Йохан Хьойзинха
Homo ludens (1) (Изследване на игровия елемент на културата)

Предговор-въведение

Когато се оказа, че хората не са толкова разумни, за каквито се смятаха в радостния век на преклонението пред Разума, нашият род бе наречен с хомо сапиенс и хомо фабер, т.е. човека производител. Вторият термин е по-неточен от първия, понеже фабер са и много животни. Но всичко, което се отнася до производството, се отнася и до играта; голяма част от животните играят. Следователно на мнение съм, че хомо луденс, играещият човек, представлява също толкова съществена функция като производството и заслужено трябва да заеме своето място до хомо фабер.

Много е стара мисълта, че ако се задълбочим в основите на нашето познание, всички човешки дейности поразително ще ни приличат на игра. Човек, който се задоволява с подобен метафизичен извод, не бива да чете тази книга. Аз смятам, че играта трябва да се разглежда като отделен, основен фактор във всяка дейност, а не като същност на тази дейност. От дълго време насам все по-определено стигам до убеждението, че човешката цивилизация възниква и се развива в играта, като игра.

От 1903 г. това убеждение може да се проследи в моите трудове. На този въпрос посветих ректорската си реч през 1933 г. под заглавието: „За границите на играта и сериозността в културата“. Впоследствие два пъти преработвах тази реч, веднъж със заглавие „Das Spielelement der Kultur“ за доклад в Цюрих и Виена (1934) и втори път със заглавие „The Play Element of Culture“ за лекции в Лондон (1937). И двата пъти бях коригиран от домакините — in der Kultur, in Culture, но всеки път аз зачертавах предлога и възстановявах родителния падеж, тъй като за мен не стоеше въпросът, какво място заема играта между всички останали културни явления, а до каква степен самата култура има характер на игра. Аз исках, както и в настоящата публикация, да интегрирам, ако може така да се изразя, понятието игра с понятието култура.

Играта се разглежда тук не като биологическа функция, а като културно явление и се изследва със средствата на научно-културната мисъл.

Читателят ще забележи, че се въздържам от психологическа интерпретация на играта въпреки нейната важност и че използвам ограничено етнологически понятия и обяснения даже когато става дума за етнологически факти. Терминът „магически“ например се среща само няколко пъти, а думи като „Mana“ изобщо отсъстват. Ако резюмирам разсъжденията си, ще се окаже, че етнологията и свързаните с нея науки имат много слабо отношение към понятието игра.

Много често по време на обмислянето на изложения материал се чувствах ограничен от общоприетата езикова терминология, свързана с понятието игра.

Постоянно изпитвах нужда от прилагателно, производно на съществителното „игра“, което да изразява всичко, свързано с тази дума. Прилагателното „игрови“ е по-ограничено и има по-ясно очертани нюанси. С оглед на всичко това ще поясня, че в текста на тази книга прилагателното „игрови“ ще бъде използвано в по-широк смисъл и ще изразява всичко, свързано с играта.

Като предоставям моята работа на обществена оценка, обзема ме опасението, че мнозина ще я сметнат за непълноценно документирана импровизация, независимо от усилената работа, вложена в нея. Но такава е съдбата на всеки, който се занимава с проблемите на културата. Той трябва да прояви смелост и да засегне и много области, които не владее напълно. Тепърва да попълвам пропуски в моите познания беше изключено за мен и затова предпочетох да се улесня, пояснявайки всеки детайл.

В един момент трябваше да реша: да пиша или да не пиша.

За нещо, което много ме вълнуваше. И написах.