Джон Ланчестър
Дългът към удоволствието (8)

Зеленчуци и салати

На полски всички пресни зеленчуци се наричат wloszczyzna, което ще рече „италианщини“. Името е в чест на кралица Бона Сфорца, която имала късмета да се омъжи за Сигизмунд през XVI век и на която в резултат на това се приписва заслугата за запознанството на свободолюбивото население на новата й родина с продукцията на южното градинарство. В общи линии думата wloszczyzna може да служи като белег на несъответствието между северната и южната нагласа спрямо градинските зеленчуци, като типичният блед северняк копнее за масло, бира, картофи и месо, докато неговият антипод ентусиазирано поглъща плодове, зеленчуци, зехтин и риба. (Сега е моментът да си спомним, че за римляните варваринът бил човек, който ядял масло, носел панталони и имал брада). Тези стереотипи всъщност са донякъде основателни, тъй като през по-голямата част от годината зеленчуците в северната градина са оскъдни и лишени от разнообразие и изобщо подхождат на асортимента от ястия, станали популярни едва наскоро благодарение на увлечението по всичко средиземноморско (отново трябва да подчертая, че се сдобих с провансалския си дом много преди всички да се захласнат по тия неща). Да вземем например домата — един плод, чийто екзотичен произход и природа се доказват от самото му име, което идва от „томатл“ на езика на племето нахуатъл, и освен това присъстват, без етимологична връзка, но все пак осезаемо, в латинското наименование Lycopersicon esculentum, тоест „ядлива вълча праскова“. Не ще и дума, че цветът и формата на домата са напомняли на ядящите за изтръгнати сърца — рутинна гледка при ежедневните човешки жертвоприношения. А в защита на онези очевидци не можем ли да кажем поне, че те лично са присъствали на жестокостите, на които е почивала тяхната цивилизация? Без да ги предпазват така подходящо наречените медии?

Доматът се продава на всеки пазар и супермаркет в Обединеното кралство дванайсет месеца в годината. През по-голямата част от това време той няма никакъв вкус — ама съвсем никакъв. Дори и вносните домати се доближават до пълната блудкавост благодарение на факта, че се берат още зелени и се оставят да „узреят“ по време на транспортирането. Никога няма да забравя изражението на Митхауг, когато за първи път (докато хапвахме край пътя по време на семейното пътуване до Ажен един августовски ден) изяде напълно узрял домат — изражението на изненада и почти чувствена наслада беше неприкрито сексуално дори за детските ми очи. Етиен, който ни гостуваше, докато беше в Англия по линия на студентски обмен (за да поддържа френския ми, след като се върнахме в Блайти), имаше стриктни инструкции да носи максимален брой зрели домати; в резултат на това всеки път той мъкнеше по перона на гара Виктория сакове със стока за цяла сергия. Само по себе си растението домат е токсично, макар и недостатъчно, за да е от полза на един вече преминал аматьорския стадий отровител.

Другите зеленчуци са също така разочароващи, когато не им е сезонът. Да вземем например сладките чушки, чийто по-силен (и за този готвач и дегустатор по-привлекателен и кулинарно предизвикателен) братовчед, лютивото чушле, вече обсъдих. Чушките, които се продават целогодишно в английските магазини, напомнят по вкус единствено на новоизобретен вид пластмаса; по блудкавост с тях може да се мери само зловещо безвкусната и анонимна маруля „Айсберг“, която надминава всичките си конкуренти, понеже е лишена от какъвто и да е било вкус в който и да е сезон; перверзна храна, която, ако беше създадена в лаборатория, щеше да е постижение, достойно за гордостта на всеки побъркан учен. От друга страна, има много зеленчуци, които са най-добри през зимата, като целината, достигаща пълния си живителен блясък в дълбините на зимата („в ония мъртви часове, когато вият вън глутници и ветрове“^[1], както казва Вийон) или нейния братовчед, трагично подценявания керевиз, или праза, растящ от Египет до Северна Шотландия, приятел на хората в най-тежката зима и познат в Англия още от римско време, а също и обезсмъртен в географски названия като Логриг („loukr“ значи праз на норвежки; т.е. Празов хребет). В „Acetaria“, вълнуващо, макар и трудно четиво за салатите и близо триста години единствена по рода си книга на английски, диетологът, антиквар и първи клюкар Джон Ивлин описва праза като „засилващ плодовитостта“ зеленчук и любимец на Лето, майката на Аполон. „Уелсците, които много го ядат, стават от него особено плодовити.“ (За Лето разбирам, но уелските уклони на Ивлин са нетърпими.) Отличните качества на праза обаче не са целогодишни, а се ограничават до някои части на календара. Предполагам, че това се отнася за всичко, с изключение на „пържената“ закуска, която брат ми толкова обичаше.

