Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Memory, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2000)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Императорската гвардия

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 22

ИК „Бард“ ООД, 2000 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №77

ISBN: 954-585-131-7

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Глава 9

Бронираната кола на граф Воркосиган спря под източната колонада на императорската резиденция. Мартин нервно погледна през рамо към портала и към скупчените около него жестикулиращи стражи.

— Сигурен ли сте, че всичко е наред, милорд?

— Не се тревожи отвърна седналият до него в шофьорската кабина Майлс. — Ще го оправят още преди да дойде време да ме вземеш, басирам се.

Момчето потърси бутона за вдигане на покрива сред лъскавите уреди на контролния пулт. Майлс му го посочи.

— Благодаря — измърмори Мартин.

Майлс слезе и каза:

— Мартин… знаеш ли какво? Докато съм зает тук, защо не обиколиш града, за да се поупражняваш? — Той прибра в джоба си комуникатора на колата. — Ще те повикам, когато ми трябваш. Ако имаш някакъв проблем, обади ми се… не. — Подозираше, че съвсем скоро ще се моли нещо да прекъсне разговора му с Грегор, но щеше да измами императора, ако предварително се погрижеше за това. — Обади се на този номер. — Майлс се наведе и набра цифрите на пулта. — Ще се свържеш с един много компетентен господин на име Ципис, симпатичен човек, той ще ти каже какво да правиш.

— Да, милорд.

— Внимавай с инерцията. Мощността на този звяр е подвеждаща. Горивните клетки тежат почти колкото самата броня. Иди някъде, където има много свободно пространство, и се упражнявай, за да не те изненада пак.

— Хм… благодаря, милорд. — Покривът отново се спусна. През затъмненото полуогледално стъкло Майлс видя, че Мартин съсредоточено прехапва устни. Колата се издигна и продължи напред. Сребристата задна броня не бе повредена, изненадано забеляза той. Ако се беше сетил, можеше да прати момчето да се упражнява цялата предишна седмица и Мартин нямаше да се блъсне в портала. Е, сега щеше да навакса пропуснатото.

Облеченият в ливрея прислужник посрещна Майлс на входа и го придружи до западното крило — към личния кабинет на Грегор. Това бе най-новата част от резиденцията, възстановена след като беше изгоряла до основи по време на Войната на Вордариан. Императорският кабинет на първия етаж бе една от малкото наистина лични стаи на Грегор. Беше скромно обзаведен, всички картини бяха на млади художници, които все още бяха живи. Нямаше нито една антика.

Императорът стоеше до висок прозорец с тежки завеси и гледаше към градината. Днес носеше униформата на Дома Ворбара. Майлс, който вече имаше алергия към униформи, бе облечен в малко демодирани ежедневни дрехи, които беше открил в гардероба си.

— Лорд Воркосиган — съобщи прислужникът и се оттегли с поклон. Грегор кимна и даде знак на Майлс да седне. После се настани срещу него, наведе се напред и сложи длани на коленете си.

— За мен е също толкова трудно, колкото, сигурен съм, и за теб — започна той. Майлс сухо се усмихна.

— Не… съвсем, предполагам.

Императорът сбърчи лице и махна с ръка, сякаш за да отблъсне примамката.

— Иска ми се да не го беше правил.

— И на мен.

— Стореното — сторено. Каквото и да ни се иска.

— Ммм. Не знам какво щях да избера, ако можех да се върна в миналото. Може би да спася сержант Ботари, вместо да поправя тази си грешка. Не знам… Навярно нямаше да се получи по-добре. Но тази грешка беше невинна, макар и по-опасна. Напоследък правя по-внимателно обмислени глупости — сковано каза Майлс.

— А ти предстояха такива велики неща.

— Какво, канцеларска работа във вътрешния отдел ли? Позволи ми да не се съглася. — Това навярно бе най-голямата ирония: той беше жертвал всичко, включително честността си, за да спаси самоличност, която така или иначе щяха да му отнемат. Ако бе знаел, щеше… какво? „Какво, а?“

Грегор сви устни.

— През целия ми живот с моите дела са се занимавали старци. Ти си първият от моето поколение, на когото смятах, че мога да поверя истинска власт и отговорност във висшите ешелони на правителството.

„А аз се прецаках, да, знаем, Грегор.“

— Трябва да им отдадеш дължимото. Те не са били старци, когато са започнали да ти служат. Илян е станал шеф на ИмпСи на трийсет. А е искал да ме накара да чакам до трийсет и пет, лицемерът му с лицемер.

