Джон Ланчестър
Дългът към удоволствието (2)

Първо зимно меню

Уинстън Чърчил обичал да изтъква, че в китайската писмена система идеограмата за „криза“ е съставена от съответните йероглифи за „опасност“ и „благоприятна възможност“. Зимният сезон изправя готвача пред сходно съчетание от риск и шанс. Зимата като че ли е главният виновник за притъпените вкусови усещания на британеца, а оттам и за афинитета му към страховити сладко-кисели комбинации, брутални маринати и войнствени сосове и заливки. (Тези специфични особености на британската кухня ще разгледаме в подробност по-нататък.) Другата заплаха, която зимата таи за изтънчения вкус, е изобилието от клисави теста и тежки брашнени яхнии. Читателите от Северна Европа едва ли се нуждаят от пояснение — още в ранно детство те са изложени на агресията на злосторни наситени мазнини и злонамерени въглехидрати под формата на разни приседливи „лакомства“. (Дори самото название „кафява уиндзорска супа“ носи ясния почерк на зъл гений.) Този тип кулинария достига апотеоза си в английските елитни колежи. Макар и да не съм преживял лично ужаса на подобно обучение — родителите ми правилно прецениха моята крехка, чувствителна душевност и повериха възпитанието ми само на частни учители, — все пак имам ярки спомени от едно-две посещения при брат ми, когото заточаваха да се образова в престижни концлагери.

Последното подобно сафари по тия места е оставило трайни следи в паметта ми. Бях на единайсет години. Брат ми, вече на седемнайсет, бе пред прага на поредната и последна заплаха за изключване от училище — в конкретния случай от пансион, който според баща ми „почти с нищо не отстъпвал на първокласните колежи“. Родителите ми предприеха пътешествието или за да измолят от управата да се смили над Бартоломю, или пък защото той бе спечелил някаква глупава училищна награда за живопис. Както и да е, пристигнахме там и ни разведоха из заведението. Спалното помещение, което брат ми ползваше заедно с още деветнайсет момчета, се оказа истинска забележителност. Единственият източник на отопление бе груба метална тръба, незнайно защо боядисана в черно — дали поради пълно непознаване на физическите закони, дали в съзнателен опит да им се противостои, или пък с нарочната цел стаята да стане още по-студена. Въпросната тръба, която явно не оказваше никакво влияние върху околната температура — сутрин Бартоломю и останалите момчета редовно откривали един пръст лед по вътрешната страна на прозорците, — иначе беше толкова гореща, че докоснеш ли я, неминуемо ще понесеш тежко изгаряне. А фактът, че задължителните им униформени чорапи едва покриваха глезена, предполагаше сериозна опасност от телесен контакт с тръбата — според Бартоломю миризмата на опърлен епидермис била твърде характерна за училищното всекидневие.

Поканиха ни на обяд. Дългата и тясна трапезария беше сравнително прилична в архитектурно отношение, с нисък таван и дървена ламперия. Всяка от десетината продълговати маси побираше рекорден брой шумни младежи. По стените висяха портрети на покойни или пенсионирани директори в мътни, кални цветове. Изключение правеха само последните два експоната: единият представляваше мащабна черно-бяла фотография на хубавец със садистичен вид, издокаран в академична тога, поръбена с хермелинови кожички, а другият предразполагаше към две възможни заключения — или художникът е бил трагикомичен бездарник, запленен от кубизма, или пък Р. Б. Фенър-Кросуей действително е бил въплъщение на кошмарното храносмилане, художествено изобразено чрез розово-синкави ромбоиди.

Появата ни бе оповестена от мощен гонг. Момчетата утихнаха, изправиха се на крака и с нескрито, почти воайорско любопитство проследиха как семейството ми пристъпя след нестройното преподавателско шествие към почетната маса, разположена в дъното на залата, перпендикулярно на останалите маси. Пот изби в сгъвките на колената ми. Пламнал от неудобство, брат ми креташе последен в редичката. В общото затишие възедър младеж с арийски черти (несъмнено подмазвач в час, а на двора — побойник) произнесе молитва на латински.

Гостиха ни с меню, което дори Данте не би дръзнал да сътвори. Аз бях настанен срещу родителите си, между топчеста икономка и безмълвен наставник французин. Първо ни поднесоха супа — помия с телесна температура и консистенция на слузеста храчка, в която без капка свян плуваха жили и сланини. После в центъра на масата кацна димящ казан. Директорът, окичен с часовник на ланец и гордо изпъчил двойна брадичка, се надвеси над казана и вдигна във въздуха пълен черпак, изпускащ пара като прясна конска фъшкия върху лед. Зашеметен от гледката и аромата, едва не повърнах. Междувременно пред мен положиха щедра порция от въпросния специалитет, който явно претендираше за титлата „пай по селски“ — заключение, до което стигнах, след като разпознах топчетата сивкава кайма, пръснати сред парчета кафеникав картоф.

— На това момчетата му викат „голямата загадка“ — радостно сподели с мен икономката. Французинът видимо потръпна при репликата й.

Нямам никакъв спомен — пък и не мога да си представя — за какво друго сме разговаряли. Що се отнася до останалата част от обяда, бих се позовал на биографа на Суинбърн, който по повод твърде непристойното държане на великия поет на лекция за римската отходна канализация отбелязва: „Тук музата на историята следва да замълчи.“

Непоносимостта има много общо с еротиката. Тя може да се разглежда като „физически феномен“ (тази сполучлива формулировка дължа на една моя млада позната). Ролан Барт твърди някъде из писанията си, че който и да е набор от предпочитания и непоносимости е потвърждение на факта, че всеки от нас има тяло и то се различава от тялото на другия. Велика глупост. Всъщност нашите непоносимости ни дефинират, като ни изолират от онова, което е извън нас: те изолират индивида от света по начин, недостъпен за твърде баналната палитра от предпочитания. „Чревоугодничеството е оценъчен акт, чрез който изразяваме афинитета си към нещата, които отговарят на вкуса ни, пред онези, които не отговарят на вкуса ни.“ (Брия-Саварен) Да харесаш нещо означава да желаеш да го поемеш и така да се подчиниш на света — доброволен акт, чрез който частично се примиряваш със смъртта. Обратно, непоносимостта затвърждава периметъра, отделящ индивида от света, и ясно дефинира обекта, попаднал в обсега й. Всяка непоносимост е тържество на самоопределението, разграничението и отцеплението — тоест тържество на живота.

