Джон Ланчестър
Дългът към удоволствието (12)

Барбекю

Изгарянето в пожар е може би най-буквалният от всички видове насилствена смърт. Кой от нас, когато мине край някой голям архитектурен паметник или когато зърне през прозореца на партера прекрасно подреден и човечен домашен интериор (нотни листове на пианото, високи библиотеки и приканваща камина), не е чувствал простичкото желание да ги подпали? От всички забавни и поучителни грехове на император Нерон — сгромолясващата се спалня, чрез която се опитал да убие майка си, принуждаването на публиката да слуша калпавото му пеене — именно подпалването на Рим притежава благородните качества на архетипния акт. Колко ли от големите пожари в историята — в Лондон през 1666 г., в Чикаго през 1871 г. — може да са били причинени не от злощастна случайност като някоя преобърната тенджера или забравен чайник, а от истинско преливане на разгорещени животински страсти, намерили израз в пожара?

Именно този фундаментален импулс според мен прави барбекюто толкова популярно. (Етимологията на „барбекю“ е истински лабиринт: думата произлиза от хаитянското „Barbacado“, нещо като висяща решетка, служеща за издигане над земята на легла и пр. Можем да си представим употребата на този инструмент като помощно средство при инквизиции и канибализъм. Маис, хаитянската богиня на живота, от чието име произлиза думата „maize“^[1], е единствената друга заемка от единия език в другия, която е променила формата си, без да промени същината си, като гръцки бог, който се дегизира за целите на съблазняването или наказанието.) Не, запалването на огън е дълбоко човешки императив, който все още се ознаменува с мощния буржоазен ритуал с дървените въглища и газта от запалка — пряко свързан с далечното минало на човека, с магическия ритуал на намазването с бои, последвано от лов, огън на открито, угощение на племето с прясно убития мамут; респективно съставянето на лист за покупки, отбиването в супермаркета, запалването на барбекюто и церемониалното мъжко задължение на разчленяването, или по така казано, „транжирането“.

Лично аз предпочитам неподвижното барбекю, най-добре тухлено, с регулиращи се отдушници, откъдето да се вентилира; направил съм си такова приспособление в Сент Йосташ със собствените си сръчни ръце. То се намира от другата страна на кухнята срещу голямото дворче и моя басейн (който гледа към маслиновите горички); малкото дворче пък предлага по-широка панорама лозя и възвишения, които постепенно се издигат.

Тази вечер, след дългия ден, завършил с интервю, започнах да приготвям барбекюто. Пред възхитения поглед на Лора разстлах дървените въглища (продадени ми от местния автомонтьор, развиващ и този доходен бизнес) и хитро мушнах между тях една електрическа запалка, подобна по вид, но психологически твърде различна от бързоварчетата, предназначени да топлят чашите с вода до леглата на тежко болните.

— Не мога да понасям мириса на химикали, който се разнася от тези ужасни зидани пещи — обясних аз натъртено.

— В Лондон нямаме възможност да си правим барбекю. Отчасти не ни се занимава, освен това проблемът е в замърсяването и в гълъбите, и в касетофона на съседите — просто не си заслужава. А и времето не е достатъчно предсказуемо, както и при родителите ми в Дерби — те имат вградено барбекю, което никога не използват. Освен това Хю казва, че от суетенето около барбекюто получава сценична треска.

— Някои от нас нямат такива притеснения — вмъкнах лукаво аз. — Около седем и половина минути, докато се разгори, и после още към четирийсет, преди да започна да готвя. Аперитив? Или пък можем да продължим този ласкателен разпит.

— Преди да прекъснем, ми се ще да попитам за нещо, което ми е странно — защо разговаряме точно сега? Молих ви неведнъж и идвах да ви видя три пъти, но все не намирахте време. Защо точно сега се съгласихте на интервю? Надявам се, че въпросът не ви притеснява.

— Толкова небрежно говорим за мотивите, не мислите ли? Предпочитам да не казвам нищо повече от това. Какво би се случило, ако попиташ Нерон или Калигула, или Тиберий относно мотивите за действията им? Кръжим около себе си като планети около слънцето.

Кратко мълчание. Виждам у моята мила онова, което покерджиите наричат „издайниче“ — физически признак, който подсказва съответното психическо усилие при произнасяне на неистина. Колко трогателно — нейното издайниче е от най-баналните и най-често срещаните: тя свежда очи. И понеже такава е перверзността на любовта, аз намирам това за по-възбуждащо и екзотично от най-вулканичното повдигане на рамене, способно да разтегне вратните й сухожилия.