И все пак, въпреки контрапримерите с праза и целината, несъмнено апогеят на зеленчуците е през лятото — сезона, който дава на готвача първокласна възможност да представи роденото в градината в неговата най-проста и (често) най-добра форма. Мисията на готвача е да доведе градината на масата. На практика това обикновено включва приготвянето на някакъв вид салата. За повечето жители на Обединеното кралство малко думи имат по-голям шанс да предизвикат мигновено примитивно отвращение. „Салатата е венецът на всяко френско меню и срамът на всяко английско“; тази сентенция на британския пътешественик капитан Форд е също тъй вярна и днес, както е била през 1846 г., например по отношение на буламачите в гореспоменатия колеж на брат ми — няколко меланхолични резенчета краставица, символично оплакната маруля („Айсберг“, естествено), която сякаш е драна от бесни кучета, две цели репички (да не би, ако се нарежат, да се окажат годни за ядене), бледи и воднисти четвъртинки домат, и всичко това придружено със сос за салата, който поне има достойнството да „прилича на себе си“ — което ще рече, на вторичен продукт при производствена авария. Вариации на тази салата се ядат от единия до другия край на Великобритания; една такава салата се яде някъде, докато аз говоря, а друга — докато вие четете. Може би хората от древността са били прави, като са смятали марулята за сънотворно, но са можели да отидат по-далеч и да кажат, че тя е наркотик, който предизвиква безразличие към формата, под която се консумира.

Това беше една от областите, в които Митхауг трябваше да бъде най-обстойно трениран, образован и депрограмиран. Опитът по отношение на салатите, с който дойде при нас (лицето му сияеше от нещо, което в ретроспекция преценявам като смесица от очакване, нервност и симулирано желание за работа, но което навремето приличаше просто на безкрайна добросърдечност), беше нищожен. Първите меланжи, които ни забърка, бяха твърдо на точката на кошмара в скалата на студените зеленчуци и в тях особено зловеща роля играеха парченцата цвекло, един зеленчук, за който, както отбелязваше баща ми, „не може да има оправдание“. Майка ми, която беше придирчива в яденето, но избягваше да се ангажира лично в кухнята, трябваше да бъде мобилизирана, за да го напътства в основните принципи на смесената салата, като се почне със сосовете. Митхауг съвестно повтаряше тези техники, макар да се чувстваше, че те са само прилежно зазубрен урок, а не напълно осмислени знания, и никога не можехме да разчитаме, че ще ни бъдат спестени драната маруля и морковите на кубчета. „Как може толкова добър човек да направи нещо толкова ужасно?“ — чудеше се майка ми, докато изящно вдигаше с два пръста някой спаружен лист.

През този ден обядвах в „Хана на Пантагрюел“, претенциозен ресторант на брега на Лоара, до който от Лориан се стигаше за няколко часа с лъскавото ми ново „Пежо 306“. Салатата, която ми сервираха, би шокирала майка ми така, както нейните творения шокираха Митхауг. Поръчах си менюто на деня, защото исках да опитам включеното в него основно ястие, щука в бяло масло — лоарски специалитет, всъщност най-близък до едно традиционно ястие в област, странно лишена (предвид своята културна, историческа и географска централност) от свой принос към основните принципи на класическото френско готварство; щуката е добра на вкус риба, с която английските въдичари гледат да не се занимават заради костите й (а те са едни дребни, агресивни, остри, бодливи костици, като малки заострени клечки за зъби, ужасно досадни за вадене, което е станало една от основните причини за изобретяването и успеха на кюфтенцата на клечици), а пък бялото масло се харесва поради особената му благоразположеност към този свиреп мародер на езерните дълбини. Те щяха да бъдат последвани от tarte à la crème — яйчен крем в тесто, или crème brûlée, в който поръсваният отгоре хрупкав карамел е заменен от маслен блат за торта. Предястието щеше да бъде pâté de campagne без много глезотии, в което главна роля играеха свинското и сините сливи, а после щеше да има „интермецо“ (цитирам) от salade du chef — която се оказа визуален пандемониум от цветя и листа, жълти и оранжеви латинки, бели, червени и розови листенца от роза, лилави цветове от нещо си, невени и лилии, коя от коя по-жълти, а червената цикория и тъмното, уверено зелено на марулята представляваха тенора и басите. Уви, нямаше черни чинии. Използването на цветя в готвенето винаги е криело елемент на упадъчност, от рецептата за мозък с розови листенца на прочутия кулинар Апиций, създадена през I век от.н.е., през салатата от цветя и подправки в английската благородническа кухня до футуристичната рецепта на Маринети за счукана и изпържена „дяволска роза“. Маринети препоръчва тази рецепта специално на младоженки.

