Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kazan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
ultimat (2009)
Разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Джеймс Оливър Кърууд. Дивото куче Казан

Издателство „Народна младеж“, София, 1976

Редактор: Ботьо Ангелов

Художник: Петър Рашков

История

  1. — Добавяне

Глава дванадесета
La mort rouge

Казан и Сивата вълчица вървяха на север към местността Фон дю Лак и стигнаха там, когато Жак, куриерът на Хъдзън бей къмпани, дойде в ловния пункт с първите достоверни вести от юг за страшния мор — едрата шарка. Вече седмица отвсякъде се носеха слухове. Те се преплитаха, множаха се — от изток, от юг и от запад, докато навсякъде в пущинака племето пол реверс разнесе мълвата, че la mort rouge[1] — червената смърт идва по петите им, и един леден страх като трептящ вятър премина бързо от последните населени места до залива. Преди деветнадесет години също такива слухове дойдоха от юг, последвани от червената смърт. Ужасът от нея все още се помнеше от хората в гората, тъй като хилядите гробове без надписи, отбягвани като чума и разпръснати от началото на залива Джеймз до местността край езерото Атабаска, бяха доказателство за данъка, който й се плаща.

От време на време в скитанията си Казан и Сивата вълчица се натъкваха на тези могилки, покриващи мъртвите. Инстинктът — нещо далеч неразбираемо за човека — ги караше да чувстват присъствието на смъртта около себе си и да я надушват във въздуха. С дивата си кръв и слепотата си Сивата вълчица силно превъзхождаше Казан в разпознаването на тези тайнства, които очите не можеха да видят във въздуха и на земята. Тя първа откри присъствието на тази напаст.

Казан я примамваше към любимите му капани. Следата, която откриха, беше стара. Никой не беше минавал оттам с дни. В един капан намериха отдавна умрял заек. В друг — трупа на разкъсана от бухали лисица. Повечето капани бяха затворени, други — покрити със сняг. Казан тичаше от капан на капан с единственото намерение да намери нещо живо за ядене. В слепотата си Сивата вълчица надуши смърт. Тя трептеше по върховете на дърветата над нея. Откриваше я до всяка достигната от тях колиба — смърт, човешка смърт. Чувстваше се все по-силно и по-силно и вълчицата изскимтя и захапа хълбока на Казан. А той продължаваше да върви. Сивата вълчица го последва до края на сечището, където се намираше ловджийската колиба на Ото, после седна, вдигна сляпото си лице към сивото небе и нададе продължителен тъжен вой. Козината на Казан настръхна, той клекна и заедно със Сивата вълчица завиха на смърт. Сега и той я надуши. Смъртта беше в колибата, над която имаше дървен прът и на върха му се развяваше червен памучен парцал — предупреждението за страшната болест от Атабаска до залива. Като стотици други герои от Севера, Ото беше издигнал предупредителния знак, преди да го повали смъртта. Същата тази нощ на студената лунна светлина Казан и Сивата вълчица се движеха на север към Фон дю Лак.

Преди тях там пристигна един куриер от ловния пункт при езерото Райндиърс с предупреждението, дошло от Нелсън хаус и югоизток.

— В Нелсън има едра шарка — съобщи куриерът на Уилямс във Фон дю Лак. — Хванала е хората от племето крии при езерото Уоластон. Бог знае какво е положението с индианците в залива, но се чува, че е покосила племето чипеуа между Олбъни и Чърчил.

Същия ден той тръгна с бързите си кучета.

— Трябва да съобщя на хората от Ревилион, на запад — поясни той.

След три дни дойде нареждане от пълномощника в Чърчил всички служители на компанията и поданици на негово величество на запад от залива да се подготвят за идващата червена чума. Лицето на Уилямс побледня като хартията в ръцете му, докато четеше заповедта.

— Това значи да се копаят гробове — каза той. — Единствената подготовка, която можем да извършим.

