Лоис Макмастър Бюджолд
Императорската гвардия (11)

Глава 11

Когато се издигнаха над дърветата, Майлс видя разчистеното от дърветата пространство на около километър от язовира. Кацнаха в двора пред къща, построена от сребристо дърво. С познатата си дълга веранда, от която се откриваше изглед към долината, къщичката като че ли не се беше променила, макар че надолу по склона имаше няколко нови стопански постройки.

Отвътре излезе мъж, ала не плешивият еднорък говорител Карал, а напълно непознат — висок, с късо подстригана черна брада.

Майлс слезе от скутера и за миг неуверено погледна мъжа, като повтаряше наум предварително подготвените си обяснения и тайно се радваше, че Мартин е с него. Навярно трябваше да дойде с опитен телохранител.

Но лицето на непознатия внезапно грейна.

— Лорд Воркосиган! — извика той и широко усмихнат се втурна по стъпалата към Майлс. — Много се радвам да ви видя! — Усмивката му се стопи. — Не се е случило нещо лошо, надявам се?

Е, значи все някой го помнеше от онова разследване преди десет години.

— Не, просто се отбих — отвърна Майлс, когато мъжът се приближи и ентусиазирано стисна и двете му ръце. — Нищо официално.

Чернобрадият отстъпи и се вгледа в лицето му.

— Не ме ли познахте?

— Хм…

— Аз съм Зед Карал.

— Зед? — Зед Карал, средният син на говорителя Карал, дванадесетгодишен при последната им среща… Майлс бързо пресметна наум. Сега трябваше да е на двадесет и две, там някъде. Да. — Предния път, когато те видях, беше по-нисък от мен.

— Ами, мама беше добра готвачка…

— Наистина. Спомням си. — Майлс се поколеба. — Защо „беше“? Родителите ти… хм…

— А, добре са. Просто не са тук. Големият ми брат се ожени за едно момиче от Селиград и отиде да работи там. Мама и татко ще прекарат зимата при тях, щото тук горе зимите стават доста тежки за тях. Мама им помага с децата.

— Карал… не е ли говорител на Силви Вейл?

— Не, имаме нов говорител, от около две години вече. Един младок, кипящ от прогресивни идеи. Известно време живя в Хасадар, та затуй. Струва ми се, че го познавате. Казва се Лем Ксурик. — Зед се усмихна още по-широко.

— О! — рече Майлс. И най-после също се усмихна. — Наистина. Хм… ще ми се да го видя.

— Веднага ще ви заведа, ако ме качите. Сигурно днес е в клиниката. Вие не я знаете, сега я строят. Само един момент. — Зед се втурна в къщата и за миг заприлича на някогашното бързоного дванадесетгодишно момче. На Майлс му се прииска да си удари главата в покрива на скутера, за да сложи в ред хаотично препускащите си мисли.

Зед се върна, скочи на задната седалка и даде указания на Мартин. Кацнаха след около два километра пред най-голямата сграда в Силви Вейл, която Майлс беше виждал. Към нея вече водеха електрически кабели. Петима-шестима души, които работеха навън, спряха и погледнаха към тях.

Зед слезе от скутера и размаха ръце.

— Лем, хей, Лем! Никога няма да познаеш кой е дошъл! — Майлс го последва към строежа.

— Милорд! — Лем Ксурик веднага го позна, но пък видът на Майлс бе, хм, специфичен. Лем все още беше жилестият планинец приблизително на негова възраст, когото помнеше, макар и очевидно по-щастлив от онзи ден преди десет години, когато несправедливо го бяха обвинили в убийство. И определено изглеждаше по-самоуверен от последната им среща в Хасадар преди шест години.

— Говорителю Ксурик. Поздравления. Виждам, че не си стоял със скръстени ръце.