Моето menu du jour беше единственият опит на заведението да предложи храна, която някой би поискал да изяде — нещо като почивка след шеметните завои на въображението на готвача; спомням си едно ястие от печен заек, пълнен с телешки език в сос от омари, шоколад и мандарини, естествено кръстено на дъщерята на готвача (заек а ла Силви). „Ханът на Пантагрюел“ носеше онази атмосфера на пораженческо, малодушно предизвикателство, витаещо в ресторантчетата, които едва закърпват положението, атмосфера на оптимизъм, придружен от западащ дух; любезните думи на клиента (в отговор на отчаяния въпрос на съдържателя: „Хареса ли ви?“, най-жалък, когато е искрен) говорят едно, докато броят на сметките и слоят прах около прага показват друго. Всички неуспели малки предприятия си приличат до известна степен. Усещането за потиснатост, за пропуснати възможности и недоносена изобретателност — „пазарната ниша се оказа цепнатина в ледник“, както разправяше баща ми по повод на един приятел, който разбирал малко, и както после се оказало, недостатъчно, от редки книги — е общо за всички западащи магазинчета, все едно дали става въпрос за този ресторант (където нивото на кухнята се оказа съвсем нелошо, моите пържени свински месца достатъчно тлъсти, а сините сливи убедително месести, но сбръчкани, като тестиси; салатата освежаваща, комична на вид, но не и на вкус, без да допуска разпространената грешка да бъде прекалено „интересна“; сухата, костелива щука прекрасно допълнена с всевластното, подчертаващо лука бяло масло; tarte à la crème c леко тесто, но достатъчно калорична с нарцисово жълтата си плънка), или става въпрос за химическото чистене на главната улица в Утън, Норфък, с прекалено гръмкия си звънец и неподвижната вещица и джвакащия пубертет, които гледаха телевизия зад гетинаксовото гише, а увитите в найлон дрехи на закачалката напомняха за чувалите с трупове от войната във Виетнам. По едно време брат ми държеше ателие над една ветеринарна лечебница в Ламбет, за чийто собственик се носеха напълно заслужени слухове, че убива пациентите си — Бартоломю го наричаше „приятеля на препараторите“; общата типология на неуспеха присъстваше и там, приела призрачната форма на миазма, която обединяваше западащите сгради, предприятия и хора, материално проявена чрез силно дразнеща воня на формалдехид.

Между другото, този ресторант също си имаше собствен коктейл: смесица от червено вино „Сансер“ и ликьор от черници. След това поръчах малка гарафа приемливо домашно розе „Пино Ноар“ с приятен, леко стипчив ягодов дъх.

Залата с масите, в нелеп контраст с околния пейзаж и непретенциозната мазилка на фасадата, беше украсена с нещо, което дизайнерът сигурно би нарекъл ловен мотив; дъбова ламперия, застрашително огромна камина от онези, пред които са се вдигали тостове и са били изтезавани малките момченца в лошото добро старо време на английските частни училища; над нея висеше страховита щука с размерите на камбала, глава на лос и — ето един английски нюанс — препарирана лисица, с присъщия на тези животни смущаващо интелигентен вид. На стената бе окачен цял арсенал оръжия — достатъчни за продължителна обсадна битка в случай, да кажем, на недружелюбно нашествие на англичаните във Франция; стара фотография на неколцина мъже с пелерини и шапки, които стоят самодоволно до огромния труп на див бизон; ужасяващо примитивна картина на човек с тропически шлем, който стреля по тигър от невъзможно близко разстояние, докато трима пищящи местни носачи бягат, а парчетата плат над бедрата им се вият; не мога да отмина и дългобрадата глава и внушителните рамене на един (това вече си беше гавра дори и по френските стандарти) европейски бизон. Масите бяха, да използвам една много употребявана за щяло и нещяло дума, масивни, а покривките и кърпите — толкова колосани, че сякаш, ако ги чукнеш от определен ъгъл и с подходящ инструмент, ще се разпаднат на парченца. Над количката със сирената гробовно се клатеха огромни еленови рога.

