Джон Ланчестър
Дългът към удоволствието (7)

Аперитив

Въпреки че „аперитив“ е изразителна дума, която сама по себе си извиква ясна представа за лукс, спокойствие и наслаждение и загатва за един „освободен“ живот, предпочитаният лично от мен термин за алкохолната напитка, консумирана в края на работния ден, е „съндаунър“, или „изпращащият слънцето“. Съдържаща в себе си идеята за залез, английската дума изтъква функцията на питието, което угасява амбициите на съзидателната, трудеща се денем личност и я превръща в спокойния, сърдечен, небрежно облечен човек от вечерта; мигът на поглъщането на аперитива се явява граничен епизод, превъплъщение, равно на онова, което постига шаманът, след като изпие смрадлив кварт еленова урина с подходяща концентрация на халюциногенната съставка Amanita muscaria; и макар че шаманът се е освободил напълно от всекидневното си съзнание (мръсотията, грубата кожа на тотемното животно, която протрива косматите му рамене, влажните съчки от племенния огън, изпращащи зловонен дим към сълзящите му очи), той все още не е предприел своето пътешествие из алтернативната реалност — шеметното спускане в тунела на „душевната другост“. Питието в края на деня е точката, в която човек сменя ролите; ето защо според общоприетото мнение „работохоликът е противоположността на алкохолика“. Макар че брат ми например съчетаваше и двете роли едновременно. Той не спираше да хаби чудовищно дълги часове в многобройните си студия (казвайки „студио“, виждам въздушния танц на каменния прах из осветеното ателие) и различните му любовници разказваха по един и същи начин как насила го откъсвали от камъка и длетата. В същото време всяко прекъсване на работата биваше незабавно последвано от еднолична пиянска пандемия, при която той излокваше безумни количества от съответната местна напитка, тъй че алкохолната му кариера включваше абсентени натрясквания в Марсилия, подстрекавани от калвадоса безчинства в Шербур, сайдерови оргии недалеч от хотела ни тук, в Лориан, аракови разпивки в Кападокия, един период на злоупотреба с бренвена, когато изследваше геоложките образувания край Рейкявик, вакханалии с червено вино горе-долу навсякъде из континентална Европа, запои с джин при посещенията в Райксмузеум, лочене на бърбън в южните щати, едно лято в Девън, когато се поду от „Скръмпи Джак“, докато дялаше тамошния гранит, уиски гуляи в Сохо всеки път, когато отидеше в Лондон, и, разбира се, трайната му любов към бирата, поради която съдържателите на кръчмите в околностите на Норфък или го посрещаха като отдавна изгубен брат, или му забраняваха да прекрачи прага. Всъщност една от най-известните му творби, „Възлияние“, е посветена на пиенето и изобразява разлят бокал, като камъкът „чувствено напомня“, „магически улавя“ и прочие, и прочие разплисканата течност, която е твърде известна, за да я описваме.

Личните ми предпочитания по отношение на аперитивите са доста класически. Безсмислено е да твърдим, че която и да е напитка преди вечеря може да е за предпочитане пред шампанското, най-вдъхновеното и вдъхновяващо английско откритие. (Когато изказах подобно мнение пред сътрудничката си с онзи мой лукаво предизвикателен маниер, тя беше шокирана: „Моля?“ — възкликна тя. Аз я контрирах с цитат от „Човекът на модата“ на Етъридж от 1676 г., където той възхвалява „искрящото шампанско“, което „поражда у влюбени жажда, услажда ни дните и дави бедите“. Ключовата дума тук е „искрящо“, която предхожда въвеждането на епитета pétillant^[1] във френския. Мехурчетата на шампанското са предизвикани от вторичната ферментация, която се извършва в бутилката; затова процесът на газиране пряко зависи от технологията на затваряне — а тук англичаните са световни лидери благодарение на факта, че корковите тапи вече се използвали за бутилиране на бира, докато френските винари още употребявали конопени запушалки. Така англичаните поглъщали значителни количества шампанско от времето на Реставрацията, а французите ги настигнали едва петдесет години по-късно. Наздраве.)

Тъй или иначе, шампанското не е за всеки ден, също както и Моцарт. Ако вечерям неофициално, с цел да заситя глада си, похапвайки например на терасата на къщата ни в Сент Йосташ, предпочитаният от мен „съндаунър“ (като гледам яркото провансалско зарево над маслиновите, лавандуловите и увенчаните с лози хълмове, названието, напомнящо за залез, ми се струва особено подходящо) е blanc-cassis, напитката, за която горката мисис Уилоуби често се самопоканваше, когато не се самопоканваше да използва басейна ми или по някакъв друг повод. Тя пристигаше, стиснала твърде символично взета плетена кошница (в зависимост от настроението си обявяваше, че ще събира билки или гъби), вързала на врата си комично шалче, отблъскващо почервеняла и потна след изкачването по пътеката зад хълма, тъкмо когато вечерта придобиваше приятно приглушени оттенъци.