— Добре, тогава хайде да се върнем на въпроса защо се пренесохте тук.

— Принципите на барбекюто не са сложни — поясних аз. — Това е древно изкуство: всъщност барбекю има и в „Илиада“, когато троянците убиват една овца, която според описанието притежава „сребърна белота“, нарязват я на парченца, набождат ги на шиш и ги изваждат от огъня, щом се опекат добре — процес, в който веднага ще разпознаем приготвянето на шиш кебапа, гордия принос на Турция към бързата кухня на Запада. Пътьом ще отбележа, че историческата Троя се намира в днешна Турция, която е много хубаво и евтино място за почивка, ако възможностите на съпруга ти да печели не отговарят на очакванията. Въглените се подреждат в пирамидка, достатъчно висока, за да се получи около петсантиметрова подложка, когато ги разбъркаме и разстелем; това се прави, когато въглените се покрият със сива пепел. Отнема около четирийсет минути. Нищо по-просто. Въпреки това човек трябва да помни и да уважава различната природа на приготвяните съставки: рибата има нужда от повече грижи, отколкото месото (тя трябва да се полива със сос, докато се пече, и дори да не се слага на пряк огън); пържолите трябва да са оптимално дебели, за да запазят соковете си, без да се овъглят отгоре — на практика това значи някъде между два-три пръста. Пиле на скара, агнешки котлетчета, вегетариански кебап, шишчета, костур. Брат ми обичаше да казва, че готвенето може да те научи да уважаваш разнообразието на материалите, нещо много важно, ако работиш с камък. Бих добавил, че есента или късното лято са най-добрият сезон за барбекю, когато цялото преживяване — пукащият огън, танцуващият дим, самите звезди — носи нотка на елегичност, защото лятото ни напуска, за да се нареди на опашката при другите лета по обратния път към градския живот, действителността, дома и брака. За пръв път слязох тук, когато бях на гости на брат ми, харесах мястото и купих къщата след смъртта на родителите ми.

Сръчно измъкнах нажежената запалка от дъното на купчината разгарящи се въглени.

— Ужасно ли досадно ще ти е да идеш до басейна да извикаш мъжлето си? Време е за аперитив. Можем да си продължим приказката, сигурен съм, че ток няма да има нищо против.

— Добре.

Дали не долових леко раздразнение, задето демонстрирам, че владея ситуацията? Няма значение: време е за шампанско. Докато пъргаво измъквах тапата от бутилката (страхувам се, че точната марка ще трябва да остане моя малка тайна — нали не искаме да се изчерпят запасите и цената да се вдигне?), Хюи дошляпа откъм басейна, наметнал хавлия на раменете си; влажните косми по краката му сами по себе си бяха вторичен полов белег.

— Ще отскоча догоре да се преоблека — каза той, намокрен и в двата смисъла на думата.

— Супер.

Тя се върна от басейна, като носеше просташките слънчеви очила на разсеяния си съпруг. С безмълвна интимност й подадох чаша шампанско. Барбекюто изпускаше приятно смъдящ дим.

— Знаеш ли, аз съм много коварен човек.

— Защо смятате така?

— В лондонския си апартамент имам истинска камина. Въпреки възхищението ми от Закона за чистотата на въздуха, приет през петдесет и шеста година, едно страшно сполучливо законодателно решение, което за жалост забранява използването на въглеродни горива за целите на домашното отопление в столицата, струва ми се, че цивилизованият живот във Великобритания през зимните месеци е невъзможен, ако не прекараш значителна част от вечерите си в компанията на пращящи пънове. Има някои закони, макар и безспорно функционални в обществен смисъл, които човек просто не може да приеме като отнасящи се до него, нали?

— Често се чувствам така по отношение на ограниченията на скоростта.

— Кой беше казал, че максимата на френските интелектуалци била „предимство на левия“? Сигурно съм бил аз. Маслинка с аншоа?

— Ъъъ… не, благодаря.

