Джон Ланчестър
Дългът към удоволствието (13)

Омлет

Любимата ми част от деня в Прованс е ранното утро. Усещането за лекото раздвижване във въздуха — едва доловим полъх преди истинския бриз — и росата по растенията около кухнята, дворчето и басейна, както и кристалното лазурно небе, което тъй често съпътства зората, неизменно повдигат настроението ми.

Онази сутрин се промъкнах долу в забележителния час шест без пет. Кухнята излъчваше някаква всепроникваща свежест (пропуснах да ви кажа, че е застлана с каменни плочи, чиято хладина босите ми стъпала усещат през цялата година). Сложих чайника и запрелиствах омазненото преиздание с меки корици на „Провансалската кухня“ на Рьобул (1895). Когато чайникът завря и беше прелюбезно отстранен от котлона, преди да се е разпищял, аз си направих цяла кана чай „Туайнингс“, която налях в големия си термос. После се отправих към вратата, като спрях само за секунда да грабна един портокал и една праскова от купата с плодове; всички тези приготовления бяха придобили приятната сериозност на истински ритуал поради факта, че се повтаряха всяка сутрин, когато тръгвах за гъби през късното лято или есента.

Колата — този път собствената ми кола, един икономичен фолксваген, който стои в Сент Йосташ през цялата година, а не някоя от колите под наем, последната от които върнах в Авиньон — беше паркирана на стотина метра от спалнята на младоженците, колкото да не се чува. Запали веднага и аз потеглих по черния път към главното шосе, преди да отпраша към хълмовете на Люберон. На седалката до мен беше плетената ми кошница, лупата ми в стил Шерлок Холмс (рядко използвана) и моят екземпляр на „Гъбите в нашата страна“ на Анри Романйези (също неизползван, макар че в къщата държа и шестте тома на „Гъбите в северните и централните райони“ на Андре Маршан).

В следващите редове будният читател ще забележи известна потайност по отношение на географските подробности. Простете ми, но ние, аматьорите миколози, особено аматьорите миколози с кулинарни наклонности, ревниво пазим любимите си местенца — многообещаваща брезова горичка, където се въдят червенушки, крайпътен треволяк, пълен с челядинки, по-нататък коприва, сред която се крият страхотни екземпляри Langermania gigantea, или, с други думи, гигантска пърхутка, а някъде и поле с обилна кравешка тор, полезна за растежа на гадната на вкус, но модна в момента халюциногенна гъба Psilocybe semilanceata, находчиво наречена „шапчицата на свободата“. (Това между другото не е, както понякога се смята, гъбата, използвана от прочутите шамани на племето корик в далечен Сибир, „Amanita muscaria“ или червена мухоморка, която се приема с еленова или дори човешка урина, най-често рисувана като пънче с червена шапчица на бели точки — удобно столче за кратка почивка на някой елф или някоя фея. Шаманите наричат тази гъба „упаг“ по името на една порода магически същества, които живеят в гъбите, за да ни предават тайни от царството на духовете.) Ние, гъбарите, сме потаен и предпазлив народ и само по силата на навика ви доверявам, че търсенето ми започна в едно местенце някъде в Южна Франция. Като доказателство за необходимостта от предпазливост първата срещната кола принадлежеше на мосю Робер, директора на местното училище, прочут любител на гъбите, който ми довери личната си страст към червенушката при една наша среща на пазара в Кавайон. Неговата бримка се беше отправила, предизвикателно и любопитно, в обратна на моята посока. Докато колите ни се разминаваха, аз и учителят вдигнахме ръце в предпазлив братски поздрав.

Удивително е колко различни са тези излети в Прованс и Норфък. Отчасти това се дължи на облеклото: навлеченото ми с дебели дрехи и похлупено с плетена шапка източноанглийско „аз“ едва ли би минало за роднина на моето издокарано в ленена риза южнофренско алтер его. В Англия аз съм чудак, който изпълнява странен ритуал на доброволно самозастрашаване; във Франция съм един интелигентен и нормален човек на живота, който рационално максимизира използването на земните ресурси и собственото си удоволствие, като при това спестява няколко франка. Въздухът в Прованс (когато не духа мистралът, разбира се, защото той прави и практиката, и самата мисъл за гъбарство невъзможна) носи аромата на диви билки и пустеещи земи; в Норфък, в определени дни, преди да навляза в дълбоката английска тишина на горите, си въобразявам, че мога да усетя едва доловимия дъх на морето. Моля да си представите тук един абзац, който сравнява гъбарските практики из цяла Европа, с много нови метафори и интересни факти.

