Джон Ланчестър
Дългът към удоволствието (9)

Студени хапки

Руските закуски, полските законски, гръцкото мезе, румънските мезелури, немският абендброт, френските ордьоври и класическата английска студена кухня — всички те придобиват собствен облик, когато ги извадим от националния им контекст (който в източноевропейските си варианти е свързан с поглъщането на алкохол, достатъчен за потопяването на боен кораб) и ги преведем на международната lingua franca на лятното готвене. Няма по-добър начин физически да почувстваме дългите дни от това да си спретнем плато със суджуци, доматки, краставична раита, резен пица с аншоа, няколко варени яйца, малко кьопоолу, шепа маслини, един-два вида местно сирене, сурови пресни главички ряпа, пушена риба, пушен хайвер, прошуто, маринован патладжан, хумус, гъби или праз по гръцки и пастети и деликатеси според възможностите на местните снабдители, а може би и някоя студена печена птица, ако на човек му се занимава; всичко това, придружено с качествено масло и хубав хляб, полято в идеалния случай с непретенциозно местно вино. Храносмилателната ти система усеща топлината и заветната ленивост на лятото, като почва някак да забавя действието си, да се отказва от Хималаите и Каракорум, да не приема предизвикателствата на по-тежките зимни храни, и изпитваш нужда да избираш и сравняваш, да заинтригуваш небцето си с различни глезотии и вкуснотии, вместо да се втурнеш презглава да задоволяваш апетита си като в гладиаторски двубой между рациария — воина с мрежа и тризъбец, и обкования в тежка броня мирмидонец — това беше сблъсъкът, който най-ярко вълнуваше детското ми въображение, много повече от скучно неравнопоставения двубой между лъвове и християни (една форма на публична екзекуция, която, чудно защо, не се споменава от теоретиците на наказателната система, когато правят сравнителен анализ на предимствата на смъртоносната инжекция, разстрела и електрическия стол). Кой би могъл да устои на щастливата комбинация между метеорология и кулинария, съчетани в един студен обяд през горещ ден? Кой би погледнал неодобрително на двама млади в медения им месец, излезли на обикновен пикник из парка, разхождащи се между творенията на природата и делата човешки, ръка за ръка, в такъв следобед, в околностите на Лоара? На двама влюбени?

По времето, когато брат ми започна работа по проекта за скулптурния парк, творбите му бяха придобили по-абстрактно, празнично и пантеистично звучене. Спомням си, че един ден го подкачих за това в неговата крепост в Ист Енд, над остатъците от пакетираната „индийска“ храна, която тогавашната му любовница беше донесла от близкия къри-ресторант, като при това необяснимо беше подменила поръчания от мен агнешки дхандзак с агнешко виндалу. Както отбелязах навремето, „Виндалу не звучи много-много като дхандзак, дори и когато говориш на изключително глупав човек“.

— Стремителният ти социален упадък не може да не безпокои доброжелателите ти — казах тогава на брат си. — Започна като художник, после стана скулптор, сега си, най-общо казано, градинар. И после какво, Бари? Чистач на улици ли? На тоалетни? Журналист?

— Може би наистина омеквам — призна Бартоломю. — Започнах да се интересувам повече от красотата и по-малко от силата. Силата на въображението, tour de force. Вода, камъни, дървета, слънце. Подай ми пикантния сос.

— Голямо си прасе — каза Алис (Алекс? Алиша?), която имаше и проблясъци на здрав разум.

В духа на времето отидох на откриването на парка, което (все пак това беше Франция!) бе предхождано от обяд на открито на една от най-големите поляни; хубавото време едва се беше „задържало“. Разни нотабили от света на изкуството и пълна колекция местни величия се тъпчеха за сметка на спонсорите. Менюто беше благоразумно стандартно — лястовичи пастет, агнешки котлети, бурдени (ябълки, пълнени с мармалад от един местен хибрид между праскова и кайсия, наречен „зарзала от Тур“). Бях дошъл отчасти за да се присмея на проекта на Бартоломю, отчасти за да изследвам местните деликатеси на Сомур и особено наденичките, които се приготвяха от змиорка и конско шкембе — любимото ми ястие от карантия, за което брат ми твърдо обяви, че не може да се яде, защото прекалено много „миришело“. Всъщност, разбира се, тъкмо в това му е и прелестта — не толкова в самата воня, колкото във вълнуващото чувство за опетненост, в осъзнаването, повече от всякога при ядене на карантия, че ядеш, слагаш вътре в стомаха си, плътта на умряло животно, твой събрат.

