Джеймс Оливър Кърууд
Дивото куче Казан (13)

Глава тринадесета
Пътят на глада

Сто и четиридесет часа Казан и Сивата вълчица бяха без храна. За Сивата вълчица това означаваше силна тревога, засилваща се слабост, а за Казан — гладуване. Шест дни и нощи без храна — ребрата им хлътнаха, коремите им се свиха. Очите на Казан бяха червени и се присвиваха, когато гледаше през деня. Този път, когато той тръгна през твърдия сняг, Сивата вълчица го последва. Нетърпеливи и изпълнени с надежда, излязоха на лов в страшния студ. Въртяха се около повалените дървета, където винаги е имало зайци. Сега нямаше нито следи, нито миризма. Продължиха в полукръг през тресавището и подушиха единствено миризмата на снежен бухал, кацнал на един смърч. Дойдоха до изгорялата равнина, върнаха се, търсейки от другата страна на тресавището. Тук имаше хребет. Изкачиха го и от върха погледнаха света, лишен от всякакъв живот. Сивата вълчица непрекъснато душеше въздуха, но не даваше знак на Казан. Той спря запъхтян на върха на хребета. Силите му свършиха. На връщане се препъна в нещо, опитвайки се да го прескочи. Прегладнели и отслабнали повече отпреди, те се върнаха при поваленото дърво. Следващата нощ беше ясна и звездна. Отново излязоха на лов в тресавището. Нищо не се движеше освен още едно животно — лисица. Инстинктът им подсказа, че е безсмислено да я преследват.

И тогава старата мисъл за колибата отново споходи Казан. За него тя винаги е била свързана с две неща — топлина и храна. А далеч зад хребета беше колибата на Ото, където заедно със Сивата вълчица бяха вили при миризмата на смъртта. Но той не мислеше за Ото, нито за онова тайнствено нещо, срещу което беше вил. Мислеше само за колибата, а колибата означаваше храна. Тръгна направо към хребета, а Сивата вълчица го последва. Прекосиха хълма и потока долу и навлязоха в друго тресавище. Сега Казан беше безразличен към лова. Главата му силно увисна. Рунтавата му опашка се влачеше по снега. Целта му беше колибата, само колибата. Това беше последната им надежда. Сивата вълчица, все още нащрек, душеше срещу вятъра и повдигаше глава, щом Казан спираше да изсумти със замръзналия си нос в снега. Най-сетне долови миризма. Казан се придвижи, но спря, щом откри, че Сивата вълчица не го следва. Всичката сила, останала в изнемощялото му тяло, се прояви във внезапна остра напрегнатост, докато гледаше другарката си. Обърната на изток, стъпила здраво на предните си лапи в снега, протегнала слабата си сива глава, тя душеше въздуха. Тялото й трепереше.

Тогава изведнъж те чуха шум и Казан се спусна в тази посока с писклив, хленчещ лай, а Сивата вълчица затича до хълбока му. Ноздрите й долавяха миризмата все по-силно, скоро я почувства и Казан. Не беше от заек или пъдпъдък, а от едър дивеч. Приближиха предпазливо, движейки се срещу вятъра. Гората в тресавището се сгъсти, смърчовете станаха по-гъсти и сега от стотина ярда до тях достигна трясъкът на преплетени борещи се рога. Още десет секунди и те стъпиха на една пряспа. Казан спря и се отпусна по корем. Сивата вълчица се сви до него и обърна слепите си очи към това, което подушваше, но не можеше да види.

Под гъсти смърчове на около петдесет ярда от тях се бяха подслонили няколко лоса, огризали всичко на около един акър разстояние. Дърветата бяха оглозгани, докъдето са ги достигали, а снегът под краката им беше утъпкан. Там имаше шест лоса. Два от тях, мъжките, се бореха, докато женските и малкото скупчени наблюдаваха големия дуел. Точно преди започване на бурята един четиригодишен млад лъскав лос с малки стегнати рога доведе трите женски и малкото до това потулено място сред смърчовете. До миналата нощ той беше господар на стадото. През нощта един по-възрастен лос нахлу във владението му. Завоевателят беше четири пъти по-стар от него и два пъти по-тежък. Големите му разклонени рога, чепати и криви, но масивни, говореха за възрастта му. Воин от стотици битки, той не се поколеба да се впусне в бой и да лиши по-младия от дом и семейство. Три пъти се бориха от сутринта и силно утъпканият сняг почервеня от кръв. Миризмата на тази кръв достигна до обонянието на Казан и Сивата вълчица. Казан започна да души жадно. Странни звуци се надигнаха в гърлото на Сивата вълчица и тя се облиза.

