Джеймс Оливър Кърууд
Дивото куче Казан (6)

Глава шеста
Казан среща Джоана

В края на кедровата и смърчова гора старият Пиер Радисън стъкна огън. Множеството рани от вълчите зъби кървяха. В гърдите си почувства онази стара и ужасна болка, а какво означаваше тя, знаеше единствено той самият. Влачеше дърво след дърво и ги трупаше на огъня, докато пламъците обхванаха пукащите сухи иглички на клонките. Други събираше в запас за през нощта.

Джоана го наблюдаваше от шейната с широко отворени очи, все още уплашена и трепереща. Държеше бебето на гърдите си. Дългата и гъста коса покриваше раменете и ръцете й в тъмен лъскав воал, който блестеше на вълни в светлината на огъня, когато тя се движеше. Тази нощ младото й лице не изглеждаше женско, въпреки че беше майка. Приличаше на дете.

Баща й, старият Пиер, се засмя и хвърли последния наръч дърва. Изправи се запъхтян:

— Смъртта беше съвсем близо, ma chérie — изрече задъхано през бялата си брада. — Там, в равнината, бяхме толкова близо до смъртта, колкото, надявам се, никога вече няма да бъдем. Но сега ни е удобно и топло, нали? И ти не се страхуваш вече.

Седна до дъщеря си и нежно отгърна меката кожа, в която бе завит вързопът в ръцете й. Видя розовата бузка на бебето Джоана. Очите на Джоана-майката приличаха на звезди.

— Бебето ни спаси — прошепна тя. — Вълците разкъсаха кучетата и ги видях как се нахвърлиха върху теб, когато един от тях скочи на шейната. Отначало помислих, че е някое от кучетата. Но беше вълк. Хвърли се веднъж върху нас, но мечата кожа ни спаси. Почти беше на врата ми, бебето изплака и той застана неподвижен, а червените му очи бяха съвсем близо до мен. Мога да се закълна, че беше куче. В миг се обърна и вече го виждах как се бори с вълците. Видях го да скача върху един, който беше почти на врата ти.

— Куче беше — каза старият Пиер, протягайки ръце към огъня. — Понякога те бягат от постовите и се присъединяват към вълците. Имал съм такива кучета. Но кучето си е куче, ma chérie. Ритници, обиди, а дори вълците не могат да го променят за дълго. Беше от глутницата. Дойде с нея — да убива, но щом намери нас…

— Би се за нас — въздъхна момичето. Подаде му вързопа, изправи се на светлината на огъня, стройна и висока. — Би се за нас и го раниха тежко. Видях го да се влачи. Татко, ако е там и умира…

Пиер Радисън се изправи. Раздираше го кашлица и той опитваше да я задуши в брадата. Джоана не видя петното кръв на устните му, нито пък беше забелязала нещо през тези дни, откак напуснаха последното обитавано място. Заради тази кашлица и тази кръв Пиер бързаше повече от обикновено.

— Мислих за това — каза той. — Раниха го тежко и не смятам, че е отишъл далеч. Я вземи малката Джоана и стой край огъня, докато се върна.

Луната и звездите светеха на небето, когато той тръгна към равнината. Надалеч от края на гората спря за миг на мястото, където преди час вълците ги бяха застигнали. Нито едно от четирите му кучета не остана живо. Снегът беше почервенял от кръвта, телата им лежаха неподвижни на мястото на битката. Пиер потръпна, като ги гледаше. Какво щеше да стане с него, Джоана и бебето, ако вълците не бяха насочили първата си атака към кучетата? Обърна се и глухата кашлица отново обагри устните му.

Няколко ярда настрани в снега откри следите на странното куче, дошло с вълците и обърнало се срещу тях в момента когато всичко изглеждаше загубено. Следите не бяха ясни. Приличаха повече на бразда в снега и Пиер тръгна по нея, очаквайки да намери кучето мъртво в края й.

Дълго след битката, цял слух и зрение, Казан лежа на едно закътано място в края на гората, докъдето успя да се довлече. Не чувстваше много силна болка, но не можеше да стои на краката си. Крайниците му сякаш бяха парализирани. Сивата вълчица се сви до него и задуши въздуха. Чувстваха миризмата на лагера и Казан долавяше двете неща там — мъжа и жената. Знаеше — там, където през смърчовете и кедрите се виждаше мъждивата светлина на огъня, беше момичето. Искаше му се да отиде при нея. Искаше му се да се завлече до огъня, да заведе Сивата вълчица със себе си, да слуша гласа на момичето и да чувства допира на ръката му. Но мъжът беше там, а за него той винаги означаваше тояга, камшик, болка и смърт.

