Джеймс Оливър Кърууд
Дивото куче Казан (3)

Глава трета
Маккриди заплаща дълга си

Дълго след като изрече тези думи, Маккриди седя мълчаливо край огъня и по едно време само за миг отмести поглед от Казан. След малко, като се увери, че Торп и Изабела са се прибрали да спят, влезе в палатката си и се върна с бутилка уиски. През следващия половин час той често надигаше бутилката. После отиде и седна на ръба на шейната, точно там, където Казан не можеше да го достигне.

— Пипнах те, нали? — повтори той. Въздействието на алкохола започна да се проявява в блясъка на очите му. — Чудя се кой е променил името ти, Педро? И как, дявол да го вземе, той се е добрал до тебе? Ха-ха, само да можеше да говориш…

Чу се гласът на Торп в палатката, последван от тихия детински смях на жената. И Маккриди бързо се изпъна. Лицето му изведнъж пламна, той се изправи на крака и пъхна бутилката в джоба си. Заобикаляйки на пръсти огъня, предпазливо отиде в сянката на дървото до палатката и остана там доста време, като се ослушваше. Когато се върна при шейната и Казан, очите му горяха от страстно безумие. След полунощ влезе в палатката си.

От топлината на огъня очите на Казан бавно се затвориха. Дремеше неспокойно и в главата му се въртяха ужасни картини. Ту се бореше и челюстите му тракаха, ту опъваше веригата си, а Маккриди или господарят му бяха толкова далече от него, че не можеше да ги достигне. Отново почувства нежното докосване на ръката на момичето, чу удивителният й сладък глас да пее за него и господаря му и тялото му потръпна от същото вълнение, обхванало го през онази нощ. После картината се смени. Той бягаше начело на великолепен впряг — шест кучета от кралската северозападна конна полиция — и господарят му го наричаше Педро. Сцената се промени. Бяха в някакъв лагер, а господарят му — млад, гладко избръснат. Помагаше на друг мъж с ръце, стегнати отпред в особени черни халки, да слезе от шейната. После отново лежеше пред голям огън. Господарят му седеше срещу него с гръб към палатката и докато гледаше, оттам излезе човекът с черните халки — само че сега халките бяха свалени и ръцете му свободни. В едната си ръка носеше тежка тояга. Чу ужасният удар на тоягата да се стоварва върху главата на господаря му и този звук го разбуди от неспокойния му сън.

Скочи настръхнал и ръмжащ. Огънят беше изгаснал и черният мрак, предхождащ зазоряването, обгърна лагера. Казан видя Маккриди в мрака. Пак стоеше до палатката на господарката му, но, сега знаеше, че този беше човекът с черните железни халки и че той го беше бил с камшик и тояга, дълго след като беше убил господаря му. Маккриди долови злобното му ръмжене и бързо се върна към огъня. Започна да свирука и да разбутва загасналите главни и когато огънят отново пламна, се провикна да разбуди Торп и Изабела. Няколко минути по-късно Торп се появи на входа на палатката, следван от жена си. Разпуснатата й коса падаше на златисти вълни по раменете й, тя седна на шейната до Казан и започна да се реши. Маккриди мина зад нея и затършува из пакетите в шейната. Сякаш случайно едната му ръка се провря за миг в гъстите коси на гърба й. Тя не почувства погалването при допира на пръстите му, а Торп беше с гръб към тях. Само Казан видя това тайно движение на ръката му, гальовното потрепване на пръстите му по косата й и лудата страст в очите на този мъж. По-бързо от рис, кучето прескочи шейната и опъна до краен предел веригата. Маккриди отскочи навреме и тъй като веригата го теглеше, кучето рязко се дръпна назад и тялото му се блъсна отстрани в момичето. Торп се обърна точно в този момент и видя края на скока. Мислеше, че Казан е скочил върху Изабела, и ужасѐн, не каза нито дума, докато я вдигаше от мястото, където беше паднала. Видя, че не е ранена, и посегна за пистолета си. Той беше в кобура в палатката. В краката му се намираше камшикът на Маккриди и в момент на ярост той го сграбчи. Скочи към Казан. Кучето се сви на снега. Не направи никакво движение — да избяга или да напада. Само веднъж в живота си помнеше да е ял бой като този. Но нито скимтеше, нито ръмжеше. Изведнъж господарката му се спусна и хвана камшика пад главата на Торп.

— Не го бий повече! — извика тя и нещо в гласа й го възпря. Маккриди не чу какво каза тя после, но очите на Торп придобиха странен израз и без да каже нито дума, последва жена си в палатката.