Готвачът излезе от кухнята, докато се наслаждавах на безплатната втора чаша кафе: черно като дявола, горещо като ада, сладко като греха; сладостта се дължеше на няколкото капки нискокалоричен подсладител, чието качество се подобри значително през последните няколко години, докато по-рано имаше лек химически привкус, подкрепящ донякъде твърдението, което опаковките на някои храни в Щатите тъй откровено ни съобщават — че „този продукт причинява рак у лабораторните животни“. С напредването на годините човек трябва да внимава за фигурата си. Не че брат ми си даваше труд в това отношение; към края на живота си, въпреки характерното за скулпторите напрягане на горната част на тялото, той се беше сдобил с шкембенце. Докато мосю готвачът идваше към мен, метнах в устата си малкото като монетка лимоново сладкишче, което беше включено в раздела с петифурите, един вид награда, задето си изял всичко останало (макар по-прецизният критик да би отбелязал, че комбинацията от тесто и извара „твърде много напомня“, или „доста буквално цитира“, или „предизвиква неприятен асонанс“ с комбинацията от извара и тесто на tarte à la crème.

Бялата престилка на готвача беше безупречна, а държането му — официално.

— Хареса ли се всичко на мосю?

Както вече намекнах, репертоарът от позволени отговори на този въпрос не е богат. Избрах един от тях. Аз съм, и винаги съм бил, артист в тези неща, естествената сила на характера ми винаги е прозирала зад стеснителността и скромността на учения и твореца, за да направи, лаская се да мисля, дълбоко впечатление на обикновените хорица, които съдбата ми е отредила да срещам — полицаите, които ме упътват, или работниците, с които разменям поздрави, щом ги срещна по лондонските улици, отново разкопаващи същата отсечка, която са разкопавали само преди седмица. Ако беше жив днес, Данте щеше да включи тази особеност на съвременния живот в преработено издание на своя „Ад“, като и живеещите на улицата, и работниците щяха да бъдат въвлечени в непрестанен цикъл от къртене, разкопаване, запълване и ново къртене; макар че се чудя, какво престъпление трябва да са извършили така наказаните грешници? Несъмнено пороците на съвременния свят — прозрачно лицемерните правителства, посредствените финансови измами и отвратително предсказуемите убийства, до едно мотивирани или от любов (омраза, ревност), или от ламтеж за пари — изглеждат по-мизерни от познатите на самия Данте.

Брат ми беше направил серия скулптури по теми от Данте — зачатъци на фигури, които изплуват от скалата като първите форми на живот, пъплещи из праисторическия бъркоч; напъните им да излязат издават усилията на твореца и са смътно болезнени за зрителя, без да бъдат банална алегория на творческите мъки. Скулптурата на Уголино, един огромен гранитен блок, надвесен над по-малък камък, изкривен, надялкан и оронен, преминава от изображение на въпросната случка (най-убедително отблъскващия литературен портрет на канибализма) към абстрактна композиция: понякога човек вижда едното, после другото като в онези зрителни парадокси, предназначени да те накарат да се усъмниш дали виждаш ваза или целуващи се влюбени, красива пеперуда или ранена бяла мечка. Тези скулптури, създадени по поръчка на един норвежки магнат, който открил някакъв хидравличен лост и после забогатял от транспортни услуги, останаха недовършени след смъртта на брат ми. Незавършеността е винаги мъчителна в контекста на изкуството и затова скулптурите му — чиято незавършеност им придаваше допълнителен блясък, като да бяха свидетелства за трудността на творческия процес — бяха оценени особено скъпо след смъртта на Бартоломю (архетипният „добър ход в кариерата“), като колекцията на норвежеца беше изкупена от един тексаски музей, който тъкмо беше започнал да събира съвременна скулптура и се нуждаеше от крупна придобивка, за да „тръгне работата“ (както каза директорът му по телефонна линия с обезкуражаващо забавяне от две секунди, сякаш говорех с луната, което и правех в известен смисъл; освен това той каза, че в Бартоломю имало „по нещо от Елизабет Фринк, Хенри Мур и Микеланджело“).

За да покажа, че разбирам от тези неща — взаимно ласкателно занимание, което владеех майсторски, — попитах какво точно е било едно сирене, което сметнах за „Ларзак“: рискована догадка, понеже има няколко сирена с приблизително същия вкус. Предположението ми се оказа вярно.

— На екскурзия ли е мосю?

