Джеймс Оливър Кърууд
Дивото куче Казан (10)

Глава десета
В дните на пожара

След нощта на ужасната битка с големия сив рис на върха на Слънчевата скала Казан все по-мъгливо си спомняше дните си като куче от впряга, а после и като водач на глутницата. Не можеше да ги забрави напълно. И винаги като огън, пробляскващ в равнината, някои спомени щяха да изпъкват сред другите. Както човек отбелязва събитията след своето раждане, женитба, освобождение или някоя решаваща стъпка в кариерата си, така всичко за Казан сякаш започна от двете трагедии, последвали една след друга раждането на малките вълчета.

Първото беше битката при Слънчевата скала, когато големият сив рис ослепи завинаги красивата му другарка и разкъса рожбите й. На свой ред той уби риса, но Сивата вълчица остана сляпа. Отмъщението не можеше да й върне зрението. Повече нямаше да ходи на лов с него, както тогава с вълчата глутница в равнината и в тъмната гора. Само при мисълта за тази нощ той започваше да ръмжи, разтегляше бърни и показваше дългите си бели зъби.

Другата трагедия беше заминаването на Джоана, бебето и мъжа й. Нещо по-безпогрешно от разума подсказваше на Казан, че те няма да се върнат. Най-ясна от всички картини в съзнанието му остана онази слънчева сутрин, когато жената и детето, които обичаше, и мъжът, когото търпеше заради тях, заминаха с кануто. Често ходеше до онова място, гледаше замечтано по течението там, където беше скочил от кануто, за да се върне при сляпата си другарка.

Животът на Казан сега сякаш беше изтъкан главно от три неща: омразата към всичко, което носи миризмата или следите на рис, скръбта му по Джоана и бебето и Сивата вълчица. Естествено, най-силна беше омразата му към риса не само заради слепотата на Сивата вълчица и смъртта на вълчетата, но и затова, че дори загубата на жената и бебето отдаваше на онази фатална битка при Слънчевата скала. От този час стана най-смъртният враг на рисовете. Където и да подушеше голямата сива котка, превръщаше се в ръмжащ демон, а омразата му растеше с всеки изминат ден и той ставаше все повече част от дивия свят.

Откри, че сега Сивата вълчица му беше по-нужна от когато и да било, след като напусна глутницата заради него. Той беше три четвърти куче и кучешката кръв в него търсеше другарство. Сега само Сивата вълчица можеше да му го даде. Бяха сами. Цивилизацията се намираше на четиристотин мили на юг от тях. Най-близкият пост при залива Хъдзън отстоеше на шестдесет мили на запад. Често в дните с жената и бебето Сивата вълчица беше прекарвала нощите сама в гората, чакаща и зовяща Казан. А сега Казан се чувстваше самотен и неспокоен, когато беше далеч от нея.

Поради слепотата си Сивата вълчица не можеше повече да ходи на лов с другаря си. Но постепенно между тях се роди нов начин за разбиране и те научиха много неща, непознати им преди това. От началото на лятото тя можеше да ходи с него, ако той не се движеше много бързо. Тичаше до хълбока му, докосваше го с муцуна или рамене и Казан се научи да върви, а не да скача. Скоро разбра, че трябва да избира най-леките пътеки за Сивата вълчица. Когато достигнеха до някое място за прескачане, той докосваше с муцуна Сивата вълчица, изскимтяваше, а тя наостряше уши, ослушвайки се. Тогава Казан скачаше, а тя разбираше какво е разстоянието. Винаги прескачаше по-надалеч, а това беше добра грешка.

По един друг начин, начин, който беше съдено да им служи много често в бъдеще, тя стана по-голяма помощница на Казан, от когато и да било преди. Обонянието и слухът напълно замениха зрението. С всеки изминат ден тези сетива все повече се развиваха и между двамата се роди мълчаливият език, чрез който тя му предаваше какво е открила по миризмата или звука. Стана навик за Казан винаги да поглежда Сивата вълчица, когато спираха да се ослушат или да подушат въздуха.

След като Джоана и бебето си отидоха, Казан заведе сляпата си другарка в една гъста смърчова и балсамова горичка до реката. Останаха там до началото на лятото. Седмици наред всеки ден Казан отиваше при колибата, където по-рано бяха Джоана, бебето и мъжът. Дълго време ходеше с надежда, че някой ден или нощ ще види признаци на живот там. Но вратата никога не беше отворена. Капаците на прозорците винаги стояха на местата си. Не се извиваше дим от глинения комин. Трева и лози започнаха да растат по пътеката. И онази миризма, която Казан все още долавяше там — миризмата на мъжа, жената и бебето — ставаше все по-слаба и по-слаба.