Не преувеличавам, когато казвам, че гореспоменатата визита при брат ми в колежа „Сейнт Ботолф“ (името е променено) беше определящ фактор за формирането на личността ми. Сблъсъкът ми със същинската баналност — човешка, естетическа и кулинарна — бе истинско просветление, макар и с отрицателен знак, и затвърди вече зародилото се у мен съмнение, че артистичната ми натура ме поставя в категория, коренно различна от тази на тъй наречените ми събратя. Затова впоследствие избрах Франция, а не Англия, изкуството, а не обществото, разграничението, а не подчинението, вечното съмнение, а не непоклатимите убеждения на еснафите, овнешкото бутче с чесън, а не агнешкото печено с джоджен. Помните ли кой беше казал: „Пред мен в гората се откриха два пътя и аз избрах по-неотъпкания — от този миг за мен светът бе много по-различен.“ (Дори да не помните, моля да обърнете особено внимание на последната дума.)

Може и да отдавам твърде голямо значение за духовното ми израстване на детския си потрес от някакъв калпав пай по овчарски. (Доскоро се стараех да правя разграничение между пай по селски, който се приготвя с късчета телешко месо, и пай по овчарски, който се приготвя с агнешко, но се отказах, тъй като за повечето хора между тях не съществува разлика. Бездруго френският вариант на това ястие е доста видоизменен.) Все пак, надявам се, достатъчно убедително доказах тезата си за творческия подход, който всеки готвач следва да приложи по отношение на менюто през зимния сезон. Добрият готвач възприема зимата като възможност чрез тънкостите на кулинарното изкуство да прояви усета си за хармония и красота, да изрази органичното единство на своята душевност с годишните времена и да докаже неразривната връзка между ритъма на светоусещането си и ритъма на природата. Небцето трябва да бъде ухажвано, възбудено, прелъстено. Долупредложеното меню показва как това може да се постигне чрез съчетаването на аромати и привкуси от определен тип и със съответна наситеност, подходящи за онези месеци в годината, когато вкусовите усещания на човек са доста притъпени.

Блини с подквасена сметана и черен хайвер Задушено по ирландски „Царицата на пудингите“

От всички съществуващи разновидности на палачинката — френските crêpes и galettes, шведските krumkakor, sockerstruvor и plättar, финландската tattoriblinit, характерната за цяла Скандинавия äggvåffla, италианските brigidini, полските nalesniki, белгийските гофрети и йоркширския пудинг — лично аз отдавам предпочитанията си на блините. Те се отличават от останалите представители на дружното семейство Палачинкови по това, че са по-дебели, не се поднасят сгънати или навити и бухват от мая, а не от сода бикарбонат; също така, бидейки от руски произход, те се правят от елда (подобно на бретонските палачинки), а не от обикновено брашно. Елдата не е тревно растение, тоест не е от групата на така наречените зърнени култури и не е под закрилата на древноримската богиня на земеделието Церера. Празненствата в нейна чест включвали пищна церемония, при която лисици с пламтящи опашки диво препускали из арената — символика, чийто смисъл и до ден-днешен остава загадка. В древногръцката митология на Церера съответства богинята Деметра, майка на Персефона. Култът към нея пък бил честван с Елевзинските мистерии, вдъхновени от случая, когато тя се оказала принудена да разкрие божествеността си, за да обясни защо пъхнала в огъня невръстния наследник на цар Келей — ситуация, в която дори една богиня е редно да се смути.

И така, блини.

Пресявате една чаена чаша елда, прибавяте 15 г мая, разтворена в топла вода, и чаша топло прясно мляко и оставяте сместа да престои петнайсет минути. Отделно разбивате една чаена чаша брашно с две чаши мляко, два жълтъка, една чаена лъжичка захар, една чаена лъжичка разтопено масло и щипка сол. Прибавяте втората смес към първата, оставяте да престои близо час и добавяте два белтъка, разбити на пяна. Сетне нагрявате чугунен тиган — от онези, които и на латински, и на гръцки се наричат „плацента“, без това да има нещо общо с обвивката, в която зародишът преживява в майчината утроба. Родените „с було“ от тази обвивка (като мен например) според поверието се радват на късмет в живота, притежават дълбока проницателност и никога не умират от удавяне — навремето суеверните моряци броели баснословни суми за бурканче консервирана плацента. Фройд също се родил с було, както и Дейвид Копърфийлд, героят на любимия му роман. Понякога в семейството едното дете се ражда с було, а другото — не. Тогава разликата помежду им по отношение на обаятелност и талант може да е тъй болезнено очебийна, че да предизвика яростна ревност от страна на неощастливеното дете, особено ако братчето или сестричето му е дарено не само с късмет, а и с неоспорими лични достойнства и артистични заложби. Но нека не забравяме, че колкото и да е неприятно да си обект на подобни отрицателни емоции, далеч по-унизително е да си в техен плен. Да твърдиш например, че си си счупил ръката, защото петгодишното ти братче те бутнало от клона, докато сте се катерили на дървото (а всъщност си паднал оттам в стремежа си да се покатериш колкото може по-нависоко, за да надникнеш в стаята на бавачката), е долен начин да отмъстиш на едно невръстно дете, задето е завладяло сърцето на въпросната бавачка, срамежливо поднасяйки й талантливо нарисуван неин портрет с романтично посвещение в жълт пастел: „Това е за теб, Мери-Тереза, понеже си ми на сърце“.

Щом от тигана започне да се надига пара, смело сипвате в него от тестото черпак по черпак — имайте предвид, че от всеки черпак ще набъбне отделен блин и че посочените количества са предвидени за шест души. Обръщате блините, когато по повърхността им се появят мехурчета.

Поднасяте ги с подквасена сметана и черен хайвер. Ако и за сметаната се нуждаете от пояснения, мога само да ви съжалявам. При хайвера, който представлява почистени и осолени яйца от есетра, нещата обаче стоят другояче. В своята „теория за съотношението между стойност и (не)наличност“, социологът Торнстайн Веблен — колкото и да е чудно, не германец, а родом от Уисконсин, САЩ — излага тезата, че колкото повече дадено нещо се възприема като рядкост, токова по-висока става стойността му, независимо от действителните му качества и достойнства. Логически възниква въпросът: ако зеленчуковият концентрат „Мармайт“, с който всяко второ английско домакинство подправя храната си, се набавяше тъй трудно, както хайверът, дали би се изравнил с него по стойност? Не е особено трудно да се отгатне отговорът — добре известно е, че сред пребиваващите в чужбина англичани бурканче „Мармайт“ или консерва зрял фасул в доматен сос може да придобие статута на разменна монета. Докато живееше в Арл, брат ми веднъж спечели на покер от бивш актьор, който зарязал театъра и открил магазин с хранителни стоки за носталгични англичани. Бартоломю получи печалбата си във вид на целогодишен запас шоколадови бисквити, уж помагащи за храносмилането, та в следващите дванайсет месеца наддаде с десетина килограма, които така и не успя да смъкне.