Един баварец в копринен тъмносив костюм държа реч, която се състоеше от леко поприкрити хвалби за собственото му богатство, щедрост и предвидливост като патрон на изкуствата, съчетани с различни неправдоподобни твърдения за творбите на брат ми. Някаква френска изкуствоведка с удивително лош дъх (както бях установил при една съвсем бегла среща) се изпъчи и занарежда някакви безсмислици за това как Бартоломю „се колебаел между високомерие и страховитост“. Кметът на Шинон, който не изглеждаше особено подготвен за случая, ни призова да го преизберем. Последва обиколката на парка, като на събралите се знаменитости беше позволено да се разпръснат и да щъкат на воля. Неколцина от тях, които бяха обядвали непредвидливо, но, тъй или иначе, обилно, използваха възможността да се отправят към някое тихо местенце за укрепваща дрямка. И, разбира се, се получи нещо като скандал относно le parc qui n’existe pas^[1], както го нарече един всекидневник, понеже идеята на брат ми беше да интегрира малки каменни творби в обикновения горски пейзаж, така че те изобщо да не създават впечатление за съзнателни „произведения на изкуството“ — някой камък тук, могилка там, пейка или масичка за пикник другаде. Ефектът беше наречен японски — което си беше жива ирония, като се има предвид често изказваното по-рано от Бартоломю схващане, че „по-малкото си е по-малко“. (Бартоломю никога не споделяше мисли или мнения относно по-глобалните проблеми на естетиката и може би така беше по-добре, защото, когато го правеше, това винаги беше в дух, сравним с онзи, който Флобер описва у себе си, колчем разговорът преминел към литературни теми: чувствал се като бивш затворник, който слуша разговор за реформите в наказателната система. Бартоломю беше също толкова груб, дразнещо конкретен, високомерен в своята начетеност и така вътре в нещата, че чак предизвикваше възмущение. „Повечето приказки за изкуството са пълни дивотии“ — каза веднъж той, след като бяхме изгледали някаква телевизионна програма за творчеството му — тъй като не притежавах телевизионен приемник, бях гледал документалния филм в присъствието на дискутирания субект в неговото студио в Лейтънстоун, ултрамодерния старомоден квартал, където той работеше и където по този повод, като обстоятелствено пояснение, приумица или просто маргинален жест, подобен на подписването на картина, живееше. „В изкуството има само три въпроса: Кой съм аз? А ти кой си? И какво, по дяволите, става?“)