Паркирах колата в една отбивка, одобрена от правителството като място за пикник на десетина километра от дома ми — хълмиста местност (но не прекалено хълмиста). Като грабнах кошницата и ножа и оставих другата част от екипировката си — тъй като тръгвах да търся нещо конкретно, а не просто на изследователска експедиция: по-скоро като капитан Блай^[1], отколкото като капитан Кук, — се отправих смело нагоре, а дъхът ми дори не се виждаше, както щеше да стане през следващите няколко седмици (и както видимо щеше да се кълби, ако бях отишъл на подобна експедиция в Норфък). Тясната пътечка се извиваше нагоре по скалите между рядката иглолистна растителност в посока към една горичка от средиземноморски дъбове и брези, която не се виждаше от пътя. Към края на годината това ставаше любимо място за лов, особено за масово трепане на ония пойни птички, които после са разочароващо незасищащи. Сега обаче местенцето беше на мое разположение. В далечината можех да видя малкото градче.

Вървях около двайсет минути. Гъбарството е приемлива смесица от активност и съзерцание: от една страна, свежият въздух, обещанието на ранния час, разходката, внезапното навеждане и прегърбване; от друга, интелектуалното усилие на идентифицирането и онова, което военните стратези наричат „завладяване на целта“, използвайки един от онези евфемизми, които звучат по-кръвожадно от конкретното описание на действието. Атмосферата е описана с фалшива веселост от Толстой в „Ана Каренина“: всъщност тя включва напрегнатото съсредоточаване върху собственото ти изпълнение, твърдата решимост да се върнеш или с гъбата си, или върху нея, безмълвна, свободно рееща се смесица от скука и безпокойство, позната на ловците и психоаналитиците. Толкова много навеждане може да ти причини световъртеж, когато накрая вдигнеш очи и си спомниш къде си и кой си. По силата на иронията този път веднага попаднах на голямо количество червенушки под първите две дървета, които проверих — мосю Робер би бил много щастлив, ако беше намерил нещо, сравнимо с това. Изпитах една от насладите на гъбарството — кратко, безмълвно, възторжено злорадство. Някой друг ден, когато дойда с друга цел, ще съм щастлив да видя мисията си завършена толкова бързо (дори бих споделил част от набраното с Пиер и Жан-Люк). Не и днес обаче. Продължих. На края на печурките намерих малко находище на отровна сливовка, смъртоносната двойничка на обикновената сливовка, известна като великата отровителка на Златния бряг — един екземпляр, който не се среща особено често в Обединеното кралство. Продължих да упорствам. Попаднах на онова, което търсех, горе-долу където смятах, че ще го намеря.

— Ей, ей, поспаланковци! — провикнах се аз на младоженците, слизащи по стълбите със сънени физиономии. — Знаете ли кое време е?

Гъргорещите водосточни тръби и проскърцванията зад кулисите вече бяха възвестили тази очаквана възможност — събуждането на Хюи. Казах това тъкмо когато чайникът завираше. Дали си въобразявах, или Хюи наистина беше успял да напълнее през нощта? Лора беше с бяла фланелка, клин на бели и черни карета и кафяви пантофки; целият тоалет създаваше смътно близкоизточен ефект.

— Десет и седемнайсет минути — отвърна наперено тя. — Вие сте виновен, защото снощи така ни натъпкахте и напоихте, че няма какво да мърморите. Това кафе от сега ли е? Да? Господи, мисля, че съм умряла и съм се преселила в рая.