— Ау, каква прелест! — казваше тя. И понякога добавяше: — Розовко и красиво. — Слабостта към розовия цвят е безпогрешен признак за несъвършения вкус, който се свързва с определени групи и индивиди: английската работническа класа, големите френски ресторантьори, художниците на афиши в Индия и Господ Бог, чието фатално влечение към розовото е тъй очевидно в най-ярко кинематографичните му творения (залезът и фламингото).

Всъщност мисис Уилоуби беше просто една самоходна антология на безвкусицата, автор на серия престъпления спрямо висши ценности като изкуството и добрия вкус. В този смисъл тя служеше като мерна единица, като непризнат законодател на човечеството. Теоретичната й любов към всичко френско, сравнима по сила само с пълното й невежество спрямо всички аспекти на езика и културата на тази страна, се коренеше във вродената й неприязън към онези, които тя винаги наричаше „англичаните“, наблягайки на придобитата чрез покойния си съпруг корнуолска жилка. В същото време английският манталитет беше нейна основна черта, по-точно предхождаше и превъзхождаше всички други черти на характера й; той бе нейната първична същност, от която произтичаха останалите й качества; този манталитет избиваше през всяка нейна пора, също като чесънът след тъпчене с майонезата айоли. (Вкусът на чесъна — най-силен, когато е накълцан суров — се усеща по кожата седемдесет и два часа след консумацията. Рецептата по-нататък). Така че нейните словоизлияния на тема англичани — тяхната дребнавост и еснафщина, тяхната ниска култура, ужасните им политици, колониалните им безчинства в миналото, безобразната им кухня, мръсотията в градовете им, липсата на значими творци във всички основни жанрове на века, безвкусицата в облеклото, недоверието им към ярките цветове, автоматичното им презрение към всичко, което не познават или не разбират, незнанието на чужди езици, инстинктивния им консерватизъм, провинциализъм и емпиризъм (леко парафразирам), — нейните обвинения, скрити и явни, обикновено предявени под формата на случайни реплики и нехайни подмятания, успяваха единствено да изразят страстно и напълно неосъзнато себепрезрение. Това личеше и от гардероба й, който представляваше набор от моряшки фланелки, еспадрили (носени по време на километровия преход от нейния до моя дом по каменистите провансалски пътеки) и неподходящи за сезона барети; всичко това водеше до убийствена безвкусица, в която неизменно прозираше английската й същност и пълното й невежество. Имаше нещо много точно и „иронично“ в начина, по който съдебният следовател, занимаващ се с нейния случай, един мършав, интелигентно изглеждащ човек с безкрайно уморен вид, сякаш бе яздил чак от Париж и бе сменял конете, без самият той да спре да си отдъхне — непрекъснато я наричаше la femme anglaise, дамгосвайки я за вечни времена с прозвище, което най-малко бе искала да носи, но което всъщност неоспоримо оправдаваше. Докато описваше техническите подробности на раната от ловджийска пушка, която бе прекъснала живота на мисис Уилоуби — там, където куршумът бе излязъл през тила й, имаше внушителна дупка с диаметър цели осем сантиметра, неопровержимо доказателство за мощта на пушкалото на Жан-Люк, макар че това предизвика някои съмнения относно пригодността на старото оръжие за лов на птици и дребен дивеч, тъй като то несъмнено би превърнало всичко отстреляно в някакъв гаден, суров, натъпкан с олово пастет, — тишината в малката съдебна зала беше тъй дълбока и театрално застинала, че в паузите между думите на вещия следовател се чуваше тежкото металическо цъкане на електронния часовник. Пиер и Жан-Люк седяха на първия ред, безупречни и неузнаваеми в официалните си костюми. Виждах с крайчеца на окото си как Пиер върти в ръцете си една шапка от туид, която му бях подарил преди три Коледи. Собственото ми обяснение за това ужасно недоразумение (мисис Уилоуби явно не бе доразбрала изричните ми наставления да не минава през имението на братята през въпросния ден, тъй като те ме бяха предупредили, че ще ходят на лов — май не беше обърнала внимание на частицата „раз“ във френското изречение) беше решаващо. След като станалото бе обявено за нещастен случай, Пиер и Жан-Люк се обърнаха един към друг и си стиснаха ръце, а семейната им прилика стана по-видима от всякога в изражението на облекчение и едва сдържано тържество, придружено със зловонна въздишка, която единствено аз бях достатъчно близо, за да помириша. Имаше нещо много трогателно в простото достойнство, с което братята отпразнуваха, нека си го кажем, отърваването на Жан-Люк; с официалните си костюми и мрачния израз на лицата си по-късно те изглеждаха като в свои води сред колосаните салфетки на местния ресторант, удостоен с две звезди в „Мишлен“, чийто специалитет е печени чучулиги със сос мадейра.