В крайна сметка стигаме до въпроса дали хайверът, казано простичко, си струва парите? Преди да отговорите прибързано, следва да се замислите какво вълшебно създание е есетрата. Тя не само снася тези фини, екзотични, трудно откриваеми и скъпоструващи яйца, но обитава планетата от близо сто милиона години — при това без съществени видоизменения — и се явява един от най-старите животински видове на света. На дължина често достига три метра и половина и има муцунка, с която дълбае в морското дъно за храна. Следователно, когато ядете хайвер, вие вкусвате от едно мистериозно противопоставяне на възвишеното и атавистичното. За което, разбира се, трябва да си платите. Качеството на хайвера се определя от размера на яйцата, а той от своя страна зависи от големината на рибата-майка: най-едрата е моруната, следва есетрата и накрая пъстървата. Моят любим хайвер е от есетра, чийто цвят варира от цвета на стар боен кораб до този на невидели слънце слънчогледи. Висококачественият хайвер често носи и надписа „леко осолен“.

Процедурата за оптимално осоляване на волжкия хайвер е твърде слабо позната. Дегустаторът (представете си червендалест юначага с игриво пламъче в очите, плетена шапка на главата и втъкната в ботуша кама) пъхва в устата си едно-единствено зрънце и го търкулва с език по небцето си. С вродената си дарба и дългогодишния си опит, съчетани в почти мистична хармония, той веднага преценява колко сол следва да се добави. И най-малката неточност в изпълнението би имала катастрофални последици, както гастрономически, така и икономически, което обяснява присъствието на камата. По аналогичен начин човекът на изкуството (не визирам само себе си) мигновено преценява стойността на дадено произведение, сякаш сетивното възприятие и критичната оценка са или синхронни действия, или оценката дори предхожда възприятието с част от секундата — подобно някой парадокс на квантовата физика или сън със сложна фабула, в която времето и пространството се простират безгранично, а хората и предметите се размиват и плавно преливат един в друг (покоен роднина е същевременно и контрабас, самолетен полет до Аржентина се смесва със спомена за първото съвкупление, а засичащ револвер се явява и перука): и така до разтърсващия финал с воя на сирени над Лондон, които уж известяват избухването на ядрена война, а всъщност се оказват някой банален, но утешителен звук от човешкото ежедневие, съдържащ в себе си цялата онази оплетена история от съня — радостното дрънчене на будилника например или звънеца на вратата, пред която е застанал кварталният пощаджия с огромен неугледен пакет в ръце.

Шахматистите ядат хайвер, за да могат бързо и лесно да си набавят необходимото количество белтъчини, без да им се доспи или да им стане тежко на стомаха както след нормално хранене. Хайверът е прекрасна храна за по-студено време. За съжаление не се предлага по кратките фериботни маршрути като настоящия, иначе би представлявал чудесна закуска за изморения пътник. На терминал 4 на летище Хийтроу обаче, точно до миниатюрния бутик на „Харъдс“, в цялата си прелест се е настанил кичозен „Хайвер-бар“.

Мистерията, съдържаща се в химическите свойства на маята, и до ден-днешен не е напълно разгадана от учените. Това ни напомня, че във вселената все още има тайни, все още съществуват непроучени кътчета и местенца. За мен маята, вероятно заради връзката с Деметра (или пък заради липсата на връзка — будизмът ни учи, че липсата на връзка е всъщност висша форма на свързаност), действително олицетворява понятието „мистерия“. Не крия задоволството си от факта, че щом никой не е успял да разнищи магията на втасващата мая, значи все пак е останало зрънце поезия в нашия свят, който на моменти ни се струва смален и изцеден от премного обяснения и дефиниции. Винаги съм се дразнил, когато ме нарекат гений. За щастие хората удивително бързо усещат неприязънта ми към въпросния термин и избягват да го използват в мое присъствие.

Щедро гарнирате блините със сметана и черен хайвер. Така получавате предястие за шест души, с по една-две блини за всеки. (Имам чувството, че вече поясних това.) Не е разумно човек да се натъпче само с блини, освен ако не възнамерява да прекара цял ден на лов за мечки в тайгата, хвалейки се със завоеванията си сред нежния пол.

Задушеното по ирландски е непретенциозно ястие, ала това ни най-малко не му пречи да е вкусно. Открай време то е свързано в съзнанието ми (в сърцето ми, в паметта на небцето ми) с моята бавачка Мери-Тереза — чистокръвна ирландка, родена в Корк и отраснала в Скибърийн. Тя беше една от малкото непроменливи величини в детството ми — детство, което поне през първите десетина години бе направо чергарско. Работата на баща ми беше от такова естество, че се налагаше често да се местим от едно място на друго. Майка ми пък, като бивша актриса, бе развила неудържимо влечение към пътешествията, към усещането за непрекъснато движение. Нейна слабост бяха не толкова куфарите, колкото сандъците, побрали цялата й представа за дом — дом, който обаче трябваше да се приема с ясното съзнание, че е бутафория, имитация, нещо като мизансцен или театрално претворение на онази грижовно охранявана територия, в която е затворено домашното всекидневие. Провесените по стените килимчета и преносимият реквизит от екзотични „трофеи“ (лакиран китайски параван например или ониксова египетска котка, с ненормално издължено тяло и неестествено навирена опашка) сякаш непрекъснато напомняха: „Ето го декора, дайте сега да си играем ролите.“ Мисля си, че тя действително би предпочела да гледа на майчинството като на една от многото блестящи и забавни роли, които трябва да претвори — само че май се бе случило така, че вместо шеметно да се появи на сцената и набързо да обере овациите, цялата работа мъчително се бе проточила и експерименталната постановка, първоначално замислена като водевил (Крал Лир, представен като сенилен бирен магнат, Корделия снове край него на ролкови кънки), неочаквано се бе превърнала в кротка банална пиеска, неслизаща с години от сцената (като „Мишеловката“ от Агата Кристи например), та майка ми трябваше да си тегли последствията, задето е приела досадната си роля, и то главно за да услужи на режисьора в труден за него момент. С други думи, за майка ми родителската роля в живота бе аналогична на ролите в театъра, играни по принуда от актьори, чиято напреднала възраст или твърде странна физика не им дават друга възможност, освен да се специализират като „характерни типажи“. Тя ту се самоиронизираше, ту се отнасяше някъде в облаците, ту изпадаше в самосъжаление и по този начин сякаш искаше да внуши, че след като най-хубавото от живота вече е зад гърба й, е готова да поеме и тази роля.

