Джеймс Оливър Кърууд
Дивото куче Казан (7)

Глава седма
След виелицата

Зазоряваше се, когато бебето се сгуши в топлата гръд на Джоана и я разбуди, плачейки от глад. Тя отвори очи, отметна назад гъстата си коса и видя тъмната фигура на баща си в другия край на палатката. Лежеше, съвсем притихнал, и тя остана доволна, че още спи. Знаеше, че предишния ден доста се беше изморил, и още около половин час остана да лежи спокойно, гукайки нежно на малката Джоана. После внимателно стана, уви бебето в топли одеяла и кожи, облече си по-дебели дрехи и излезе.

Денят беше настъпил и тя с облекчение въздъхна, като видя, че бурята е преминала. Беше ужасно студено. Струваше й се, че в живота си досега не е чувствала такъв голям студ. Огънят беше съвсем угаснал. Свит на топка, Казан беше скрил муцуна под тялото си. Когато Джоана излезе, той вдигна глава, треперейки.

С тежките си мокасини Джоана разрови пепелта и разбута съчките. Нито едно въгленче не беше останало. Връщайки се към палатката, поспря за миг до Казан и погали рошавата му глава.

— Бедният Уулф — каза тя. — Ще ми се да ти дам една меча кожа.

Отметна платнището и влезе в палатката. За първи път видя лицето на баща си на светло. И Казан чу ужасния жален вик, изтръгнал се от гърдите й. Всеки, който погледнеше лицето на Пиер Радисън, не можеше да не разбере.

След този единствен вик на страдание Джоана се хвърли на гърдите на баща си и заплака толкова тихо, че дори острият слух на Казан не долови никакъв звук. Остана там в скръбта си, докато цялата жизнена енергия на жената и майката в младото й тяло се събуди от жалния плач на малката Джоана. Тогава скочи и изтича навън. Казан опъна веригата да я посрещне, но сега тя не го виждаше. Ужасът пред пустошта беше по-голям от ужаса пред смъртта и за миг той обхвана Джоана. Не се страхуваше за себе си. Страхуваше се за бебето. Жалният плач в палатката я пронизваше като с нож.

После изведнъж си спомни думите на стария Пиер миналата нощ — за реката, за дупките по леда, за дома им на 40 мили оттук. „Няма да се загубиш, Джоана.“ Той се е досещал какво може да се случи.

Тя зави бебето в кожите и се върна при огъня. Единствената й мисъл сега бе, че трябва да имат огън. Натрупа малко брезова кора, сложи отгоре полуизгорели главни и влезе в палатката за кибрит. Пиер Радисън го носеше в една непромокаема кутия в джоба на палтото си от меча кожа. Тя коленичи до него отново и хълцайки, извади кутията. Когато огънят се разпали, добави още дръвца, после сложи и по-големи дърва, които Пиер беше довлякъл в лагера. Огънят й вдъхна смелост. Четиридесет мили и реката щеше да ги заведе до техния дом. Трябваше да ги измине — с бебето и Уулф. За първи път тя се обърна към него и произнесе името му, като го погали по главата. После размрази парче месо на огъня и му го даде. Разтопи сняг за чай. Не беше гладна, но си спомни как баща й я караше да яде по четири-пет пъти дневно и сама се застави да приготви закуска от бисквити, парче месо и чай, колкото можеше да изпие.

Ужасният час, от който толкова се страхуваше, настъпи. Зави тялото на баща си и го овърза с връв. После натрупа всички останали кожи и одеяла на шейната до огъня и мушна малката Джоана в тях. Най-трудната й задача беше сгъването на палатката. Въжетата бяха твърди и замръзнали и след като привърши, цялата й ръка беше в кръв. Натовари палатката на шейната и полузакрила лицето си с ръка, се обърна и погледна назад.

Пиер Радисън лежеше в леглото си от балсамови клонки, над него бяха само сивото небе и върховете на смърчовете. Казан стоеше като закован и душеше въздуха. Козината му настръхна, щом Джоана се върна бавно и коленичи до увития в одеяло предмет. Лицето й беше бледо и напрегнато. Тя се вгледа в голата пустош и очите й придобиха странен и ужасен израз. Впрегна Казан в шейната и зави около кръста си каишите, които Пиер беше използвал. Така те се отправиха към реката, като газеха дълбоко в пресния сняг. На половината път Джоана се препъна, падна в една пряспа и разпуснатата й коса заприлича на блещукащ воал в снега. Със силен тласък Казан се намери до нея и студената му муцуна докосна лицето й, когато тя се изправи. За миг Джоана хвана косматата му глава в ръце.