Общите принципи за приготвяне на аперитив са описани в „Изкуството на коктейлите“ на Дейвид Ембъри, една от малкото книги, които брат ми вземаше със себе си при всяко поредно преместване; той предпочиташе да изоставя повечето си вещи като змия, която свлича кожата си, или като измъкващ се крадец. Това е творба, която брат ми при различни случаи наричаше „сутеньорска“ или „най-добрата книга на всички времена“. Общата формулировка на Ембъри е съвършена. Той отбелязва, че един аперитив или коктейл трябва: първо, да бъде сух и студен или поне да стимулира апетита, на което сладките и топлите напитки не са способни; второ, винаги да оставя у пиещия интуитивна представа за броя на изпитите чаши, тъй че замайването да не му дойде изневиделица, както се случва при гъстите коктейли и онези, в чийто състав има яйца. Мартинито, дайкирито и уискито с лимонов сок са приемлива алтернатива на класическите френски аперитиви; лично аз отхвърлям повечето комбинации с вермут и кампари поради присъщия им отвратителен вкус (макар че хиляди са на друго мнение); виж, средиземноморските напитки с вкус на анасон — перно, узо и арак — са друго нещо. Джин с тоник е приемливо питие. Манхатънът е подценяван. Използването на скоч вместо бърбън при приготвянето на коктейли е недопустимо. Калвадосът може да се използва само с портокалов ликьор и лимонов сок: още една пренебрегвана в наши дни класика; макар че е най-добре да се пие чист, както прави това работникът, застанал до мен на барплота в едно малко кафене на партера на жилищен блок в Лориан — там имаше още едно кафене, обществена пералня, аптека, на чиято витрина висеше плакат, изброяващ различните видове отровни гъби, и магазин за обувки, който явно беше на ръба на фалита. Последните четири бяха затворени — и нищо чудно, като се има предвид, че беше седем без четвърт сутринта (макар че французите по принцип започват работа по-рано от англичаните).

Малко по-надолу свършваше обитаемата, човешка част на града, разграничена рязко като фронтовата линия в класическата окопна война, която в този случай се водеше между човека и търговията. Индустриалната зона на града процъфтяваше в метално-бетонна стохектарова градина от складове и коловози; камионите вече зареждаха, паркингите се пълнеха, автобусите олекваха. Поводът за моето присъствие беше отсрещната фирма за коли под наем, отваряща врати в седем и четвърт, където щях да сменя своето „Рено 5“ за високоскоростно „Пежо 306“ („Наръчникът за техники на наблюдение на Мосад“ препоръчва ежедневна смяна на превозното средство).

Работникът беше облечен в яркосин гащеризон, който служи за неофициална униформа на френската работническа класа; имаше гъсти черни мустаци, които сякаш теглеха надолу ъгълчетата на устата му и торбичките под очите му в един вид протест срещу властта на капитала, срещу веселието и самия живот; косата му, по-млада от всичко останало (боядисана?), беше сресана напред (като на римлянин в холивудски филм) над още сковано от ранния час лице; той закусваше, поне на теория, защото едва помръдваше, а цигарата в пепелника с реклама на перно бе единствен знак за собствена воля или двигателна сила, като изключим двойното еспресо и голямата чаша калвадос. Сърцето ми подскочи три пъти.

— Encore une fois — казах аз с изискано кимване към кафето пред мен. Жената свали филтъра от машината за еспресо, изтръска го на ръба на кошчето и после натъпка кафето с извиване на китката и широката част на десертна лъжичка — използвайки за пръв път лявата си ръка, — преди да закрепи цедката и да натисне копчето, което отпрати сгорещената вода под налягане през смляната чернилка към чашата, своевременно поставена на металната табличка под изцапаната метална канелка; движенията на жената през цялото време бяха резки, недодялани, но ефикасни като на робот. Едва не изръкоплясках. Вместо това само използвах огледалото зад барплота, за да наместя копринената си кърпичка. Имах още половин кроасан.

От другата страна на улицата една служителка на фирмата за коли под наем, ситнеща на високите токчета, така обичани от определен вид наконтени чиновнички, отключи офиса и светна лампите. Внезапно грейнал отвътре, интериорът на помещението — високото гише, кацналият на бюрото компютър — изскочи в полезрението ми. Оставих бакшиш, получих леко кимване от страна на собственичката и пресякох улицата. Стотина метра по-нататък една метачна машина с кръгла четка виеше и се напъваше, като че ли се канеше да излети в космоса. Щях да успея да се върна в хотела, преди младоженците да са се събудили.