— О, още нищо не знаете, милорд! Елате да видите. Строим собствена клиника — тя ще обслужва целия район. Бързам да свършим преди да паднат първите снегове. Трябва да е напълно готова за Зимния празник. Тогава ще пристигне докторът, истински доктор, не оня фелдшер, дето минава веднъж седмично. Лекарят е едно от момчетата, на които госпожа майка ви даде стипендия за следване в новото училище в Хасадар. Ще служи тук четири години в замяна на следването си. Ще получи дипломата си на Зимния празник. Строим му и къща, малко по-нагоре оттук, с адски красив изглед…

Лем му представи хората си и го разведе из строежа, който, ако все още не бе клиника, беше мечтата за клиниката, буйно пламтяща във въображението му — Майлс различаваше призрачните й очертания.

— На идване видях язовира — каза той, когато Лем най-после замълча, за да си поеме дъх.

— Ние го построихме — гордо отвърна планинецът. — Трудна работа, с малкото електрически инструменти, които имахме. Но ни трябваше електростанция, разбира се. Все чакахме да ни дадат сателитния реактор, дето ни го бяха обещали от областта, ама бяхме почти в края на списъка. Тогава отидох в Достовар и видях тяхната електростанция, те я имаха от години. Доста е примитивна, но работи. Взех няколко момчета оттам да ни помогнат с язовира, да изберат най-подходящото място и така нататък, и повиках инженер от Хасадар за електрическите системи. В замяна му позволяваме през лятото да почива в една от къщите край язовира. Все още изплащаме генераторите, но само толкова.

— Значи там е било най-подходящото място, така ли?

— А, да. Сега вече можем да се развиваме. Без електрическа енергия за клиниката изобщо нямаше да спечелим областната лотария за доктор.

— Нищо не може да те спре, а?

— Е, милорд, знаете от кого съм се учил.

От Хара, жена му, разбира се. Майката на Райна. Майлс кимна.

— Като стана дума за Хара, къде е тя? — Бе дошъл тук просто да помълчи при мъртвите, но сега много му се искаше да поговори с Хара.

— Преподава в училището. Пристроих нова стая… вече имаме две учителки. Хара обучи едно момиче да се занимава с малките.

— Хм, може ли да го видя?

— Хара жив ще ме одере, ако ви пусна да си заминете преди да ви е видяла! Елате, ще ви заведа.

Предал Майлс в сигурни ръце, Зед му махна за сбогом и се запъти обратно към дома си. Лем остави нареждания на строителите и зае мястото на Зед като техен гид на задната седалка на скутера.

Следващата им спирка беше по-стара и по-традиционна сграда: продълговата, с две врати и камини от необработен камък. Над верандата имаше голям надпис с ръкописни букви: училище „Райна Ксурик“. Лем въведе Майлс прел лявата врата. Мартин неуверено остана навън. Двадесетина деца седяха пред ръчно изработени дървени бюра с комуникационни пултове и слушаха изправената пред тях енергично жестикулираща жена.

Хара Ксурик все още бе висока и слаба, както си я спомняше Майлс. Правата й сламеноруса коса беше вдигната на кок на тила й в планински стил и тя носеше семпла планинска рокля, чиста и добре ушита. Подобно на повечето си ученици, бе боса. Изпъкналите й сиви очи бяха прелестни и топли. Когато видя Майлс и Лем, Хара незабавно прекъсна урока.

— Лорд Воркосиган! Е, изобщо не очаквах да ви видя! — Тя се приближи към тях, но не се задоволи с ръкуване и го прегърна. Поне не го повдигна над земята. Майлс скри изненадата си и бързо възвърна самообладанието си.

— Здравей, Хара. Изглеждаш прекрасно.

— Не съм ви виждала от Хасадар.

— Да, аз… отдавна трябваше да дойда. Но имах работа.

— Трябва да ви кажа, че когато дойдохте на завършването ми в учителския колеж, наистина ме трогнахте.

— Просто късмет, че тогава бях на Бараяр. Самият аз нямам заслуга за това.

— Въпрос на гледна точка. Елате… — Тя го поведе към предната част на стаята. — Деца, вижте кой ни е дошъл на гости! Това е нашият лорд Воркосиган!

