звезди, държани с притеглящи сили от други звезди, които са видими, после невидими и видими отново, когато избледняват, идват и отминават като искрящи бели линии в непрестанна игра.

— Сега виждаш Средните светове на живота — пояснява Анубис.

И десетки светове се претъркалят пред него като топки от чуждоземен мрамор, които са гравирани, оразмерени, полирани и накалени до бяло.

— …Ограничени — добавя Анубис. — Те са ограничени от полето, извито в дъга между двата единствено значими полюса.

— Какви полюси? — изрича металната глава, която е Уаким.

— Дома на живота и Дома на мъртвите. Средните светове действително се движат около своите слънца, а всички заедно вървят по пътищата на живота и смъртта.

— Не разбирам — казва Уаким.

— Няма как да разбереш. Кое е едновременно най-големият дар и най-голямото проклятие във вселената?

— Не знам.

— Живот — казва Анубис, — или смърт.

— Пак не разбирам — казва Уаким. — Служите си с върховното понятие. Искате един отговор, а назовавате две неща.

— Така ли? — пита Анубис. — Наистина?! И само защото ползвам две думи, следва ли да се разбира, че съм назовал две отделни и различни неща? Не може ли едно нещо да притежава повече от едно име? Вземи себе си за пример. Кой си ти?

— Не знам.

— Е, това може да бъде началото на мъдростта. Ти с еднаква лекота би могъл да си и машина, която аз избрах да въплътя за известно време като човек, а сега си превърнат отново в метален сандък, както и би могъл да си човек, когото пак аз съм избрал да въплътя в машина.

— Има ли някаква разлика?

— Не. Абсолютно никаква. А и ти не можеш да доловиш същността на нещата. Кажи ми, ти жив ли си?

— Да.

— Защо?

— Защото мисля. Чувам гласа ви. Имам спомени. Мога да говоря.

— Коя от тези способности представлява живот? Спомни си, че не дишаш, нервната ти система е купчина от метални нишки, а пък аз изгорих сърцето ти. Не забравяй също, че имам машини, които могат да те надмислят, да те надспомнят и да те надприказват. Остава ли нещо като претекст на твърдението, че си жив? Казваш, че чуваш гласа ми, а дали „чуването“ е субективно явление? Много добре. Ще изключа слуха ти. Следи внимателно, за да разбереш дали преставаш да съществуваш.

…Една снежинка се носи надолу в кладенец, но в кладенец без вода, без стени, без дъно и без горен отвор. А сега махнете снежинката и мислете само за движението…

След време, протяжно време, отново се чува гласът на Анубис:

— Знаеш ли каква е разликата между живот и смърт?

— „Аз“ съм живот — казва Уаким. — Каквото и да придадете или отнемете, ако си остана „аз“, това е животът.

— Спи — казва Анубис, но сякаш няма нищо, за да го чуе там, в Дома на мъртвите.

Когато Уаким се събужда, намира се поставен върху маса недалеч от трона и той отново може да вижда, да гледа танца на мъртвите и да чува музиката, под която те се движат.

— Мъртъв ли беше? — пита Анубис.

— Не — казва Уаким. — Бях заспал.

— Каква е разликата?

— „Аз“ съм бил още тук, макар и да не съм го знаел.

Анубис се разсмива.

— Представи си, че изобщо не бях те събудил.

— Предполагам, че това би било смърт.

— Смърт ли? Тоест да не бях решил да упражня силата си, за да те събудя, така ли? Следва ли да се разбира, че дори и при вечното присъствие на тази сила, „ти“ ще продължаваш да съществуваш като скрита възможност в същия безкраен период от време?

— Ако това не е било сторено, ако аз бях оставен завинаги като скрита възможност, това би било смърт.

— Преди малко ти каза, че сън и смърт са две различни неща. Дали разликата не е резултат от продължителността на съответния период от време?

— Не — изрича Уаким, — всичко опира до съществуването. След съня идва разбуждането и животът е все още тук. Когато съществувам, аз зная това. А щом стане обратното, не знам нищо.

— Следователно, животът е нищо, така ли?

— Не.

— Тогава сигурно е съществуване, а? Като тези мъртъвци.

— Не — казва Уаким. — Животът е, когато знаеш, че съществуваш, поне за част от времето.

— Кое определя нещата?

— „Аз“ — казва Уаким.

— Какво е това „аз“? Кой си ти?