Пред нас, независимо дали ни проверяваше ноктите, или ни водеше на цирк, майка ми винаги надяваше маската на човек, който стоически пази в тайна някаква страшна медицинска диагноза: децата в никакъв случай не бива да научат! Тя обаче имаше и бляскав сценичен вариант „за пред хората“. Тогава изиграваше ролята си на майка така, сякаш някоя много, ама много прочута актриса е изпаднала в беда насред австралийската пустош (влакът дерайлира, прегазвайки проснат на релсите труп на кенгуру, или пък релсите изобщо ги няма, защото потопът след внезапна буря ги е отнесъл) и й се налага да преспи в най-близкото селище, където за нейна най-голяма изненада местните жители се суетят в предпремиерна треска, тъй като след седмици репетиции тъкмо тази вечер ще представят „Хамлет“ на сцена, осветена с помощта на вятърен генератор. Докато гостенката се разкъсва от противоречиви чувства — ужас от кощунственото посегателство, но същевременно и романтично умиление, — домакините установяват коя е тя всъщност (посредством дълго съхранявана от заекващ обожател мърлява страница от списание, на която е отпечатан ликът й) и, естествено, настояват да поеме не коя да е, а главната роля в представлението им. Тя, разбира се, скромно се опитва да ги отклони, те от своя страна я увещават още по-настойчиво и в крайна сметка се вижда принудена, просто от благоприличие, да приеме някакъв компромисен вариант, тоест да изиграе най-незначителната и непривлекателна роля — да речем, ролята на гробаря. И я изиграва тъй блестящо, че десетилетия след това порасналите вече деца на първоначалния драмсъстав продължават да споменават името й с възхита, когато вечер от верандата зърнат гордия силует на единствения за деня влак, очертан на фона на величествените пурпурни краски и невероятно удължените сенки на пустинния залез… Ето как майка ми се превъплъщаваше в майчинската си роля, а аз като нейно дете по време на тези представления се чувствах възвисен, одухотворен, същински галеник на съдбата. Ако вие обаче от всичко, казано дотук, сте останали с впечатлението, че майка ми е била „истинско чудовище“ (както я нарече една моя събеседничка наскоро), значи не съм пояснил достатъчно добре, че тя насърчаваше и нас, децата й, да участваме — или по-скоро да бъдем съучастници — в постановките й, с което на практика ни предоставяше повече лична свобода или поне повече възможност за маневриране. Изиграехме ли си ролята, отредена ни в поредния й спектакъл (било в дует или в ансамбъл, било то Брехт, Пинтър, Ибсен, Стопард или Есхил), майка ми, благодарение на пълната си незаинтересованост от всичко извън театъра, великодушно ни оставяше сами да запълним незаетата част от емоционалното си пространство.

И така, тя нямаше нищо против честите пътувания и непрекъснатата смяна на местожителство, което всъщност беше добре дошло, защото работата на баща ми изключваше възможността за друг начин на живот. Детството ми премина в постоянно движение и ключовите моменти във физическото и духовното ми израстване бяха отдалечени един от друг не само във времето, а и в пространството. Все още пазя някъде опърпан албум с червена кожена подвързия. На една от снимките съм хванал майка ми за ръката и гледам победоносно в камерата, едва прикривайки гордостта от факта, че за пръв път в живота си съм надянал дълги панталони. Размазаните очертания на множество мачти в далечината подсказват твърде малко къде точно се намирам в този момент: в Каус ли, в Портофино ли, или пък в Ист Луи. На друга фотография, сниман отвън, се вижда лондонският ни апартамент — партер в Бейзуотър, по-точно ледник с високи прозорци, неподдаващ се на отопление, на който все още съм собственик и където баща ми за пръв път забеляза мъждукащата в мен светлинка на осенилото ме призвание: вдигна от масата акварела, който бях нарисувал същия следобед (изобразяващ парникова мимоза и няколко сухи стръка лавандула, подредени в стъклена кана), и каза:

— Знаеш ли, момчето ни май има талант!

Този спомен се свързва в паметта ми с миризмата на паркет. Следобедите, когато нямах конкретно занимание, методично откъртвах с нокти по някоя и друга дъсчица от паркета в стаята си не толкова заради удоволствието от подобно вандалство, колкото за да вдъхна упойващата миризма на смолистото лепило, с което закрепят паркета. Въпросната миризма ми действаше като магическо успокоително средство. Пък и бях забелязал, че после, колкото и внимателно да върнеш дървеното блокче на мястото му, то все пак си остава някак различно от преди. Имах чувството, че мозайката от паркетни плочки, подредени по четири в квадрати, които в ъглите на стаята се пречупваха по средата и заприличваха на разполовени диаманти, крие някакво тайно послание, носи някакъв кабалистичен смисъл — мислех си, че ако достатъчно дълго или настойчиво се вглеждам в нея, тя рано или късно ще ми подскаже нещо, ще ми даде някакъв знак.

В албума има и снимка на апартамента ни в Париж близо до Рю д’Асас: жилище, останало в съзнанието ми като мястото, където за пръв път се срещнах със смъртта. Там умря хамстерът Херкулес, за който тогава временно се грижеше брат ми, тъй като собственикът му — внук на вечно намръщената ни портиерка — бе заминал да прекара лятната ваканция при роднини в Нормандия. Баща ми ни съобщи скръбната вест в костюм с черна вратовръзка.

В онези години Мери-Тереза беше постоянно присъствие сред нас, преди всичко в ролята си на бавачка, но също и като прислужница, изпълняваща различни функции. Готвенето не бе сред основните й задължения, но тя все пак запретваше ръкави и вършеше и тази работа в случаите — а те съвсем не бяха малко, — когато по една или друга причина поредният ни готвач или готвачка отсъстваше от къщата. (С течение на годините през кухнята ни се изниза цяло шествие от образи, родени сякаш от перото на Достоевски: мошеници, мечтатели, пияници, досадници, авантюристи, поетични натури, всеки със своя философия за живота и свой тайнствен вътрешен свят.) Мери-Тереза обаче вече не работеше за нашето семейство в онзи паметен ден, когато готвачът Митхауг — твърде жизнерадостен и приказлив екземпляр противно на всички представи за норвежците, а освен това и майстор на туршиите — не се появи навреме, за да приготви някаква изключително важна официална вечеря. (По-късно се разбра, че в същия ден е бил премазан от влак.)