Сивата вълчица се сви до него и заскимтя нежно, увещавайки Казан да избягат по-навътре в гората. Най-после разбра, че той не може да се движи. Изтичваше нервно към равнината, връщаше се отново и лапите й оставяха дълбоки следи в снега. Инстинктът за другарство у нея беше много силен. Тя първа видя Пиер Радисън по следите им и бързо се върна при Казан да го предупреди.

Тогава Казан долови миризмата и на звездната светлина видя сенчестата му фигура. Опита се да се изтегли, но се движеше много бавно. Мъжът приближи бързо. Казан забеляза, че в ръката му блестеше пушката. Чу глухата му кашлица и скърцането на обувките му по снега. Сивата вълчица се свиваше до него, трепереща и озъбена. Когато Пиер приближи на петдесет фута от тях, тя се мушна в по-гъстите сенки на смърчовете. Спря и го погледна, а Казан оголи зловещо зъбите си. С големи усилия се изправи на крака, но отново падна в снега. Човекът подпря пушката си на едно дръвче и без страх се надвеси над него. Със силно ръмжене Казан изщрака със зъби срещу протегнатите му ръце. За негова изненада човекът не вдигна нито пръчка, нито тояга. Отново протегна предпазливо ръка и заговори с един нов за Казан глас. Кучето пак изщрака със зъби и изръмжа.

Човекът настоятелно му говореше през цялото време, веднъж дори докосна с ръка, облечена с ръкавица, главата му, но я отдръпна, преди той да успее да я захапе. Отново и отново човекът протягаше ръка, на три пъти Казан почувства, че тя го докосва и в това нямаше нито заплаха, нито оскърбление. Най-после Пиер се обърна и се върна по пътеката.

Когато вече не го виждаше, нито го чуваше, Казан изскимтя и се отпусна. Гледаше с копнеж мъждукащия огън. Човекът не му стори зло и трите четвърти куче у него желаеха да го последва.

Сивата вълчица се върна и застана с неподвижни предни лапи до него. Никога преди това не е била толкова близо до човек, освен когато глутницата настигна шейната в равнината. Не можеше да разбере нищо. Инстинктът я предупреждаваше, че той е най-опасното нещо, по-страшен и от най-силните зверове, от бурята, наводнението, студа и глада.

И все пак този човек не направи нищо на другаря й. Тя подуши по гърба и главата Казан, където се беше докосвала ръката в ръкавица. Отново изтича в тъмното, защото отвъд гората нещо се движеше.

Човекът се връщаше и момичето беше с него. Гласът й беше мек и сладък, около нея витаеха дъхът и нежността на жената. Човекът стоеше нащрек, но не вдъхваше страх.

— Внимавай, Джоана — предупреди той.

Тя коленичи в снега, без кучето да може да я достигне.

— Хайде, приятелю, хайде — каза нежно тя. Протегна ръка. Мускулите на Казан се свиха. Премести се съвсем бавно към нея. В очите и лицето й сега грееха пак старата светлина, любовта и нежността, които беше изпитал някога, когато една друга жена с бляскава коса и очи беше влязла в живота му. — Хайде — прошепна му тя, като го видя да се мести. Наведе се по-близо, протегна още малко ръка и най-сетне докосна главата му.

Пиер коленичи до нея. Предлагаше му нещо и Казан подуши миризмата на месо. Но не това, а женската ръка го накара да потрепера. Тя се отдръпна, увещавайки го да я последва, и той с мъка се повлече една-две стъпки през снега. Чак тогава момичето видя разкъсания му крак. За миг тя забрави всякаква предпазливост и клекна до него.

— Той не може да се движи — извика тя с внезапен трепет в гласа. — Погледни, mon père. Ужасна рана. Трябва да го носим.

— Досетих се — отговори Радисън — и затова донесох одеяло. Mon Dieu, чуй!

От тъмната гора се раздаде тих жален вой.

Казан вдигна глава и отговори с трепетно скимтене. Сивата вълчица го викаше.

