Джеймс Оливър Кърууд
Дивото куче Казан (9)

Глава девета
Трагедията на Слънчевата скала

Целия този ден Казан стоя като страж на върха на Слънчевата скала. Съдбата, страхът и грубостта на господарите му бяха отредили да не стане баща досега и той се беше объркал. Нещо му подсказваше, че вече принадлежи на Слънчевата скала, а не на колибата. Зовът, който достигаше до него откъм равнината, не беше толкова силен. На здрачаване Сивата вълчица излезе от убежището си, промъкна се до него, заскимтя и захапа нежно косматия му врат. Старият инстинкт, наследен от дедите му, го накара да отговори на това, като близна лицето й с език. После Сивата вълчица разтвори челюсти и изскимтя късо, задъхано, сякаш дълго е тичала. Беше щастлива. Чуха леко задавен звук между скалите и Казан замаха с опашка, а Сивата вълчица се спусна към малките си.

Бебешкият рев и въздействието му върху Сивата вълчица бяха първият урок на Казан по бащинство. Инстинктът отново му подсказа, че сега Сивата вълчица няма да може да слиза с него на лов, че ще трябва да стои на върха на Слънчевата скала. И така, щом луната изгря, той слезе сам и призори се върна с голям бял заек между зъбите. Дивото у него го накара да направи това и Сивата вълчица яде настървено. Тогава той разбра — отсега нататък всяка нощ ще трябва да ловува за Сивата вълчица и за малките скимтящи същества, скрити между двете скали.

И на другия ден, и на следващия той не отиде в колибата, въпреки да чуваше викащите го гласове на мъжа и жената. На петия ден слезе. Джоана и бебето така се зарадваха, че жената го прегърна, а бебето риташе, смееше се и крещеше към него, докато мъжът стоеше неспокоен и наблюдаваше невъздържаността им с неодобрение.

— Страхувам се от него — каза той на Джоана за стотен път, — в очите му гори вълчи пламък. От опасна порода е. Понякога ми се иска никога да не бяхме го довеждали вкъщи.

— Ако не бяхме го довели, къде щеше да бъде детето сега? — напомни Джоана, заеквайки.

— О, почти забравих — каза мъжът. — Казан, стари дяволе, струва ми се, че аз също те обичам — и той погали главата му. — Чудя се как ще живее долу? Свикнал е с горите. Ще изглежда много странно.

— А… аз… не съм ли и аз свикнала с горите — прошепна Джоана. — Струва ми се, затова обичам толкова Казан. След теб и детето. Казан, скъпи Казан!

Този път Казан почувства и надуши по-силно онази тайнствена промяна в колибата. Когато бяха заедно, Джоана и съпругът и непрекъснато разговаряха за плановете си, а щом мъжът се отдалечаваше, Джоана приказваше на бебето и на него. И всеки път, когато слизаше при колибата през следващата седмица, ставаше все по-неспокоен, докато най-после мъжът забеляза промяната.

— Смятам, че разбра — каза той на Джоана една вечер, — разбра, че се готвим да напуснем. — После добави: — Днес реката пак е придошла. Трябва да мине още една седмица, преди да тръгнем, а може и повече.

Тази нощ луната обля Слънчевата скала със златиста светлина и Сивата вълчица излезе с трите си малки вълчета, щрапащи зад нея. Имаше нещо в тези малки топчици, търкалящи се около него и гушещи се в светлокафявата му козина, което напомняше на Казан за бебето. Понякога те издаваха същите странни нежни звуци и се клатеха на четирите си малки крачета също така безпомощно, както малката Джоана на две. Той не ги милваше като Сивата вълчица, но докосването им и бебешкото им скимтене го изпълваха с радост, каквато не беше изпитвал никога досега.

Луната грееше над тях и нощта беше светла като ден, когато той отново слезе на лов. В подножието на скалата изскочи голям бял заек и той го подгони. Преследва го около половин миля, докато вълчият му инстинкт взе превес над кучия и той изостави безполезната гонитба. Елен можеше да хване така, но малките животни вълкът трябва да лови с хитростта на лисица. Казан започна да се промъква през гъсталака бавно и тихо като сянка. Беше на около миля от Слънчевата скала, когато с два скока сграбчи вечерята на Сивата вълчица между зъбите си. Бавно се затътра назад, оставяйки от време на време големия седемфутов заек в снега, за да си почива.

Когато стигна тясната пътечка, водеща към върха на Слънчевата скала, спря. Тук откри топлата миризма на непознати крака. Изпусна заека. Всеки косъм от козината му настръхна, като наелектризиран. Това, което надушваше, не беше нито заек, нито белка, нито таралеж. Пред него имаше следи от силни зъби и нокти, катерили се по пътеката. После от върха на скалата до него достигнаха слаби звуци и той хукна напред със страшен рев. Когато стигна върха, на бялата лунна светлина видя сцена, която го прикова на място. До ръба на отвесните скали, петдесет стъпки надолу, Сивата вълчица водеше смъртоносна борба с един голям сив рис. Беше повалена и изведнъж нададе рязък ужасен вик от болка.

