Джеймс Оливър Кърууд
Дивото куче Казан (5)

Глава пета
Битката в снега

Тази нощ намериха подслон под гъсти балсамови дървета и когато легнаха на мекия килим от иглички, незатрупани от снега, Сивата вълчица притисна топлото си тяло до Казан и заблиза раните му. Денят настъпи с пухкав сняг, толкова бял и дебел, че не можеха да виждат на няколко крачки пред себе си. Беше много топло и така спокойно, сякаш целият свят беше изпълнен само с трептенето и шепота на снежинките. Този ден Казан и Сивата вълчица се движеха един до друг. От време на време той обръщаше глава назад към хребета, откъдето беше дошъл, и Сивата вълчица не можеше да разбере странната нотка, потрепваща в гърлото му.

Следобед се върнаха при остатъците от сърната край езерото. В края на гората Сивата вълчица се дръпна назад. Още не познаваше отровната стръв, примките и капаните, но инстинктът на безброй поколения в кръвта й подсказваше, че е опасно да се ходи за втори път при нещо изстинало и мъртво.

Казан беше виждал господарите си да работят около трупове, изоставени от вълци. Беше ги виждал хитро да прикриват капани и да увиват малки капсули стрихнин в салото на вътрешностите, дори веднъж предната му лапа попадна в капан и той изпита мъчението и болката от ужасното му захапване. Но не се страхуваше като Сивата вълчица. Подтикваше я да го придружи до бялата могила на снега. Накрая тя отиде с него и седна неспокойно на задните си лапи, докато той изкопаваше кости и парчета месо, запазени незамръзнали в снега. Но не искаше да яде и тогава Казан отиде, седна до нея и двамата се загледаха в изкопаните от него неща. Той подуши въздуха. Не долавяше опасност. Но Сивата вълчица му каза, че може би тя съществува.

През следващите дни и нощи тя му каза още много неща. На третата нощ Казан сам събра глутницата и я поведе на лов. Три пъти този месец, преди луната да се скрие, той ръководи лова и всеки път имаше плячка. Но колкото по-мек ставаше снегът под краката му, толкова по-голяма привързаност откриваше той в Сивата вълчица. Ходеха на лов сами и се хранеха с големи бели зайци. Беше обичал само две неща на света — момичето с блестящите коси и ръце, които го бяха милвали, и Сивата вълчица.

Не напусна голямата равнина, но често водеше другарката си до върха на хребета и се опитваше да й разкаже какво е оставил там. През тъмните нощи зовът на жената ставаше толкова силен, че го обхващаше копнеж да се върне, като вземе и Сивата вълчица със себе си.

Съвсем скоро след това един ден, като пресичаха откритата равнина, видя нещо на хребета, което накара сърцето му да замре. Човек с шейна и впряг слизаше към техния свят. Вятърът не ги беше предупредил и изведнъж Казан видя нещо блестящо в ръцете му. Знаеше какво е то — онова, което пращаше огън и гръм и убиваше.

Предупреди Сивата вълчица и те хукнаха един до друг, бързи като вятъра. Тогава последва ЗВУКЪТ и докато скачаше, омразата му към хората избухна в диво ръмжене. Чуваше се някакво бръмчене над главите им. Звукът отзад отново се чу и този път Сивата вълчица изръмжа от болка и се търкулна в снега. След миг отново скочи, Казан се спусна след нея и те тичаха, докато се подслонят в гората. Сивата вълчица легна и започна да ближе раната на рамото си. Казан гледаше хребета. Човекът пое по следите им. Спря на мястото, където беше паднала Сивата вълчица, и разгледа снега. После продължи.

Казан накара Сивата вълчица да стане и те се отправиха към гъстото тресавище край езерото. Цял ден се движиха срещу вятъра и когато тя лягаше, Казан се връщаше на пътеката, наблюдаваше и душеше въздуха.