По чудо Пиер Радисън можа да увие Казан в одеялото и да го пренесе в лагера, без да бъде одраскан или ухапан. Но това чудо стана, защото Джоана беше сложила едната си ръка на косматия врат на Казан, а с другата държеше края на одеялото. Настаниха го до огъня и след малко мъжът донесе топла вода и изми кръвта от разкъсания му крак. Сетне сложи нещо меко, топло и успокоително и накрая го превърза.

Всичко това беше ново и непознато за Казан. Ръцете на Пиер и на момичето галеха главата му. Мъжът му донесе каша, месо и тлъстини, увещавайки го да яде, а Джоана, подпряла глава с ръце, гледаше кучето и му говореше. После, почувствал се вече съвсем удобно и без да се страхува, чу странен детски плач откъм кожения вързоп на шейната и повдигна рязко глава.

Джоана забеляза това движение и долови тихото му скимтене. Бързо се обърна към вързопа, говорейки му и гукайки, взе го в ръце, после отметна сивата кожа от рис, за да може да го види Казан. Не беше виждал бебе досега, а Джоана го държеше пред него, за да може да види какво чудесно същество е. Малкото му розово личице се взря учудено в Казан. Мъничките му юмручета се показваха и то издаде леки, необикновени звуци, после отведнъж ритна, изпищя от удоволствие и се засмя. При тези звуци тялото на Казан се отпусна и той се довлече до краката на момичето.

— Виж, бебето му харесва — извика тя. — Mon pére, трябва да му сложим име. Какво да бъде то?

— Почакай до сутринта — отвърна баща й. — Късно е, Джоана. Иди в палатката да спиш. Сега сме без кучета и ще пътуваме бавно. Трябва да тръгнем рано.

С ръка на входа на палатката, Джоана се обърна.

— Той дойде с вълците — каза тя. — Нека го наричаме Уулф^[1]. — С едната си ръка държеше малката Джоана, а другата протегна към Казан. — Уулф! Уулф! — повика го тя нежно.

Казан я гледаше. Разбра, че му говори, и я приближи още малко.

Дълго след като тя влезе в палатката, старият Пиер Радисън седя на ръба на шейната, загледан в огъня, а Казан лежеше в краката му. Изведнъж тишината се наруши от самотния вой на Сивата вълчица далече в гората. Казан вдигна глава и изскимтя.

— Тя те вика, приятелю — каза Пиер съчувствено.

Той се изкашля, притисна ръка към гърдите си, където болката сякаш го раздираше.

— Проядени от студа дробове — говореше той направо на Казан. — Хванах си го в началото на зимата там, във Фон дю Лак. Надявам се, че ще стигнем у дома навреме… с децата.

В самотата и безмълвието на голямата северна пустош човек навиква да си говори сам. Но Казан беше изправил глава и гледаше внимателно, затова Пиер му говореше.

— Трябва да ги заведем у дома и само ти и аз можем да го направим — каза той, като сучеше брадата си. Изведнъж стисна юмруци. Глуха мъчителна кашлица отново го разтресе.

— У дома — изпъшка той, притискайки гърдите си. — Осемдесет мили направо на север, до Чърчил. Моля бога да стигнем дотам… с децата… преди дробовете да ме изоставят.

Стана на крака и залитна. Казан имаше нашийник и той го завърза към шейната. После довлече три-четири дръвчета върху огъня и тихо влезе в палатката, където Джоана и детето вече спяха. Три-четири пъти тази нощ Казан чу далечния глас на Сивата вълчица, зовяща изгубения си другар, но нещо му подсказваше, че сега не трябва да й отговаря. Призори Сивата вълчица приближи лагера и за пръв път Казан й отговори.

Неговият вой събуди мъжа. Той излезе от палатката, взря се за миг в небето, напали огъня и започна да приготвя закуската. Потупа Казан по главата и му даде къс месо. Няколко минути по-късно излезе и Джоана, оставила бебето да спи в палатката. Изтича и целуна Пиер, после коленичи до Казан и му заговори почти както я беше чул да говори на бебето. Скочи да помогне на баща си, а Казан я последва. Като го видя да се изправя здраво на крака, тя извика от радост.