— Казан не се хвърли върху мен — прошепна тя, трепереща от внезапно вълнение. Лицето й беше мъртвешки бледо.

— Оня мъж беше зад мен — продължи тя, стискайки ръцете на съпруга си. — Почувствах как ме докосна, после Казан скочи. Той не искаше да ухапе мен, а мъжа. Има нещо нередно…

Тя почти хълцаше и Торп я притисна силно.

— Не съм и помислял по-рано. Но чудно — каза той. — Не спомена ли Маккриди нещо такова, че познава кучето? Възможно е. Вероятно той е притежавал Казан преди и го е тормозил толкова, че кучето не може да забрави. Утре ще разбера. Но докато разбера, обещай ми да стоиш настрана от Казан.

Изабела обеща. Когато излязоха от палатката, Казан вдигна голямата си глава. Силен удар беше затворил едното му око, а от устата му капеше кръв. Изабела тихо изхлипа, но не го доближи. Полуослепял, той знаеше, че господарката беше прекратила наказанието, нежно изскимтя и размърда дебелата си опашка в снега.

Никога не беше се чувствал така нещастен, както през дългите тежки часове на следващия ден, докато проправяше пътя на другарите си по впряг на север. Едното му око беше притворено и силно пареше, а тялото го болеше от ударите на камшика. Но не физическата болка беше причина за унинието му и не тя му беше отнела онази енергична светкавична пъргавина на водача командир на другарите по впряг. Причината беше в настроението му. За пръв път в живота си беше разстроен. Маккриди го беше бил — много отдавна. Господарят му го би. И през този ден гласовете им звучаха противно и отмъстително в ушите му. Но най-силна болка му причиняваше господарката. Държеше се настрана и винаги на такова разстояние, че да не може да я докосне. И когато спираха да почиват, и когато бяха отново в лагера, тя го гледаше със странен и учуден поглед, но не говореше. Сякаш и тя беше готова да го бие. Вярваше в това, отдръпна се от нея и се сви по корем в снега. При него разваленото настроение означаваше разбито сърце. И тази нощ той се спотаи в най-дълбоките сенки край лагерния огън и самотен затъгува. Никой освен момичето не разбра, че това е скръб. Не помръдна към него. Не му заговори, но го наблюдаваше търпеливо и най-внимателно го изучаваше, когато наблюдаваше Маккриди.

По-късно, след като Торп и господарката влязоха в палатката, заваля сняг и въздействието на снега върху Маккриди учуди Казан. Мъжът стана неспокоен, надигаше често бутилката от предишната нощ. На светлината на огъня лицето му ставаше все по-червено и Казан виждаше странния блясък на зъбите му, докато гледаше втренчено палатката на господарката му. Непрекъснато я доближаваше и се ослушваше. На два пъти чу раздвижване. Последния път беше тежкото дишане на Торп. Маккриди бързо се върна при огъня и обърна лице към небето. Снегът се сипеше толкова силен, че той наведе лице, примига и избърса очите си. После навлезе в мрака и се приведе над пътеката, която бяха направили преди няколко часа. Почти не личеше от падналия сняг. След час нямаше да има никаква пътека — нищо, което през следващия ден да подскаже, че те бяха дошли по този път. До сутринта снегът щеше да покрие всичко — дори огъня, ако го оставеше да загасне. Маккриди отново отпи глътка в тъмното, тихо произнесени думи на дива радост се изтръгнаха от устните му, главата му гореше от пиянски огън. Сърцето му биеше лудо, но едва ли по-лудо от сърцето на Казан, когато кучето видя Маккриди да се връща с тояга. Подпря я на едно дърво, взе фенер от шейната и го запали. С фенер в ръка приближи входа на Торповата палатка.

— Хей, Торп, Торп! — извика той.

Отговор не последва. Чуваше дишането на Торп. Отметна малко платнището на входа на палатката и повиши глас:

— Торп!

Все още вътре не се долавяше никакво движение и той развърза въженцата на входа и пъхна фенера. Светлината грееше в златистата коса на Изабела, сгушена в рамото на мъжа си, а Маккриди се взираше в нея с очи, горящи като нажежени въглени, докато забеляза, че Торп се събужда. Бързо спусна платнището и го размърда от външната страна.

— Хей, Торп, Торп! — извика отново.

Този път Торп отговори:

— Я, гледай, Маккриди, ти ли си?

Маккриди отметна леко платнището и каза с тих глас:

— Да. Можеш ли да излезеш за минутка. Нещо става в гората. Не буди жена си.

Той се отдръпна и зачака. Минута след това Торп тихо излезе от палатката. Маккриди посочи към гъстата смърчова гора.