— Уулф — простена тя. — О, Уулф!

Продължи пътя запъхтяна въпреки краткотрайното напрежение. По заледената река снегът не беше толкова дълбок, но излезе вятър. Духаше от североизток право в лицето й и Джоана се беше привела, теглейки шейната заедно с Казан. На половин миля по реката спря. Повече не можеше да се бори с отчаянието и глухо заплака. Четиридесет мили! Притисна ръце до гърдите си и започна да диша като пребита. Вятърът духаше в гърба й. Малката Джоана беше спокойна. Жената се върна, загледа се под кожите и това, което видя там, сякаш с яростна сила я подтикна да продължи. През следващата четвърт миля тя на два пъти пада в преспите.

След това започна едно пространство от открит за вятъра лед и Казан теглеше шейната сам. Джоана вървеше встрани. Чувстваше болка в гърдите си. Като че хиляди иглички пробождаха лицето й. Изведнъж тя си спомни за термометъра. Постави го за малко върху палатката на шейната и когато след няколко минути го погледна, той показваше тридесет градуса под нулата. Четиридесет мили. А баща й беше казал, че може да ги измине и няма да се загуби. Но тя не знаеше, че този ден дори той щеше да се страхува да пътува на север при температура тридесет градуса под нулата и съскащ вятър, носещ първите признаци на приближаващата ги виелица.

Гората остана далеч зад нея. Отпред се изправяше само безжалостната снежна пустиня, а гората отвъд беше скрита от сивия мрак на деня. Ако имаше дървета, сърцето на Джоана нямаше да замира толкова от ужас. Но там нямаше нищо — нищо освен този сив, призрачен мрак и небето, докосващо земята на около миля от тях.

Под краката й снегът отново стана дълбок. През цялото време внимаваше за онези предателски дупки по леда, покрити със сняг, за които й беше говорил баща й. Но сега и снегът, и ледът й се струваха еднакви. Очите я боляха от силния студ.

Реката се разшири в малко езеро и тук вятърът брулеше лицето й с такава сила, че я отвяваше встрани и Казан теглеше шейната сам. Няколко инча сняг сега й пречеха колкото един фут преди това. Малко по малко тя изостана. Казан се придвижи и с всички сили започна да дърпа шейната. Когато отново се намериха на реката, Джоана вървеше зад шейната и следваше пътя, проправен от Казан, безсилна да му помогне. Все по-силно чувстваше как краката й натежават като олово. Имаше само една надежда — гората. Ако до половин час не я стигнеха, нямаше да бъде в състояние да продължи. Тя се бореше и непрекъснато се молеше за бебето си. Падаше в преспите, Казан и шейната й се виждаха като тъмно петно. После изведнъж забеляза, че те я изоставят. Не бяха по-далеч от двайсет стъпки, но петното й се струваше много далечно. Напрегна последните си сили да настигне шейната и малката Джоана.

Видя й се безкрайно дълго времето, докато успее. Шейната се намираше на шест фута, а на нея й се стори, че се бори цял час, докато я настигне и докосне. Със стон се хвърли напред и падна върху нея. Повече не й беше трудно. Завряла лице в кожите на малката Джоана, тя почувства нежност и радост, привидя й се топлият дом. После видението избледня и настъпи тъмна нощ.

Казан спря. Отиде отзад, седна до нея и я зачака да се размърда и заговори. Но тя лежеше неподвижна. Завря муцуна в разпуснатата й коса. В гърлото му се надигна скимтене, той вдигна глава и задуши срещу вятъра. Долови нещо. Докосна отново Джоана с муцуна, но тя не помръдна. После отиде пред шейната, готов да потегли, и отново погледна към нея. Тя все още нито мърдаше, нито говореше и скимтенето на Казан се смени от остър, възбуден лай.

За миг онова странно нещо от вятъра достигна до него още по-осезаемо. Започна да тегли. Шините на шейната бяха замръзнали в снега и той напрегна всички сили да ги освободи. За пет минути на два пъти спира да души въздуха. Третия път затъна в една пряспа, върна се отново при Джоана и заскимтя да я събуди. После задърпа шейната и стъпка по стъпка я измъкна от пряспата, зад която имаше чист лед. Тук Казан спря да отпочине. Когато вятърът утихна, той долови онази странна миризма по-силно отпреди.