Те го зяпнаха по-скоро заинтригувано, отколкото подозрително или с отвращение, после погледнаха за сравнение към снимката на стената. Над прожекционния екран бяха закачени три портрета, два от които задължителни: император Грегор във великолепната си парадна униформа и техният областен граф, бащата на Майлс, облечен в най-тържествената кафяво-сребриста униформа на рода Воркосиган. Присъствието на третия портрет бе малко необичайно — на обществени места не се поставяха образи на наследниците на графовете, ала от стената се усмихваше лицето на самия Майлс. Беше сниман като по-млад, в зелената си униформа от ИмпСи със светлосини петлици. Трябваше да е от завършването му на Академията, защото все още не носеше сребърни очи. Откъде я бе взела Хара, по дяволите?

Тя гордо го показа на учениците си, развълнувана като шестгодишно момиченце пред буркан с бръмбари. Майлс не беше очаквал да види никого в Силви Вейл, още по-малко да говори пред публика, и се чувстваше ужасно неподходящо облечен в старата си туника в провинциален стил и износени черни панталони, останали от стара служебна униформа. Но успя да каже няколко похвални думи, които, изглежда, задоволиха всички. Хара го отведе в другата стая и повтори същото представление, с което ужасно смути младата учителка.

Когато отново излязоха на верандата, Майлс хвана Хара за ръка и я спря за момент.

— Хара… не съм дошъл тук на изненадваща инспекция, за Бога! Дойдох просто да… е, честно казано, просто исках да направя ритуално жертвоприношение на гроба на Райна. — Мангалът и ароматичното дърво бяха в багажника на гравитоскутера.

— Много мило от ваша страна, милорд — отвърна тя.

— Изглежда, че сега ще ми трябва лодка, за да го направя — продължи Майлс, — и не искам да рискувам да я запаля. Или пък сте преместили гробището?

— Да, хората преместиха някои гробове. Избрахме много приятно място на хребета с изглед към старото гробище. Не преместихме гроба на майка ми, разбира се. Оставих я там долу. Нека дори гробът й бъде погребан, няма жертвоприношения за нея. — Тя сбърчи лице и Майлс разбиращо кимна. — Гробът на Райна… е, предполагам, че е заради влагата до потока. Ковчегът й беше съвсем прост, а и тя беше толкова мъничка… не успяхме да я открием. Върнала се е в пръстта, сигурно. Това не ме натъжава. Дори, когато се замислих, ми се стори най-добре. Това училище е нейният паметник. Всеки ден идвам тук, за да уча децата, и това е нещо като жертвоприношение, само че още по-хубаво. Защото така създавам, вместо да унищожавам. — Хара кимна, решително и спокойно.

— Разбирам.

Тя внимателно го погледна.

— Добре ли сте, милорд? Изглеждате много уморен. И съвсем блед. Да не сте били болен?

Майлс предполагаше, че трите месеца смърт могат да се нарекат „болест“.

— Ами, да. Нещо подобно. Но се възстановявам.

— А, ясно. И къде отивате сега?

— Никъде… Взех си нещо като почивка.

— Иска ми се да ви представя децата, нашите деца. Майката или сестрата на Лем се грижат за тях, докато съм в училището. Какво ще кажете да обядваме вкъщи?

Майлс бе възнамерявал да се прибере в имението Воркосиган за обяд.

— Децата ли?

— Вече имаме две. Момчето е на четири, а момиченцето — на една.

Тук все още никой не използваше утробни репликатори — тя ги беше родила по стария начин като Райна. Майлс не можеше да отклони поканата.

— За мен ще е чест.

— Лем, прави компания на лорд Воркосиган. — Хара изчезна вътре и мъжът й послушно показа на Майлс архитектурните особености на училището. Две минути по-късно децата с радостни викове изхвърчаха от сградата и се пръснаха във всички посоки.

— Не исках да ви смущавам — каза Майлс. Ала за нищо на света нямаше да предаде техните щастливи усмивки.

Без да предупреждават, отидоха при сестрата на Лем, която спокойно посрещна предизвикателството. Обядът, които им поднесе, беше лек, слава Богу. Майлс се запозна и изрази възхищението си от децата и племенниците на Ксурик. Те го завлякоха на разходка в гората и му показаха любимия си вир.