Сивата вълчица куца няколко дни и когато веднъж се натъкнаха на останки от стар лагер, Казан заръмжа зловещо от омраза към миризмата, оставена от човека. В него растеше желанието за отмъщение — отмъщение и за неговите рани, и за раните на Сивата вълчица. Опита се да надуши човешките следи под пресния сняг, а Сивата вълчица възбудено се въртеше около него и се опитваше да го прилъже по-навътре в гората. Най-сетне бавно я последва. Див огън гореше в зачервените му очи.

След три дни настъпи новолуние. На петата нощ Казан попадна на следи. Бяха пресни, толкова пресни, че той отведнъж спря, сякаш улучен с куршум. Всеки мускул на тялото му трепереше. Козината му се изправи. Човешки следи! Имаше следи от шейна, кучешки лапи и отпечатъци от обувките на врага му.

Тогава отметна глава към звездите и от гърлото му по широката равнина се проточи зовът за лов — дивият, свиреп зов на глутницата. Никога по-рано не беше звучал така зловещо, както тази нощ. Отново и отново изпращаше той своя зов и отговорът дойде. После друг, и още един, а Сивата вълчица седна на задните си лапи и присъедини гласа си към неговия. Далеч в равнината един блед и отслабнал мъж спря кучетата си, за да се ослуша, а глас от шейната едва чуто изрече:

— Татко, вълци! След нас ли идват?

Мъжът мълчеше. Не беше млад. Луната осветяваше дългата му бяла брада, придавайки някаква гротескност на високата му суха фигура. В шейната едно момиче надигна глава от възглавницата от меча кожа. Тъмните му очи красиво отразяваха звездната светлина. Беше бледо, косата му падаше на дебела блестяща плитка по раменете. То силно притискаше нещо към гърдите си.

— По нечии следи са, сигурно на сърна — каза мъжът гледайки цевта на пушката. — Не се страхувай, Джо. Ще спрем в първия срещнат шубрак, да видим ще намерим ли достатъчно сухи дърва за огъня. Е-хо-о-п, приятели, куш-куш — изплющя с камшик над гърбовете на впрегнатите кучета.

От вързопа на гърдите на момичето се чу слаб плач. Далеч в равнината му отговори воят на разпръснатата глутница.

Най-после Казан щеше да отмъсти. Отначало бягаше бавно редом със Сивата вълчица, спираше на всеки триста-четиристотин ярда и надаваше вой. Някаква сива фигура със скок се присъедини към тях изотзад. Последва я втора. Две пристигнаха отстрани и самотният вой на Казан отстъпи място на дивия език на глутницата. Броят им се увеличаваше, започнаха да се движат по-бързо. Станаха четири, шест, седем, десет, четиринадесет, докато стигнаха до откритата и ветровита равнина.

Беше силна глутница със стари и безстрашни ловци. Сивата вълчица беше най-млада и се движеше близо до Казан. Не виждаше зачервените му очи и влажните му челюсти, а и да беше ги видяла, нищо нямаше да разбере. Но тя чувстваше и се вълнуваше от тази странна и тайнствена ярост, накарала Казан да забрави всичко освен желанието да хапе и убива.

Глутницата не издаваше никакъв шум. Чуваха се само тежкото дишане и меките стъпки на много крака. Бягаха бързо един до друг. Казан винаги беше на един скок пред тях, а Сивата вълчица докосваше с муцуна рамото му.

Никога по-рано не беше изпитвал такова желание да убива, както сега. За пръв път не чувстваше страх от човека, от тоягата и камшика или от онова нещо, бълващо огън и смърт. Тичаше по-бързо, за да ги настигне и по-скоро да влезе в бой. Насъбралата се ярост от четиригодишното робство и обидите на хората се разля на тънки огнени струйки по вените му и когато най-после видя пред себе си движещото се петно далеч в равнината, нададе вик, неразбираем за Сивата вълчица.