На края на леда имаше тесен пробив, където едно поточе се вливаше в голямата река. Ако Джоана беше в съзнание, тя щеше да го накара да върви направо. Но Казан свърна край пробива и в продължение на десет минути се напряга през снега без почивка, като скимтеше все по-често и по-често, докато най-после скимтенето му се превърна в радостен лай. Пред него, до поточето, имаше малка колиба. От комина се издигаше дим, чиято миризма беше достигнала до него с вятъра. Стръмен гладък склон водеше до вратата и с последни сили Казан довлече товара си там. После седна до Джоана, вдигна рошавата си глава към мрачното небе и зави.

След миг вратата се отвори. Оттам излезе мъж. Със зачервени от снега очи Казан внимателно го проследи, докато той тичаше към шейната. Чу уплашения му вик, когато се наведе над Джоана. При следващото затихване на вятъра от кожите на шейната долетя сподавеният глас на малката Джоана.

Дълбока въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите на Казан. Беше изтощен. Силите му го бяха напуснали. Краката му, наранени, кървяха. Но гласът на малката Джоана го изпълни с необикновено щастие и той легна до шейната, а мъжът пренесе Джоана и бебето в топлата стая.

След няколко минути мъжът отново се появи. Не беше стар като Пиер Радисън. Приближи Казан и го погледна.

— Господи — каза той. — И ти направи това сам.

Наведе се без страх, развърза го от шейната и го поведе към вратата. Само веднъж, почти на прага, Казан се поколеба. Обърна глава и бързо се ослуша. Сред стенанието и воя на бурята му се стори за миг, че чува гласа на Сивата вълчица.

Сетне вратата зад него се затвори. Той легна в тъмния ъгъл на колибата, а мъжът приготви на топлата печка нещо за Джоана. Мина много време, преди Джоана да се надигне от походното легло, върху което я беше сложил мъжът. После Казан я чу да хълца. Мъжът я накара да яде и известно време разговаряха. После непознатият окачи голямо одеяло пред леглото и седна до печката. Казан тихо се промъкна край стената и допълзя под леглото. Дълго чуваше хълцането на момичето. После настъпи тишина.

Сутринта, още щом мъжът отвори вратата, той се измъкна и забърза към гората. На половин миля намери следите на Сивата вълчица и я извика. От замръзналата река дойде отговорът й и той отиде при нея.

Напразно Сивата вълчица го прилъгваше да се върнат към старото леговище далеч от колибата и миризмата на хора. Късно тази сутрин мъжът впрегна кучетата си и от края на гората Казан го видя да настанява Джоана и бебето в кожите на шейната, както правеше старият Пиер. Цял ден той следваше пътя на кучетата, а Сивата вълчица се промъкваше зад него. Пътуваха, докато се стъмни, а после мъжът продължи да кара впряга под звездите и луната, появили се след бурята. Късно през нощта стигнаха друга колиба и мъжът заблъска по вратата. Скрит в сенките, Казан видя светлината, чу отварянето на врата и радостния вик на Джоана. После той се върна при Сивата вълчица.

През дните и седмиците, които последваха след завръщането на Джоана у дома, примамката на колибата и ръката на жената задържаха Казан. Както беше търпял Пиер, така сега търпеше и младия мъж, който живееше с Джоана и бебето. Разбираше, че този мъж е много скъп на Джоана и бебето му е толкова свидно, колкото и на жената. Едва на третия ден от заминаването на мъжа Джоана успя да го придума да влезе, а това беше денят, в който мъжът се завърна с мъртвото замръзнало тяло на Пиер. Пръв нейният съпруг откри името на кучето на нашийника и започнаха да го наричат Казан.

На половин миля, на върха на голямата скала, наречена от индианците Слънчевата скала, той и Сивата вълчица намериха подслон. Оттам слизаха на лов в равнината и често гласът на момичето достигаше до тях:

— Казан! Казан! Казан!

Цяла зима Казан се намираше между примамващата сила на колибата и Джоана, от една страна, и Сивата вълчица, от друга.

После настъпи пролетта и Голямата промяна.