Този ден започна едно странно пътуване на север. Пиер Радисън изхвърли от шейната всичко освен палатката, одеялата, храната и коженото гнездо за бебето Джоана. После сам надяна ремъка и завлачи шейната по снега. Кашляше непрекъснато.

— Кашлицата хванах по средата на зимата — излъга Пиер, внимавайки Джоана да не види следите от кръв по устните и брадата му. — Цяла седмица ще стоя в колибата, като се върнем.

Дори Казан, с онези странни животински познания, наречени от човека инстинкт, защото е безсилен да ги обясни по друг начин, разбра, че той не казва истината. Може би защото беше чувал и други хора да кашлят така, и цели поколения негови деди, впрегатни кучета, са чували хора да кашлят като Радисън — затова знаеше какво ще последва.

Неведнъж беше подушвал смъртта в колиби и хижи, в които не беше влизал; неведнъж беше помирисвал тайнството на смъртта, преди още да е дошла, но е наблизо, също както отдалеч улавяше слабото предупреждение за буря и огън. И сега, като вървеше вързан за шейната, това странно нещо сякаш беше съвсем наблизо. Правеше го неспокоен и на няколко пъти, щом шейната спираше, душеше малкото същество, увито в мечата кожа. Всеки път при тези случаи Джоана бързо отиваше при него и на два пъти погали осипаната му с белези сива глава. Всяка капка кръв в тялото му закипя от нескрита радост.

Главното, което разбра този ден, беше, че малкото същество на шейната е много скъпо на момичето. Тя галеше главичката му и му говореше, то беше съвсем безпомощно. Разбра също, че Джоана е най-доволна, когато той обръщаше внимание на това малко, топло човече в мечата кожа, и гласът й ставаше мек и силно го вълнуваше.

След като построиха лагер, Пиер Радисън дълго седя до огъня. Тази нощ не пушеше. Гледаше право в пламъците. Най-после стана да влезе в палатката при момичето и бебето, наведе се над Казан и разгледа раната му.

— Ще трябва ти да водиш шейната утре, приятелю — каза той. — Трябва да стигнем реката до утре вечер. Ако не стигнем…

Не довърши. Сподави една от онези раздиращи го кашлици и спусна входа на палатката зад себе си. Казан лежеше неподвижен и нащрек, очите му бяха необикновено възбудени. Не му хареса, че Пиер влезе в палатката, защото по-силно от всякога във въздуха наоколо беше надвиснало онова потискащо тайнство и изглежда то беше част от Пиер.

Три пъти тази нощ той чу вярната Сива вълчица да го вика далече в гората и всеки път й отговаряше. Призори приближи лагера. Докато тя обикаляше наоколо, веднъж долови мириса й във вятъра, опъна веригата и изскимтя с надеждата, че ще дойде и ще легне до него. Но още щом Радисън се раздвижи в палатката, Сивата вълчица си отиде. Тази сутрин лицето на мъжа беше по-изпито, а очите му по-зачервени. Кашлицата му не беше толкова силна и раздираща. Приличаше на хриптене, като че нещо в него се беше откъснало, и преди момичето да излезе, той притискаше с ръце гърлото си. Като го видя, Джоана побледня. Вълнението отстъпи пред страха в очите й. Прегърна го и Пиер Радисън се засмя и закашля, за да й докаже, че казва истината.

— Виждаш, че кашлицата не е толкова лоша, моя Джоана — каза той. — Минава. Нали не си забравила, ma chérie? Тя винаги прави човека слаб и очите му се зачервяват.

Следващият ден беше студен и мрачен. През цялото време Казан и мъжът теглеха шейната, а Джоана вървеше отзад. Раните на Казан вече не го боляха. Дърпаше усърдно шейната, а човекът нито веднъж не го удари, само го галеше с облечената си в ръкавица ръка. Денят ставаше все помрачен и по върховете на дърветата се долавяше тихият стон на бурята.

Нито тъмнината, нито приближаващата буря накараха Пиер Радисън да спре и направи лагер. „Трябва да стигнем реката“ — повтаряше си постоянно той. „Трябва да стигнем реката, трябва да стигнем реката, трябва да стигнем реката.“ И той непрекъснато подканяше Казан за повече усилия, защото неговите сили отслабваха.