— Аз лично предпочитам чай рано сутрин. Намирам, че ефектът на кафето върху нервите ми е прекалено силно изразен, когато го пия на празен стомах. Балзак, както знаете, разстроил фатално здравето си, като пиел четирийсет-петдесет чаши дневно, и то буквално отровно силно черно кафе. Сигурно ще възразите, че Хазлит пък си е развалил стомаха, като прекалил със зеления китайски чай. Няма да ви опонирам. Джеймс Джойс пък си докарал язва, защото пиел едно швейцарско бяло вино, без да подозира, че съдържа малки количества сяра.

— Леглата бяха много удобни — вметна литературният дилетант Хюи. Усмихнах се снизходително и натиснах буталото на каничката-термос.

— Заповядайте на масата и се чувствайте като у дома си. Аз станах рано-рано и набрах малко гъби, с които ще приготвя чудесен омлет за двама ви, а след това Лора и аз ще можем да си побъбрим, защото съм сигурен, че има още някои неща, които ти би искала да знаеш, и после можете да потегляте. Към Арл, нали така?

— Както знаете, в тази стара къща са останали купища вещи на брат ви, включително цяла серия скици, съхранявани на тавана, които имам разрешение да видя, но се страхувам, че имаме по-непосредствен проблем, а именно невъзможността да опитаме вашия омлет, защото Хюи не яде яйца.

Неволно хлъцнах от удивление.

— Но… но… но това е невъзможно. Всички обичат яйца. Как така няма да… Та те са безвредни! Класическата френска кухня е немислима без яйцата. Всички истински европейци ги консумират. Познанията ни за холестерола са толкова повърхностни. Тъй наречената диетология се гради на преувеличения и инсинуации…

— Съжалявам, но това няма нищо общо с диетите — защити се Хюи с вбесяващата, самодоволна, престорена плахост, с която хората си признават алергиите и фобиите. — Получавам мигрена.

— Голяма работа! В края на краищата, както е известно, мигрената е първа братовчедка, по-млада родственица на епилепсията, която е играла толкова важна роля в артистичните и политическите кръгове от самото начало на известната нам история — Юлий Цезар, Достоевски… списъкът е дълъг. Хюи, драги мой, направо ти завиждам. Да поемеш доброволно това бреме, да ядеш яйца с пълното съзнание за света на виденията, пред който се изправяш, да изпиташ доброволно транса на шамана, нахлуването на божествената природа, осъзнаването на безкрайното, да предприемеш едно приключение, което… Какво ще кажеш за гъби с препечена филийка?

— Може.

— Макар че много ще изпуснеш, mon cher — казах аз, съвземайки се постепенно и набирайки скорост като моторизиран полицай след рязко удряне на спирачки по време на демонстрация. Заех се с печката. — Двойното вълшебство на химията на яйцата е в основата на значителна част от европейското гастрономическо изкуство. Всички познаваме максимата на Ескофие: Какво представлява класическата френска кухня? Краве масло, краве масло, и още веднъж краве масло. Тук можем да добавим: а също и яйца. Следват и самите ястия с яйца: яйца на очи, яйца в масло, бъркани яйца, забулени яйца, на фурна и различните интерпретации и национални разновидности на омлета: frittata, tortilla, като и двете според мен са твърде сухи и приличат на гума, датският яйчен кекс, яйчният foo yong, класическата piperade на баските, както и същинският френски омлет, който брат ми толкова обичаше — това беше всъщност последното нещо, което ядохме заедно.

Лора: Разкажете ми за това. Хю няма да има нищо против.

Намалих малко газта на котлона.

— Есента в Норфък може да навява безкрайна меланхолия и самота. Жизнените сокове на годината пресъхват, листата увяхват, духът пада като барометър при лошо време. И тъй нататък. Засякохме се в къщата за един ден и една нощ — нещо, което не ни се случваше често, после ма сутринта аз приготвих закуска, същото, което ще хапнете тази сутрин (и между другото измих чиниите, понеже Бартоломю не беше кой знае какъв чистник), после потеглих към Лондон, а на следващия ден дойдох в тази къща. Бях тук, когато той умря, и, разбира се, тъй като нямам телефон, узнах за смъртта му от телеграмата, изпратена ми от предпоследната му съпруга. Заповядайте — нарочно не сложих много сол, но изобщо няма да се обидя, ако искате да си го досолите, тъй като аз съм признат любител на безсолното; макар че, разбира се, колкото повече се поти човек, толкова повече сол му е необходима, както Хюи несъмнено е забелязал. Нека поръсим малко чер пипер на препечената филийка на мъжа ти, та да се убие вкусът на брашно. Ще забележиш, че в средата на омлета жълтъците са стегнати, но не втвърдени. Номерът е да не се прекалява с плънката — допълнителните съставки не бива да надвишават една супена лъжица. Възможни са аналогии с другите изкуства, ако за момент си позволим да използваме връзката между форма и съдържание. Маслото се разтапя на силен огън и се изчаква пяната да се слегне. Тиганът е нагорещен, а плънката се добавя, когато яйчният разтвор в центъра започне да се втвърдява. Яжте, яжте.