— Аз съм Уаким.

— Аз пък ти дадох същото име съвсем наскоро! Какво беше преди това самият ти?

— Не бях Уаким.

— Мъртъв ли?

— Не! Жив! — изкрещява Уаким.

— Не повишавай глас в моите зали — казва Анубис. — Не знаеш що си или кой си, не разбираш разликата между съществуване и несъществуване, а се осмеляваш да спориш с мен по въпросите на живота и смъртта! Сега няма повече да питам, а ще ти разкажа. Ще ти разкажа за тези неща.

— Има твърде много живот и няма достатъчно живот — започва той, — а същото е и със смъртта. Но нека оставим парадоксите настрана.

Домът на живота лежи толкова далече оттук, че един лъч светлина, тръгнал от него в деня, когато ти влезе в тази територия, досега все още не е изминал осезаема част от разстоянието, което ни разделя. Между нас лежат Средните светове. Те следват приливите и отливите на живота и смъртта, които се движат между моя Дом и Дома на Озирис. Когато казвам „движат“, нямам предвид жалкия светлинен лъч, който едва пълзи. По-скоро те се движат като вълни в океана, който има само два бряга. Ние имаме правото да надигнем вълни, където поискаме, без да бъде застрашено цялото море. Какви са тези вълни и какво правят те?

— Някои светове имат прекалено много живот — продължава той. — Живот, който пълзи, пъпли, опложда и сам задушава себе си; тези светове са прекалено милосърдни, препълнени с науки, които поддържат живота на хората, светове, които сами могат да се удавят в собствената си семенна течност, светове, които претъпкват земите си с тълпи от жени с издути кореми, така че сами вървят към смъртта под тежестта на своята плодовитост. Има и други светове, които са студени, пусти и жестоки, такива, които смилат живота като зърно. Дори с телесни модификации и с машини за промяна на обстановката, съществуват само няколкостотин свята, които могат да бъдат обитавани от шестте интелигентни раси. Животът е страшно нужен в най-лошите от тях. А в най-добрите може да се окаже жесток дар. Когато казвам, че животът е нужен или ненужен в някои места, същото се отнася и за смъртта, която е нужна или ненужна. Не говоря за две различни неща, а за едно и също нещо. Озирис и аз сме счетоводители. Ние кредитираме и вменяваме дългове. Ние събуждаме вълни или ги принуждаваме отново да потънат обратно в океана. Може ли да се разчита на живота, че ще се самоограничи? Не. Това са безсмислените усилия на двамина да станат вечност. А може ли да се разчита на самоограничение на смъртта? Никога! Това е равнозначният напън на нулата да обгърне необятното.

— Задължително е обаче да има контрол над живота и контрол над смъртта — казва той, — защото инак плодотворните светове ще се въздигат и ще се сриват, въздигат и сриват в кръговрат между империя м монархия, за да стигнат до крайното разрушаване. Пустите светове ще бъдат обгърнати от нищото. Животът не може да се задържи сам в рамките, заложени от статистиката за неговото насочване. Следователно той трябва да бъде задържан, както и става. Озирис и аз държим Средните светове. Те лежат в контролираното от нас поле, а ние ги включваме и изключваме, когато трябва. Е, Уаким, виждаш ли? Започваш ли да разбираш?

— Вие ограничавате живота, така ли? Вие носите смърт, а?

— Можем да налагаме безплодие на всяка от шестте раси, в който и да е свят по избор, а продължителността на периода се определя от нуждите. Това може да бъде направено тотално или на част от цялото. Освен това можем да направляваме продължителността на живота, както и да покосяваме населението.

— Как?

— Огън. Глад. Мор. Война.

— А безплодните и сухи светове? Как постъпвате с тях?

— Могат да се осигурят многократни раждания, а и не се бъркаме в продължителността на живот. Току-що починалите се изпращат в Дома на живота, а не тук. Там биват подлагани на ремонт или частите им се ползват за конструиране на нови същества, които могат или пък не могат да са домакини на човешки интелект.

— А останалите мъртви?

— Домът на мъртвите е гробище на шестте раси. В Средните светове няма законно определени гробища. В миналото се е случвало от Дома на живота да искат от нас приемащи организми или части. В други случаи те са ни пращали своите излишъци.