При всеки от гореспоменатите случаи, когато трябваше да спасява положението, Мери-Тереза с почти ритуален маниер надяваше престилката със сини къдрички по края, специално предназначена за подобни кризисни ситуации, и с очарователно бойка крачка и решително изражение на лицето се устремяваше към кухнята, за да приготви рибена яхния, руло от телешко или бъбреци, печено пиле, някой и друг омлет (все храни, поверени й от семейния съвет след дълги заседания) или пък собствения си специалитет — задушено по ирландски. Така за мен уханието на последното ястие постепенно се превърна в своето рода общ, обединяващ мотив на непрестанно променящите се географски точки, в които преминаха ранните ми години: един вид спойка, свързваща различните местопребивавания от детството ми в единно, индивидуално обособено и последователно разгръщащо се повествование — също както в ред рецепти отделните съставки се свързват в общо цяло посредством сметана, масло, брашно, нишесте, кръв, смлени бадеми (традиционно английско средство, което съвсем не е за пренебрегване) или, както в следващата рецепта, посредством някой по-сипкав сорт картофи. След като Мери-Тереза бе освободена от задълженията й към нашето семейство, дълго време ароматът и вкусът на задушено по ирландски ми липсваха сякаш най-много от всичко.

Първо трябва да подберете продуктите. Длъжен съм да призная, че съществуват различни гледища по въпроса кое месо е най-подходящо за тази рецепта. Три различни източника ще ви препоръчат съответно „обезкостен агнешки бут“ или „средната част от агнешки врат“ или „пържоли от крехката част на агнешки врат“. По мое мнение спокойно можете да използвате кой да е от трите вида месо, защото задушеното по ирландски в крайна сметка си е селско ядене (имам предвид историческите му корени, а не вкусовите му качества). Овнешкото, разбира се, е по-вкусно от агнешкото, но в днешни дни е почти невъзможно да се набави. Близо до къщата ни в Норфък имаше един месар, който продаваше овнешко, но той за жалост се спомина. Що се отнася до предпочитанията на някои капацитети към обезкостеното агнешко, мога само да отбележа, че Мери-Тереза винаги настояваше месото да е с кокал, тъй като кокалът внася допълните тен привкус в ястието, а костният мозък му придава фина, леко напомняща на желатин плътност. Килограм и половина агнешки врат или бут, по възможност с кокал. 700 г твърди, несипкави картофи „Бишоп“ или „Пентланд Джавелин“, ако ще използвате английски сортове, иначе разпитайте добре кварталния зарзаватчия. Същото количество сипкави картофи, които, като се разварят, изпълняват гореописаната спойваща функция — „Марис Пайпър“ или „Кинг Едуард“ във Великобритания или отново питайте зарзаватчията. Навремето имаше един много добър зарзаватчия на ъгъла на Рю Касет и Рю Шьовалие в Париж, но не ми се вярва все още да съществува. (И до ден-днешен няма точно научно обяснение за разликата между сипкавите и несипкавите картофи. Ако не сте сигурни от кой сорт е даден картоф, пуснете го в разтвор от една част сол и единайсет части вода: сипкавите потъват.) 700 г лук, нарязан на тънки филийки. Подправки според вкуса — дафинов лист, риган, майорана, мащерка. Ако са сушени, около две чаени лъжички. Сол. Нарязвате месото на малки котлети. Избирате достатъчно голям покрит съд. Обелвате картофите и ги нарязвате на едро. Нареждате съставките както следва: ред несипкави картофи, ред лук, ред месо, ред сипкави картофи, ред лук, ред месо и така нататък, като последният ред е от всички останали картофи, независимо от вида им. Всеки отделен ред поръсвате със сол и подправки — нещо, което няма да можете да направите, ако вече сте започнали да изпълнявате рецептата, без да я прочетете докрай. Нека това да ви е за урок. В процепите между месото и картофите сипвате студена вода, докато изплува на повърхността. Покривате съда, поставяте го във фурната (при газови печки, включете на 2) и печете в продължение на три часа. Когато извадите ястието, ще видите, че сипкавите картофи са се разпаднали в останалата течност. С посочените количества можете да нагостите шест по-яшни лица. Рецептата е толкова изчистена в идеологически аспект, че е чак затрогваща.

В широк философски план могат да се разграничат два основни вида задушено според начина на приготовление: при единия някои от съставките се подлагат на предварителна топлинна обработка — запичане, запържване и прочее, а при другия не. Задушеното по ирландски е най-достойният представител на втория вид. Към същото семейство принадлежи и задушеното по ланкашърски, което се различава от ирландския вариант само по това, че може да съдържа и бъбреци, а минути преди да се извади от фурната, капакът на съда се отстранява, за да хване ястието златиста коричка. Сходството между тези две разновидности на задушеното е ярко доказателство за родствените връзки между културите на Ланкашър и Ирландия: та нали не другаде, а в Манчестър баща ми бе „открил“ Мери-Тереза, уж в някакъв бояджийски цех. (Истината е, че един колега на баща ми, чиято съпруга чакала дете, предсрочно наел Мери-Тереза за бавачка, като дори платил на частен детектив да провери дали препоръките й са достоверни, а после я уволнил веднага щом се установило, че жена му кара мнима бременност.) Далечен братовчед на споменатите два вида задушено е вареното овнешко, което по неизвестни причини винаги е било подценявано като ядене, а всъщност е твърде вкусно, особено подправено с капри, както препоръчва традиционната рецепта. (Според Огдън Наш истинският епикуреец направо би изтръпнал, ако му поднесете овнешко варено без капри.) Не бива да подминаваме и питателния германско-елзаски backenoff, приготвен с овнешко, свинско, телешко и картофи, галещото стомаха телешко фрикасе, което в последния момент се сгъстява с помощта на сметана, и, разбира се, двата класически вида daube — по провансалски и по авиньонски. Във Франция различните видове задушено, приготвени без предварителна топлинна обработка, носят общото название daube, съкратено от името на готварския съд daubière — гърне с тясно гърло и широка, тумбеста средна част, напомняща издутия корем на Буда.