На езика на гъбарството зелената мухоморка (Amanita phalloides) е средно разпространен вид — нито много често срещана, нито много рядка. Отблизо има амонячен, сладък, малко нездрав мирис, а вкусът й се описва като приятен, мек, напомнящ за ядки, по-близък до този на порцелановата копринка (Coprinus comatus) отколкото на пачия крак (Cantharellus cibarius). Начинаещите гъбари трябва да обърнат специално внимание на подлъгващия хубав вкус, защото огромното мнозинство отровни гъби издават токсичността си с отвратителния си мирис. Така че приятният вкус на Amanita phalloides е истинска шега от страна на природата, защото тази гъба е страшно отровна — всъщност най-отровната в света, и напълно заслужава прозвището си „пакостница“. (Макар че измежду имената на отровните гъби лично аз най-много харесвам една близка роднина на А. phalloides — Amanita viposa или „Ангелът на разрушението“). А. phalloides убива повече народ в континентална Европа, отколкото във Великобритания, а немците имат особено висок процент смъртност — макар че патриотично настроените трябва да знаят, че първите успешно излекувани жертви на пълно отравяне със зелена мухоморка са една двойка британци, които яли A. phalloides на остров Гернси през 1973 г., но били спасени чрез импровизирано приспособление за филтриране на кръвта, измислено от някакъв лекар в клиниката на Кингс Колидж. Традиционното френско лечение, или може би трябва да сложим „лечение“ в кавички, срещу отравяне с „пакостницата“ представлява поглъщане на големи количества сурови смлени заешки мозъци. Тази народна традиция се основава на факта, че зайците не се влияят от отровата на тази гъба.

A. phalloides, пакостливата зелена мухоморка, обича широколистните гори и има изявени предпочитания към дъба. Не притежава някакви забележителни външни характеристики, макар че в същото време не прилича на никоя ядлива гъба, така че няма опасност да бъде откъсната и изядена по погрешка. (Най-близкият й двойник, Amanita citrina или лъжливата мухоморка, макар че, технически погледнато, става за ядене, по очевидни съображения няма бог знае какви кулинарни почитатели.) Гуглата с диаметър между шест и дванайсет сантиметра е звънчевидна и оцветена в не особено приятен сиво-зеленикав нюанс. Бялото пънче е високо между осем и петнайсет сантиметра, с пръстен в горната част, а долу удебелено, обхванато от разкъсано калъфче. Сезонът на този вид отровна гъба — понеже разграничението между гъба и отровна гъба няма кой знае каква стойност за мен, използвам тази дума само като пример за онова, което Фаулър саркастично нарича „елегантна вариация“ — е от юли до ноември. В Англия A. phalloides, както и много други неща, се среща все по-рядко колкото по на север отивате.