Този ден нямаше да ходя в парка. Бях решил само да се размотавам. Плановете ми за следобеда се състояха от дълго обмисляна разходка до Сьойи, където има помпозен замък, улица с очарователни съборетини, а на няколко мили е родното място на Франсоа Рабле, един от най-великите лапачи в литературата. (Моята сътрудничка, принудена от мен да даде дефиниция или да разграничи модернизма и постмодернизма — след като беше използвала последния термин, за да направи някакво долнокачествено, макар и добронамерено изказване за това какъв вид художник брат ми не бил, — каза: „Модернизмът се опитва да разбере какво още може да се изхвърли от творбата. Постмодернизмът се опитва да разбере какво още може да се натъпче в нея.“) Надявах се, че ще имам време да се отбия до абатството Фонтевро. Това абатство било любимо на рода Плантагенет, който го достроил до сегашния внушителен конгломерат от сгради (всичко пет) — последният подслон на Хенри Втори, жена му Елинор и фукливия им син Ричард Лъвското сърце. Фонтевро приютява и сърцата на крал Джон, онзи гаден тип, на когото дължим съществуването на Магна Харта, и на неправдоподобно добричкия му син Хенри Трети. Трябва да се отбележи, че вестта, че нечие тяло е заровено на едно място, а сърцето му на друго, винаги извиква у мен не благородната идея за заслужена почивка, а образа на гнусно посмъртно изкормване. (В какво например пренасят сърцето? Кой го изрязва?) Плантагенетите винаги са били любимата ми английска кралска династия, не толкова слабоумни като всички онези ужасни англосаксонски бойни вождове преди тях, не толкова жадни за кръв като родовете на Йорк и Ланкастър, не толкова коварни и мегаломански настроени като непростимо уелските Тюдори, по-малко глупави от Стюартите и по-малко германци от всички след тях, и най-вече от рода на Сакс-Кобургготите. Елинор трябва да е била сочно парче; три пъти отвличана преди сватбата си от безумно влюбени ухажори, първият от които бил а) братът на бъдещия й мъж и б) дванайсет години по-млад от нея; тя прекарала втората половина от живота си, като насъсквала синовете си, Джон Лакланд и Ричард Лъвското сърце, срещу баща им. Винаги съм си мислил, че е била малко като майка ми, но с по-висок коефициент на интелигентност и не така разсеяна. Елинор била разведена — разведената съпруга на френски крал — и донесла със себе си като зестра Поату, Сенонж, Лимузен и Гаскония, което придава историческа дълбочина на скромното имение, което наследих след смъртта на родителите си.

Преди Фонтевро обаче се отбих в Шинон, родното място на едно от любимите ми вина (направено от тръпчивото, изразително, продълговато каберне франк), което може да изглежда плодово и игриво в някои случаи, мрачно и дори малко неприветливо в други, макар никога да не се опитва да изкачи върховете или да изследва пропастите (на усещанията, на очакванията), обитавани от по-великите и амбициозни вина — вино, да кажем, като езеро, което променя настроенията си непрекъснато според играта на светлината по вятъра и вълничките, езеро, което е в състояние да удави един-двама рибари годишно, без да се отклонява от изконната си езерност.

Пристигнах в ранния следобед и се помотах малко около голямата стара крепост, където бе умрял Хенри Втори; странно беше, като си помислиш, че оттук той бе управлявал едно кралство, което се простирало от подножието на Пиренеите до пълните с яребици блата по шотландските граници. От друга страна, Англия по това време е била значително по-приятна за живеене — потните, недодялани, трудолюбиви и надлежно покорени англосаксонски селяни са си знаели мястото, а норманските благородници се превръщали от авантюристични грабители с дълги лодки в поръчващи гоблени, френскоговорещи обитатели на замъци — ранна, но особено зрелищна форма на кариеризъм и самоусъвършенстване. Основната територия на страната, покрита с гъсти гори, сигурно е предоставяла големи количества диви гъби, еленско месо и глигани, които са особено вкусни, когато са хранени обилно с любимия си деликатес — жълъда. За жалост обаче днес Шинон е само сянка на самото себе си благодарение както на стратегическото си разположение като удобна спирка за отправилите се към Лоара туристи, така и на собствените си забележителности. На излизане от града имаше кратко, но дразнещо задръстване, защото един автобус, който претакаше гласовития си багаж (французойчетата държат палмата на първенството за най-шумни ученици в Европа), се набута в задънена улица (буквално) с две немски коли с ремаркета. Последвалите маневри представляваха прекалено очевидна и отегчителна метафора на европейската история между 1870 и 1945 г.

