Джеймс Оливър Кърууд
Дивото куче Казан (19)

Глава деветнадесета
Похитителите

Беше прекрасният сезон между пролетта и лятото, когато северното небе блестеше от светлината на луната и звездите. Казан и Сивата вълчица слязоха на дълъг лов в долината между двата хребета. Това бе първата примамка на скитничеството, която винаги идваше при дивите същества в пустошта веднага след като малките напуснат майките си да търсят свой път в широкия свят. Тръгнаха на запад от дома си под поваленото дърво. Ловуваха предимно през нощта и оставяха след себе си следи от не докрай изядени вътрешности на зайци и пъдпъдъци. Беше сезонът на кръвопролитията, а не на глада. Десет мили на запад от тресавището убиха млад елен. Него също изоставиха, след като ядоха само веднъж. Наситиха се на топло месо и кръв. Надебеляха, загладиха косъм и всеки изминат ден все по-дълго се припичаха на слънце. Имаха малко съперници. Рисът беше в най-гъстите гори на юг. Вълци нямаше. По реката бродеха безброй диви котки, белки и норки. Нито бяха бързи в лова, нито имаха дълги зъби. Един ден попаднаха на стара видра — грамадна, посивяваща с приближаването на лятото. Казан надебеля, стана мързелив и лениво я наблюдаваше. Сляпата Сива вълчица душеше миризмата й във въздуха. За тях видрата беше само една плаваща пръчка — същество извън техния свят като всички риби. Продължиха пътя си, без да знаят, че това странно същество със смолесточерни перки скоро щеше да им стане съюзник в една от необикновените и смъртоносни битки в пустошта, така кървави в живота на дивите същества, като най-кървавата вражда в човешкия живот.

След деня на срещата с видрата Сивата вълчица и Казан продължиха още три мили по течението. Тук спряха и се обърнаха на север. Спря ги голям бобров вир — двеста ярда широк и вдаден на миля в блатото и гората. Нито Сивата вълчица, нито Казан се интересуваха много от бобри. Те, също като рибите, видрите и бързолетящите птици, бяха извън техния свят.

И така, обърнаха се на север, без да знаят, че природата вече им е отредила те четиримата — кучето, вълчицата, видрата и бобърът — скоро да вземат участие в една от онези безмилостни битки в дивия свят, оставящи да преживеят само най-приспособените. Тези трагични истории се пазят в тайна от безмълвните звезди, луната и вятъра.

От много години човек не беше стъпвал в долината между двата хребета да безпокои бобрите. Ако някой ловец от племето сарки тръгнеше по безименния поток и хванеше старейшината и водача на бобровата колония, веднага щеше да прецени, че е много стар, и щеше да му сложи индианско име. Би го нарекъл „Счупения зъб“ — тъй като беше счупил един от четирите зъба, с които събаряше дърветата и правеше вирове. Преди шест години Счупения зъб повел няколко свои връстници бобри надолу по течението и те построили първия си малък вир и първия си дом. Следващия април другарката на Счупения зъб родила четири бобърчета. И всички други женски от колонията родили още по две, три или четири. В края на четвъртата година, ако беше следвало обикновения закон на природата, това първо поколение щеше да се раздели по двойки и щеше да напусне колонията, за да си построи вир и свой дом. Събраха се по двойки, но не се отделиха. Следващата година второто поколение малки, сега вече четиригодишни, също се събираха по двойки, но пак не се отделиха. Затова в началото на лятото шестата година колонията много приличаше на голям град, отдавна обсаден от врага. Наброяваше петнадесет дома и над сто бобри, без да се броят четирите малки, родени през март и април. Удължиха вира до двеста ярда. Водата заля големите площи с брези и тополи и оплете блатото с крехки нежни върби и елши, Дори при това положение храната не достигаше и домовете бяха пренаселени, тъй като по любовта си към дома бобрите приличаха много на човека. В дома на Счупения зъб — всичко на всичко девет стъпки дълъг и седем широк — живееха двадесет и седем деца и внуци. Този сезон той се готвеше да наруши традицията на племето. Когато Казан и Сивата вълчица небрежно душеха силната миризма, идваща от града на бобрите, Счупения зъб подготвяше семейството си и двама свои синове също със семействата си за преместване.

Поне засега Счупения зъб беше всепризнат водач на колонията. Нямаше друг бобър с неговата големина и сила. Едрото му тяло, три фута дълго, тежеше най-малко шестдесет фунта. Опашката му беше четиринадесет инча дълга и пет дебела, в тихите нощи плясъкът й във водата се чуваше от четвърт миля разстояние. Плавателната ципа на задните му крака беше два пъти по-голяма от тази на другарката му и това обяснява защо той плуваше най-бързо в цялата колония.