Императорът клатеше глава. „Ако каже: «Майлс, Майлс, какво ще правим с теб?», си тръгвам.“

— Е, какво възнамеряваме да правим сега? — попита Грегор.

„Почти също толкова зле.“ Но остана на мястото си.

— Не знам. Трябва ми… малко време, за да помисля сериозно. Отпуска по болест и време за пътуване не са едно и също.

— Хм… моля те да не се опитваш да се свържеш с „Дендарии“. Разбирам, че не можем да ти попречим, ако си решил да избягаш с тях. Но този път не мога да те спася от обвинение в държавна измяна.

Майлс успя да не преглътне виновно и кимна. Винаги бе знаел, че това ще е еднопосочно пътуване.

— И „Дендарии“ нямат нужда от командир, който страда от припадъци. Докато не се излекувам, ако изобщо мога да се излекувам, това изкушение просто отпада. — За щастие, навярно. Той се поколеба и извънредно внимателно подбра думите си. — Какъв ще е сега статутът на флота на „Дендарии“?

— Това ще зависи от новия му командир. Куин ще се съгласи ли да заеме този пост?

Така. Значи Грегор нямаше намерение едностранно да унищожи всичките му досегашни усилия. Майлс мислено въздъхна от облекчение.

— Ще е глупачка, ако отхвърли такова предложение. А тя не е глупачка. Не виждам причини под нейно командване флотът да не продължи да е същият ценен ресурс на ИмпСи.

— Съгласен съм да почакам и да видя какво ще се получи. Дали тя ще може да продължи успехите.

„Бог да ти е на помощ, Куин.“ Но „Дендарии“ можеха да останат лична гвардия на императора дори без Майлс, да, това беше най-важното. Нямаше да ги изоставят.

— Куин беше моя помощничка близо цяло десетилетие. Тя е трийсет и пет годишна, в разцвета на силите си. Изобретателна, решителна и с удивителна целеустременост в извънредни обстоятелства. Ако не е готова за повишение… значи аз не съм бил онзи командир, за какъвто се смятах.

Императорът кимна.

— Много добре. — После въздъхна и почти видимо промени темата. Лицето му поомекна. — Ще ми направите ли честта да обядваме заедно, милорд Воркосиган?

— Оценявам жеста, Грегор. Но налага ли се да остана?

— Искам да се запознаеш с един човек. По-точно искам да го прецениш.

„Нима все още цени моето мнение?“

— Напоследък преценката ми е нещо, с което мога да се хваля само у дома.

— Ммм… като стана дума за това… съобщи ли вече на родителите си?

— Не — отвърна Майлс и предпазливо попита: — А ти?

— Не…

За миг настъпи мрачно мълчание.

— Това е твоя работа — накрая твърдо каза императорът.

— Не отричам.

— Отнеси се сериозно към лечението си, Майлс. Приеми го като императорска заповед.

— Слушам, сир.

— Добре. — Грегор се изправи. Майлс се насили да го последва.

Бяха по средата на пътя до вратата, когато Майлс успя да промълви:

— Грегор?

— Да?

— Съжалявам.

Грегор се поколеба, после отвърна с кратко кимване.

* * *

В единия край на Южната градина, сред дървета и цъфтящи храсти, бе наредена маса за четирима под муселинов навес. Времето беше приятно, есенното слънце грееше, духаше съвсем слаб ветрец. Шумът на града бе приглушен и далечен, сякаш градината излизаше от някакъв сън. Малко обезпокоен, Майлс седна отляво на Грегор. „Нима наистина иска да ме почете така? Или ми се подиграва?“ Императорът отпрати прислужника, който се приближи да им предложи напитки. Явно очакваха някого.

Просветлението пристигна заедно с лейди Алис Ворпатрил, много модерно облечена за ворска жена: със синьо болеро и пола, поръбена със сребро, което сякаш подчертаваше — нарочно? — сребристите нишки в косата й. Тя придружаваше доктор Лайза Тоскана, която носеше стилни комарски панталони и сако. Прислужниците се разтичаха да настанят дамите, после отново дискретно се оттеглиха.

— Добър ден, доктор Тоскана — каза Майлс. — Пак се срещаме. За втори път ли идвате в резиденцията?

— За четвърти — усмихна се тя. — Миналата седмица Грегор много любезно ме покани на обяд с министър Ракоци и неколцина от неговия екип и имах възможност да представя възгледите на моя синдикат. После имаше официален прием в чест на пенсионирани областни офицери, също толкова приятен.