— Трудно е да се разбере. Изглежда жестоко, изглежда грубо…

— Това е живот и това е смърт. Това е най-великият дар и най-жестокото проклятие във вселената. Уаким, не се налага да разбираш всичко това. Дали ще го схванеш, или не, дали ще го одобриш, или не, ти няма да повлияеш с нищо на неговото действие.

— А кога вие — Анубис и Озирис — поехте контрола върху операцията като цяло?

— Има неща, които не са за обсега на твоето познание.

— По какъв начин Средните светове приемат вашия контрол?

— Живеят с него и умират с него. Той стои по-високо от тяхното неодобрение, защото е необходим за продължаване на собственото им съществуване. Той се е превърнал в естествен закон и е напълно безпристрастен, защото се прилага с еднаква сила към всички, които са в рамките на неговото действие.

— А има ли такива, които не са?

— За това ще научиш повече, когато съм готов да ти го кажа, но времето не е дошло. Уаким, аз те направих машина. Сега ще те направя човек. Кой може да каже как си започнал и къде си започнал? Ако изтрия спомените ти до този миг, а след това те превъплътя, ще си спомняш, че си започнал като купчина метал.

— Ще го направите ли?

— Не. Искам да бъдеш оборудван със спомените, с които разполагаш сега, когато и ако ти възложа нови задачи.

Анубис вдига ръцете си и ги удря една в друга. Една машина поема Уаким и изключва всичките му сетива, докато го сваля долу. Музиката пулсира и се стеле около танцьорите, двестата факли сияят по колоните като безсмъртни мисли. Анубис се взира в едно почернено място на пода на голямата Зала, а отгоре балдахинът от пушек се движи по свои собствени ритми.

Уаким отваря очи и се взира в сивотата около себе си. Лежи по гръб и гледа нагоре. Кахлите под него са студени, а отдясно примигва някаква светлина. Внезапно той свива лявата си ръка, докосва мястото на палеца, намира го и въздъхва.

— Така е — казва Анубис.

Той сяда пред трона, оглежда тялото си и вдига очи към Анубис.

— Беше кръстен и роден отново в плът и кръв.

— Благодаря ви.

— Не беше трудно. Наоколо е пълно със суровини. Стани! Помниш ли уроците си?

Уаким се изправя.

— Кои от тях?

— Темпоралната фуга. Да накараш времето да следва мисълта, а не тялото.

— Да.

— А да убиваш?

— Разбира се.

— А съчетаването на двете?

— Да.

Анубис става, с цяла глава по-висок от Уаким, тялото на който е дълго значително повече от два ярда.

— Покажи ми!

— Да спре музиката! — извиква той. — Нека дойде при мен този, който в живота си се е казвал Даргот!

Мъртвите спират танца. Те стоят изправени, а очите им нито веднъж не са мигнали. Няколко секунди цари тишина и никакъв говор, шум от стъпки и дишане не я нарушават.

Сред изправените мъртви се движи Даргот, който върви напред в сянката и светлината на факлите. Уаким се изпъва, когато го вижда, защото мускулите на гърба, раменете и стомаха му се свиват.

Главата на Даргот е пресечена от метална лента с цвета на медта, която покрива скулите му и изчезва под сивеещата брада. Друга лента минава на ширина над веждите, върху слепоочията и се събира на тила. Разстоянието между очите му е голямо, очните ябълки са жълти, а ирисите червени. Долната му челюст непрекъснато се движи, сякаш предъвква нещо, докато той се клатушка напред, а зъбите му хвърлят дълги сенки. Главата му се полюшва вляво и вдясно на върха на двайсетинчов врат. Раменете му са широки три фута и това му придава вид на обърнат триъгълник, чийто рамене остро се спускат надолу към разчлененото на сегменти шаси, което започва там, където завършва плътта. Колелата му се въртят бавно, а лявото задно изскърцва при всяко превъртане. Увисналите му ръце са дълги цели четири и половина фута, така че върховете на пръстите леко докосват пода. Четири къси заострени крака са сгънати нагоре по дължината на равните му страни. Бръсначите се изправят и снижават на гърба, докато той се движи напред. Опашката му представлява бич с дължина осем фута, който се навива зад него при спирането му пред трона.

— За тази нощ, Нощта на Хилядната година — казва Анубис, — ти връщам името, Даргот. Някога те причисляваха към най-силните воини на Средните светове, докато ти не хвърли мощта си срещу един безсмъртен, за да намериш пред него своята смърт. Раздробеното ти тяло бе поправено, а тази нощ си длъжен да го ползваш в нова битка. Унищожи в единоборство този мъж, наречен Уаким, и ще можеш да заемеш мястото му като мой първи прислужник тук, в Дома на мъртвите.