— Кълна се, че някой дебне около лагера — каза той. — Сигурен съм, че видях там човек преди няколко минути, като ходех за дърва. Нощта е хубава за крадене на кучета. Ето, вземи фенера. Ако не съм се излъгал, ще намерим пътека в снега.

Даде фенера на Торп, а той взе тежката тояга. В гърлото на Казан се надигна ръмжене, но той го сподави. Искаше да предупреди с рева си, да скочи, доколкото можеше, както е вързан, но знаеше — ако го направи, ще се върнат и ще го набият. Затова лежеше мирен, като потреперваше и тъжно скимтеше. Наблюдаваше ги, докато изчезнаха. А сетне зачака, ослушвайки се. Най-после чу скърцането на снега. Не се учуди, че видя Маккриди сам. Очакваше го да се върне сам. Знаеше какво означава тоягата.

Сега лицето на Маккриди беше ужасно. Приличаше на звяр. Беше гологлав. Като чу тихия ужасен смях от устата му, Казан се изтегли по-дълбоко в сянката. Човекът още държеше тоягата. След миг той я пусна и приближи палатката. Отметна платнището на входа и се взря вътре. Жената на Торп спеше, тихо като котка той влезе и окачи фенера на пирона. Движенията му не я разбудиха и няколко минути стоя, гледайки я втренчено.

Отвън, свит в дебелата сянка, Казан се опитваше да проумее значението на тези странни неща. Защо господарят му и Маккриди отидоха в гората? Защо господарят му не се върна? Господарят му принадлежеше към тази палатка, а не Маккриди. Тогава защо Маккриди беше там? Той го гледаше, като влезе, и изведнъж се изправи на здравите си крака, опънал гръбнак и настръхнал. Видя огромната сянка на Маккриди върху брезента и след миг оттам се нададе странен пронизителен писък. В дивия ужас на този вик той позна нейния глас и скочи към палатката. Ремъкът му го спря и задуши ръмженето в гърлото му. Сега видя сенките да се борят, чуваше се вик след вик. Тя викаше господаря, а заедно с името му зовеше и него:

— Казан, Казан!

Отново скочи, но падна по гръб. Втори и трети път скочи в нощта, а ремъкът се врязваше във врата му като нож. Спря за миг и отвори уста да си поеме дъх. Сенките още се бореха. Ту се изправяха, ту се строполяваха. С яростно ръмжене и с всички сили още веднъж опъна ремъка. Нещо изпращя и той се скъса на врата му.

С пет-шест скока стигна до палатката и се втурна през входа. С рев се намери на врата на Маккриди. Първото щракване на силните му зъби означаваше смърт, но той не знаеше това. Знаеше само, че господарката му беше там и че той се бореше за нея. Чу се задавен, приглушен вик, който завърши с ужасен рев. Беше Маккриди. Коленичилият човек падна по гръб, а Казан заби зъбите си още по-дълбоко в гърлото му. Усети горещата кръв.

Сега господарката му го викаше. Тя дърпаше косматия му врат. Но той дълго не желаеше да пусне това, което държеше. Щом го остави, господарката му погледна надолу към мъжа и закри лицето си с ръце. После потъна в одеялото съвсем неподвижна. Ръцете и лицето й бяха студени, а Казан нежно ги галеше с муцуна. Очите й бяха затворени. Той се гушеше в нея със зъби, насочени към мъртвеца. Чудеше се защо тя беше толкова тиха. Мина доста време, преди да помръдне. Отвори очи, докосна го с ръка.

После чу стъпки отвън.

Беше господарят му и с онова старо чувство на страх — страх от тоягата, бързо се отправи към вратата. Да, там, на светлината на огъня, стоеше господарят му с тоягата в ръка. Идваше бавно, падаше почти при всяка крачка, а лицето му беше окървавено. Но той държеше тоягата. Щеше да го бие отново — да го бие страшно за това, че е наранил Маккриди. Казан се измъкна тихо и се скри в сенките. От тъмнината на гъстите смърчове погледна назад и слабо скимтене, изразяващо любов и скръб, се надигна и замря тихо в гърлото му. Вече винаги щяха да го бият — след това. Дори и тя щеше да го бие. Щяха да го гонят и бият винаги, когато го видеха.

От светлината на огъня обърна вълчата си глава към дълбоката гора. Отвъд този мрак нямаше тояги и жулещи камшици. Там никога нямаше да го намерят.

За миг се поколеба. После тихо, като някой див звяр (а той беше отчасти и звяр), се изгуби в тъмната нощ.