„Грегор?“ Майлс погледна Алис Ворпатрил, която седеше от лявата му страна. Тя дори не мигна.

Прислугата поднесе обяда и разговорът започна с някои баналности — нищо чудно — за комарските проблеми. Майлс обаче рязко се завъртя наляво, когато Грегор и Лайза заговориха за семействата и детството си. И двамата се оказаха единствени деца, факт, който според тях, изглежда, заслужаваше по-обстоен сравнителен анализ. Майлс имаше чувството, че присъства на втората серия, или по-точно четвъртата, от дълъг сериал. Собствената му роля се ограничаваше до утвърдително мърморене за случаи, които едва си спомняше. Обикновено бъбрива, Алис почти не отваряше уста.

Грегор полагаше всички усилия да предразположи Лайза, но тя се държеше твърдо и упорито настояваше да получава равностойна информация за всеки факт от своето минало. Майлс никога през живота си не бе чувал императора да говори толкова много.

Когато поднесоха сметановата торта плюс пет вида кафе и чай, Грегор срамежливо каза:

— Организирах малка изненада за вас, Лайза. — Той даде знак и един от прислужниците веднага изчезна зад декоративните храсти. Споменахте, че никога не сте виждали на живо кон. Конят е такъв символ на вор, че реших да ви предложа да пояздите.

В този момент прислужникът се появи отново. Водеше прекрасна бяла кобилка с големи очи, нежни копита и дълга сребърна грива и опашка, в която бяха вплетени алени панделки.

— О, божичко! — Дъхът на Лайза секна. — Може ли да я погаля? Но аз не зная да яздя!

— Знам. — Грегор я придружи и тя се засмя, когато докосна лъскавата шия на животното. Спокойните очи на кобилата останаха притворени. — Аз лично ще ви водя. Тя е много внимателна. — Всъщност животното изглеждаше почти сънливо — императорът очевидно не искаше да рискува с неприятни инциденти.

Майлс се наведе към лейди Алис и прошепна:

— Откъде е намерил този кон?

— От много далеч — отвърна тя. — Вчера го докараха в конюшнята. Грегор цели четири дни планира този обяд.

— Аз ще подхвана крака ви — продължаваше императорът, докато конярят държеше богато украсените поводи. — Ето, дайте да ви покажа как. Свийте крака си и стъпете върху ръцете ми…

След три опита и много смях Лайза най-после яхна коня и се настани на подплатеното с кадифе седло. Изглеждаше възхитена, малко засрамена и в същото време горда от себе си. Грегор взе поводите от коняря, отпрати го и поведе кобилата по градинските алеи, като говореше и жестикулираше.

Удивен, Майлс изпи голяма глътка горещ чай.

— Е, лельо Алис… ролята на Баба ли играеш?

— Така изглежда — сухо отвърна тя, като следеше с поглед малката кавалкада.

— Кога се случи това?

— Не съм съвсем сигурна. Докато се огледам… и готово. Оттогава все се опитвам да вляза в крачка.

— Но, Алис… Комарка за императрица? — Защото Грегор най-вероятно имаше предвид тъкмо това. Алис никога нямаше да се съгласи да посредничи. — Консервативните ворски лордове няма ли да се разсмърдят? Да не споменавам за оцелелите комарски радикални революционери.

— Моля те, не използвай на масата този войнишки език, Майлс. Но в отговор на въпроса ти… да, навярно. На центристката коалиция обаче ще й хареса. Или ще бъде убедена да го приеме.

— Ти ли ще ги убедиш? Или ще ги убедят техните съпруги, чрез теб? Ти одобряваш ли такъв брак?

Тя замислено присви очи.

— Като цяло… да, струва ми се, че го одобрявам. Тъй като майка ти не прави нищо в това отношение, аз контролирам търсенето на съпруга за Грегор вече от десет години. Адски досадна задача. Искам да кажа, той просто си седи и ме зяпа с онова негово ужасно умолително изражение. Струва ми се, че по едно или друго време съм му водила всяка висока и стройна ворска красавица от планетата… и нищо, кълна ти се. Грегор е още по-досаден от Иван, а Иван изпусна толкова много възможности… Някой безименен умник или по-точно малоумен дори е пуснал слуха, че трябвало да опитам с момчета, но аз отбелязах, че това няма да реши проблема с наследника, което всъщност е основната цел на упражнението.