Прочете гласно заповедта пред хората от Фон дю Лак и на всички мъже беше възложено да разпространяват предупреждението по цялата територия на ловния пункт. Бързо се впрягаха кучета и на всяка шейна, тръгнала на път, имаше топ червен памучен плат — знакът на злокобната смърт, яркият сигнал за мор и ужас, само докосването до който извикваше тръпки у хората, изпратени да го раздават сред горските жители.

Казан и Сивата вълчица попаднаха на следите на една такава шейна при Грей Бивър и вървяха след нея около половин миля. На следващия ден по-нататък, на запад, попаднаха на втора, после на трета. Последната следа беше съвсем прясна, Сивата вълчица се дръпна като попарена и изръмжа. По вятъра до тях достигна острият мирис на дим. Вървяха покрай следата, Сивата вълчица прескачаше отпечатъците по снега и така се изкачиха на върха на един хребет. По посока на вятъра долу в равнината гореше една колиба. Впряг кучета и един мъж изчезваха в смърчовата гора. Дълбоко в гърлото на Казан се надигна боботещо ръмжене. Сивата вълчица стоеше неподвижна като скала. В колибата гореше човек, умрял от страшната болест. Такъв беше законът на Севера. И тайнството на погребалния огън отново достигна до Казан и Сивата вълчица. Този път те не нададоха вой, а се запромъкваха далече в равнината, цял ден не спряха, докато не се скриха навътре в пресъхналото заслонено тресавище десет мили на север.

Последваха дни и седмици, които отбелязаха зимата на 1910 година като най-ужасната зима в цялата история на Севера — един месец, в който както животът в дивия свят, така и човешкият висеше на косъм, а студът, гладът и едрата шарка написаха една глава от историята на хората в гората, която цели поколения няма да забравят.

Казан и Сивата вълчица намериха подслон под едно повалено дърво в тресавището — малко, удобно гнездо, напълно защитено от снега и вятъра. Сивата вълчица веднага се настани там. Легна по корем и задиша тежко, за да покаже на Казан задоволството и радостта си. Природата отново задържа Казан до нея. Привидя му се като в сън, сякаш е било преди векове, онази чудна нощ под звездите, когато се бори с водача на глутницата, а младата Сива вълчица допълзя до него след победата и му стана другарка. Но през този любовен сезон те не тичаха след кошути, не се присъединяваха към дивата глутница. Хранеха се главно със зайци и пъдпъдъци поради слепотата на Сивата вълчица. Тях Казан можеше да лови сам. Сивата вълчица беше престанала да тъгува, да бърше очите си с лапи, да скимти за слънчевата светлина, за златистата луна и за звездите. Постепенно започна да забравя, че някога е виждала тези неща. Сега вече бягаше по-бързо до хълбока на Казан. Обонянието и слухът й станаха изключително остри. Можеше да подуши карибу от две мили разстояние, а присъствието на човека долавяше дори от по-далеч. В тихите пощи можеше да чуе плясъка на пъстърва от половин миля. И докато тези две сетива — обонянието и слухът — се развиваха все по-силно у нея, Казан използваше все по-малко своите. Стана зависим от Сивата вълчица. Тя посочваше скривалището на пъдпъдъците от петдесет ярда разстояние. Тя стана водачът в лова — докато откриеха плячката. И както Казан се научи да разчита на нея в лова, така започна инстинктивно да се вслушва в предупрежденията й. Ако Сивата вълчица обмисляше всичко, то беше, защото без Казан щеше да умре. От време на време с големи усилия се опитваше да хване пъдпъдък или заек, но не успяваше. За нея Казан означаваше животът. И ако тя обмисляше всичко, правеше го, за да бъде нужна на другаря си. Слепотата я беше променила. Беше й отнела част от яростта на дивия звяр, правейки я другар на Казан не за един сезон, а завинаги. Стана й навик да се гуши в него през пролетта, лятото и зимата, да поставя красивата си глава на врата или гърба му. И ако Казан ръмжеше срещу нея, в отговор тя не тракаше с челюсти, а се свиваше като ударена. С топлия си език ближеше заледените висулки по дългите му косми между пръстите. Дълго след като някаква треска се беше забила в лапата му, тя се грижи за него. Слепотата й направи Казан абсолютна необходимост за нейното съществуване. А сега по своему тя ставаше все по-нужна и по-нужна за Казан. Бяха щастливи в дома си при тресавището. Наоколо имаше много дребен дивеч, а под поваленото дърво беше топло. Рядко излизаха на лов извън очертанията на тресавището. Понякога от по-отдалечените равнини и оголени хребети те чуваха вика на вълчата глутница, но той вече не ги изпълваше с желание да се присъединят в гонитбата.