Най-известната жертва на зелената мухоморка е император Клавдий. Той се изкушил да похапне гъба, която взел за Amanita caesarea (Цезаровата гъба или булката, великолепна на вкус издънка на иначе доста опасния род Amanita (още една чудесна шега на природата: срамежливата невеста в една разбойническа фамилия). Но гозбата от Amanita caesarea на Клавдий била подправена, почти несъмнено от жена му Агрипина, с малко от пакостливата й братовчедка — един член на императорското семейство го отровил с член на семейството на гъбата, която смятал, че яде. „Той изпадна в кома, но повърна цялото съдържание на препълнения си стомах, след което беше отровен повторно“ — пише Светоний, който проявява простима неосведоменост спрямо симптомите на отравянето със зелена мухоморка. Всъщност в началния стадий на това отравяне винаги има затихване на болките и привидно възстановяване — жертвите се изписват от болницата, защото дават вид на оздравели, но няколко дни по-късно умират у дома си. Типичната последователност е период на усилено повръщане, диария и стомашни спазми, придружени от други симптоми като явно безпокойство, потене и треперене, които започват между шест и осем часа след въпросното ядене и продължават до четирийсет и осем часа. Докато се проявят симптомите, по-голямата част от пораженията, които A. phalloides нанася на тъканите, вече са факт. В процеса участват две основни токсични вещества: една от особеностите на отравянето с гъби, която изключително много затруднява поставянето на правилна диагноза (преди аутопсията, при която нещата стават далеч по-прости) е, че токсините се групират и прегрупират с другите химически вещества в тялото и често правят идентификацията невъзможна. Разбира се, в случая A. phalloides така или иначе противоотрова няма. Двете нейни съставки са амотоксините и фалотоксините, като, изглежда, първите са далеч по-опасни — вторите обикновено се разрушават при готвенето или храносмилането. Основната отрова е алфа-амотоксинът, който действа върху рибонуклеиновата киселина в клетките на черния дроб и блокира синтеза на протеини в тях, с което ги унищожава; тогава бета-амотоксинът атакува тубулите на бъбреците, преди отново да се влее в кръвоносната система (вместо да бъде изхвърлен с урината, което би трябвало да се случи) и процесът се повтаря; с други думи, тялото е принудено да стане съучастник в дългия процес на самоотравяне. Затова видимите симптоми са един период на остро стомашно неразположение, както вече споменах, привидно възстановяване и после внезапен колапс и смърт. Причината за смъртта почти винаги се изяснява по време на аутопсията; все пак не всяка отрова причинява такава тотална чернодробна катастрофа. Една-единствена гъба може да убие здрав възрастен човек и понеже точният процент на смъртност е труден за изчисляване, а информацията за дозите е неизбежно оскъдна, приблизителната вероятност за фатален край при отравяне с А. phalloides е доста над деветдесет процента.

— Върнахте ли се за следствието? — попита Лора.

— Следователят беше същият като при смъртта на родителите ми. Благодари ми, че съм дошъл толкова отдалече — долетях от Марсилия, което, да си призная, не е любимото ми летище. По всичко личеше, че Бартоломю се е отровил неволно: онзи понеделник, когато заминавах, той се беше оплакал от стомашно неразположение. Отишъл на лекар във вторник сутринта, а после взел, че отведнъж се гътнал в петък.

— Той често ли ходеше за гъби? Познаваше ли ги?

— Вината е моя. Аз съм много по-опитен гъбар от него и никога не бих набрал такава гъба по погрешка.

— Беше много вкусно — каза бързо лапащият Хюи, използвайки едно определение, което аз, както сигурно сте забелязали, никога не съм си позволил през всичките тези гастро-историко-психо-автобиографично-антропологично-философски умотворения.

— Благодаря. Вземете си кроасани и конфитюр. Шофирането може да бъде уморително, тъй като склоновете на Люберон са ветровити и понякога там се разразяват страховити бури, потопи, такива неща.

Лора беше изяла две трети от омлета си и вече поприключваше. Тя хвърли на мъжа си съпружески поглед, който отчетливо казваше: „Върви да опаковаш багажа, дебеланко.“ Хюи стана и избърса трохите от устните си с една от ленените ми салфетки, като промърмори някакви извинения и благодарности, преди да се помъкне нагоре.

— Докъде бяхме стигнали? До последния разговор с брат ви.