За миг двамата борци се отдръпнаха малко един от друг и застанаха с наведени глави. Възрастният лос още не беше победил. Другият показваше младост и издръжливост, а при старите лосове тези неща се заместваха от умението, по-голямото тегло, зрялата сила и глава и рога като стенобойна машина. Но въпреки тези големи преимущества на стария лос имаше и друго нещо — възрастта. Огромните му хълбоци се издуваха, ноздрите му се разшириха като камбани. После, като по сигнал на някакъв невидим дух от арената, животните отново се сблъскаха. Пращенето на рогата им можеше да се чуе от половин миля разстояние. Под тежестта на хиляда и осемстотин фунта месо и кости по-младият лос се отпусна на задните си крака. Тогава вече младостта си каза думата. Само за миг той скочи и сплете рога с противника си. Връхлита двайсетина пъти и с всяка атака сякаш се изпълваше с нарастваща сила. И сега, разбрал, че е настъпил сетният миг от последната схватка, той изви врата на стария лос и се бори, както никога преди. Казан и Сивата вълчица чуха острото пукане — сякаш някой стъпваше по сухи пръчки и те се чупеха. Беше февруари и копитните животни вече започваха да сменят рогата си — особено по-старите лосове, чиито разклонени рога падаха най-напред. Това осигури победата на по-младия на кървавата арена няколко ярда от Казан и Сивата вълчица. Един от огромните рога на по-стария се счупи в основата си с остър звук и след малко четири инча от острия му като кама рог падна зад предните му крака. За миг всякаква надежда и смелост го напуснаха, започна да се отдръпва малко по-малко, а по-младият мушкаше врата и плещите му, докато кръвта потече на малки струи от него. Накрая се освободи и избяга към гората.

Младият не го последва. Тръсна глава, постоя малко с натежало тяло и разширени ноздри, гледайки след изчезналия противник. После се обърна и отиде при още неподвижните женски и малкото.

Казан и Сивата вълчица трепереха. Сивата вълчица се отдръпна назад от края на полянката, а Казан я последва. Вече не се интересуваха от женските и младия лос. От тази полянка видяха подгонено и бягащо напред месо — кървящо и победено в борбата. В Сивата вълчица се върна инстинктът на дивата глутница, а в Казан — безумното желание да вкуси надушената кръв. Бързо тръгнаха по кървавите следи на стария лос. Устата на Казан се напълни със слюнка, когато топлата миризма като огън раздвижи кръвта в отслабналото му тяло. Очите му бяха зачервени от гладуването и сега в тях се появи една светлина, непозната дори в дните, когато беше в дивата глутница. Тръгна бързо, почти забравил за Сивата вълчица. Но сега другарката му не се нуждаеше от неговия хълбок. Забила нос в следата, тя тичаше, както беше тичала през дългите и вълнуващи гонитби, преди да ослепее. На половин миля от смърчове и гъсталак настигнаха стария лос. Беше се подслонил зад няколко балсамови дръвчета и стоеше над една нарастваща локва кръв върху снега. Още дишаше тежко. Масивната му глава, смешна, само с един рог, беше наведена. Капки кръв се стичаха от разширените му ноздри. Дори сега, когато старият лос беше отслабнал от глада, изтощен и изгубил много кръв, вълчата глутница би се спряла, преди да нападне. Вместо да се колебае, Казан се хвърли с ръмжащ вик. След миг зъбите му потънаха в дебелия врат на лоса. Животното го отхвърли на двайсетина фута. Гладът, стържещ стомаха му, го лиши от всякаква предпазливост и той отново се хвърли в атака направо срещу лоса, а Сивата вълчица запълзя незабелязано изотзад, търсейки сляпо най-уязвимото място, нещо, на което природата не беше научила Казан. Този път лосът захвана Казан с широкия си разклонен рог и отново го отхвърли полузашеметен. Точно в този момент дългите бели зъби на Сивата вълчица се врязаха като нож в здравото подколянно сухожилие на лоса. Държа така жертвата си около трийсет секунди, лосът яростно се хвърли, опитвайки се да я стъпче. Казан, който възприемаше лесно и ставаше все по-бърз под ръководството на Сивата вълчица, отново скочи да захапе една изпъкнала жила над коляното. Не успя и когато се метна на плещите му, Сивата вълчица беше отхвърлена, но тя беше постигнала целта си. Победен в открит бой с друг лос и сега атакуван от още по-смъртоносен враг, старият лос започна да се оттегля. Докато вървеше, единият му крак се огъваше под него при всяка стъпка. Сухожилието на левия му крак беше скъсано.