Един ден те отидоха на запад — по-далеч от обикновено. Напуснаха тресавището, прекосиха равнината, унищожена от пожара миналата година, изкачиха хребета и слязоха в друга равнина. До реката Сивата вълчица спря и подуши въздуха. В такива случаи Казан винаги я наблюдаваше и ако миризмата беше толкова слаба, че не можеше да я долови, чакаше нетърпеливо и нервно. Но днес той сам я почувства едва-едва и разбра защо ушите на Сивата вълчица легнаха, а задните й крайници се напрегнаха. Миризмата на дивеч би я накарала да застане неподвижно и нащрек. Но това не беше миризма на дивеч, а човешка миризма и Сивата вълчица се запромъква зад Казан, скимтейки. Няколко минути стояха неподвижно и безшумно, после Казан я поведе напред. На по-малко от триста ярда имаше голям куп смърчови клонки и те почти налетяха на затрупана от снега колиба. Беше изоставена. В нея дълго не беше имало огън и живот. Но от колибата се разнасяше човешка миризма. С изопнати крака и потръпващо тяло Казан приближи входа. Погледна вътре. По средата върху догорелите въглени имаше окъсано одеяло, а в одеялото — завито тялото на малко индианче. Казан видя крачетата, обути в мокасини. Но смъртта беше дошла тук толкова отдавна, че той едва долавяше присъствието й. Дръпна се назад и видя Сивата вълчица да души предпазливо около някаква дълга могилка в снега с особена форма. Обиколи я три пъти, но нито веднъж не се приближи дотолкова, че да я достигне на повече от един изстрел разстояние. В края на третата обиколка седна на задните си лапи, а Казан отиде до могилката и задуши. Под това хълмче в снега, както в колибата, беше смъртта. Отдалечиха се с клепнали уши и отпуснати опашки, като браздяха снега, и без да спрат, стигнаха дома си при тресавището. Дори там Сивата вълчица още долавяше ужаса от страшната болест, мускулите й се свиваха и потрепваха и тя се притискаше до Казан.

Тази нощ около голямата бяла луна имаше червен пръстен. Това означаваше студ, голям студ. Винаги едрата шарка се появява в дните на най-големите студове — колкото по-ниска е температурата, толкова по-ужасни са пораженията. Тази нощ студът се засили, проникна в дома им под поваленото дърво и накара Казан и Сивата вълчица да легнат по-близо един до друг. Зазори се към осем часа. Казан и сляпата му другарка тръгнаха на път. Беше четиридесет градуса под нулата. Пукотът на дърветата наоколо напомняше пистолетни изстрели. Свити в най-гъстите смърчове, пъдпъдъците приличаха на топки перушина. Белите зайци се бяха сврели дълбоко в снега или в хралупите на най-тежките повалени дървета. Казан и Сивата вълчица намериха много малко пресни следи и след цял час безполезен лов се върнаха в леговището си. Подобно на кучетата, преди два-три дни Казан беше заровил половината от един заек и сега го извадиха от снега и изядоха замръзналото месо.

