Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kazan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 7 гласа)
Сканиране
ultimat (2009)
Разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Джеймс Оливър Кърууд. Дивото куче Казан

Издателство „Народна младеж“, София, 1976

Редактор: Ботьо Ангелов

Художник: Петър Рашков


Глава първа
Чудото

Казан лежеше ням и неподвижен, забил муцуна между предните лапи, с полуотворени очи. Едва ли и камъкът би изглеждал по-безжизнен от него. Нито един мускул не трепваше, нито косъм от козината му не помръдваше. Кучето дори не мигаше. И все пак всяка капка от буйната кръв в това прекрасно тяло кипеше от възбуда, каквато Казан никога преди това не беше изпитвал. Всеки нерв и фибра на прекрасните му мускули бяха опънати като стоманени струни. Една четвърт вълк и три четвърти хъски[1], той беше прекарал четирите години от живота си в пустошта. Беше изпитвал острата болка от гладуването. Знаеше какво е да премръзнеш. Беше слушал виенето на вятъра през дългите арктически нощи над безплодната земя. Чувал беше бученето на прииждащите реки и водопади, беше се свивал от страх пред силния грохот на бурята. На врата и тялото му имаше белези от битки, а очите му бяха зачервени от блясъка на снега. Наричаха го Казан, Дивото куче, тъй като беше същински гигант сред другите кучета и безстрашен също като хората, които го водеха сред опасностите в света на ледовете.

Досега не познаваше страха. Никога по-рано не беше изпитвал желание да избяга — дори през оня ужасен ден в гората, когато се бори и уби големия сив рис. Не знаеше какво го беше уплашило, но знаеше, че се намира в друг свят, и много неща в него го поразяваха и безпокояха. Това бяха първите му впечатления от цивилизацията. Желаеше господарят му да се върне в странната стая, където го беше оставил — една стая, изпълнена с противни неща. На стената имаше големи човешки лица, но те нито се движеха, нито говореха — само втренчено го гледаха, както никой досега. Спомни си, че беше виждал един свой господар да лежи притихнал и съвсем вледенен на снега, а той, седнал на задните си лапи, да извива песента на смъртта. Но тези хора от стената изглеждаха живи и все пак сякаш бяха мъртви.

Изведнъж Казан леко наостри уши. Чу стъпки, а после тихи гласове. Единият беше гласът на господаря му. Но другият породи лек трепет у него. Някога, много отдавна, сигурно като малко кученце, сякаш като насън, беше чувал един смях, напомнящ смеха на това момиче — смях, изпълнен с опияняващо щастие, с трепета на прекрасната любов и с една нежност, която накара Казан да повдигне глава, когато влязоха. Погледна право в тях, почервенелите му очи блестяха. Веднага разбра, че тя трябва да е скъпа за неговия господар, защото той я беше обгърнал с ръка. На блясъка на светлината видя, че косата й е много светла. Лицето й имаше червения цвят на северната горска лоза, а искрящите й очи — цвета на горската теменуга. Изведнъж тя го забеляза и със слаб вик се хвърли към него!

— Спри! — извика мъжът. — Той е опасен! Казан…

Тя беше клекнала до него — мила, пухкава и красива, с удивително блестящи очи и ръце, готови да го докоснат. Да се свие ли? Да я ухапе ли? Беше ли тя едно от тези неща на стената, беше ли негов враг? Да се хвърли ли на бялата й шия? Видя мъжа да тича напред, блед като мъртвец. После ръката й докосна главата му и това докосване предизвика един трепет, който раздвижи всеки нерв от тялото му. С две ръце тя обгърна главата му. Лицето й беше съвсем близо и той я чу да казва, почти хълцайки:

— Значи ти си Казан, милият скъп Казан, моят Казан, смелото ми куче. Ти ми го върна у дома, след като всички други умряха. Моят Казан, моят герой!

И тогава, чудо на чудесата, тя притисна лицето си в него и той почувства нейното сладостно, топло докосване.

Казан не мърдаше. Едва дишаше. Мина много време, преди девойката да повдигне лице от него. И когато се отдръпна, в сините й очи имаше сълзи, а мъжът стоеше над тях с вкопчани една в друга ръце и стиснати зъби.

— Не знам някога да е допуснал да го докосне някой с голи ръце — каза той с твърд, учуден глас. — Отдръпни се внимателно, Изабела. За бога, погледни!