Един ден той намери малка детска обувка под един от затворените прозорци. Беше стара и износена, потъмняла от снега и дъжда, но той легна до нея и дълго остана така, а в това време на хиляди мили оттук малката Джоана си играеше със странните играчки, създадени от цивилизацията. После той се върна при Сивата вълчица сред смърчовете и балсамовите дървета.

Колибата беше единственото място, до което Сивата вълчица не го следваше. Във всички други случаи тя беше до него. Сега, след като свикна със слепотата си, тя го придружаваше дори в лова, но само докато попаднеше на дивеча и започнеше гонитбата. Тогава оставаше да го чака. Обикновено Казан ловеше големи бели зайци. Но една нощ подгони и уби млада сърна. Плячката беше много тежка, за да я довлече до Сивата вълчица. Върна се при нея и я заведе до мястото на пиршеството. С разгара на лятото те ставаха все по-неразделни, докато най-после по цялата пустиня следите им винаги бяха едни до други и никога поотделно.

После стана големият пожар.

Сивата вълчица го подуши още докато беше на два дни на запад от тях. Тази вечер слънцето залезе в огнен облак. Движещата се на запад луна стана кървавочервена. Когато се скрива по този начин отвъд пустошта, индианците я наричат „Кървящата луна“ и казват, че въздухът е изпълнен с поличби.

На другия ден Сивата вълчица нервничеше и към обяд Казан долови във въздуха предупреждението, подушено от нея преди много часове. Постепенно миризмата стана по-силна, а следобед прозрачен дим забули слънцето.

Животните от триъгълника в гората между реките Пайпстоун и Крий щяха да избягат, но вятърът промени посоката си. Това беше една фатална промяна. Огънят бушуваше от запад и юг. Тогава вятърът задуха към изток, носейки дима със себе си. По време на това краткотрайно раздвижване на въздуха всички живи същества в триъгълника между двете реки зачакаха. Това позволи на огъня да обхване триъгълника и да отсече всички пътища за бягство.

После вятърът отново промени посоката си и тръгна на север. Предната част на триъгълника се превърна в смъртоносен капан. Цяла нощ южното небе беше заляно с огнена светлина и сутринта топлината, димът и пепелта започнаха да задушават.

С панически страх Казан напразно започна да търси възможности за бягство. Нито за миг не изостави Сивата вълчица. За него беше лесно да преплува един от двата притока, но още щом докоснеше водата с лапите си, Сивата вълчица се отдръпваше и се свиваше. Като всички свои братя, тя по-скоро би срещнала пожара и смъртта, отколкото водата. Казан я увещаваше. Десетина пъти той скачаше и плуваше леко по водата. Но Сивата вълчица само нагазваше.

Вече долавяха далечния тътнеж на огъня. Дивите животни тичаха пред него. Лосът, карибуто и сърната се гмуркаха във водата и плуваха към отсрещния бряг. Една голяма черна мечка с две малки мечета затрополи по пясъчната ивица, врязана във водата, и леко заплува заедно с малките си. Казан ги наблюдаваше и скимтеше към Сивата вълчица.

После върху пясъчната ивица дойдоха и други животни, страхуващи се от водата като Сивата вълчица — голям дебел таралеж, малка лъскава белка, дива котка, която душеше въздуха и ридаеше като дете. Тези същества, които не можеха или не желаеха да плуват, превишаваха другите три пъти. Стотици хермелини бягаха по брега като плъхове и непрекъснато пищяха с тънките си гласчета. Лисиците бързо тичаха, търсейки някое дърво, повалено от вятъра, което би могло да им послужи за мост. Рисът ръмжеше, обърнат към огъня, а братята на Сивата вълчица — вълците — не се осмеляваха да нагазят по-дълбоко от нея.

Вир-вода, задъхан и полузадушен от дима, Казан дойде до Сивата вълчица. Беше останало само едно убежище за тях — пясъчната ивица. Тя се врязваше на петдесет стъпки във водата. Бързо поведе сляпата си другарка към нея. Когато минаха през ниските храсти към реката, нещо ги спря. До ноздрите им достигна миризмата на враг, по-голям от огъня. Един рис, настанен на пясъчната ивица, се свиваше на самия й край. Три таралежа се бяха завлекли до водата и лежаха там като топки, настръхнали и треперещи. Дива котка ръмжеше срещу риса, а той, отпуснал уши, наблюдаваше Казан и Сивата вълчица, които започнаха нашествието си към пясъчната ивица.

Вярната Сива вълчица беше изпълнена с готовност за борба, скочи до Казан и оголи зъби. С яростно изщракване на челюстите Казан я бутна назад и тя остана трепереща и скимтяща, докато той напредваше. Приближаваше с леки стъпки и вирнати уши, без външно да изразява заплаха или закана. Това беше смъртоносното придвижване на хъски, обучено в битки и опитно в изкуството да убива. Човек би казал, че кучето приближава риса с приятелски намерения. Но рисът разбра. Това бе старата вражда на много поколения, по-силна сега поради спомените на Казан за онази нощ на върха на Слънчевата скала.