Веднага след Шинон мярнах отбивка към един замък, за който никога не бях чувал, замъкът Ербо, и импулсивно свих от магистралата, за да дам на това място хиперкритична и компетентна оценка. Аз и колата ми забръмчахме нагоре по неравната алея към приличащата на сандък постройка от XVII век с нейните необичайно малки прозорци. Запитах се за миг, преди да пропъдя от ума си тази мисъл като монарх, който изпраща в изгнание някой престъпник, или като самурай, който обезглавява селянин, просто за да изпита остротата на сабята си — чудех се какво ли са си купили за обяд моите млади приятели и откъде са го купили, и дали са отишли до препоръчаните от мен колбасарница, сладкарница, хлебарница и бакалия, или са решили да минат с каквото бог дал. Когато брат ми беше много ангажиран с някой проект, той спираше да се храни както трябва, сякаш взимаше прекалено присърце съвета на Одън — „творецът трябва да живее в състояние на обсада“ — и използваше всяка възможност за хапване в редките паузи между оттласкването на вражеските стълби от крепостните стени, потушаването на пожарите от пламтящите стрели и изливането на врящо масло върху главите на нападателите. Бартоломю величаеше навиците си, като ги наричаше „бивакуване“ — на практика това включваше изяждане на цели самуни хляб, поглъщане на големи буци сирене, по половин буркан туршия, студени колбаси, нарязана шунка и боб направо от консервата, като през всичкото време сновеше из студиото или се въртеше около масата като шотландец над овесена каша. Веднъж предвидливо се отбих да го видя, когато той се беше заел да довършва някаква скулптура — алегоричен Херкулес, гърчещ се в алегоричната риза на кентавъра Нес, която при по-внимателно взиране се оказва животинска кожа. Бях му донесъл малка, но грижливо подбрана извадка от любимите му пикантни храни и подправки (тогава беше в самотен период „между две приятелки“) само за да го чуя как заявява: „Супер — умирам от глад“, след което омете цял буркан френски краставички и заспа на покрития със съмнителна слава и петна от кафе диван. Когато довършваше скулптурния парк в гората на Од, той беше направил трайно впечатление на местните работници, като видимо карал само на червено вино сансер и лесносмилаеми шоколадови бисквити — един деликатес, който дотогава бил непознат на тези хорица, но от чиито укрепващи организма качества те били действително впечатлени.

Беше приятно, много приятно, да мога да захвърля дрехите и перуките, които ми бяха постоянни спътници през последните няколко дни и които сега лежаха пренебрегнати и смачкани в двата огромни куфара в багажника на пежото. Бях отворил люка и главата ми бе изложена на ласките на стихиите, а въздушните течения се завихряха около нея като пасатите около земното кълбо. Трябва да поясня, че безличните дрехи, с които досега насищах моя разказ, не са между стандартните ми (или може би трябва да кажа „обичайните ми“) тоалети. Обръснатата ми глава например, въпреки практичността на този вид прическа, според някои не се връзва с другите елементи от гардероба ми и особено с колекцията костюми, например любимия ми костюм на едри карета, който този ден бях облякъл в чест на свободното време, спечелено с помощта на картата, компаса, УРС-то и собствената ми изобретателност. Зелено-охрените карета елегантно подчертаваха бледовишневата ми риза, чиито диагонални ивици се виждаха само отблизо, и то при изключителна наблюдателност. Освен това бях сложил вратовръзка на жълти точки на светлосин фон, кърпичка в същия десен, часовник с ланец и превъзходно консервативен чифт ръчно изработени туристически обувки.

Към четири следобед спрях колата на паркинга на замъка. Той беше задръстен от взети под наем коли и разкапващи се файтони. Реших да не оставам много, и с право, защото замъкът и неговата история бяха скучни, а мястото беше ужасно претъпкано с блъскащи се тълпи ignorami. Второразредните провинциални благородници от рода Ербо явно никога не бяха правили, купували или измисляли нещо интересно. Все пак замъкът компенсираше донякъде лошото впечатление чрез семейната гробница — приятно подредена заличка с нелоши надгробни статуи; последният предреволюционен дук явно е бил погребан не с една или дори с две, а с четири (цифром и словом) от любимите си хрътки. Мраморът беше великолепно студен. Безспорно нищо не подхождаше на рода Ербо повече от смъртта.

