Лоис Макмастър Бюджолд
Императорската гвардия (28)

Глава 28

Мартин спря пред източната колонада и майордомът отведе Майлс в северното крило.

— Добро утро, милорд ревизор — усмихна се Грегор.

— Добро утро, сир — автоматично отвърна Майлс, остави заключеното с шифър куфарче с доклада си на бюрото, внимателно свали веригата с печата от шията си и я остави върху гладката черна повърхност. — Това е. Всичко е готово.

— Благодаря. — По даден знак на императора майордомът придърпа един от столовете. Майлс седна и облиза устни като мислено репетираше предварително подготвените си думи. Ала Грегор му махна с ръка да мълчи, извади диска, пъхна го в слота на пулта си и го записа. После го върна в куфарчето, което подаде на майордома.

— Можеш да го занесеш в съседната стая.

— Да, сир.

Императорът прегледа доклада, без да изразява мнението си. Майлс леко повдигна вежди. Грегор започна отначало и този път по-бавно прочете отделни откъси. Накрая свърши, изключи холодисплея, взе ревизорската верига и се заигра със златните плочки, носещи герба на Ворбара.

— Трябва да отбележа, че това беше едно от моите успешни внезапни решения.

Майлс сви рамене.

— Случайността ме отведе на място, където имах известен опит.

— Дали е било случайност?

— Саботажът срещу чипа на Илян беше вътрешна работа, затова беше нужен вътрешен човек от ИмпСи. Мнозина други можеха да се справят не по-зле от мен.

— Не… — Грегор го изгледа преценяващо. — Мисля, че ми трябваше бивш вътрешен човек от ИмпСи. И дори и сега не се сещам за други такива.

Майлс се отказа да спори. Трябваше да е само любезен, не откровен. Освен това можеше никога повече да не му се удаде толкова удобен момент да отправи молбата си.

— Благодаря ти, Грегор.

— Мислех за подходяща награда за добре свършената работа — прибави императорът.

— О, така ли?

— Традиционната награда е нова работа. Тази седмица случайно ми трябва нов шеф на ИмпСи.

— И?

— Искаш ли я? Въпреки че по традиция това място се заема от действащ военен офицер, няма закон, който да ми забранява да назнача цивилен.

— Не.

Грегор повдигна вежди.

— Честно?

— Честно — твърдо отвърна Майлс. — Това е адски досадна канцеларска работа, а и шефът на ИмпСи почти никога не напуска щаба. Няма да ми хареса.

— Мисля, че можеш да се справиш.

— Мисля, че мога да се справя с почти всичко, което се наложи, ако ти заповядаш, Грегор. Това заповед ли е?

— Не. Откровен въпрос.

— Тогава вече получи откровения ми отговор. Гай Алегре е много по-подходящ от мен. Има достатъчно бюрократичен опит и е уважаван както на Комар, така и на Бараяр. Никой няма да оспори назначаването му.

Императорът се усмихна.

— Всъщност очаквах да кажеш точно това.

— Тогава защо ме попита?

— Просто от учтивост. За да ти дам възможност да откажеш. Искаш ли кафе? Закуска?

— Не, благодаря.

— Нещо по-силно?

— Не. Благодаря. Следобед имам час за мозъчна операция. Доктор Ченко е готов да ми имплантира чипа. Изглежда, че ще работи. Не бива да ям нищо преди това.

— А, добре. Крайно време беше.

— Да. Нямам търпение пак да пилотирам скутера си.

— Няма ли да ти липсва забележителният Мартин?

— Малко, струва ми се.

Грегор погледна към вратата на кабинета си. Дали очакваше някого? Сега бе моментът за молбата на Майлс.

— Грегор, исках да те помоля…

Вратата се отвори и влезе майордомът. Императорът му кимна. Майордомът се върна в коридора и каза:

— Заповядайте, милорди. — После почтително отстъпи назад.

Влязоха четирима мъже. Майлс веднага ги позна — неговата победа над злото бе привлякла вниманието на четирима имперски ревизори. Той се прокашля, поизправи се на стола и размени любезни ворски приветствия с тях, докато майордомът бързаше да нареди столове около бюрото на Грегор.