Инстинктът показа на дивата котка какво ще се случи и тя се сви. Таралежите скимтяха като малки деца в присъствието на врагове и сгъстяващите се облаци дим ги караха да настръхват още повече. Рисът лежеше по корем като котка, задните му крайници се размърдаха и събраха, готови за скок. Краката на Казан сякаш не докосваха писъка, докато той леко обикаляше около него. Рисът се въртеше и изведнъж се стрелна като кръгла ръмжаща топка над разстоянието от осем фута, което ги делеше.

Казан не отскочи. Не направи усилие да избегне атаката, а честно я посрещна с цялата сила на плещите си, както кучето от впряга среща друго куче. Той беше с десет фута по-тежък от риса и за миг голямата, отпусната котка с двайсет остри като ножове зъби беше отхвърлена настрана. Казан се възползва от момента и като мълния се спусна към врата на риса.

В този миг сляпата Сива вълчица скочи ръмжаща и поведе борба под корема на Казан. Заби челюсти в задния крак на риса. Костите изпращяха. Рисът, с два пъти по-голям от собственото си тегло товар, отскочи назад, като повлече Казан и Сивата вълчица. Падна върху един таралеж и стотици бодли се забиха в тялото му. С един скок се освободи и полетя срещу дима. Казан не го последва. Сивата вълчица дойде при него и заблиза топлата кръв, обагрила светлокафявия му врат. Рисът лежеше като мъртъв и ги наблюдаваше със свирепите си малки черни очи. Таралежите продължаваха да скимтят, като че молеха милост. Сетне един гъст, черен, задушаващ облак дим се спусна ниско над пясъчната ивица и стана горещо като в пещ.

В самия край на пясъчната ивица Казан и Сивата вълчица се свиха като топки, заврели муцуни в хълбоците си. Огънят беше съвсем близо. Бучеше като голям водопад, от време на време шумно падаха дървета. Въздухът се изпълни с пепел и горещи искри. На два пъти Казан изправяше глава, захапвайки горещите въглени, които падаха и го изгаряха като нажежено желязо.

Край потока имаше гъст зелен храсталак. Огънят стигна дотам, започна да гори бавно и топлината намаля. И все пак още дълго Казан и Сивата вълчица не можаха да вдигнат глави и да дишат спокойно. После разбраха — пясъчната ивица, врязана в реката, ги беше спасила. Всичко в този триъгълник между двете реки беше почерняло и изгоряло.

Димът се разнесе. Посоката на вятъра отново се промени и той задуха — хладен и свеж — откъм северозапад. Дивата котка първа предпазливо тръгна към несъществуващата вече гора. Таралежите още стояха свити на кълба когато Казан и Сивата вълчица напуснаха пясъчната ивица. Тръгнаха нагоре по течението и още преди да падне нощта, краката им бяха наранени от горещата пепел и жарта.

Тази нощ луната изглеждаше странна и наподобяваше зловещи пръски кръв в небето. През дългите тихи часове не се чуваше дори бухането на бухала, което да подскаже, че там, където до вчера беше раят на дивите зверове, сега има някакъв живот. Казан разбра, че няма какво да лови, и продължиха да вървят цялата нощ. Призори стигнаха тясна блатиста местност край потока. Тук бобрите бяха направили бент и те преминаха в зеленината отсреща. Пътуваха още едно денонощие на запад и стигнаха до гъсто тресавище и гора край Уотърфаунд.

И докато Казан и Сивата вълчица идваха от запад, от изток, от ловния пункт при залива Хъдзън пътуваше един строен мургав полуфранцузин на име Хенри Лоти, най-известният ловец на рисове в околността. Той търсеше „следи“ и ги намери в изобилие по Уотърфаунд. Тук беше раят на дивеча, а белите зайци бяха с хиляди. Затова имаше и много рисове. Хенри си построи барака и се върна в ловния пункт да чака падането на първия сняг, когато щеше да дойде отново с кучетата, продуктите и капаните.

В същото време от юг бавно пътуваше с кануто си един млад университетски зоолог, събиращ материал за книгата си „Разумът у дивите животни“. Казваше се Пол Уеймън и имаше споразумение да прекара част от зимата с Хенри Лоти, метиса. Носеше със себе си много хартия, една камера и снимката на момиче. Единственото му оръжие беше джобното ножче.

Междувременно Казан и Сивата вълчица си намериха леговище в гъстото тресавище на пет-шест мили от колибата на Хенри Лоти.