Джеймс Оливър Кърууд
Дивото куче Казан (23)

Глава двадесет и трета
Професор Макгил се възползва от обстоятелствата

Ред Гоулд се готвеше за развлечения. Няколко нощи продължиха комарджийските игри, имаше достатъчно алкохол, за да създаде възбуда от време на време, и само присъствието на конната полиция въдворяваше необикновена сдържаност в сравнение със събитията на няколко мили по на север в областта Доусън. Предложените от Сенди Мактригер и Жан Харкер забавления се посрещнаха с интерес и вълнение. Новината се пръсна на двадесет мили около Ред Гоулд и никога в града не е царяла по-голяма възбуда от следобеда и нощта на голямата борба. Това стана преди всичко, защото Казан и големият Дейн бяха показани — всеки в специално направена клетка. И започна треската на обзалагането. Триста души, всеки от които беше платил по пет долара, за да наблюдава двубоя, разглеждаха гладиаторите през решетките. Кучето на Харкер, мелез от големия Дейн и мастиф, беше родено на Север и отгледано във впряга. Обзалагаха се две към едно в негова полза, а дори и три към едно. Много се залагаше и за Казан. За него рискуваха по-старите хора на пустошта, хора, прекарали живота си сред кучета. Те знаеха какво означава червеният блясък в очите му. Един стар кутенейски миньор пошепна на друг:

— Залагам наравно. Бих дал и по-голяма сума, ако трябваше. Той ще повали големия Дейн. Дейн няма стил.

— Но е тежък — колебливо каза другият, — погледни челюстите и плещите му.

— И големите крака, мекия врат и тромавия му дебел корем — прекъсна го човекът от Кутеней. — За бога, човече, вярвай ми и не залагай парите си за Дейн.

Вмъкнаха се и други между тях. Най-напред Казан изръмжа срещу всички наоколо. Но сега лежеше, опрян на закованата страна на клетката, и гледаше враждебно, пъхнал глава между предните си лапи.

Борбата трябваше да се състои у Харкер — в нещо между кръчма и кафене. Махнаха масите и пейките и в центъра на единствената голяма стая върху платформа, половин фут над пода, поставиха клетка, голяма десет квадратни фута. Наоколо наредиха столове за триста зрители и точно от отворения горен край на клетката провесиха две големи лампи със стъклени рефлектори.

В осем часа Харкер, Мактригер и още двамина доведоха Казан на арената с помощта на дървени решетки, измъкнати от дъното на клетката му. Големият Дейн вече стоеше в приготвената за борба клетка, мигайки на блестящата светлина от рефлекторните лампи. Видя Казан и наостри уши. Казан не оголи зъби, нито пък показа очакваната враждебност. Виждаха се пръв път и шепот на разочарование премина по редовете от тристата мъже. Дейн остана неподвижен като скала, когато насъскаха Казан да мине от клетката си към мястото на борбата. Той не скочи, нито изръмжа. Прие Казан с питаща поза на красивата си глава и отново погледна възбудените лица на чакащите хора. Няколко минути Казан стоя с опънати крака, загледан в големия Дейн. После отпусна плещи и също студено погледна тълпата, която очакваше смъртния бой. Подигравателен смях премина по гъсто насядалите зрители. Подхвърляха се обиди и насмешки към Мактригер и Харкер, сърдити гласове искаха обратно парите си сред врявата на постоянно нарастващото недоволство. Лицето на Сенди се зачерви от огорчение и гняв. Сините вени по челото на Харкер се издуха два пъти повече от обикновено. Размаха юмруци срещу тълпата и извика:

— Чакайте! Дайте им възможност, проклети глупаци!

При тези думи всички утихнаха. Казан се обърна. Гледаше големия Дейн. И той обърна очи към Казан. Приготвил се за скок или за странична стъпка, Казан предпазливо мина малко напред. Плещите на Дейн потрепераха. Той също пристъпи към Казан. Стояха настръхнали на четири фута един от друг. Всички притаиха дъх. Близо до клетката Сенди и Харкер едва дишаха. С красиви крака и мускули, бойци от стотици битки, безстрашни до смърт, двата полувълка — жертви на човека, стояха един срещу друг. Никой не можеше да види питащия поглед в животинските им очи. Никой не знаеше, че в този вълнуващ миг невидимата ръка на прекрасния божи дух на пустошта витаеше между тях и че едно от неговите чудеса се спускаше отгоре им. Това беше разбирателството. Ако бяха се срещнали на открито като противници в лова, щяха да се търкалят в агонията на ужасната битка. Но тук дойде немият апел на братството. В последния момент, когато само стъпка ги делеше един от друг и хората очакваха да видят първия бесен скок, прекрасният Дейн бавно повдигна глава под блясъка на светлината и погледна зад гърба на Казан. Харкер потрепера и изруга. Вратът на Дейн беше открит за Казан. Но между двата звяра премина безгласното споразумение за мир, Казан не скочи. Обърна се и плещи до плещи, прекрасни в презрението си към човека, те застанаха и се загледаха в човешките лица през решетките на затвора си.

От тълпата се изтръгна рев — рев на ярост, ропот и заплаха. В гнева си Харкер извади револвер и го насочи към Дейн. Сред врявата в тълпата един глас го спря:

— Стой! Стой в името на закона!

За миг настъпи тишина. Всички се обърнаха по посока на гласа. На столове зад последния ред седяха двама мъже — единият беше сержант Брокау от кралската северозападна полиция. Вдигнал ръка, той изискваше тишина и внимание. На стола до него седеше друг човек — слаб, с отпуснати рамене и гладко бледо лице, — дребен човек, чиято фигура и хлътнали бузи не говореха нищо за годините, прекарани край суровите арктически брегове. Сега говореше той, а сержантът стоеше с вдигната ръка. Гласът звучеше тихо и спокойно.

— Давам петстотин долара на собствениците за тези кучета — каза той.

Всички чуха предложението. Харкер погледна Сенди. За миг доближиха глави.

— Няма да се бият, а ще станат добра двойка за впряга — продължи дребният човек. — Давам петстотин долара на собствениците.

Харкер вдигна ръка:

— Направи ги шестстотин. Направи ги шестстотин и са твои.

Дребният мъж се поколеба, после кимна.

— Давам шестстотин — съгласи се той.

Сред тълпата се разнесе шепот на недоволство. Харкер се покачи на платформата.

— Не сме виновни, че не се биха — извика той. — Но ако някой от вас е толкова дребнав да поиска парите си, ще му ги дадем на излизане. Кучетата ни подведоха, това е. Не сме виновни.

Дребният мъж си пробиваше път между столовете, придружен от полицейския сержант. Приближил бледото си лице към решетките на клетката, той погледна Казан и големия Дейн.

— Смятам, че ще бъдем добри приятели — каза толкова тихо, че само кучетата го чуха. — Цената е голяма, но ще я пишем за сметка на университета „Смитсън“, момчета. Ще имам голяма нужда от двама четириноги приятели от вашия морален калибър.

Никой не разбра защо Казан и Дейн се изтеглиха по-близо до учения, докато той вадеше голяма пачка банкноти и отброяваше на Харкер и Мактригер шестстотин долара.