— Има един стих от Джон Дън, за който често си мисля, Лора, когато си спомням за първата ни среща: „За нашия пръв странен и фатален разговор“. В една от елегиите е. Та значи: последният ми разговор с Бартоломю. Обсъждахме разликата между двете най-важни фигури в културата на съвременния свят, творецът и убиецът. Аз казах, че един от импулсите, които стоят зад изкуството като цяло, е желанието да оставиш трайна следа в света, да оставиш нещо от себе си. Стенописите на Сикстинската капела казват много неща, но едно от тях е простичкото изречение „Микеланджело беше тук.“ Това е една от основните функции на изкуството, присъща както на младежа, който дълбае инициалите си на някоя пейка в парка, така и на Хенри Мур с неговите ужасни камънаци, разпръснати къде ли не, или на Леонардо, или който и да било — макар че, след като стана въпрос за него, Леонардо е могъл да прояви повече желание да остави нещо трайно след себе си, но той си е губил времето да рисува фрески по нетрайни повърхности и да измисля непостроими летателни апарати. И все пак, желанието на художника да остави спомен за себе си е също тъй лесно разбираемо както действията на кучето, което препикава някое дърво. Убиецът обаче е по-добре адаптиран към реалността и към естетиката на съвременния свят, защото вместо да остави зад себе си присъствие под формата на завършена творба, все едно дали на картина, книга или замацан подпис — убиецът оставя след себе си нещо също толкова завършено и също толкова съвършено: отсъствието. Където е имало някой, вече няма никой. Какво по-безспорно доказателство, че си живял, от това да си отнел един човешки живот и да си го заменил с нищото, с няколко избледняващи спомена? Да вземеш камък, да го хвърлиш във водата, и то така, че да не се образува нито една вълничка — не е ли това по-голямо постижение от всичко направено, да кажем, от брат ми?

После обясних, че зад цялата безкористност на твореца, зад създаването на абстрактния и надличностен артефакт, лежи бруталната решимост да се изтъкне Азът. Ако първото желание на твореца е да остави нещо след себе си, то второто е просто да обеме повече пространство — да спечели допълнителна порция от вниманието на света. Това по принцип се нарича „его“, но тази дума е твърде бледа, за да изрази бясното, мегаломанско желание, алчността, човешкото малоумие, което се крие зад всичко от пъстрите хартиени изрезки на Матис до яйцата на Фаберже. Хитлер е неуспял художник, Мао неуспял поет — едни и същи стремления стоят както зад ранните, така и зад късните им занимания; но ние сме толкова свикнали с това скучно заключение, че не успяваме да видим истинския му смисъл, а именно че не мегаломанът е неуспял творец, а творецът е плах мегаломан, който се впуска в по-достъпната сфера на фантазията, за да избегне непрощаващата арена на истинския живот — Кандински като неуспял Сталин, Клее като дефектна Барби. Защо хората не вземат Бакунин по-насериозно? Разрушението наистина е също толкова велика страст колкото и съзиданието, и освен това е също толкова творческо — също толкова пророческо и също толкова себеизтъкващо. Творецът е мидата, но убиецът е бисерът.

После казах онова, което всички творци знаят, а именно, че онова, което дават на своето творение и на света, никога няма да срещне подобаващ отзвук от света. Скритият, самотен, чудовищен труд на съзиданието кара твореца да чувства, че е заслужил вниманието на вселената, че е заслужил любовта й. Но светът не проявява интерес — той е твърде зает със себе си, за да благоволи да отправи повече от един любопитен или одобрителен поглед. Обожание от страна на група почитатели тук, дарение от някой меценат там — тези неща никога нямат очаквания ефект, никога не задоволяват потребностите на твореца, които изискват простичко, всеобщо, безпрекословно възхищение. Творецът казва на вселената: всичко, което искам, е безкрайна любов — какво толкова лошо има в това? А вселената дори не си дава труда да отговори. Вселената е фотосинтеза, облаци междузвезден прах, разписания на автобуси, бунтове в затвори, формули и метеорологични прогнози. Нито един творец в цялата световна история не се е чувствал достатъчно възнаграден за усилията си. Краен резултат: гняв, разочарование, горчивина. Кой е построил селската къща в стихотворението на Йейтс? „Огорчени, груби мъже“. Точно така. И кой изразява, кой въплъщава тази горчивина по-добре, творецът или убиецът? Да зададеш този въпрос, значи да му отговориш.