Даргот скръства грамадните си ръце на челото и се покланя, докато те докосват пода.

— Дават ти се десет секунди — казва Анубис на Уаким, — за да се подготвиш за боя. Даргот, бъди готов!

— Господарю — казва Уаким, — как мога да убия някого, след като той е вече мъртъв?

— Това си е твой проблем — казва Анубис. — Прахоса всичките си десет секунди за глупави въпроси. Започвайте!

Чува се внезапно изщракване, последвано от поредица от същите метални звуци.

Железните крака на Даргот се спускат надолу, изправят се и го повдигат три фута над пода. Той подскача. Вдига ръцете си и ги свива.

Уаким наблюдава в очакване.

Даргот се изправя на задните си крака и главата му се извисява десет фута над пода.

После скача напред с протегнати ръце, навита опашка, изпънат врат и оголени зъби. Остриетата се изправят на гърба му като блестящи перки, а копитата му удрят като чукове.

Уаким отстъпва встрани в последния възможен миг и нанася внезапен силен удар с юмрук, посрещнат от долната част на ръката на другия. Сетне отскача високо във въздуха и бичът изплющява под него, без да го засегне.

Въпреки огромната си маса, Даргот спира и бързо се обръща. Отново се изправя на задните си крака и нанася челен удар с предните копита. Уаким го избягва, но при спускането си ръцете на Даргот падат върху раменете му.

Уаким хваща китките си и удря Даргот в гърдите.

В този миг опашката-бич го удря по дясната буза. Той се откъсва от хватката на огромните ръце, хванали рамото му, навежда се и нанася силен страничен удар с ръба на лявата си ръка. Бичът удря отново, този път по гърба му. Той се прицелва в главата на другия, но дългият врат се извива и отново се чува плясъкът на бича, пропуснал го само с няколко инча.

Юмрукът на Даргот намира скулата му и той залита, губи равновесие и се плъзва по пода. Успява да се измъкне от копитата, но друг юмручен удар го просва по гръб, когато се опитва да стане.

Когато следващият удар се стрелва надолу към него, той успява да хване китката му с двете си ръце и съсредоточава цялата си тежест върху ръката, като извива главата си встрани. Юмрукът на Даргот удря пода, докато Уаким се изправя на краката си, стоваряйки при това силен удар с лявата ръка.

Главата на Даргот полита от удара, а бичът изплющява до ухото на Уаким. Удря още веднъж извиващата се глава, но в същия миг се люшва назад, когато задните крака на Даргот се изпъват като пружини и рамото му го блъсва с все сила в гърдите.

Даргот отново се изправя на задни крака.

И тогава проговаря за първи път:

— Сега ще видиш, Уаким! — казва той. — Даргот става първи слуга на Анубис!

Когато копитата се стрелват надолу, Уаким хваща металните крака по средата им, по един във всяка ръка. Той се стяга, както е приведен, и свива презрително устни със стиснати зъби, докато Даргот замръзва над него посред своя удар.

После се изсмива, връщайки се като пружина в изправено положение, като вдига и двете си ръце; противникът му се издига високо нагоре върху задните си крака, като полага всички усилия, за де не падне по гръб.

— Глупак! — казва той със странно променен глас. Думите му, подобни на удар на голяма желязна камбана, отзвънват в цялата Зала. От мъртвите се разнася тих стон, подобен на този, с който бяха извадени от гробовете си.

— Какво, „Уаким“ ли каза? — смее се той и пристъпва под спускащите се копита. — Наистина не знаеш какво приказваш! — продължава той и сключва ръцете си около огромния гръден кош от метал, докато копитата ритат безпомощно над гърба му, а опашката-бич продължава да плющи и да сипе удари по раменете му. Ръцете му се намират между заострените бодли и той почти смачква неподдаващото се разчленено метално тяло, притискайки го към собствения си торс.

Дългите ръце на Даргот стискат врата му, но палците не могат да стигнат гърлото; мускулите по врата на Уаким се стягат и изпъкват, когато той свива коленете си и напряга всички сили.

Те продължават да стоят така, замръзнали в безкраен миг, а светлината от огъня се бори със сенките по телата им.