Казан полетя нататък. Атаката му включваше бързото мълчаливо нападение на вълка и голямата скорост, ярост и стратегия на хъски. Друго куче би загинало в тази първа атака, но рисът не беше нито куче, нито вълк. Той беше Моу лий, бързият, както го наричаха индианците сарси — най-бързото същество в пущинака. Дългите цял инч зъби на Казан щяха да се забият в гръкляна му, но за част от секундата рисът отскочи като голяма мека топка и вместо в гръкляна те попаднаха във врата му. Сега Казан не се биеше срещу зъбите на вълк от глутницата или пък на някое друго хъски. Бореше се срещу нокти — нокти, които режеха като двайсет бръснача и дори захапването за гръкляна не можеше да ги спре.

Веднъж се бори с един рис, попаднал в капан, и помнеше урока, получен в този бой. Мъчеше се да го събори, вместо да го повали по гръб, както би направил с някое куче или вълк. Знаеше, че по гръб свирепата котка е най-опасна. Само едно забиване на силните й лапи би го изтърбушило.

Чу зад себе си Сивата вълчица да хлипа и разбра, че е ранена страшно. Изпълни го яростта и силата на две кучета и зъбите му се срещнаха във врата на котката. Големият рис беше на косъм от смъртта. Нужно беше още едно връхлитане, за да стигне до гръкляна му, и Казан изведнъж направи смъртоносния си удар. Само за миг рисът се освободи, хвърли се назад и Казан се вкопчи в гръкляна му отгоре.

Ноктите на котката се забиха в тялото му и го нарязаха, но не толкова дълбоко, че да го убият. Още един удар можеше да се окаже смъртоносен. Но те се бореха на ръба на скалата и внезапно, без ръмжене или вик, се затъркаляха. Бяха на петдесет или шестдесет стъпки от скалата на хребета и колкото по-надолу се търкаляха и падаха, зъбите на Казан се забиваха все по-дълбоко. Бореха се със страшна сила. Казан имаше превъзходство. Един удар го изпрати на шест фута от врага. Изправи се светкавично, замаян и ръмжащ, готов за отбрана. Рисът лежеше отпуснат и неподвижен. Казан приближи, все още готов за атака, и задуши предпазливо. Нещо му подсказваше, че битката е свършила. Обърна се и се повлече по хребета към пътеката, търсейки Сивата вълчица.

Тя не се виждаше. До двете скали лежаха отпуснати и безжизнени малките телца на трите вълчета. Рисът ги беше разкъсал. Казан жално заскимтя, приближи скалите и пъхна главата си между тях. Сивата вълчица скимтеше жално и страшно. Той влезе и започна да ближе кървящите й рамене и глава. Цяла нощ тя скимтя от болка. Призори се завлече при безжизнените малки телца на скалата.

Тогава Казан видя страшното дело на риса. Сивата вълчица беше сляпа — не за един ден и за една нощ, а сляпа за цял живот. Мракът, който никакво слънце не можеше да разпръсне, беше станал неин покрив. И навярно отново оня животински инстинкт, често по-съвършен от човешкия разум, подсказа на Казан какво се беше случило. Сега знаеше, че тя е безпомощна — по-безпомощна от онези малки същества, които само преди няколко часа подскачаха на лунната светлина. Целия ден остана при нея.

Напразно Джоана викаше Казан. Гласът й достигаше до Слънчевата скала, но Сивата вълчица гушеше глава по-близо до Казан и той, отпуснал уши, ближеше раните й. Късно следобед остави Сивата вълчица, за да изтича до края на пътеката и донесе големия заек. Вълчицата помириса месото и кожата, но не пожела да яде. Малко по-късно Казан я подкани да го последва. Не искаше да остане повече на върха на Слънчевата скала, не искаше и тя да стои повече там. Стъпка по стъпка я изтегли до криволичещата пътека далеч от мъртвите вълчета. Тя вървеше само когато той беше близо до нея — толкова близо, че тя да може да докосва с муцуна покрития му с рани хълбок.

Най-после стигнаха до мястото, където от ръба на скалата трябваше да прескочат едно разстояние от три-четири фута, и тук Казан видя колко безпомощна е станала Сивата вълчица. Тя изскимтя, сви се двайсетина пъти преди да посмее да направи скока. После скочи със сковани крака и тупна пред Казан. След този случай Казан не я увещаваше толкова упорито, тъй като това падане й откри истината, че е в безопасност само когато докосваше с муцуна хълбока, на другаря си. Тя покорно го следваше, допряла предната си плешка до хълбока му, и те стигнаха равнината.

Казан я водеше към един шубрак край реката, на около половин миля, и за това късо разстояние Сивата вълчица се препъна и падна десетина пъти.

При всяко падане Казан научаваше нещо ново за ограниченията на слепотата. Веднъж хукна след един заек, но не направил и двайсет скока, се спря и погледна назад. Сивата вълчица не беше се помръднала нито инч. Стоеше неподвижна, душеше въздуха и го чакаше. За минута Казан също застана в очакване. После се върна при нея. Винаги след това се връщаше на мястото, където я оставяше, и знаеше, че ще я намери там.