И още една истина без отговор: кой би могъл да отрече, че убийството е определящият акт на нашия век, така както дефинициите на други векове биха могли да бъдат молитвата или просията? Кой може с ръка на сърцето да каже, че отличителният жест на двайсетия век не е актът на убийството на един човек от друг? Петдесет милиона жертви само във Втората световна война, да не говорим за Първата и за всички останали, граждански и между отделни държави, за изкуствено предизвикания масов глад, за убийствата на съпрузи, убийства на непознати, кървави отмъщения, расистки убийства, убийствата, които непрекъснато извършваме, убийството, което извършваме, докато седим тук, с нашето безразличие към убитите. Мога да продължа. Всяко убийство съдържа в себе си всички останали; всеки отделен акт на отнемане на нечий живот е и микрокосмосът на нашия век, и още една смърт, която се прибавя към общата сметка. Кое произведение на изкуството би могло да се съревновава с това, да кореспондира и въобще да посмее да съществува пред лицето на всичко това?

И после трябва да си дадем сметка за простата естественост на убийството и за неестествеността на изкуството. Картини, музика, книги — те са толкова случайни, толкова свръхусложнени, толкова пълни с измислици и неистини, в сравнение с простото човешко желание да отнемеш живота на някого, защото не искаш той да съществува повече. В световната история има отделни проблясъци на осъзнаване на този факт. По време на война например естествеността на убийството е подхранвана, окуражавана, хвалена, култивирана — разбирана. Но има и други проблясъци. Според Наполеоновия кодекс убийството на досадната брачна половинка, когато мистралът е духал повече от седем дни, не се смята за углавно престъпление. Това говори за едно толкова вълнуващо схващане, че убийството на съпрузи може да бъде ако и не чак простимо, то поне разбираемо, предвидено, обяснимо, споделено — с други думи, това значи да разбереш, че убийството на съпруга е в известен смисъл естествено. Както казва Конфуций, при някои обстоятелства убийството може да бъде простено, но неблагоразумието — никога. А какво може да бъде по-разумно от това да си позволиш да се вслушаш в собствените си импулси? Кое действие е по-изконно човешко от убийството? Безспорно не кълченето и напъването на самопровъзгласилите се жреци на изкуството, чиито домогвания към вечност, обективност и съзидание са в основата си един вид отрицание на всеобщата ни човешка същност. В Рим на Цезарите, където на човешката природа било позволено да процъфтява и да се себеизразява без ограничения, убийствата били повсеместни — Октавиан Август бил отровен от Ливия, която убила и племенника си Германик, сестрите си и всички по пътя си; същото правел и Тиберий; Калигула насилвал и убивал на воля; Клавдий бил отровен от жена си Агрипина. Това са реалностите на човешката природа.

Освен това в нашата култура границата между действие и мисъл е абсурдно преувеличена. Христос е бил прав: ако погледнеш някоя жена с похотливи очи, значи си извършил прелюбодеяние. Ако таиш убийство в сърцето си, значи си го извършил; всеки, който някога е изпитвал желание да убива, е близко, ужасно близко до самото действие; между акта и идеята стои само тънкостта на цигарената хартия — а може би, след като науката ни учи, че преживяното в сънищата е също толкова „реално“ за мозъчните клетки, както и станалото наяве, може би всеки, който някога е мислил за убийство, всъщност го е извършил. Такова е схващането на всеки тираничен режим, където хората биват убивани не само когато заговорничат срещу управляващите, а и когато мислят за заговор или изглежда, че може да помислят. Всички тирани знаят, че трябва да потушат не само съпротивата, но и самата идея за съпротива; дори възможността за такава идея. Да убият надеждата и образа на надеждата. Никое произведение на изкуството не навлиза толкова дълбоко в човешкото сърце. И освен това всеки убива родителите си. Този факт е толкова очевиден, че никой не иска да го признае. Ние ги надживяваме, надминаваме ги, убиваме ги просто със своето щастие. Ако не ги убием, значи те са ни убили. Ето, казах аз на Бартоломю, това достатъчно оправдание ли е?

Хюи стоеше на вратата на кухнята не знам откога, с познатите ми младоженски куфари в пълните си зачервени ръце. Държеше ги над земята, сякаш ако ги пуснеше, щеше да предизвика експлозия. Той каза важно:

— Трябва да тръгваме, скъпа.

— И какво каза брат ви? — попита Лора.