— Не и без адски много безпрецедентни генетични операции — съгласи се Майлс. — Не, не момчета, не и Грегор. Но не и ворско момиче. Разбрах го още преди години — да ме беше попитала. Грегор е по-близък роднина на лудия император Юри от мен. Хм… той знае повече за баща си, непрежалимия престолонаследник Серж, отколкото биха искали родителите ми. Грегор страда от основателни генетични страхове от… е, параноя. Ужасява се от вътрешните ворски бракове. Никога не би си позволил да се влюби във ворска жена.

Алис повдигна тъмните си вежди.

— Накрая и аз се досетих за това. Което ме изправи пред сериозна дилема, както можеш да си представиш.

— Е… какво вижда той в доктор Тоскана, как смяташ? Освен интелигентност, красота, чувство за хумор, умение за общуване, богатство и неворски гени, искам да кажа?

— Мисля, че е много по-просто, макар да се съмнявам, че той го съзнава — изсумтя Алис. — Не искам да имитирам някоя от бетанските психоанализи на майка ти, но… убиха майката на Грегор, когато той беше на пет години. — Червените й устни мъчително се свиха. Лейди Алис бе познавала принцеса Карийн. — Погледни фигурата на доктор Тоскана. Тя излъчва… майчинство. Никъде не стърчат кости. А аз през цялото време му търсех високи и стройни красавици, когато е трябвало да му водя ниски и пълнички. Иде ми да се разрева. — Вместо това тя решително отхапа парче от тортата си.

Майлс неутрално се прокашля. Грегор и Лайза завиха зад ъгъла и продължиха по алея с подкастрени тисове. Високият слаб император крачеше до стремето, оживено жестикулираше, усмихваше се и приказваше. Лайза се навеждаше към него с блеснали очи и леко разтворени устни и го слушаше с… цялото си сърце, боеше се Майлс.

— Е, Майлс — вече по-спокойно продължи лейди Алис, — разкажи ми за тоя твой капитан Галени. Не ми е ясно къде е неговото място в цялата история.

— Той не е мой капитан — отвърна Майлс. — Той е капитан на Грегор.

— Но според Иван е твой приятел.

— Иван е работил с него много по-дълго от мен.

— Престани да избягваш въпроса. Имам чувството, че това е важно или поне че може да е важно. Длъжна съм да предпазвам Грегор от домашни проблеми, също както Саймън го предпазва от външни. И както някога твоят баща, а сега министър Ракоци, струва ми се — от политически. Според доклада на ИмпСи доктор Тоскана и Галени не са любовници.

— Ами… не. И аз така смятам. Той обаче я ухажваше. Затова ги поканих на приема в резиденцията. За да му помогна. — Храната започваше да тежи в стомаха му.

— Но не са официално сгодени, нали?

— Не.

— Разговаряли ли са за брак?

— Не знам. Не съм чак толкова близък с Галени. Просто… сме работили заедно, съвсем случайно, по време на оная каша с Марк на Земята и после участвахме в едно разследване на Комар. Мисля, че Галени е мислил за брак, да. Но той е много затворен човек, при това основателно. Било му е трудно да се сближи с Лайза.

Лейди Алис почука с дългия си лакиран нокът по дантелената покривка. Около нейната чиния нямаше нито една трошичка.

— Трябва да зная, Майлс. Има ли вероятност капитан Галени да създаде някакви проблеми?

— Не знам. Предполагам, че ще се чувства наранен. Съжалявам. — Това щеше да разбие сърцето на Галени. „Господи, Дъв… какво мислех, а какво стана! Съжалявам, съжалявам, този път е мой ред да съжалявам.“

— Е, в края на краищата изборът е на Лайза — каза Алис.

— Нима нещастният Галени може да се конкурира с императора?

Тя съчувствено го погледна.

— Ако Лайза обича Галени… няма да има конкуренция. Ако не го обича… няма проблем. Нали?

— Струва ми се, че ме боли главата.

Лейди Алис леко сви устни в знак на съгласие, но веднага се усмихна, защото видя Грегор да се приближава. Той помогна на Лайза да скочи на земята и междувременно почти успя да я прегърне. После подаде юздите на коняря.

Алис си погледна часовника.

— Ужасно съжалявам, че развалям този прелестен следобед, Грегор, но след двайсет минути имаш среща с граф Вортала и министър Ван.

— О! — Поруменяла. Лайза скочи от стола, на който току-що бе седнала. — Аз ви задържам.

