Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kazan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
ultimat (2009)
Разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Джеймс Оливър Кърууд. Дивото куче Казан

Издателство „Народна младеж“, София, 1976

Редактор: Ботьо Ангелов

Художник: Петър Рашков

История

  1. — Добавяне

Глава четиринадесета
Правото на по-силния

Старият лос беше убит съвсем навреме, за да спаси Казан, който не можеше да издържа на глад като дивата си другарка. Дългото гладуване при температура петдесет-седемдесет градуса под нулата беше го превърнало в сянка на предишния свиреп и силен Казан.

След смъртта на лоса той легна изтощен в обагрения с кръв сняг, а вярната Сива вълчица, все още изпълнена със силата на дивата вълча порода, се хвърли яростно на дебелата кожа на врата на животното и разкъса червеното му месо. Но не започна да яде веднага, а изтича до Казан, нежно заскимтя и близна муцуната му с нос. После започнаха угощението. Клекнаха до врата на лоса и разкъсаха топлото сладко месо.

Последната слаба светлина на северния ден бързо загасваше в нощта и те се оттеглиха, заситени и с издути стомаси. Лекият вятър утихна. Облаците, които покриваха небето през целия ден, сега се движеха на изток и луната светеше ясно и чисто. За около час нощта продължи да се прояснява. Към блясъка на луната и звездите сега се прибавяха бледите огньове на северното сияние, трептящи и димящи около полюса. Неговата свистяща, пукаща монотонност, подобна на скърцането на движещи се шейни по замръзналия сняг, слабо достигаше до ушите на Казан и Сивата вълчица.

И въпреки това, още неизминали и стотина ярда от мъртвия лос, спряха при първия звук на това странно тайнство в северното небе и се заслушаха напрегнати и подозрителни. После отпуснаха уши и бавно се върнаха към убитото животно. Инстинктът им подсказа, че то е тяхно само по правото на по-силния. Бяха се борили да го убият. И по закона на дивия свят трябваше да се борят, за да си го запазят. В добрите ловни дни биха продължили да бродят под луната и звездите, но дългите дни и нощи на гладуване ги научиха на нещо по-различно.

В тази ясна тиха нощ след дните на едрата шарка и глада около сто хиляди гладни същества излизаха от скривалищата си и тръгваха на лов. На хиляда и осемстотин мили на изток и запад и хиляда мили на север и юг животни с хлътнали кореми ловуваха под луната и звездите. Нещо подсказа на Казан и Сивата вълчица, че този лов беше започнал, и нито за миг бдителността им не ги изостави. Най-после легнаха в края на смърчовия гъсталак и зачакаха. Сивата вълчица нежно допря сляпото си лице до муцуната на Казан. Неспокойното скимтене в гърлото й беше предупреждение за него. Сетне тя задуши въздуха и се ослуша — душеше и слушаше.

Изведнъж всеки мускул в телата им се изопна. Наблизо беше минало нещо живо. Нещо, което не можеха да видят и чуят, но слабо подушваха миризмата му. То отново дойде, тайнствено като сянка, и после от въздуха се спусна надолу, тихо като огромна снежинка. Беше голям бял бухал. Казан видя как гладното пернато същество се настани на плешката на лоса. Скочи като стрела от убежището си, а Сивата вълчица беше на един ярд от него. Със сърдито ръмжене той се хвърли върху белия крадец, но зъбите му изщракаха напразно във въздуха. Скочи от другата страна на лоса. Върна се, но бухалът си беше отишъл.

Почти цялата предишна сила се възвърна у него. Движеше се около лоса, козината на гърба му беше настръхнала като четка, широко отворените му очи — пълни със закана. Ръмжеше срещу тишината. Челюстите му тракаха, той седна на задните си лапи и се загледа в обагрената с кръв пътека, оставена от лоса, преди да умре. Отново оня инстинкт, безпогрешен като разума, му подсказа, че опасността ще дойде оттам.

Следата се очертаваше като червена лента през пустинята. Малките бързоноги хермелини тази нощ бяха навсякъде като бели плъхове, движещи се на лунната светлина. Те я намериха първи и с цялата свирепост на кръвожадната си природа тръгнаха по нея с бързи възбудени скокове. Една лисица подуши миризмата от половин миля и приближи. Изпод голямото повалено дърво излезе дива котка с мънистени очи и хлътнал корем и спря при кървавата лента.

Тя накара Казан отново да излезе от прикритието си под смърчовете. На лунната светлина се завърза бърза остра борба с ръмжене и съскане, с котешко мяукане от болка и забравила глада си, дивата котка побягна. Казан се върна при Сивата вълчица с разкъсана и кървяща муцуна. Тя я облиза съчувствено, докато Казан стоеше напрегнат и заслушан.

Лисицата, предупредена от шума на боя, бързо изчезна по посока на вятъра. Тя не беше борец, а убиец, който напада изотзад, и малко по-късно скочи върху един бухал и го разкъса заради половин фунт месо с много перушина.

Но нищо не можеше да прогони малките бели разбойници от пустинята — хермелините. Биха се проврели и между краката на човека, за да достигнат топлото месо и кръв на скоро убития лос. Казан яростно ги гонеше. Бяха твърде бързи за него, приличаха повече на неуловими отблясъци на лунната светлина, отколкото на живи същества. Мушкаха се под тялото на стария лос и се хранеха, докато Казан беснееше и пълнеше устата си със сняг. Сивата вълчица седеше кротко на задните си лапи. Малките хермелини не я безпокояха. След малко Казан разбра това и се отпусна до нея, задъхан и изтощен.

Дълго още нощната тишина не беше нарушавана. Веднъж отдалеч се чу воят на вълк, а от време на време, подчертавайки мъртвата тишина, снежният бухал бухаше със смразяващ кръвта протест от дома си на върховете на смърчовете. Луната светеше точно над стария лос, когато Сивата вълчица подуши първата истинска опасност. Веднага предупреди Казан и се обърна към кървавата следа. Гъвкавото й тяло трепереше, очите й блестяха на звездната светлина, от гърлото й се надигна ръмжене. Само за най-смъртния им враг — риса, ужасния борец, ослепил я много отдавна в битката при Слънчевата скала — тя предупреждаваше Казан по този начин. Той скочи пред нея, готов за борба, преди още да е доловил миризмата на сивото красиво животно, носещо смърт и прокрадващо се по следата.

Тогава настъпи спокойствие. От една миля се раздаде самотен свиреп продължителен вой.

В края на краищата това беше викът на истинския господар на пустинята — вълка. Това беше вик на глад. Вик, раздвижващ човешката кръв по-бързо по вените, изправящ разтреперани лоса и елена на крака, вик, който се носеше като песен на смъртта над тресавището, горите и покритите със сняг хребети, докато и най-слабото му ехо стихнеше в осветената от звездите нощ.

После стана тихо и в тази тягостна тишина Казан и Сивата вълчица стояха един до друг, обърнати по посока на воя, който предизвика у тях някаква странна, тайнствена промяна, защото това не беше нито предупреждение, нито заплаха, а зов за братство. Далеч оттук, отвъд риса, лисицата и дивата котка бяха животните като тях, дивата вълча глутница, за която правото на месо и кръв беше общо и в която съществуваше дивата общност на пустошта, братството на вълците. Седнала отново на задните си лапи, Сивата вълчица отговори на този вик с тържествуваща нотка във воя си, подсказваща на гладните й братя, че там, в края на следата, има пиршество.

И между двата воя рисът се мушна крадешком в голямата, осветена от луната гора.