Казан нежно скимтеше, отправил кръвясалите си очи към лицето на момичето. Искаше да почувства още веднъж ръката й, да докосне лицето й. Щяха ли да го бият с тояга, ако посмееше? Сега нямаше намерение да причинява никому зло. Беше готов да убива за нея. Започна да се придвижва малко по малко, без да отмества поглед. Чу мъжът да казва: „За бога, погледни!“ И потрепера. Не последва удар да го върне на мястото му. Студената му муцуна докосна ефирната й рокля, а тя го гледаше неподвижно и влажните й очи блестяха като звезди.

— Погледни! — прошепна тя. — Погледни!

Още половин инч[2], още един инч, два инча, и голямото му сиво тяло се премести към нея. Сега муцуната му се повдигна бавно над крака към скута й и най-сетне докосна малката топла ръка, която лежеше там. Все още гледаше лицето й. Видя странно пулсиране по голата й бяла шия, а после устните й потрепераха, като гледаше мъжа с очарователен поглед. Той също коленичи до тях, прегърна отново момичето и потупа кучето по главата. Не му хареса докосването на мъжа. Нямаше му доверие, тъй като природата го беше научила да не вярва на мъжките ръце, но разреши, понеже видя, че в известен смисъл това доставяше удоволствие на момичето.

— Казан, приятелю, няма да я ухапеш, нали? — каза нежно господарят. — И двамата я обичаме, не можем да не я обичаме. Тя е наша, Казан, само наша. Принадлежи на теб и на мен, ние ще се грижим за нея през целия си живот и ако потрябва, ще се борим за нея на живот и смърт. Е, Казан, приятелю, нали?

Дълго след като го оставиха да лежи на чергата, очите на Казан не се отделяха от момичето. Наблюдаваше и слушаше и през цялото време все повече и повече растеше желанието му да допълзи до тях и да докосне ръката на момичето, роклята или крака й. След известно време господарят му й заговори, тя скочи с лек смях и изтича в ъгъла до нещо голямо, квадратно и блестящо, с ред бели зъби и тяло, по-дълго от неговото. Чудеше се за какво може да са тези зъби. Пръстите на момичето ги докоснаха и нито шепотът на вятъра, който някога беше чувал, нито всичката музика на водопадите и бързеите, нито песента на птиците напролет можеше да се сравни със звуците, които се родиха сега. За първи път чу музика. За момент това го смути и уплаши, но после страхът премина и той почувства да пропълзява странен трепет по тялото му. Искаше да седне на задните си лапи и да започне да вие, както е вил под милионите звезди на небето през студените зимни нощи. Но нещо го възпираше. И това нещо беше момичето. Бавно започна да се промъква към него. Почувства погледа на мъжа върху себе си и спря. После още малко, инч след инч, проточи врат и муцуна напред. Беше на половината път до нея, в средата на стаята, когато чудесните звуци станаха много нежни и тихи.

— Продължавай — чу да я увещава мъжът с тих и припрян глас. — Продължавай, не спирай!

Момичето обърна глава, видя го да се свива на пода и продължи да свири. Мъжът все още го гледаше, но сега погледът му не можеше да го задържи. Отиваше все по-близо и по-близо, докато най-после протегнатата му муцуна докосна роклята й там, където падаше набрана на пода. А сетне легна, потръпвайки, тъй като тя започна да пее. Беше чувал индианка да тананика пред колибата си. Беше чувал дивата монотонна песен на карибу[3], но никога не беше слушал нещо толкова нежно, както звуците от устата на това момиче. Забрави за присъствието на господаря си. Тихо, свивайки се, така че тя да не разбере, повдигна глава. Видя я да го гледа. Имаше нещо в очите й, което вдъхваше доверие, и той сложи глава в скута й. За втори път почувства допира на женска ръка и притвори очи с дълбока въздишка. Музиката спря. Долови развълнуван глас край себе си, подобен едновременно и на смях, и на ридание. Чу господаря си да кашля.

— Винаги съм обичал този стар негодник, но никога не съм и помислял, че може да направи това — каза той.

Гласът му прозвуча странно за Казан.

Бележки

[1] Хъски — ескимоско куче. — Б.пр.

[2] Инч — 2,5 см. По-нататък в текста се срещат следните английски мерни единици: ярд — 91 см; фут (стъпка) — 30 см; фунт — 453 грама; акър — 0,4 хектара; бушел — 36 литра. — Б.пр.

[3] Карибу — канадски елен. — Б.пр.