— Той каза: „Оправдание за какво?“

Впуснахме се в баналния ритуал по изпращането. Намирам, че сбогуванията и разделите никога не постигат драматичността, която обещават. Хората, струва ми се, имат склонност да изпитват погрешно количество емоции, или направо погрешни емоции, така че животът е безкраен процес на преливане на някаква течност от един в друг калпав съд, с неподходящ цвят, неподходяща форма и неподходящ размер. От всички човешки таланти най-широко разпространена е способността да се съвместяват несъвместимите неща. На погребението на брат ми силният норфъкски вятър непрестанно довяваше откъси от футболни коментари откъм градината на сградата, в която някога живееше викарият; после викарият се премести в един апартамент в пазарното ни градче и в бившата му къща се нанесоха един запален по голфа адвокат от Норич и двамата му непълнолетни синове, почти престъпници. Докато стоях до гроба (известността на брат ми беше задължила или подкупила викария да разреши той да бъде спуснат в ковчег в гробището, което официално беше „пълно“ и където се допускаше заравянето само на пепел, така че това погребение предизвика доста разногласия и добрата здравословна норфъкска неприязън), издокаран в току-що закупения черен костюм (покупката беше съзнателно предизвикателство към съвета на Торо да се пазим от всяко начинание, което изисква нови дрехи — напротив, човек трябва с всички сили да търси подобни начинания!), и се готвех да хвърля една-единствена черна орхидея върху ковчега на Бартоломю, а разни подлизурковци, апаратчици, журналисти и бивши съпруги чакаха зад мен за привилегията да хвърлят своята шепа пръст, докато стоях там, футболните коментари достигнаха нови висоти на мъжката истерия, кулминационната точка на въодушевената имбецилност, когато „Районите“ си върнаха на „Тъпаците“ за миналогодишната загуба, и цветето, поръчано два дни предварително, падна от изрядно поддържаните ми пръсти.

Сбогуването ми с Лора и Хюи не се изкачи/спусна до такива висоти/дълбини, но беше още по-английски незадоволително. Хюи натъпка чантите в тенекиения фиат под наем, докато аз и Лора стояхме един пред друг, като че ли си отправяхме официална покана за танц. Да се докоснем или да не се докоснем. Хюи се върна и здраво разтърси ръката ми — хватката му беше предсказуемо енергична, — а после тактично се оттегли и се намести на седалката до шофьора. Лора и аз се приближихме един към друг едновременно, с една и съща смесица от предпазливост, победена от нетърпението, така че носовете ни едва не се докоснаха; разменихме си целувка, която в най-вътрешната си част едва-едва включваше устните ни; нейните бяха неочаквано сухи.

— Толкова ви благодаря — каза тя.

— Недей да ми благодариш.

После тя влезе в колата и се зае да намества седалката и огледалото, преди да си сложи колана с едно отривисто движение. Запали мотора и свали стъклото на прозореца.

— Още веднъж благодаря.

Не казах нищо, а само вдигнах ръка за благословия и помахах; задържах ръката си така, докато тя сръчно изкара колата през портата, преди да се спусне по пътя към селото, а съпругът й беше навел глава в отвращаващ опит да се консултира с картата. Стоях до портата с все още вдигната ръка и гледах как се спускат по шосето, а зад тях се вдигаше облак прах. След малко щяха да минат край бъдещото и много оспорвано местоположение на новото градско сметище. Познавате ли чувството, когато сте изяли половин бисквита и сте оставили другата половина някъде, но вече не можете да си спомните къде, така че изпитвате някакво усещане за непълнота, за незавършена работа, сякаш нещо ви сърби, а не можете да се почешете? А има и едно друго чувство, когато сте извършили нещо нечисто, нещо мръсно или екскрементално, при което сте изцапали ръцете си и не сте имали време да ги измиете, но колкото и да се напрягате, не можете да си спомните защо сте така омърсен, и единственото сигурно нещо е неотстранимата мръсотия. Обърнах се и влязох в къщата. Докато стигна дотам, убитата двойка вече беше завила зад ъгъла и беше излязла на главния път, оставяйки зад себе си облак бавно слягащ се прах.