— Питаше ме защо съм се преместил тук. И двамата знаем, че това е тактичен начин да ме попиташ за смъртта на родителите ми. Фройд отбелязва някъде, че на човек му е невъзможно да се примири с пълната доза случайност, произволност и инцидентност в живота. На младини това ми се струваше утешителна мисъл, макар винаги да съм смятал, че този велик човек е подценявал ролята на злонамереността в човешкия живот. Купих този имот преди петнайсет години, след смъртта на родителите ни: аз бях единствен наследник, а това лесно може да се приеме като достатъчно доказателство, че съм бил техен любимец, въпреки цялото им суетене около брат ми, който по това време изкарваше доста пари от цапаници и камънаци и, така или иначе, можеше да мине и без наследството. Използвах парите отчасти за да поправя къщата ни в Норфък, която, естествено, беше сериозно пострадала от самия инцидент, а с остатъка купих този имот от един белгиец, който се беше пенсионирал тук, но искаше да се върне в родината си, според съседите преди всичко за да накаже жена си, която беше развила алергия към зехтина. Остана ми достатъчно, за да построя басейна, а другото, разсъдливо инвестирано, ми осигурява скромния годишен доход, с който покривам нуждите си.

Инцидентът, при който загинаха родителите ми, стана в селската ни къща, всъщност онази, където ти направи такова приятно (поне за мен) посещение. И двамата отсъстваха за една седмица, баща ми по работа, а майка ми, за да задоволи манията си да пътува. Джон Дън отбелязва някъде, че любовта към знанието е най-неуправляемата от всички човешки страсти. Той не е познавал майка ми, иначе щеше да знае, че неспособността да се свъртиш на едно място може да има същия пагубен ефект. Но да се върнем на въпроса. В свое отсъствие, „необяснимо как и защо“, по думите на следователя, те бяха оставили отворени всички кранчета на газта в кухнята, едно обстоятелство, което само по себе си не би било опасно, ако не беше съвпаднало с обилното изтичане на газ от бойлера, сложен навремето в онази ниша под стълбището, която сега се използва като скромна винарска избичка — може би си спомняш онова превъзходно „Château La Lagune“ от седемдесета година, което донесох оттам по случай гостуването ти. Баща ми беше споменал нещо за изтичане на газ и аз, както казах и при следствието — боя се, че бях „поразстроен“, но следователят беше толкова любезен, а знаеш, че те са известни с грубостта си, — аз бях извикал водопроводчика (мистър Пъркс, който също даде показания), но бях поръчал да дойде през следващата седмица, когато родителите ми щяха да са у дома, без да преценя неотложността на ситуацията, тъй като имах няколко спешни ангажимента в столицата. Аз самият имах ключ и свободен достъп до къщата и макар че бях заминал един ден преди мама и татко, бих могъл да се върна по всяко време и да срещна същата съдба. „В известен смисъл вие имате голям късмет“, каза по-късно следователят. Ох, ето че пак се разстроих. Значи баща ми отключил и като последна брънка в тази растяща верига злощастни обстоятелства, всяко от които е необходимо, но недостатъчно за финалната катастрофа, влязъл в коридора, където първата крушка явно е била изгоряла, и после, майка ми както винаги била зад него, отишъл да светне лампата в коридора до бойлера, точно при най-високата концентрация на газ. За нещастие ключът излязъл развален, пуснал искра и — най-общо казано — „буууууум!“.

— Колко ужасно.

— Да. Според мен с право мога да твърдя, че съм запокитено от бурята сираче. Мисля, че Бартоломю също беше разстроен, макар че, разбира се, той винаги си е бил доста жизнерадостен. Много ми помогна при ремонта на къщата, препоръчваше ми по-евтини материали и тъй нататък. Това беше добър повод да се отърва от сламения покрив, който, както знаят всички жители на Норфък, прави застраховката на дома непосилно скъпа. А, ето щастливият младоженец напусна покоите си.

Мудният Хюи всъщност се беше дотътрил долу по време на последните три-четири изречения. Налях му с изящен жест чаша шампанско и махнах небрежно към един от плетените столове (които при хубаво време пребиваваха навън).

— Страхотно местенце! Откога го имате? — попита деликатният Хюи.

За миг погледът ми срещна погледа на Лора, с която се мъчехме да потиснем еднаквите си усмивки.

— Смъртта на родителите ми не е тема, която бих искал да обсъждам ежедневно, а още по-малко по два пъти дневно. Лора, още малко шампанско?

— Сигурна съм, че Хю не е искал да ви разстрои, мистър Уинът.