* * *

Минаваше полунощ, когато организираният в негова чест празник най-после свърши. Майлс слезе на езерния бряг. Ала не сам, а с Лем и Хара. Луните се бяха издигнали високо — лъчите им танцуваха по водната повърхност и превръщаха надигащата се в клисурите мъгла в сребрист прах. Лем носеше стомна с кленова медовина.

Тук, в мрака, Майлс осъзна, че не е дошъл да говори с мъртвите. Беше безполезно да се изповядва пред тях, те не можеха да му дадат опрощение. „Но аз ще се доверя на теб, Хара, както някога ти ми се довери.“

— Трябва да ти кажа нещо — рече той.

— Знаех, че нещо не е наред — отвърна Хара. — Надявам се, че не умирате или нещо подобно.

— Не.

— Беше ме страх, че може да е нещо такова. Повечето мутанти не живеят дълго, дори някой да не им пререже гърлото.

— При Воркосиган е обратното. На мен са ми рязали гърлото, но за живот, не за смърт. Това е дълга история и подробностите са секретни, но всичко свърши миналата година в една криокамера. Когато ме разтопиха, получих медицински проблем. После извърших една глупост. И след това втора — излъгах за първата. И ме хванаха. И ме уволниха. Тринайсетгодишни усилия, с един замах хвърлени на вятъра. Подай ми стомната. — Той отпи от сладката течност и я върна на Лем, който я подаде на Хара. — Никога не съм смятал, че на трийсет години ще стана цивилен.

Лунната светлина се вълнуваше по езерната повърхност.

— Това означава ли, че ще прекарвате повече време в областта? — след дълго мълчание попита Хара.

— Възможно е.

— Добре.

— Ти си безмилостна, Хара — изпъшка Майлс. Щурците пееха в гората тиха лунна соната.

— Родната ми майка уби дъщеря ми — надигна се гласът на Хара в мрака, сладък и силен като кленова медовина. И затова я осъдиха пред целия Силви Вейл. Смятате ли, че не зная какво е да те опозорят?

— Защо мислиш, че ти разказвам всичко това?

Тя изчака Лем отново да им подаде стомната.

— Продължете напред. Просто продължете напред. Това е всичко, няма начин да стане по-лесно. Просто продължете напред.

— Какво откриваш от отсрещната страна? Когато продължиш напред?

Хара сви рамене.

— Живот. Какво друго?

— Това обещание ли е?

Тя вдигна от земята едно обло камъче, повъртя го в ръка и го хвърли във водата. Лунните отражения затанцуваха по повърхността.

— Това е неизбежност. Няма лесен път. Няма избор. Просто продължаваш напред.

* * *

Излетяха по обяд на другия ден. Очите на Мартин бяха зачервени и подпухнали, лицето му имаше бледозеленикав оттенък, все едно току-що е прелетял през Дендарийската клисура. Той пилотираше много бавно и внимателно, което отлично устройваше Майлс. Момчето не бе много приказливо, но успя да попита:

— Открихте ли каквото търсехте, милорд?

— В тази планина светлината е по-ясна, отколкото където и да било другаде на Бараяр, но… не. Онова, което търсех… вече го няма. — Той се завъртя на седалката и погледна през рамо към отдалечаващите се хълмове. „Тези хора се нуждаят от хиляди неща. Но не и от герой. Поне не от герой като адмирал Нейсмит. А от герои като Лем и Хара.“

Мартин примижа. Навярно точно в момента не оценяваше силната светлина.

— Какво означава „средна възраст“, Мартин? — след малко попита Майлс.

— Хм… — Момчето сви рамене. — Трийсет, предполагам.

— И аз винаги съм смятал така. — Макар веднъж да бе чул графинята да казва, че средната възраст била с десет години повече от възрастта, на която си сега.

— В Академията имах един преподавател — продължи той, когато теренът под тях започна да се снишава — който ни водеше курса по тактическо инженерство. Той казваше, че никога не си правел труда да променя тестовете, за да предотврати преписване, защото макар въпросите да били същите, отговорите постоянно се променяли. Мислех, че се шегува.

— А? — разсеяно попита Мартин.

— Няма значение — въздъхна Майлс. — Просто продължавай напред.