После Уаким с исполинско движение вдига Даргот от земята, завърта се и го отхвърля от себе си.

Краката на Даргот ритат лудешки, докато той се превърта във въздуха. Остриетата по гърба му се издигат и се спускат, а опашката му се мята и плющи.

Той вдига ръце пред лицето си, но се стоварва със страшен трясък в подножието на трона на Анубис и остава там неподвижен; металното му тяло е разбито на четири места, а главата му е пръсната на първото стъпало към трона.

Уаким се обръща към Анубис.

— Достатъчно ли е? — пита той.

— Не си послужи с темпоралната фуга — казва Анубис, без дори да погледне останките от съществувалия до преди малко Даргот.

— Не се наложи. Той не беше особено силен противник.

— Беше могъщ противник — казва Анубис. — А ти защо се засмя и сякаш се усъмни в името си, когато се бореше с него?

— Не знам. За миг, след като разбрах, че не мога да бъда победен, почувствах се като някой друг.

— Някой без страх, милост или разкаяние?

— Да.

— Все още ли го чувстваш?

— Не.

— Тогава защо престана да ме наричаш „Господарю“?

— В разгара на боя пламнаха емоции, които нарушиха усета ми за протоколните правила.

— Незабавно отстрани пропуска.

— Разбира се, Господарю.

— Извини се. Най-смирено ме помоли за извинение.

Уаким се просва пред него на пода.

— Господарю, моля за вашето извинение. Най-покорно.

— Стани и считай, че съм ти простил. Съдържанието на предишния ти стомах вече го няма след всички тези работи. Иди да хапнеш. Песните и танците да започнат отново! Да има пиене и веселие в чест на кръщаването на Уаким във Вечерта на Хилядната му година! Махнете от погледа ми трупа на Даргот!

И всичко наредено е изпълнено.

След като Уаким привършва яденето си и изглежда, че песните и танците на мъртвите ще продължат до добре заслужения край на Времето, Анубис прави жест вляво и вдясно, а всеки втори пламък на всяка втора колона се пречупва, потъва в себе си и изчезва. Устата му се отварят и думите му се спускат надолу към Уаким:

— Върни ги обратно! Подай ми жезъла.

Уаким се изправя и дава необходимите нареждания. После повежда мъртвите извън голямата Зала. С излизането им масите изчезват между колоните. Някакъв чудовищен вятър раздира тавана от пушек. Преди разкъсването на това голямо сиво покривало загасват и останалите факли; сега единственото осветление в Залата идва от двете пламтящи гърнета, разположени от едната и другата страна на трона.

Анубис се взира в мрака към заловените светлинни лъчи, които се пререждат по негова заповед; сега той вижда още веднъж падането на Даргот в подножието на своя трон, където остава да лежи; после вижда да стои изправен назования от него Уаким, който е мрачно ухилен и само за миг — дали причината не беше играта на светлика? — на челото му се мярка нещо като бръчка.

Далече оттук, в една огромна зала, чиято светлина е неясна, оранжева и се тълпи в ъглите, а мъртвите, бледи, издигащи и снижаващи се, отново си лягат в невидимите открити катафалки над отворените им гробове, Уаким чува някакъв звук, който не прилича на нищо, чуто досега. Той задържа ръката си върху жезъла и слиза от подиума.

— Старче — обръща се той към човека, с когото бе разговарял по-рано, оня, чиято коса и брада са оцапани с вино и който носи в лявата си китка вграден спрял часовник, — чуй ме и ми кажи, ако знаеш: какъв е този звук?

Немигащите очи поглеждат нагоре, погледът им минава покрай неговия и устните се раздвижват:

— Господарю…

— Тук не съм Господар.

— …Господарю, това е само вой на куче.

Уаким се връща на подиума и предава обратно всички на техните гробове.

Тогава светлината изчезва и жезълът го води в тъмното по предварително определения му път.

— Господарю, донесох ви жезъла.

— Стани и се приближи.

— Всички мъртви се върнаха по местата си.

— Много добре… Уаким, ти мой човек ли си?

— Да, Господарю.

— За да изпълняваш моите заповеди и да ми служиш във всичко, нали?

— Да, Господарю.

— Ето защо те обявявам за мой емисар в Средните светове и отвъд тях.

— Трябва ли да напусна Дома на мъртвите?

— Изпращам те далеч оттук със задача.

— Каква задача?