При другия основен тип задушено съставките се подлагат на предварителна обработка при висока температура — най-често се запържват с малко мазнина, като за соте, — с оглед да се ускори сгъстяването на ястието и обединяването на различните ингредиенти (за тази цел понякога се използва и брашно или подобно действащи вещества), а също и за да се просмучат разнородните аромати един в друг на по-ранен етап. Както казва Хъкълбери Фин: „Ако в казана сложиш най-различни работи, нещата се омесват напред-назад в соса и манджата става по-хубава.“ Трябва обаче да подчертая, че предварителното запичане или запържване не спомага да се „съхранят собствените сокове“ на продуктите — научно е доказано, че не протича подобен процес. (Подозирам, че това широко разпространено, но напълно погрешно мнение се дължи на факта, че първоначалното запържване на храната й придава лек вкус на загоряло, услаждащ се на мнозина.) Представители на този вид задушено са британското „телешко задушено“, към което повечето не без основание подхождат с боязън; лъхащото на бира белгийско carbonnade flamande; характерните за френските провинции gibelottes, matelotes и estouffades; navarin, който се приготвя от младо агънце, ряпа и дребни пресни картофки, сякаш подличко, с типична селска хитрост да внуши идеята за детеубийство; пикантните, обилно подправени tagines от Северна Африка; сгряващото broufado на лодкарите по Рона; boeuf à la gardiane, любим на краварите от областта Камарг и дори кръстен на професията им; известните coq-au-vin и гулаш, тъй прочути, че едва ли по света има меню, в което да не фигурират; бьоф Строганоф, учудващо лесен за приготвяне и изключително подходящ в случай на неочаквани гости; всички видове рагу; stufatino alla Romana; stufado di manzo от Северна Италия; estofat de bou от горда Каталония и така нататък… Списъкът е безкраен. Моля да отбележите, че докато френските аристократи са останали в историята на човечеството с шедьоври като филето на виконт Дьо Шатобриан и соса на маркиз Дьо Бешамел, то британската нация тачи покойните си благородници заради изобретения от рода на жилетката, носеща името на граф Кардиган, гумените ботуши на херцог Уелингтън и сандвича на граф Сандуич.

А сега, позволете ми да цитирам един безспорен кулинарен специалист: „Докато разковничето на задушеното е в постигането на пълно единство при съчетаването на разнородни съставки, тайната на сотето е във взаимодействието на отделните съставки, които, от една страна, ревностно бранят специфичните си вкусове и аромати, а, от друга, са хармонично свързани посредством общия сос.“ Прекрасно казано. Да не забравяме, че в САЩ предпочитаната метафора за асимилацията на имигранти вече е сравнението с „купа салата“ — старият термин „котел за претопяване“ предполагал заличаване на индивидуалната културна принадлежност. С други думи, ако някога под „котел за претопяване“ са разбирали соте, сега той има значението на задушено.

Десертът, който предлагам за завършек на менюто си, може би в някаква степен е по-спорен от предишните две ястия. „Царицата на пудингите“ е сладкиш, твърде подходящ за зимния сезон и далеч по-лесен за приготовление, отколкото изглежда на пръв поглед. Мери-Тереза винаги ни го поднасяше след задушеното по ирландски; той бе и един от първите специалитети, които се научих да приготвям сам. Към 150 г галета добавяте чаена лъжичка захар, примесена с ванилия, 50–60 г масло, настъргана кора от лимон и половин литър горещо прясно мляко. След като сместа изстине, разбивате в нея четири белтъка, изсипвате в намазнена плитка тава и печете, докато хване коричка. Отгоре намазвате две лъжици от любимия си конфитюр, предварително подгрят. Вие конфитюр от ягоди ли предпочитате или от боровинки? Без значение. В медна купа разбивате четири белтъка на сняг, докато пяната се втвърди. Постепенно прибавяте една чаша захар и я разбивате с въртеливо движение на китката — представете си, че въртите копчето на огромно радио. С получената глазура покривате конфитюра, поръсвате с още малко захар и печете в продължение на петнайсет минути. Смущаващо е, че когато стане дума за този сладкиш, човек много трудно избягва повторението на генитивното „на“ — повторение, което предизвиквало силно раздразнение у Флобер. Все пак, една от най-очарователните характеристики на „Царицата на пудингите“ (сега разбрахте какво имам предвид!), е, че включва в приготовлението си двете вълшебни трансформации, на които е способно яйцето. От една страна, интегрирането на въздух в коагулиращите белтъчни протеини, т.е. „втвърдяването“ на белтъците до обем, осем пъти по-голям от първоначалния им (на този процес разчита суфлето и сродните му яйчни деликатеси). От друга, коагулацията на протеини в жълтъка — както при крем карамела, майонезата и всички вариации на холандския сос. Запомнете, че към класическите сосове от френската кухня следва да подхождате с респект, но не и със страх.

За пръв път приготвих „Царицата на пудингите“ във възтясната кухничка на парижкия ни апартамент. Само сгъваемите поставки за съдове и прибори, очевидно плод на някой архитектурен гений, успяваха да компенсират — или по-скоро да надхитрят — клаустрофобичния недостиг на място в тази продълговата килийка. В дъното й се намираше килерчето, откъдето Мери-Тереза често изникваше зачервена и запъхтяна, нарамила бутилка газ подобно на млекарка, превита под тежестта на огромен гюм. Преди да започне да готви, тя неизменно зареждаше нова бутилка — навик, придобит, след като при поредното задушено по ирландски й се наложило да смени бутилката.

Докато насред готвенето бързала да извърши тази операция, явно допуснала някаква техническа грешка, та газта лумнала и Мери-Тереза за дълго време останала без вежди. По онова време всички смятаха, че в кухнята върлува злосторно джудже, чийто коронен номер е да изпразва газови бутилки, дето по правило трябва да са пълни. Баща ми веднъж отбеляза, че е достатъчно да изречеш думичката „манджа“, и газта свършва.

— Време е да се понаучиш да готвиш — каза ми един ден Мери-Тереза. Положи метално пособие в дланта ми, стисна ръката ми в юмрук и демонстрира как се бият яйца. За начало направи няколко кръга с цялата ръка от рамото надолу, после премина на същинската част: въртенето на китката. Тогава за пръв път почувствах онова блажено спокойствие, което човек изпитва, щом чуе барабаненето на тел върху медна повърхност през междинен яйчен слой — звук, който според мен е абсолютната противоположност (казвам „абсолютна“, но да не забравяме, че всички абсолютни противоположности са твърде сходни по своята същност) на чегъртането с нокът върху черна дъска или триенето на две парчета стиропор едно в друго. (Знае ли някой за какъв етап от еволюцията на човечеството свидетелства тази неимоверно силна, изключително добре развита реакция? Може би е генетично заложен звуков спомен, но за какво ли? За саблезъби тигри, драпащи с нокти по отвесни скали? Или за космати смрадливи мамути със страховити бивни, тъпчещи замръзналата земя, преди да се втурнат в поход?)