Следобед Казан и Сивата вълчица се отправиха на север. Последва чиста тиха нощ, в която Счупения зъб се изкачи на повърхността на бента и се обърна да види дали армията му е зад него. Осветената от звездите вода на големия вир се плискаше и светеше при движението на многото тела. Няколко по-стари бобри се изкачиха след Счупения зъб и старейшината се гмурна в тесния поток от другата страна на бента. Сега го последваха блестящите на звездната светлина сребристи тела на преселниците. Поединично, на двойки и тройки, те изкачиха бента и с тях тръгнаха дузина бобърчета, родени преди три месеца. Леко и бързо заминаха по течението. Малките плуваха яростно, за да не изостанат от родителите си. Бяха четиридесет. Счупения зъб ги водеше добре, а зад него идваха по-старите работници и бойци. Отзад плуваха майките и децата.

Пътуването продължи цяла нощ. Видрата, най-смъртният им враг, по-опасен дори от човека, се криеше в гъстия върбов храсталак, докато те минаваха. Природата, която понякога вижда по-далеч от човека, я беше направила враг на тези същества, минаващи тази нощ покрай скривалището й. Хранеше се с риби и беше създадена както да ги пази, така и да ги унищожава. Може би природата й е подсказала, че твърде много боброви вирове спират движението на хвърлящите хайвера си риби и където има много бобри, рибите са малко. Навярно мислеше, че тя е гладна, тъй като риболовът е слаб. И така, неспособна сама да се справи с цялото племе врагове, започна да разрушава бентовете им. Как на свой ред унищожи бобрите, ще стане ясно в борбата, в която природата й беше отредила да се съюзи с Казан и Сивата вълчица.

Тази нощ Счупения зъб спира десетина пъти да търси храна край брега. Но той разбра, че на две-три от местата, където имаше много кора от дървета, с която се хранеха, ще бъде трудно да си построят бент. Чудесните му строителни инстинкти надминаваха дори инстинктите му за търсене на храна. Щом тръгнеше напред, никой бобър не оспорваше решението му, като изостане назад. Рано в зори прекосиха изгорялата равнина и стигнаха края на блатото, владение на Казан и Сивата вълчица. По правото на откритието и владението това място принадлежеше на кучето и вълчицата. Бяха оставили своя знак за собственост навсякъде тук. Но Счупения зъб, бидейки водно животно, имаше слабо обоняние, като всички от неговото племе. Той ги водеше, навлязоха в гората, движейки се бавно. Точно под дома на Казан и Сивата вълчица под поваленото дърво той спря, покатери се на брега, балансирайки горе с плавателните ципи на задните крака и широката четири фута опашка. Тук намери идеални условия. През тесния поток лесно можеше да се построи бент и водата можеше да наводни голямо пространство с тополи, брези, върби и елши. Мястото беше закътано от гъстата гора, затова зимите щяха да бъдат топли. Счупения зъб бързо даде на последователите си да разберат, че тук ще бъде новият им дом. Покатериха се от двете страни на потока и навлязоха в близката гора. Малките веднага започнаха настървено да гризат меката кора на върбата и елшата. По-възрастните — сега всеки от тях беше строител — възбудено проучваха мястото и от време на време похапваха по някоя кора.

Този ден започна работата по построяването на дома. Сам Счупения зъб избра една голяма бреза, наклонена над потока, и започна да реже десетинчовото дебело стъбло с трите си дълги зъба. Въпреки че възрастният старейшина беше изгубил единия си зъб, останалите три се бяха развили с възрастта. Външната им част се състоеше от най-твърда глеч, вътрешността — от мека слонова кост. Приличаха на най-хубавото стоманено длето, глечта никога не се изхабяваше, а по-меката слонова кост всяка година се подменяше с нова. Седнал на задните си крака, облегнал предните си лапи на дървото, балансирайки с тежката опашка, Счупения зъб започна да огризва тесен пръстен около дървото. Няколко часа работи неуморно. Най-сетне спря да почине и друг работник се зае със задачата. Междувременно десетина бобри упорито режеха дървета. Дълго преди брезата на Счупения зъб да падне в потока, една по-малка топола цопна във водата. Рязането на голямата бреза ставаше методично. Въпреки че бобърът предпочита да си върши работата през нощта, той и през деня е добър работник. Следващите дни Счупения зъб даваше малки почивки. Малките строители изпълняваха задачата си почти с човешка интелигентност. Поваляха по-малките дървета и ги режеха на парчета, четири-пет стъпки дълги. Търкаляха едно по едно парчетата до потока, бутаха ги с глави и предни лапи и ги завързваха здраво за брезата с клонки. Когато основната работа завърши, започна чудесният строеж по спояването. В това бобрите са по-големи майстори от човека. Само динамит може да разруши строежа им. Носеха от брега под подобните си на чашки бради от половин до един фунт смес от кал и хубави клонки и запълваха кофража. Задачата им изглеждаше грандиозна. Но строителите на Счупения зъб можеха да пренесат един тон от тази смес на денонощие. След три дни водата започна да се събира, докато достигна клоните на десетина, а дори повече дървета и заля едно малко пространство с храсти. Това улесни работата. Материалът вече можеше да се нарязва във водата и лесно да се пренася. Докато част от бобрите се възползваха от предимството, че са във водата, други поваляха дървета и ги редяха от единия до другия край на брезата, поставяйки основите на бент, широк сто стъпки.

Почти привършваха работата си, когато една сутрин Казан и Сивата вълчица се върнаха при блатото.