Бурята беше започнала, когато по обяд Пиер спря да направи огън. Снегът падаше толкова силен и едър, че скриваше стъблата на дърветата на 50 ярда разстояние. Пиер се засмя, когато Джоана потрепера и се сгуши в него с бебето в ръце. Така поседя само час, отново впрегна Казан в шейната и уви ремъците около кръста си. В тишината на мрака почти като в нощ Пиер се движеше с компас в ръка. Най-после късно следобед стигнаха до една пролука в гората, а пред тях се откри равнината и Радисън протегна трепереща ръка нататък.

— Там е реката, Джоана — каза той със слаб и дрезгав глас. — Сега можем да лагеруваме тук и да изчакаме да премине бурята.

Той разпъна палатката под няколко големи смърча и започна да събира дърва за огъня. Джоана му помагаше. След като свариха кафе и изядоха месото и бисквитите, Джоана влезе в палатката и се отпусна уморена на дебелото си легло от балсамови клонки, завивайки себе си и бебето с много кожи и одеяла. Тази нощ не каза нищо на Казан. Пиер беше доволен, че е уморена и не можеше да стои край огъня да разговарят. И все пак…

Будните очи на Казан го видяха да тръгва. Стана от шейната и се запъти към палатката. Отметна платнището на входа и пъхна вътре глава.

— Спиш ли, Джоана? — попита той.

— Почти, татко. Няма ли да идваш вече?

— Да изпуша една цигара — каза той. — Удобно ли ти е?

— Да, толкова съм уморена и ми се спи.

Пиер меко се засмя. В тъмното той се държеше за гърлото.

— Почти сме си у дома, Джоана. Онова там е нашата река Литъл Бивър. Ако избягам и ви оставя през нощта, право по нея ще стигнете до нашата колиба. Само на 40 мили е оттук. Чуваш ли ме?

— Да, знам.

— Четиридесет мили надолу по реката. Няма да се загубиш, Джоана. Само трябва да внимаваш за дупките по леда.

— Няма ли да си легнеш, татко? Уморен си и почти болен.

— Ще си легна, като си изпуша цигарата — повтори той. — Джоана, ще ми напомниш ли утре за дупките по леда. Мога да забравя. Винаги можеш да ги познаеш, защото снегът и кората над тях са по-бели от другаде и приличат на гъби. Ще ми напомниш ли за дупките…

— Да-а-а.

Пиер спусна платнището на палатката и се върна при огъня. Вървеше и залиташе.

— Лека нощ, приятелю — каза той. — Мисля, че е по-добре да вляза при децата. Още два дни — четиридесет мили — два дни.

Казан го наблюдаваше как влиза в палатката. Опъна веригата с всички сили, докато каишът го задуши. Краката и тялото му потръпнаха. В палатката, където влезе Радисън, бяха Джоана и бебето. Знаеше, че Пиер няма да им стори нищо лошо, но знаеше също, че заедно с Пиер Радисън около тях витаеше нещо ужасно и застрашително. Искаше му се човекът да стои навън — край огъня, за да може да лежи тихо до него и да го наблюдава.

В палатката беше тихо. По-близо отпреди до него достигна воят на Сивата вълчица. Всяка нощ тя започваше да вие все по-рано и идваше по-близо до лагера. Искаше му се тази нощ съвсем да го приближи, а дори не изскимтя в отговор. Не посмя да наруши необикновената тишина в палатката. Дълго лежа притихнал, уморен и отслабнал от продължителното пътуване, но не заспа. Огънят догаряше; шумът на вятъра по върховете на дърветата утихна и големите сиви облаци се движеха като тежки завеси по небето. Звездите заблестяха с бяла металическа светлина и далече на север се раздаде слаб жален звук, подобен на бягаща шейна по замръзналия сняг — тайнствената монотонност на северното сияние. После стана много тихо и бързо се застуди.

Тази нощ Сивата вълчица не се движеше по посока на вятъра. Тя следваше крадешком като сянка шейната на Пиер Радисън. Казан отново я чу късно след полунощ, изправи глава, а тялото му остана неподвижно. Само мускулите му странно се свиха. В гласа на Сивата вълчица имаше нова, жална нотка, нещо повече от зов към другаря. Беше Известието. При този звук Казан се отърси от страха и мълчанието и с глава, обърната право към небето, започна да вие като дивите кучета от север пред колибите на току-що умрелите си господари.

Пиер Радисън беше мъртъв.