Чудно защо майка ми беше човекът, който най-много се разстрои, когато разбра за престъпните наклонности на Мери-Тереза. Наистина чудно, тъй като в техните взаимоотношения, наред с обичайните търкания между работодател и наемен работник, съществуваха и елементи на скрита война: необявена, но нестихваща, една от най-мъчителните войни — като тези между гениите и простолюдието например, между старите и младите или между ниските мъже и останалото човечество. В случая воюваха красивото и некрасивото, а конфликтът произтичаше от факта, че тантурестата Мери-Тереза, чието подпухнало лице с мазна кожа, разширени пори и онова вечно сериозно изражение, присъщо на хората, които дишат само през устата, сякаш бе създадена с единствената цел да служи за фон на крехката като зюмбюл хубост на майка ми: нейните мигли бяха дълги и фини като на юноша, нежният цвят на кожата й бе в пълен контраст със здравеняшката руменина на Мери-Тереза, а дивата прелест на изразителните й очи (според признанията на не един обожател човек трябвало да се взре в тях, за да разбере истинския смисъл на метафората „очи на тигрица“) изпъкваше още по-ярко в сравнение с наивно опулената физиономия на прислужницата, която сякаш издаваше вътрешна готовност за унижение. Между майка ми и Мери-Тереза съществуваше и онова загадъчно, неопределимо, но осезаемо напрежение, неразбираемо и неоспоримо като мисъл, изказана на чужд език, което се появява, щом две жени „не се разбират“. То проличаваше най-ясно в по женски безапелационния тон, с който майка ми даваше нареждания на Мери-Тереза или я скастряше за недобре свършена работа, както и в едва доловимата неохота в реакциите на Мери-Тереза, чието цялостно поведение косвено внушаваше идеята за отсъствие на елементарна логика, разум или познаване на основните домакински принципи, към които се придържаше капризната господарка на къщата. Това внушение се засилваше при съпоставка с начина, по който Мери-Тереза се държеше с „момчетата“, както майка ми наричаше мене, брат ми и баща ми (баща ми, между другото, не приличаше на момче дори наконтен с блейзър, както бе фотографиран на младини, макар че в онези години всъщност малко хора са успявали да се отпуснат пред фотообектива). С нас тя се държеше толкова естествено и приятелски, че майка ми, със своя изострен усет за подобни работи, я подозираше във флиртаджийство. (Нима в културната история на човечеството има произведение с по-гениално заглавие от трагедията на Мидълтън „Жени, пазете се от жените“?) Изложен в писмен вид, един пълен, най-дълъг диалог между майка ми и прислужницата би изглеждал по следния начин:

Майка ми: Мери-Тереза, би ли сменила водата във вазите, ако обичаш?

Мери-Тереза: Да, госпожо.

Усещате ли — някои сигурно не усещат — как в горните две реплики пърха пламъчето на цялата човешка психология, също като пърхащото в коридора врабче от историята^[1] на Беда Достопочтени? (Непоносимостта има много общо с еротиката.) Както и да е, майка ми реагира много остро на инцидента с обеците. Всичко започна в едно студено априлско утро. Беше застанала пред огледалото.

— Миличък, да си виждал обеците ми?

Въпроси от този род, най-често отправени към баща ми, но понякога от разсеяност и към нас с брат ми — по-скоро като към подръчни представители на мъжкия пол, а не като към достойни заместници на главата на семейството, — съвсем не бяха рядкост в нашия дом. В случая баща ми се намираше в малката „гардеробна“ до общата им спалня и бе потънал в загадъчните процедури, съставящи сутрешния тоалет на един зрял мъж — процедури, далеч по-сложни и изтънчени, отколкото ежедневното миене на крака, сресване на коси и опъване на чорапи, изпълнявани от мене и брат ми: бръснене (с помощта на малка купичка и кана топла вода, наточена от шумната чешма в банята и грижливо отнесена в споменатата „гардеробна“, та да е разчистен теренът за трудоемкия, изпълнен с драматични моменти и конфликтни ситуации тоалет на майка ми), слагане на одеколон, връзване на вратовръзка, приглаждане на коси, закопчаване на ръкавели, изчеткване на раменете.

Въпросните обеци представляваха два смарагда, обковани в бяло злато, които според мене притежаваха необичайното качество да изглеждат просташки именно защото са прекалено семпли. Бяха подарък на майка ми от някакво мистериозно лице от нейната младост — поболял се от любов потомък на фабрикантски род от Средна Англия, който (поне според версията, наставена от ред недомлъвки от сорта на „Този дъжд ми напомня за един човек, с когото някога бяхме много близки“ или „Днешната дата е много важна за мен, защото бе от особено значение и за един мой познат, за когото сега не ми се говори“) отказал да приеме обеците, когато тя се опитала да му ги върне, а впоследствие забегнал във Франция, за да се запише в Чуждестранния легион. Родителите му обаче успели да го възпрат, след като го открили в Париж: развалена мида, промъкнала се във вечерята, с която смятал да се прости с живота си на свободен човек, го тръшнала на легло ден преди Легионът да отпътува. Години по-късно кралицата го удостоила с титлата сър за заслуги към тежката промишленост, а после той загинал при катастрофа с хидроплан в Карибско море. Купчините примамливи морски деликатеси в големите парижки бирарии напомнят за някои политици с това, че определено правят впечатление, без непременно да вдъхват доверие.

— Кои обеци?

— Не, миличък, маман е заета. (Реплика, адресирана към мен.) Смарагдовите.

— Смарагдовите? В този утринен час?

— Няма да ги слагам, скъпи, просто ги търсех в кутийката.

— А в кутийката погледна ли?

Отговорът на баща ми е показателен за механичния, следващ определени формули начин, по който често разговаряха.

— Разбира се, че няма сега да ги нося! Да не съм луда?