— Историята е дълга, заплетена. В Средните светове има много хора, които са твърде стари. Знаеш ли това?

— Да.

— Има и други, които са вечни и безсмъртни.

— Как така безсмъртни, Повелителю?

— По един или друг начин някои индивиди са постигнали своего рода безсмъртие. Може би се движат с теченията на живота и черпят сила от тях, като бягат от вълните на смъртта. А може би са регулирали своята биохимия или непрекъснато ремонтират телата си; възможно е да имат много тела и да ги заменят, или да крадат нови. Може би носят метални тела или изобщо са без тела. Независимо от ползваните средства, ще чуеш да се говори за триста безсмъртни, когато влезеш в Средните светове. Това е една приблизителна цифра, защото само малцина наистина знаят повече за тях. Има двеста осемдесет и трима безсмъртни, за да бъда съвсем точен. Те разиграват живота и смъртта, както виждаш, а самото им съществуване нарушава баланса, вдъхновява други в настойчивостта им ревностно да подражават на техните легенди, както и да ги считат за богове. Някои са безобидни странници, а други не са, но всички са могъщи и проницателни, а така също са посветени и в изкуството да продължават своето съществуване. Един от тях е особено вреден и аз те пращам, за да го унищожиш…

— Кой може да е той, Господарю?

— Наричат го Принца Който Беше Хиляди и той обитава отвъд Средните светове. Неговите владения лежат отвъд царството на живота и смъртта, в едно винаги здрачно място. Трудно е да бъде открит, защото често напуска своя край и нарушава границите на Средните светове и на други места. Искам неговия край, защото се е противопоставял много отдавна както на Дома на мъртвите, така и на Дома на живота.

— Как изглежда Принцът Който Беше Хиляди?

— Както пожелае.

— Къде да го намеря?

— Не знам. Трябва да го търсиш.

— А как ще разбера, че е той?

— По делата и по думите му. Той ни се противопоставя по всички възможни начини.

— Навярно и други също ви се противопоставят…

— Унищожавай всеки подобен, щом попаднеш на него. Със сигурност ще познаеш Принца Който Беше Хиляди, тъй като е най-труден за унищожаване от всички останали. Той ще стигне най-близко до собственото ти унищожение.

— Представете си, че успее да го направи.

— Тогава ще ми трябват още хиляда години за обучение на друг емисар, когото ще изпратя със същата задача. Не искам неговото поражение днес или утре. Несъмнено ще ти трябват цели векове, само за да го откриеш. Времето е без особено значение. Цяла вечност ще мине, преди той да стане реална заплаха за Озирис или за мене. За него ще научаваш все повече и повече, докато следваш пътя си и го търсиш. Когато го откриеш, ще го познаеш.

— Достатъчна ли е мощта ми, за да го унищожа?

— Мисля, че стига.

— Готов съм.

— Тогава можеш да поемеш по пътя. Давам ти силата да ме призоваваш и при нужда да черпиш сила от полетата на живота и смъртта, докато си в Средните светове. Така ще бъдеш непобедим. Ще ме уведомяваш за нещата, когато прецениш, че трябва да го сториш. Когато аз почувствам такава нужда, ще те намеря.

— Благодаря, Господарю.

— Незабавно ще изпълняваш всички мои заръки.

— Слушам.

— А сега върви и почивай. След като се наспиш и хапнеш отново, ще поемеш изпълнението на твоята задача.

— Благодаря.

— Уаким, това ще бъде твоят втори и последен сън в Дома. Медитирай върху загадките, които той съдържа.

— Не съм спирал да го правя.

— Аз съм една от тях.

— Господарю…

— Това е част от името ми. Никога не го забравяй.

— Господарю, как бих могъл?

Бележки

[1] Харис ибн Хализа (починал около 570 г. от н.е.) — древноарабски поет

[2] Джон Милтън (1608–1674) — английски поет

[3] Уйлям Блейк (1757 — 1827) — английски поет

[4] Анубис — бог в древноегипетската митология, покровител на мъртвите и мумифицирането; изобразяван като човек с глава на чакал или диво куче.

[5] Озирис — според египетската митология бог на производителните сили на природата и повелител на задгробния свят; обикновено изобразяван с човешко тяло и птича глава.

[6] Древните египтяни са считали, че подобно на целия растителен свят Озирос умира и се възражда за нов живот, като жизнената му сила се съхранява, дори в мъртвото.