Този ден ставаше все по-студено и по-студено. Следващата нощ беше безоблачна, с ясна луна и блестящи звезди. Температурата падна с още десет градуса. Нищо не помръдваше. В такива нощи нищо не се хващаше в капаните, тъй като дори покритите с козина животни — белката, хермелинът, рисът — лежаха сгушени в дупките и гнездата си. Засилващият се глад не беше достатъчно голям, за да извади Казан и Сивата вълчица извън поваленото дърво. На другия ден той не намаля и към обед Казан се отправи на лов, като остави Сивата вълчица под дървото. Три четвърти куче, за него храната беше по-необходима, отколкото за другарката му. Природата беше нагодила вълците да издържат на глад и при нормална температура Сивата вълчица можеше да живее и две седмици без храна. При шестдесет градуса под нулата тя можеше да оцелее седмица, дори десет дни. Изминаха само трийсет часа, откакто изядоха последното парче замръзнал заек и тя се чувстваше сита, затова остана в бърлогата. Но Казан изпитваше глад. Тръгна на лов срещу вятъра към изгорялата равнина. Душеше под всяко повалено дърво по пътя си, разглеждаше всеки храст. Беше паднал лек сняг и от поваленото дърво до потока се намери само една следа — на хермелин. Под друго дърво откри топлата миризма на заек, но там той беше в безопасност, също както пъдпъдъците в клоните. След час безплодно ровене и гризане се отказа да го достигне. Върна се при Сивата вълчица, изтощен от тричасовия лов. Докато тя, с инстинкта си на диво животно, спести силите и енергията си, Казан изнемогваше от умора и беше гладен повече откогато и да било.

Тази нощ луната отново изгря на небето, ясна и светла, и Казан пак потегли на лов. Подкани Сивата вълчица да го придружи, скимтя отвън, връща се на два пъти при нея, но тя продължаваше да лежи с отпуснати уши и отказа да се помръдне. Температурата спадна до 65–70 градуса под нулата, от север задуха постепенно засилващ се вятър. В такава нощ никое човешко същество не би могло да преживее навън и час дори. Към полунощ Казан се върна в леговището. Вятърът се засили и заизвива погребална песен над тресавището, която после се превърна в свирепи тътнещи залпове с интервали на затишие. Това беше първото предупреждение откъм Голямата пустиня между последните очертания на горите и Арктика. Със зазоряването бурята се развихри с цялата си ярост от север, а Казан и Сивата вълчица легнаха плътно един до друг и затрепераха, заслушани в тътнежа й над поваленото дърво. Веднъж Казан мушна глава през заслона от паднали дървета, но бурята го накара да се прибере. Всичко живо се беше спотаило, кой както намери за добре, според инстинкта си. Животните с козина — като белката и хермелина — се намираха в безопасност, защото през топлите ловни дни се запасяват с месо. Вълците и лисиците се бяха изпокрили под повалените дървета и скалите. Пернатите, с изключение на бухала, представляващи една десета тяло и девет десети пера, се свряха под снежните преспи или потърсиха убежище в гъстите смърчови гори. Сред копитните и рогатните животни бурята причиняваше най-тежки поражения. Карибуто, еленът и лосът не можеха да се проврат под повалените дървета, нито да изпълзят между скалите. Единственото, което можеха да направят, беше да лежат на завет в някоя пряспа и да се оставят на защитния сняг да ги покрие. Дори и тогава не можеха задълго да се задържат в скривалището си, защото трябваше да ядат. Осемнадесет часа в денонощието лосът трябва да яде, за да издържи през зимата. Огромният му стомах се нуждае от големи количества и повечето от времето си той прекарва в гризане върховете на храстите, докато събере едно количество от два или три бушела, нужно му за деня. Карибуто изяждаше почти колкото него, а еленът — най-малко от тримата.

А бурята продължи този ден, и на втория, и на третия — три дни и три нощи — и през третия ден и третата нощ валя сняг, шибащ като куршуми, два фута дълбок, а по преспите достигаше до осемдесет. Това беше „тежкият сняг“ на индианците — сняг, който лежеше като олово на земята, а под него хиляди пъдпъдъци и зайци се задушаваха.

На четвъртия ден от началото на бурята Казан и Сивата вълчица излязоха от скривалището си. Вече не духаше вятър, не валеше и сняг. Целият свят лежеше под бяло гладко одеяло и беше страшно студено.

Едрата шарка нанесе пораженията си сред хората. Сега настъпиха дните на глад и смърт за дивите животни.

Бележки

[1] La mort rouge — червената смърт. — Б.пр.