Триста ярда зад движещото се петно се забелязваха очертанията на рядка горичка. Казан и другарите му се спуснаха бързо. По средата на пътя почти настигнаха шейната и тя изведнъж спря като тъмна неподвижна сянка на снега. Оттам изскочи оня огнен език, който винаги плашеше Казан, и той дочу съскането на смъртоносната пчела над главата си. Сега това нямаше значение за него. Изджафка силно, вълците изтичаха и четири от тях се изравниха с него. Второ пробляскване — и смъртоносната пчела прониза цялото тяло на един грамаден сив вълк близо до Сивата вълчица. Трети, четвърти, пети проблясък от този огън, идващ от тъмната сянка, и изведнъж Казан сам почувства как нещо парещо премина по раменете му, където последният куршум на човека опърли козината му и ожули кожата.

Трима от глутницата бяха повалени от огъня на пушката, половината от останалите се разпръснаха наляво и надясно. Но Казан напредваше, а Сивата вълчица вярно го следваше.

Кучетата, развързани от шейната, посрещнаха Казан още преди да стигне до човека, застанал с пушка, вдигната като тояга. Бореше се като демон, а в бясното захапване на Сивата вълчица имаше сила и ярост колкото за двама. Два вълка се спуснаха напред и Казан чу ужасния звук на счупения приклад в гърбовете им. За него това беше ТОЯГАТА. Искаше му се да я достигне. Искаше да достигне и мъжа, който я държеше. Освободи се от борещите се кучета и скочи на шейната. За първи път видя, че на нея имаше човек, и след миг се намери върху него. Заби зъбите си и те потънаха в нещо меко и рошаво, после ги разтвори за нов удар. Тогава чу глас. Беше нейният глас. Всеки мускул в тялото му застина. Сякаш изведнъж се превърна в безжизнен камък.

Нейният глас. Мечата кожа се отметна и на светлината на луната и звездите той видя какво се криеше под нея. Инстинктът в него работеше много по-бързо, отколкото мисълта у човека. Не беше тя. Но гласът беше същият и бялото моминско лице, толкова близо до кръвясалите му очи, притежаваше от онази тайнственост, която се беше научил да обича. Сега видя, че тя стискаше нещо на гърдите си; то издаде странен, вълнуващ плач и той разбра, че тук, на шейната, не намери враждебност и смърт, това, от което беше отделен в другия свят, зад хребета.

Светкавично се обърна. Изщрака пред муцуната на Сивата вълчица и тя с писък се отдръпна уплашена. Всичко стана за миг, но мъжът беше почти повален. Казан скочи изпод вдигнатата му като тояга пушка и започна да разгонва оцелялата част на глутницата. Зъбите му режеха като нож. Ако срещу кучетата се би като демон, сега се биеше като десет демона. Окървавен и олюляващ се, мъжът се завлече към шейната, чудейки се какво става. Тъй като инстинктът за привързаност у Сивата вълчица сега беше силен, като видя Казан да се бори и да ръфа глутницата, присъедини се към него, без да разбира нещо.

Когато всичко свърши, Казан и Сивата вълчица бяха сами в равнината. Глутницата потъна в нощта. Тази луна и тези звезди, които му дадоха първото познание за неговото право по рождение, сега му казваха, че неговите диви братя вече никога няма да отговарят на неговия зов, когато започне да вие към небето.

Беше ранен. И Сивата вълчица беше ранена, но не така зле, както Казан. Беше нахапан и кървеше. Единият му крак беше ужасно разкъсан. След време видя огън в края на гората. Силно го обхвана старото влечение. Искаше му се да допълзи дотам, да почувства допира на ръката й върху главата си, както беше чувствал онази ръка в света зад хребета. Щеше да отиде, щеше да убеди Сивата вълчица да дойде с него, но там беше мъжът. Той изскимтя и Сивата вълчица облегна топлата си муцуна на врата му. Нещо им подсказваше, че бяха изгнаници, че сега равнината, луната и звездите бяха против тях. Потънаха в мрака на гората.

Казан не можеше да отиде далеч. Когато легна, все още подушваше лагера. Сивата вълчица се сгуши до него. Ласкаво ближеше с мекия си език кървящите рани на Казан. И вдигайки глава, Казан нежно изскимтя към звездите.