Странно как работи мозъкът. Надгробният камък би трябвало да ми напомни за брат ми, който в крайна сметка работеше с него („Гмуркачът“, каталонската „Пиета“), но вместо това както обикновено ме наведе на мисълта за горкия Митхауг — през една сложна верига от размишления, свързани с подобието между мрамора и снега (цвят, температура, чистота), а пък снегът ми напомни за норвежкия ни слуга; детското ми въображение неизменно рисуваше Норвегия като постоянно загърната в бяло одеяло страна, където полярните мечки са повече от хората, тъй както овцете са по-многобройни от хората в Нова Зеландия. (Това беше факт, който ме поразяваше: навеждаше ме на мисълта, че някой ден овцете може да вземат властта). Уместността на мрамора в погребалния контекст е свързана с метафоричната връзка, с римуването между студенината на камъка и хладината на мъртвата човешка плът. Отчасти, разбира се, самото съвършенство на мрамора засилва асоциациите със смъртта, а като всички съвършени неща мраморът е неподвижен. Може би затова занаятчиите художници от средновековието, тъй често подценявани в полза на пробивните превземковци от Ренесанса, не обичали този камък и предпочитали по-удобни за работа и по-изразителни материали. Освен това те проявявали слабост към цветовете и разнообразието, което пък има предимството, че невинаги е проява на добър вкус.

Общо взето, смъртта на Митхауг се смяташе за нещо средно между нещастен случай и самоубийство. Това средно положение е арена, която предлага богати възможности за стремящите се да разгадаят чуждите мотиви и да познаят тайните на човешкото сърце, да изследват бездните (според мен безсмислено занимание). Фактите: той падна под влака на метрото на станцията Парсънс Грийн; аз бях с него, макар да обясних при следствието, че не мога да бъда особено полезен като свидетел поради борбата, която точно в този момент водих със своите ръкавички, които майка ми беше поръчала да бъдат завързани с ластик; той ми беше малко къс, така че трябваше да затисна с лакът в ръкава едната ръкавичка, преди да издърпам втората и да напъхам пръстите си в нея. И при най-голям късмет тази операция не беше никак проста; ограничаваше свободата на движенията ми и изискваше голямо внимание. Изглежда, Митхауг просто беше пристъпил наред и бе загубил равновесие в най-неподходящия момент, точно когато влакът връхлиташе на перона. По-зловещите детайли — включително това как влакът, вече без пътници, дал на заден ход и тогава на релсите се показало разкъсаното тяло на готвача ни, нарязано като пиле за печене — ми бяха спестени благодарение на една добра дебела лелка, която бе видяла как аз и Митхауг влизаме заедно в станцията и ме отведе при най-близкия полицай. Двамата проведоха приглушен разговор, докато аз нагъвах гадорията, с която ме бяха подкупили. Вкъщи ме заведе друг полицай, от когото за първи път чух нюкасълски акцент. В Бейзуотър приеха новината много навътре; само баща ми имаше откровения цинизъм да изрече онова, което всички мислеха: „Пак ли?“ Съдът установи смъртния случай, без да го окачестви, макар че следователят, иначе симпатичен човек (поне за мен, който тогава бях на дванайсет години и, разбира се, бях главният свидетел), изглеждаше склонен да обяви случая за самоубийство, не на последно място защото един от братята на Митхауг, по думите на баща ми, също беше „гушнал букетчето“ доброволно. (Следователят веднага отхвърли „показанията“ на някаква явно истерична жена, която твърдеше, че ме е видяла да давам начален тласък на Митхауг тъкмо когато влакът пристигал на станцията.) Митхауг нямаше парични, или любовни проблеми и не беше оставил писмо, но старата му „слабост към шербета“, както я наричаше баща ми, не беше тайна за никого; освен това той обичаше да чете родната си литература (Стриндберг, Ибсен), а според следователя това обясняваше много неща. Но все пак съдът не посочи никакъв виновник.

В съдебните дела и погребенията има нещо, което винаги изостря апетита ми. В деня на делото за Митхауг родителите ми ме заведоха във „Фортнъмс“ на чай; изядох петнайсет кифлички (личен рекорд). Ето защо на излизане от гробницата на замъка Ербо взех да размишлявам за сравнителните достойнства на кексовете, кифлите и традиционния английски чай със сметана, докато следвах официалния и окичен с табелки туристически маршрут, изкачвайки се към светлината и колонадата, след което завих и се оказах на една педя зад младата двойка, която, най-общо казано, следях. Да кажа, че това бе пълна катастрофа, би било ужасно омаловажаване. Аз бях пред débâcle^[2].