— Не и когато лейди Алис е тук, за да ми напомня за работата — усмихнато отвърна императорът, но покорно се изправи и се наведе над ръката на Лайза. Дали щеше… Да. Щеше да я целуне. Дори я обърна и допря устни до дланта й. Майлс скръсти ръце и си прехапа езика. Лайза сви пръсти като жена, уловила пеперуда, и се усмихна. Грегор триумфално отвърни на усмивката й. Алис се прокашля. Майлс стисна зъби още по-силно. Грегор и Лайза размениха продължителен и забележително идиотски поглед. Накрая Алис я хвана под ръка и я отведе, като й говореше нещо за разходка из долните салони на резиденцията.

Императорът се отпусна на стола си, преметна крак през страничната облегалка и го залюля.

— Е, какво мислиш за нея?

— За доктор Тоскана ли?

— Не ти искам мнението за лейди Алис.

Майлс погледна усмихнатия Грегор. Не… този човек не искаше критика.

— Прелестна е. Нали?

— Много интелигентна.

— Блестяща. Ще ми се да беше присъствал на срещата с Ракоци. Нейното изложение беше образец за яснота.

Несъмнено, след като всички експерти на синдиката го бяха подготвяли цяла нощ… и все пак на Майлс също му се беше случвало да ръководи инструктаж и знаеше какво е. Ала Грегор не го питаше за неговото мнение, просто искаше потвърждение на своето. „Винаги съм казвал истината.“

— И истинска патриотка — ентусиазирано продължи императорът.

— Да, сир.

— С красиви очи.

— Да, сир — въздъхна Майлс. — Много, хм, синьо-зелени. — „Защо ми говори тези неща?“ Защото граф и графиня Воркосиган не бяха тук, навярно. Мили Боже, как ли щяха да реагират те?

— Остроумна…

— Да, сир. Много.

— Майлс?

— Да, сир?

— Стига.

— Хм. — Майлс отново опита номера с прехапването на език.

Ботушът на Грегор спря да се люлее и лицето му стана по-сериозно.

— Ужасно ме е страх — тихо каза той.

— Да не те отблъсне ли? Не съм такъв специалист по жените, за какъвто се представя Иван, но… всички предварителни признаци ми изглеждат обнадеждаващи.

— Не. Страх ме е от… онова, което може да се случи по-късно. Това може да доведе до смъртта ми. И до смъртта на моите близки.

Сянката на принцеса Карийн, а не ветрецът, вледени въздуха.

— Всеки ден… умират обикновени хора. Поради различни причини. Смъртта не е императорски монопол.

Грегор го погледна.

— Не е — тихо повтори той и решително кимна, сякаш Майлс току-що бе казал нещо полезно. „Какво?“ Майлс се опита да промени темата.

— За какво се отнася срещата ти с Вортала и Ван?

— А, както обикновено. Тяхната Комисия за разпределяне на императорските земи иска услуги за приятели. Аз искам техните приятели да представят доказателства за компетентни планове за използване.

— Аха. — Всичко това засягаше южния континент и не представляваше пряк интерес за областта на Воркосиган. Майлс се зачуди дали не трябва да съобщи на заместника на баща си, че моментът е подходящ да поиска от Грегор нещо за областта. В сегашното си състояние на замечтана видиотеност, обгърнат от сексуална мъгла, влюбеният император спокойно можеше да се съгласи. Не… за Империята бе по-добре да запази това временно безумие в държавна тайна. Бракът бързо щеше да излекува Грегор.

Комарска императрица. Господи! Какъв кошмар за ИмпСи. Илян наистина щеше да получи удар, както заплашваше от години.

— Предупреди ли Илян?

— Мисля да пратя лейди Алис да му съобщи, ако нещата се развият добре. Съвсем скоро.

— Тя е най-добрият съюзник и посредник, на когото можеш да разчиташ. Но навярно си обмислил политическите последствия от този… брак? — За пръв път някой гласно изговаряше тази дума.

— От една седмица не мисля за нищо друго. Знаеш ли, може и да е за добро, Майлс. Символ на единството на Империята и така нататък.

По-скоро комарската съпротива щеше да го превърне в символ на поробването на Комар. Майлс си представи какви възможности за политическа сатира крие всичко това и потръпна.

— Не възлагай прекомерни надежди на това.

Грегор поклати глава.

— В най-лошия случай… няма да има значение. Най-после открих нещо за себе си. Само за мен, не за Империята, дори не за императора. Само за мен.

— Тогава го дръж здраво с две ръце. И не позволявай на никой да ти го отнеме.

— Благодаря — въздъхна Грегор.

Майлс се поклони и си тръгна. Чудеше се дали новият му шофьор е успял да се самоубие и дали колата на графа все още се движи с покрива нагоре. Но най-вече се чудеше как ще избягва Дъв Галени през следващите няколко седмици.