През целия ден остана в гъсталака. Следобед той посети колибата. Джоана и съпругът й бяха там и веднага забелязаха разкъсания му хълбок и изподраните глава и рамене.

— Малко го е деляло от смъртта — каза мъжът, след като го разгледа. — Бил се е или с рис, или с мечка. Вълк не може да направи това.

Около половин час Джоана се занимаваше с него и през цялото време му говореше и го милваше с меките си ръце. Проми раните му с топла вода, сложи им някакъв лековит мехлем и онова старо успокоително желание да остане завинаги при нея и да не се завръща в гората отново го обзе. Около час той лежа до нея, носът му докосваше крака й, докато тя се занимаваше с нещата на бебето. После Джоана се надигна да приготви вечеря, а Казан стана и малко уморено отиде към вратата. Сивата вълчица и мракът на нощта го зовяха и той отговори на този зов със свити рамене и отпусната глава. Старата възбуда премина. Използва една възможност и излезе през вратата. Луната беше вече изгряла, когато се присъедини към Сивата вълчица. Тя посрещна завръщането му с тихо радостно скимтене и допря сляпото си лице до него. В своята безпомощност тя изглеждаше по-щастлива, отколкото Казан с цялата си сила.

От този миг нататък в продължение на няколко дни се разигра една последна, голяма битка между сляпата и вярна Сива вълчица и жената. Ако Джоана знаеше какво се крие в шубрака, ако можеше само веднъж да види бедното същество, за което сега Казан беше целият живот — слънцето, звездите, луната, храната, — тя щеше да помогне на Сивата вълчица. Но при това положение Джоана се опитваше да го примамва все повече и повече в колибата си и полека-лека успя.

Най-после решителният ден дойде, осем дни след битката при Слънчевата скала. Преди два дни Казан заведе Сивата вълчица в едно гористо място край реката и я остави там предишната нощ, когато отиде в колибата. Този път към нашийника му сложиха здрав ремък и го вързаха за една кука в дървената стена. На другия ден Джоана и съпругът й бяха на крака преди още да съмне. Слънцето изгряваше, когато излязоха. Мъжът носеше детето, а Джоана водеше кучето. Тя се обърна, заключи вратата на колибата и Казан я чу да хлипа, когато тръгнаха след мъжа към реката. Голямото кану беше натоварено и чакаше. Първа се качи Джоана с бебето. После с ремъка в ръка тя притегли Казан до себе си и той легна с цялата си тежест до нея.

Слънцето топло печеше гърба на Казан, когато отплуваха. Той притвори очи и сложи глава в скута й. Ръката й нежно докосна раменете му. Отново чу онзи звук, който мъжът не долови — сподавеното хлипане в гърлото й. Кануто бавно се движеше към гористата местност.

Джоана махна с ръка към колибата, която вече изчезваше зад дърветата.

— Довиждане! — извика тя. — Довиждане! — зарови лице до Казан и бебето и заплака.

Мъжът спря да гребе.

— Нали не съжаляваш, Джоана? — запита той.

Сега минаваха край гористата местност и миризмата на Сивата вълчица достигна до ноздрите на Казан. Това го накара да се надигне и от гърлото му се изтръгна тихо ръмжене.

— Не съжаляваш, че отиваме, нали?

Джоана поклати глава.

— Не — отговори тя, — само че винаги съм живяла тук, в гората, тук е моят дом.

Местността с бялата пясъчна ивица остана зад тях. Казан стоеше неподвижен и гледаше натам. Мъжът му извика, Джоана вдигна глава — тя също видя мястото и изведнъж ремъкът се изплъзна от ръцете и, а в сините и очи блесна странен пламък, като видя това, което стоеше на края на бялата пясъчна ивици. Беше Сивата вълчица. Слепите й очи бяха обърнати към Казан. Най-после вярната Сива вълчица разбра. Обонянието й подсказа това, което слепите й очи не можеха да видят. Казан и човешката миризма бяха заедно. Те заминаваха… заминаваха… заминаваха.

— Погледни — прошепна Джоана.

Мъжът се обърна. Предните крака на Сивата вълчица стояха във водата. Сега, когато лодката се отдалечаваше все повече, тя седна на задните си лапи, вдигна глава към слънцето, което не виждаше, и нададе последния си проточен, тъжен вой към Казан.

Кануто се наклони. Едно светлокафяво тяло се стрелна във въздуха. Казан си беше отишъл.

Мъжът посегна за пушката, но ръката на Джоана го спря. Лицето й беше бледо.

— Нека да се върне при нея! Пусни го да си отиде, пусни го! — извика тя. — Мястото му е… при нея.

Казан стигна до брега, изтърси водата от рошавата си козина и погледна за последен път жената. Кануто бавно се скриваше зад първия завой. Още миг и изчезна. Сивата вълчица беше победила.