Без да вижда, Сивата вълчица сякаш разбра какво се е случило. Тя отново беше част от вълчата глутница с цялата вълча стратегия. На два пъти отхвърлян от рога на стария лос, Казан вече знаеше, че е по-добре да не атакува отново. Сивата вълчица тръгна след лоса, а той изостана за малко, за да ближе жадно напоения с кръв сняг. После настигна Сивата вълчица и затичаха заедно на петдесет ярда зад лоса. Сега по следата имаше повече кръв, като тънка червена лента. След петнадесет минути лосът отново спря и се огледа, главата му беше клюмнала, очите зачервени, а сведените му плещи и врат не говореха вече за непобедим боен дух, който е бил почти десет години част от него. Вече не беше господар на пущинака. Нямаше предизвикателство в позата на прекрасната му глава, нито нетърпелив огън в кръвясалите му очи. Дишаше тежко и задъхването му се чуваше все по-отчетливо. Всеки ловец би разбрал какво значи това. Острите рога на младия лос се бяха забили дълбоко и белите му дробове бяха пострадали. Неведнъж по времето на преследванията с глутницата Сивата вълчица беше чувала такова дишане и тя разбра. Започна бавно да обикаля поваления владетел на разстояние двайсетина ярда. Казан беше до нея.

Веднъж-дваж — двайсет пъти направиха тези бавни обиколки. И всеки техен кръг караше старият лос да се върти, дишането му ставаше по-тежко, а главата му клюмваше по-ниско. Стана пладне и през останалата част на деня настъпи страшен студ. Двадесет кръга, сто, двеста и повече. Сивата вълчица и Казан утъпкаха снега под краката си. Под широко разкрачените копита на стария лос снегът вече не беше бял, а червен. Хиляди пъти се беше разигравала тази невиждана трагедия в пущинака. Това беше епопеята на един живот, където самият живот означаваше оцеляване на по-пригодените, където да живееш — значи да убиваш, а да умреш — значи да продължиш живота. Накрая, при тези последователни смъртоносни обиколки на Казан и Сивата вълчица, настъпи моментът, когато старият лос не се обърна. После втори, трети, четвърти път и Сивата вълчица сякаш разбра това. Заедно с Казан се дръпнаха от утъпканата пътека, легнаха по корем под ниския смърч и зачакаха. Лосът стоя неподвижен дълго, осакатеният му крак се огъваше все повече. После с дълбоко, задавено от кръв издихание той падна. Дълго още Казан и Сивата вълчица не помръднаха и когато най-после се върнаха до утъпканата пътека, тежката глава на лоса лежеше на снега. Започнаха да обикалят отново, но сега стесняваха кръга стъпка по стъпка, докато само десет ярда, после девет, после осем ги отделяха от жертвата. Лосът се опита да стане, но не успя. Сивата вълчица долови този опит. Чу го да пада и изведнъж скочи бързо и тихо изотзад. Острите й зъби се забиха в ноздрите на лоса, а Казан с инстинкта на хъски скочи и се вкопчи в гръкляна му. Този път лосът не можа да го отхвърли. Благодарение на страшното захапване на Сивата вълчица той успя да разкъса на половин инч дебелата кожа на врата му и да забива зъбите си все по-дълбоко и по-дълбоко, докато най-сетне достигна гръкляна му. Струя топла кръв рукна в лицето му. Но не изпусна плячката си. Както се беше вкопчил за гръкляна на първото си карибу през онези лунна нощ много отдавна, така и сега стискаше стария лос. Сивата вълчица го накара да отпусне челюсти. Отдръпна се, като душеше въздуха и се ослушваше. После бавно вдигна глава и над замръзналата и гладна пустиня се разнесе победоносният й вик — зовът за храна.

За тях гладът свърши.