— Не случайно „débâcle“ е френска дума — бе отбелязал веднъж брат ми на една отвратително нескопосана церемония по откриването на негова статуя близо до дома му в Арл. В дадения случай първите няколко опита да се свали драперията от статуята се бяха провалили: упоритото подръпване на въжето не помагаше да се свали пищното покривало на скулптурата, така че един механик в гащеризон трябваше да нареже плата на парчета, за да освободи статуята. Думата „débâcle“ предполага провалянето на внимателно обмислен план, катастрофа, която по някакъв начин кара участниците в нея да загубят не само онова, което са мислели, че рискуват, а и много повече — все едно опитът ти да смаеш шефа си, поканвайки го на вечеря и сготвяйки негово любимо ястие, да завърши със смърт поради натравяне на жена му, загуба на работата ти, банкрут, тежки престъпления и последваща смърт в престрелка с полицията, — когато всичко, за което си се безпокоил, е било да не ти се пресече холандският сос. Сравнете намека за несправяне, за организационен провал в галската дума „débâcle“ с откровено хаотичната интимност на италианското „fiasco“, да кажем, или с небрежно мъжкарското и прагматично (и, струва ми се, имплицитно обратимо и за това, в най-дълбоките си презумпции, оптимистично) американско „fuck-up“. Както вече отбелязах, през този ден тържествено и, оказа се, безразсъдно бях изоставил всякаква дегизировка, а облеклото ми е доста впечатляващо. Единствената причина да не се паникьосам беше фактът, че присъствието ми бе още незабелязано благодарение на отвличащия вниманието сблъсък на два инвалидни стола на трийсетина метра пред нас. Срещата се превръщаше в свада с много жестикулации; за момент изглеждаше, като че незабавно ще започне нещо като рицарски турнир.

Промъкнах се обратно зад стълба, на който преди миг тъй безгрижно се бях облегнал. Но как да избягам? Двойката беше застанала така, че аз бях в единствената точка в цялата колонада, където не можеха да ме видят, на завоя точно зад тях. Всяко мое приближаване към изхода обаче щеше да ме изложи на погледите им, а не можех да се върна в криптата през вратата с надпис „Sortie Interdite“^[3] най-малкото защото на нея нямаше дръжка. За момент отчаяно обмислях възможността да навлека облегнатата на стената броня и да се хвърля към вратата с дрънчене и грохот. Или може би беше по-разумно да се скрия в бронята до вечерта и после да обясня на пазачите, че съм заспал в тоалетната. Но не — трябваше да остана спокоен. В този контекст помага френската формулировка на това разпореждане, срещана по упътвания за случаи на пожар, самолетни катастрофи и потъващи фериботи: Gardez votre sang-froid’^[4].

Беше твърде невероятно да успея да се помъкна невидян през галерията, а всеки момент някое случайно движение на младоженците би ме изправило пред тях в цялата ми прелест, тъй великолепен, самотен и забележим като взет на мушката лос.

Винаги съм обичал аксиомата на Шерлок Холмс, която гласи, че щом невероятното е отхвърлено, значи решението се крие във владенията на невъзможното. Докато стоях в ъгъла на дворчето, с гръб към тежките врати на гробницата, внезапно си спомних максимата на брат ми, че „Не е изход“ винаги означава „Изход“. Така че останах на място, докато младата двойка все повече се приближаваше към мен, и после, докато група японски туристи, водени от екскурзовод с шлифер и сгънат оранжев чадър, излизаха от сградата, аз сръчно задържах с пръстите на крака си вратата на криптата и я придържах за четирийсетината любители на изкуството, докато не загубих търпение и не се шмугнах между последните от тях обратно в криптата, срещу движението, като минавах край предметите и надгробните паметници в замъка Ербо на бързи обороти и на заден ход — както когато превърташ назад кинолента. „C’est interdit!“ — извика един пазач, докато си пробивах с лакти път през входа, все по-сигурен в успеха на бягството си, притичах през паркинга към пежото си и отпраших към Фонтевро. Все пак и тогава доволно отбелязах, че пазачът инстинктивно ме взе за френскоговорещ.