Мосю кимна утвърдително. След това в продължение на няколко минути трябваше да се преструвам, че слушам съветите и препоръките на готвача, преди той и аз да се разделим с израз на взаимно уважение. Всъщност наистина бях на екскурзия и прекарах сутринта, като карах весело и волно по бреговете на Лоара; движението беше слабо и дисциплинирано (след като човек излезе от околностите на Лориан), облаците бяха високи и плъзгащи се по вятъра, а пежото ми приятно послушно. Лоара е най-добрата френска река за туриста, който взима насериозно своите френски реки. Това е реката с най-голяма самобитност — качество, присъщо и на отегчително широката, помпозна, бавноструйна Рейн, която създава впечатление, че марширува в такт с барабана на собствената си история; и на одухотворения Дунав, сякаш съзнаващ това и имащ вид на човек, който е получил твърде много комплименти за красноречието си и вече никога не спира да бъде нарочно и превзето „очарователен“. Във Франция Сена има предимството да е северна (качество, подценявано от галските ни братя/врагове), но е твърде фатално привлечена от Париж — има маниери на парижанка, с онова неизследвано и не дотам защитимо чувство за собствената си централност; Жиронда, по своему прекрасна, играе твърде второстепенна роля на aelixir vitae за лозята в Бордо — да й бъдем благодарни би било също толкова наивно, също толкова езическо като да благодарим на слънцето. Не, Рона е единствената друга сериозна претендентка за превъзходство сред реките — великолепно дълга, смайваща с разнообразното великолепие на релефа си и спускаща се надолу към прекрасния, ухаещ на билки, огрян от слънце пейзаж на северняшките ни мечти: юга. И там, разбира се, е въпросът. Проблемът с Рона е, че тя в крайна сметка е прекалено очевидна — сякаш е създадена от съвестна туристическа агенция. Не, Лоара държи първенството: реката, която пресича страната от изток на запад, оспорвайки физическата картография, която постановява, че всичко във Франция е ориентирано по оста север-юг в постепенна прогресия от по-ниските градуси географска ширина и по-високите градуси по Целзий; реката, която заема важно място във френската история още от времето на Gallia comata, „дългокосата Галия“, завладяна от римляните, през династията Плантагенет до дългите, героични векове на строеж на замъци, галантна любов и феодални войни, придавайки й историческа наситеност и обживяност, по-силни, отколкото навсякъде другаде във Франция (дори приравнявайки я към гъстия палимпсест на английския пейзаж); без да забравяме високото небе и широките хоризонти на водосборния й басейн, където от 1516 до 1519 г. е живял Леонардо да Винчи — онзи с неизпълнимите проекти и великите картини, нарисувани върху негрундирани и затова бързо рушащи се повърхности, бляскаво въплъщение на принципа на незавършеността, на провала вследствие на прекомерна талантливост и на гениалността, проявена в толкова много жанрове, че не успява да остави траен белег в нито един от тях (загатнатото неуважение към онази самодоволно захилена и натруфена камериерка в Лувъра е съвсем преднамерено). Простият факт, че Лоара, с нейните над хиляда и повече километри, е най-дългата река във Франция, че е най-неизвестната и затова най-пленителната от френските лозарски реки, а също и нейната непригодност за речно плаване — тя е прекалено плитка и коварна, за да служи за транспортни цели — са й помогнали да остане неосквернена от човешко присъствие (което се ограничава с меркантилната врява по успоредния канал, свързващ Роан с Бриар и завършващ със забавна визуална шега там, където красивият акведукт на Александър Гюстав Айфел прехвърля канала над самата река); затова Лоара е огледало или метафора на човешката душа — коварна, неуправляема, съпротивляваща се на баналната идея за полезност, с нейното привидно спокойствие, което крие неизследвани дълбини и скрити течения. Определено чаках с нетърпение следобедната си разходка. Както бях уточнил по телефона, моето „Пежо 306“ имаше стъклен люк на покрива.

Внимателният читател сигурно е забелязал в горните редове известна нотка на отпускане: безкрайното удоволствие да караш във ведро настроение, спокойно предвкусвайки планираните занимания; отсъствието на други клиенти и особено на младоженци в ресторанта, където бях обядвал; издайническият аперитив, безплатната гарафа розе, показателната (макар че, като се позамисля, неспомената — колко съм потаен!) marc de bourgeuil^[2] (слабичка и ламаринена в горните си нотки) в компанията на онези две чаши безкомпромисно еспресо; практиката да се пие едновременно кафе и алкохол е сред малкото случаи, когато човешките същества консумират наведнъж отрова и противоотрова. Бих могъл да спомена, че в отсъствието на дегизировка хладният въздух, обветрящ обръснатата ми наскоро глава, беше чувствително освежаващ.