Когато намериха обеците, скрити под дюшека на Мери-Тереза на таванчето, по традиция предназначено за прислугата, майка ми остана потресена. След дълго настояване от нейна страна баща ми най-сетне се бе обадил в полицията с тежка въздишка, изразяваща странен примес от изтощено примирение и желание за мъст — сякаш хем искаше да натрие носа на майка ми и да я направи за смях с „истеричното й поведение“ (както се изрази той), хем бе готов, в духа на „след мен и потоп“, да се предаде и да приеме дори най-лошото. (Кой знае какво си е представял под „най-лошото“: вероятно, че обеците ще изникнат на място, което неоспоримо ще докаже патологичната завеяност и немарливост на собственичката им — да речем, на умивалника до пастата за зъби или под възглавничката на някое кресло — или пък ще се окаже, че ги е откраднала портиерката, злокобно смръщена вдовица на преклонна възраст, по адрес на която баща ми казваше: „Направо непонятно ми е що за човек е бил съпругът на мадам Дюпон, след като обстоятелствата изключват възможността да се е оженил за нея с умисъл за убийство, както д-р Крипен например.“) Той обаче явно не бе дооценил колко сериозно се отнасят французите към парите и личната собственост. Учтивият млад gendarme, приел първоначалното оплакване под формата на безкрайно дълъг и подробен формуляр, изглеждаше искрено разстроен от стойността на изчезналата вещ, когато се появи на вратата ни, стиснал униформена фуражка пред слабините си като ученик, принуден да обясни защо е закъснял за час. Красавец с гладка светла кожа и онзи бледорус цвят на косата, характерен за определена част от норманското племе, той се държеше като човек, който смята, че е от твърде благородно потекло за работата, която върши — сякаш бе син на виконт, решил все пак да изкара годинка-две в ролята на редови полицай (не случайно изразът noblesse oblige — благородството задължава — е от френски произход), преди да отлети към някой по-бляскав управленчески пост в полицейския апарат, устремен към върха. Настани се във всекидневната заедно с майка ми, която поръча да им донесат чай, и преди да започне обиска, разговаря с мен и брат ми — първо в нейно присъствие, а после насаме. В един момент тя изведнъж се надигна и напусна стаята, като от вратата ни отправи окуражителен поглед и ведра усмивка — видите ли, най-загрижената и любеща майка на света. Фактът, че двамата с хубавеца бяха успели някак безмълвно да постигнат съгласие постановката да протече по този сценарий, в друг контекст би накарало човек да се усъмни в съществуването на далеч по-близки, да не кажем любовни, отношения помежду им.

Атмосферата, бездруго напрегната, се нажежи още повече от усещането, че подозрението за кражба, веднъж изречено гласно, от въздуха сякаш доби допълнителна сила, способна всеки момент да предизвика експлозия — подобно магнезий, изложен на кислород. Всъщност точно така и стана, макар че и в тази драма — както във всяка драма, която поради определени обстоятелства възрастните са принудени да изиграят в присъствието на деца — първоначалните сценки се развиха скришом зад кулисите; човек би се досетил за съществуването им само ако обърне внимание на всичко онова, колкото и незначително да изглежда то на пръв поглед, което нарушава обичайния му дневен ритъм. След като дълго време се разхождаше и ровичкаше навред из къщата, полицаят най-сетне пак цъфна във всекидневната, където майка ми и Мери-Тереза седяха безмълвно, брат ми както винаги стоеше пред триножника и мацаше нещо с боите си, а аз четях, ако не ми изневерява паметта, „Малкият принц“. Избягвайки погледите ни, младият gendame попита майка ми дали могат да поговорят насаме за минутка.

Длъжен съм да призная, че в момента изпитвам силно облекчение. (По-силно чувство няма на света.) Размишленията си върху подходящите за зимния сезон храни написах просто като въведение, при това насред лято, в началото на моята „ваканция“. (Съобщавам това с апломба на фокусник, който измъква зайче от шапката си, изтегля безброй цветни панделки от ръкава си или извежда асистентката си здрава и читава от сандъка, преди малко разрязан с трион.) Ще бъда още по-точен: диктувам съжденията си, пътувайки в недотам спокойни води с ферибота от Портсмут до Сен Мало — пътуване, чието времетраене от няколко часа неведнъж ме е изкарвало извън нерви. До Кале например стигаш за по-малко от час, така че имаш време само да изпиеш чаша блудкаво кафе, да решиш някоя кръстословица и да се разходиш по палубата; а отсечката от Нюкасъл до Гьотеборг или пък от Харуич до Бремерхафен отнема цял ден, което поне се приближава до представата за истинско морско пътешествие. Маршрутът Портсмут — Сен Мало обаче има предимството, че те стоварва в един от най-приветливите (или поне един от най-малко неприветливите) френски пристанищни градове — не че може да става дума за сериозна конкуренция, тъй като Кале е направо умопомрачителен, в Булон властите успешно са завършили делото, започнато от съюзническите бомбардировки, до Диеп стигаш само след кошмарно потегляне от Нюхейвън, Роскоф е просто едно рибарско селце, а Остенде е в Белгия. Прекосявам канала и с помощта на изкусително мъничък японски диктофон разобличавам недъзите на английската кухня от бюфета на самообслужване, където ти предлагат бекон, затоплен в микровълнова фурна, и спечени пържени яйца. Описвам стария ни апартамент в Бейзуотър, докато седя на палубата и се възхищавам на достолепната осанка на един огромен панамски танкер; опитвам се да си спомня дали в „Царицата на пудингите“ Мери-Тереза слагаше конфитюр или желе и точно когато се препъвам в нечия раница, зарязана пред обменното бюро, се сещам, че тя използваше конфитюр, но задължително пасиран — подробност, която съзнателно съм пропуснал, както читателят следва да е забелязал. Във всеки спомен се съдържа някакво падение, всички ние сме изгнаници, прокудени от миналото си — също както, вдигнем ли поглед от книгата, за сетен път осъзнаваме, че сме изолирани от светлия свят на въображението и фантазията. Фериботът, осеян с препълнени пепелници и повръщащи деца, е твърде подходящо място за размисъл върху ангела, който с пламтящ меч в ръка охранява дверите на отминалите ни дни.

Летният блясък на морските вълни не дразни очите ми благодарение на новата ми придобивка — слънчеви очила, чиято реномирана марка е всеизвестна. Вятърът днес е доста по-хладен, отколкото е редно за сезона, но аз се предпазвам от настинка с новата си спортна шапка тип „ушанка“ — спуснал съм ушичките, но без да ги завързвам под брадичката си. Сега изпитвам силна нужда да се разходя по палубата и да подишам свежия морски въздух, макар че изкуствените мустаци леко гъделичкат ноздрите ми.