— Напротив, аз…

— Лора, не мога да си спомня дали ти казах за един от неосъществените си проекти. Това беше, преди да стигна до заключението, за което говорихме в Норфък — за това, че незавършената творба превъзхожда завършената (защото ни навежда на повече мисли, събужда повече образи, по-автентично отразява тъканта на преживяваното през този век), като оттам логически стигнахме до заключението, че неосъществената или най-добре незапочнатата творба трябва да е още по-съвършена. „Аз съм прероден/ в отсъствие, тъма и смърт; неща, които не съществуват.“ Джон Дън очевидно не е разбрал собствения си намек, както често се случва с творците. Та имам предвид един проект за роман, който да започне по обикновения начин, с обичайното отегчително изграждане на атмосферата и въвеждане на героите, само че постепенно идентичността на героите ще се изплъзва и ще се размива, както и географското положение. Човечецът, който отначало е бил почтен иконом, страдащ от тайни кошмари, ще се превърне в най-големия син на собственика на имението, който носи бакенбарди и се гордее с колекцията си от хавайски ризи и с факта, че е вкарал ягуара си в басейна, при което баща му попитал: „Удави ли се горкият звяр?“ Маниерното описание на селския празник, традиционното състезание за най-интересна премяна, гигантските тиквички и вниманието на викария носят характерните белези на финландско празненство по случай най-дългия ден в годината, когато на децата се разрешава да стоят будни цяла нощ и объркани бухали летят в неизменния полумрак, но то впоследствие се превръща в спонтанна фиеста по улиците на английско крайбрежно градче, а после безпрецедентното падане на тежък и обилен сняг превръща картината в платно на холандски художник, а гражданите се щурат между палмите и заскрежените си коли из внезапно лишените от автомобилен трафик тихи и спокойни улици. Стилът на описание на героите също ще се промени: селският доктор, един уморен, уважаван човек, който вече не е сигурен нито в предимствата на своята професия, нито в онова, което винаги се е страхувал, че ще открие под нея — по-точно казано, чувството си за призвание: един образ, описан триизмерно, в пълнота, психологически, с разбиране и дълбочина, бавно ще се промени, ще стане скован и карикатурен, фигура, позната ни от хилядите разкази за „менопаузата при мъжете“ и „кризата на средната възраст“, като едновременно с това репликите му ще загрубеят, ще станат все по-изкуствени, говорът му ще се превърне в низ от лозунги, поучения, афоризми и клишета, а лекарската му практика най-необяснимо и внезапно ще се пренесе от Съфък в центъра на Кардиф. В същото време селският млекар, обикновен коцкар от най-разпространения тип, ще развие благодарение на случаен прочит на някакво порнографско списание интерес към тантристките сексуални техники и оттам дълбоко съпричастие към всички аспекти на източната мъдрост и постепенно ще започне да изучава истинския будизъм, ще се запленява все повече от магическите практики в Тибет, а през това време точността и старанието му като млекар ще го направят легендарен в цялата гилдия. И така нататък. Само стилът на книгата ще остане непроменен, енергичен, силен, неговата стабилност ще служи като основа за хаоса и нетрайността на всичко друго в романа — макар че вече няма да е ясно дали това е роман, тъй като основните механизми на сюжетно развитие, изненада, изграждане като цяло ще изглеждат забравени. Отначало ефектът ще е лековат, комично разнороден и хитроумно извъртян, но после ще се усили; постепенно, докато стабилността на сюжета и на героите се разпада и всяка сигурност се разколебава, текстът ще стане по-стряскащ, скритото течение на емоциите и на безпокойството ще се усети по-силно и в същото време по-нечисто, докато накрая отвратените читатели, които не могат да разберат какво става нито с тях, нито с фабулата, но не могат и да спрат да четат, ще гледат целокупното метастазиране на героите един в друг, разпадането на самата идея за сюжет, за структура, за развитие, за Аза, така че, когато най-сетне оставят книгата, ще знаят само, че са били главни действащи лица в един дълбок и бурен кошмар, чието единствено предназначение е тяхното неизлечимо смущение.

В разговора настъпи пауза, която беше подчертана от цвъртенето на жътварите. Сега ни осветяваха само огънят и звездите. Племенникът на селския автомонтьор, в отпуск от казармата, караше отвратително шумния си мотор по пътя между Горд и Кавайон. Една капка от соса на костура падна върху белите въглени. Можех да чуя недотам недоловимото звънтене на мехурчетата в кристалните ни чаши шампанско.

— Е, това е вече много приятно — казах аз.