Нищо важно не може да се постигне без предварителен план. (Няма такова нещо като „приятна изненада“). Онази сутрин, след като бях проверил местонахождението на младоженците с помощта на благоразумно електронно устройство за следене, бях станал в час, когато компания биха могли да ми правят единствено монаси, отправящи се да изпеят предутринните си молитви, разкършвайки крайници, докато пъхтят и се клатят към замръзналия параклис, дъхът им витае във въздуха като дух или фантом, докато припяват — усилие, уловено в тази толкова възпроизвеждана бронзова композиция на брат ми, „Требникът“: приведена, но някак победоносна фигура, изтощително популярна като онази творба на Роден, която брат ми наричаше „Цуни-гуни“. Та що се отнася до въпросното творение на брат ми, което било излъчвало светско преклонение и уважение към идеята за религиозност (някакъв критик бе отбелязал, че то представлява „най-големият и най-печалният комплимент на агностичната модерност към вярата“), самият Бартоломю го наричаше „манджа с грозде“. В малкото хотелче в Лориан нищо не помръдваше в онзи час, докато се промъквах крадешком в пуловер с поло-яка и черни маратонки надолу по коридора, по стълбите и през фоайето към страничната врата, която можеше да се отваря отвътре и беше с изключена аларма, след като мосю довери на администратора швейцарец (възпитаник на хотелиерски колеж, амбициран да направи кариера), че е склонен към безсъние и обича да се успокоява с разходка в малките часове. Последваха уверения, че проблеми няма да има. И тъй, мосю излезе на двора, където въздухът лъхаше на нощна свежест, една-единствена гола крушка светеше високо над боядисаните в зелено дървени врати, прикрепена за обвития е бръшлян зид, който ограждаше двора откъм улица Тиер.

Според закона за всеобщата гадост, често наричан „закон на Мърфи“, макар че би било по-точно да се казва „на Господ“, колата им беше паркирана в средата на площадчето. Докато се промъквах към нея, с извърнато настрани тяло, за да се промуша между едно беемве седмица, чиято алармена лампичка примигваше в червено изпод таблото, и достолепно старо бяло волво със седалки на шотландско каре (бърз поглед нагоре, за да се уверя, че всички прозорци с изглед към двора са с дръпнати завеси или спуснати капаци — благословена гола крушка!), усетих нечие присъствие. Мигновено замръзнах, преди сетивната информация, която бях регистрирал малко под нивото на пълното съзнание, да се подреди във формата на голямо, рошаво куче, което лежеше в локвата жълта светлина под трижди проклетия светлинен източник, а очите му бяха отворени и втренчени в мен с кучешка бдителност — очевидно този пес беше нападал грубо гостите на хотела и беше изпитал на гърба си колко е важно да бъдеш любезен. Ноздрите му изпускаха две облачета пара при всяко приглушено издишване. Явно се колебаеше. Сега забелязах, че той е брийска овчарка, рунтава, добродушна, вярна порода кучета, които навремето са пазели стадата от вълците в Савойските Алпи; единственият недостатък на тази възедра порода, който им пречи да са идеалните домашни любимци, е добре познатата им склонност към кратколетие. (Семейството на Етиен едно време имало такова куче, Люсил, чиято снимка Етиен винаги носеше в портфейла си до противоотровата срещу ужилване). В срещата с кучето ме окуражаваше фактът, че благодарение на фиктивното си безсъние си бях осигурил безупречно алиби — като престъпник, който може да докаже, че е бил на сцената на лондонския „Паладиум“ пред тринайсет хиляди зрители по времето на престъплението (бавнодействаща отрова, мързелив патолог, разбърникан часовник). И все пак дворчето беше заобиколено и наблюдавано от прозорци и би било отличен амфитеатър за това затруднение, което можеше да се окаже фатално за плановете ми. Затова вложих в театралния си шепот максимална увереност и топлота, докато се навеждах, протягах длан и повтарях припряно:

— Добро куче, добро куче.

Това свърши работа. Звярът се изправи в пълния си баскервилски ръст и се приближи към мен, като опашката му рунтаво пляскаше над паважа, а зад него се влачеше въжето, което го свързваше с желязна скоба на стената. Новият ми познайник подуши и облиза лявата ми ръка, докато стисках здраво под дясната мишница пакет с размерите на кутия за обувки — всъщност при струпването на куче, „страдащ от безсъние субект“ и електронно устройство за следене между чуждестранните коли беше станало доста тясно. След няколко секунди междувидово побратимяване се заизмъквах покрай новия си приятел с едно прощално „Легни, момче!“, а той се обърна и ме последва със странно човешка смесица от любопитство и жалка преданост. Приплъзнах се пъргаво с гръб към подобен на играчка, но скоростен фиат под наем с ляво кормило. Без да използвам тънкото си фенерче, опипом открих мястото, което препоръчваха наизустените инструкции, махнах пластмасовото капаче на автоматично активиращия се и много мощен електронен компас на дъното на учудващо малкото устройство — да кажем, колкото две кутии кибрит една върху друга, — закрепяйки го от вътрешната страна на калника, където едва ли би било открито при случайна проверка (За какво? За бомби ли?) и където нямаше причини да бърникат несръчните ръце на някой механик.

Щом се върнах в стаята си (шумното скимтене за сбогом от страна на Режин, както според сребърната плочка на каишката се казваше моята кучешка съконспираторка, ме накара да изживея mauvais quart de minute^[3] на края на експедицията), извърших действието, което повтарях сега, застанал на паркинга на „Хана на Пантагрюел“. От прибрания в багажника на пежото куфар извадих метална кутия — неподозирано тежка, сякаш чарковете в нея бяха от олово или от злато, голяма почти колкото луксозния тритомник на „В търсене на изгубеното време“ на Марсел Пруст, издаден навремето. От горната част на кутията излизаше антена, която трябваше да се издърпа за удобния гумен помпон на върха и да се изпъне до цялата си дължина, тоест около осем инча. (Веднъж видях как Бартоломю отврати пълна със слушатели стая, запитвайки: „Каква е разликата между шест инча и девет инча?“ После си отговори: „Много шум за нищо“ и „Сън в лятна нощ“.) На предния ръб на кутията, до антената, имаше ключ, монтиран в предпазна ниша, предназначена да предотвратява неволно задействане — един от онези загадъчни ключове с чертичка от едната страна и кръгче от другата, напълно произволни йероглифи, които неизменно те оставят да се чудиш дали устройството е включено, или не. Горната част на кутията беше овален тъмнозелен ламиниран пластмасов екран, върху който беше начертана бяла скала. Повърхността вече беше зацапана с малки драскотини и петънца. Когато го включих, устройството започна да издава доволно скимтене („самотества се“, беше казал услужливият продавач в отговор на немия ми въпрос), преди да изпрати светлозелена точица приблизително в средата на скалата.

— Очевидно само по себе си това не може да ви обясни всичко, което искате да знаете — бе казал продавачът, нисък човек, чиято спретнатост и издокараност странно контрастираха с безредното обилие от инструменти и железария в магазина му — винтчета, зъбчати колела, ключове за поправка на всичко: от часовниците в къщичка за кукли до механичен слон в естествени размери, швейцарски ножчета, надуваеми патета, ками, мишени за стрелба с лък и арбалети. Единствените аспекти на поведението му, които напомняха за някак нарочната претъпканост на интериора в магазина, бяха бързият му говор и двете туфички косми, щръкнали от ушите му като трева по ръба на някоя пропаст. Бях намерил магазина сред обявите в едно списание, посветено на оръжията и покрай тях на тънкостите на следенето и индустриалния шпионаж.

Не че сама по себе си сивата кутийка представляваше адекватно технологично оборудване. Дребното човече в магазина (образец на услужливостта, характерна за „дребните човечета“: по правило занаятчии или работници с приемливия вид на хора, които „си знаят мястото“ — това е една от любимите ми снизходителни фрази в езика на английската средна класа) беше непоколебимо по този въпрос, така че посветихме двайсетина важни минути на теорията и практиката на използването на компаса, като налагахме координатна мрежа върху картата и се ориентирахме по една забележително фалическа сграда, която се виждаше отвъд реката към Ист Енд.

— Само по себе си УРС-то, искам да кажа устройството за радиоследене, няма да ви свърши работа — беше ми обяснил продавачът. — Трябва ви компас, с който да проследите в каква посока е тръгнал вашият човек, и карта, с която да разберете какво значи това. Но координатната мрежа няма да ви каже къде точно е той, а само ще ви доведе до района. С точност до стотина метра. Но това обикновено не е проблем. Като правило, щом имаш карта, компас и УРС, значи си спипал оня тип.

Същия следобед се запасих с карти от специализирано магазинче в Ковънт Гардън. Услужливият продавач, с безупречен матов тен и вечно учудени вежди, ми беше показал секцията за Франция, по-богата, отколкото изглеждаше на пръв поглед, тъй като под стигащите до кръста витражи имаше още няколко чекмеджета, които можеха да се издърпат и да се разглеждат като сандъци с експонати от научен музей през XIX век. Изобилие от такива сандъци имаше в музея „Пит-Ривърс“, където брат ми прекарваше двучасовото работно време на тази институция, докато работеше по проект за тотемен стълб — поръчка от маркиз Ротбъро, който току-що беше открил, че благодарение на някаква приумица на далеч по-авантюристичния си прапрадядо се явява (теоретически) племенен вожд на група хуронски индианци в Югоизточна Канада или поне щеше да се явява, ако въпросните индианци не бяха до един измрели от грип и едра шарка (историята ни дава основание да смятаме, че хуроните са се заразили с тези болести от същия този прапрадядо). Тотемът изобразява герба на семейството — благороден елен. Той още стои на входа на семейното имение на Ротбъро и изглежда много особено.

Изборът от карти беше толкова богат, че стоеше на границата между „изкусителен“ и „застрашителен“. За момент се зачудих дали да не си купя книжка, като справочникът „Мишлен“ в мащаб 1:20 000 беше безспорният фаворит, преди да се спра на серия напасващи се карти в един и същ мащаб, които покриваха цялата територия на страната; логиката ми беше, че макар отделните карти да са неудобни при ветровито време (защото и най-слабият полъх превръща рутинните операции при шофирането в нещо като битка на живот и смърт между водолаз с шнорхел и риба скат), поне нямат съществения недостатък да те принуждават непрекъснато да разлистваш страниците и да преизчисляваш местонахождението си.

Аз, естествено, се постарах да развия у себе си уменията, необходими за работа с лъскавата ми нова играчка. След онзи обяд в „Хана на Пантагрюел“ повторих процедурата, която бях оттренирал „на сухо“ в Норфък през едно шеметно, свръхвълнуващо утро, което прекарах в хвърчене по селските шосета, докато преследвах жертвата си. Бях си избрал млекаря Рон и неговата кола. Бях се спотаил в засада от другата страна на улицата, скрит зад бука, който расте пред често ограбваната вила на семейство Уилсън; после се прокраднах от обратната страна на ръмжащото возило и закрепих своето чудо на електрониката под шасито, докато Рон мина по пътечката и размени чисто новото шише със сребриста капачка за празната, съвестно измита бутилка, която бях оставил за него както всеки петък. След това се разминах безкрайно небрежно със завръщащия се, облечен в бяла престилка служител на млекарската кооперация — „Здрасти, Рон!“, — преди да затворя вратата, да преброя до сто и да изхвърча обратно към отключеното си ауди. Последва вълнуващ предобед на размотаване из околността, през който правех грешки и се учех от тях, като към всеки главен урок прикрепях наум грешката, довела до неговото формулиране. 1. Винаги спирай, за да се консултираш с картата, не се опитвай да сверяваш местоположението си в движение — разбрах това, като за малко не се забих в някакъв пълен с пенсионери автобус-линейка пред Фейкнам. 2. По-важно е да знаеш приблизителното местонахождение на обекта, отколкото да си сигурен в точните му координати; от старание да стоя залепен за опашката на Рон се оказах приклещен зад един трактор със засъхнала тор по гумите, паникьосах се и изпреварих много неправилно по еднопосочен, изгърбен мост, като при това просвистях край озадаченото пребледняло лице на някакъв по чудо отървал се велосипедист. 3. Не забравяй, че веднъж стигнеш ли до обекта, трябва много да внимаваш; бях взел един завой и налетях право на Рон, който приключваше обиколката си на общинските жилища в покрайнините на Фейкнам, и единствено изключителното ми самообладание ми позволи да изплюя сносно оправдание за втората уж случайна среща за сутринта. „Наглеждам тиквичките!“ — извиках аз, разчитайки, че Рон знае за близките парцели, които общината раздаваше за лично ползване, и няма да се притесни нито от факта, че не съм облечен за градинарство, нито от това, че изобщо съм си взел градина. Десет минути по-късно, когато той беше паркирал пред „Прасето и свирката“ (известно с оризовия си пудинг заведение и ценен клиент на местната млекарска кооперация) и минаваше отзад, за да достави голямата поръчка и да прибере празните шишета, аз паркирах до него, оставих двигателя включен и си прибрах прикрепения предавател. Така научих урок 4, а именно „захванало се е по-здраво, отколкото си мислите, и пружинената скоба се напипва много трудно, когато я търсиш с върховете на пръстите“, жест, който странно напомняше на движението, с което напъхах обеците на майка си под дюшека на Мери-Тереза. Във Фейкнам преживях ужасен момент на истинска безизходица, защото времето едновременно забавяше и забързваше ход, докато се опитвах да освободя мъничката скобка; Рон се появи иззад кръчмата в огледалото ми за обратно виждане тъкмо когато завивах бързешката зад ъгъла.

С така затвърдени знания стоях на паркинга на ресторанта в края на дългата, обрамчена с кипариси алея, гладко асфалтирана, за да привлече вниманието на инспекторите от „Мишлен“, чиято поява е подчертано анонимна като присъствието на ангел в някоя легенда. Извадих картата и (хитър номер!) я разтворих върху още топлия капак на пежото, като закрепих здраво всеки от краищата й с топчица лепило за многократна употреба. Като сверих компаса, УРС-то и картата, чиито цветове бяха по-ярки, а символите по-малко полезни от тези на надеждните „Топографски карти в мащаб 1:10 000“, по които се учех, получих резултат, за който мога да кажа спокойно, без да звуча самодоволно, че не ме изненада. До Луден има една горичка, която добронамерени любители на изкуството бяха помолили брат ми да превърне в „скулптурен парк“.