Лорд Ворховис очевидно се беше върнал от Комар. Шестдесетинагодишен, той бе най-младият, но със също толкова славна кариера — първо военен, после дипломат, посланик и заместник-министър на финансите. Дъв Галени спокойно можеше да следва примера му. Спокоен, строен, образован човек в модерно ворско облекло. Майлс се зачуди дали не шие дрехите си при императорския шивач. И носеше диска с доклада в ръката си.

Доктор Вортис беше един от двамата наскоро назначени имперски ревизори, които не бяха военни. Той бе професор в университета във Ворбар Султана, автор на няколко книги по своята област. Приличаше на истински учен — едър, белокос, усмихнат, с измачкани дрехи, благороден нос и големи уши.

Лорд Ван Воргустафсон, който дружески разговаряше с тях, беше другият цивилен, пенсиониран индустриалец и прочут филантроп. Той бе нисък, по-нисък от Вортис, с рошава сива брада и розово лице, което издаваше проблеми със сърдечносъдовата система. Богатството му не личеше по външния му вид, защото се обличаше като работник, ако изобщо имаше работници с толкова лош вкус.

Адмирал Воркалонер беше ревизор от по-традиционния тип, напуснал Службата след дълга безупречна кариера. Той не бе свързан с нито една политическа партия — нито консервативна, нито прогресивна. Висок и дебел, адмиралът като че ли заемаше невероятно много място.

Преди да седне, той приятелски кимна на Майлс.

— Добро утро. Значи ти си момчето на Арал Воркосиган.

— Да, господине — въздъхна Майлс.

— През последните десетина години не сме те виждали много насам. Сега знам защо.

Майлс се опита да разбере дали последните думи имат положителен или отрицателен смисъл.

Ворховис се настани отляво на императора.

— Е — обърна се към него Грегор, — какво смятате, господа?

— Това — Ворховис се наведе напред и остави диска на бюрото — е изключителен документ, Грегор.

— Да — присъедини се към него Вортис. — Сбит, последователен и пълен. Знаеш ли колко рядко се срещат тези неща? Поздравявам ви, младежо.

„Шестица ли ми пишете, професоре?“

— Обучи ме Саймън Илян. Той не понася дълги обяснения. Ако докладът ми не му харесаше, ми го връщаше за допълнения. Сигурно му беше хоби, струва ми се. След десет години упражнения човек се научава.

Воркалонер се усмихна.

— Старият Ворсмит никога не пишеше повече от две страници — отбеляза той. — Твърдеше, че всичко важно можело да се каже на две страници.

— Написани с нечетлив почерк — измърмори Грегор.

— Трябваше лично да ходим при него за бележки под линия. Беше доста досадно — прибави Воркалонер.

Ворховис посочи куфарчето и се обърна към Майлс.

— Вие, изглежда, почти не сте оставили работа на военния прокурор.

— Всъщност абсолютно нищо — поправи го Грегор. — Снощи Алегре ми докладва, че Хароче се е отказал и ще се признае за виновен, за да му дадат по-мека присъда. Е, след като призна пред мен, не може да се преструва на невинен пред съдиите от Службата.

— Не съм съвсем сигурен — каза Майлс. — Но се радвам, че процесът няма да се проточи.

— Наистина странен случай — продължи Ворховис. — Но вие го разрешихте блестящо, лорд Воркосиган.

— Убеден съм, че вие щяхте да го разрешите по същия начин — отвърна Майлс.

— Не — възрази Ворховис и почука по куфарчето. — Според моя анализ повратът е настъпил, когато сте довели онзи галактически биохимик, доктор Уедел. Тогава плановете на Хароче безвъзвратно са се провалили. Аз не знаех за съществуването на Уедел и щях да поверя анализа на чипа изцяло на екипа на адмирал Авакли.

— Авакли е добър специалист — неуверен дали това не е критика, рече Майлс. Биокибернетикът наистина бе направил всичко възможно.

— Ние — Ворховис посочи останалите ревизори — рядко работим заедно. Но се консултираме един с друг. Това увеличава достъпа ни до информация пет пъти.

— Пет пъти ли? Мислех, че сте седмина.

Вортис се усмихна.

— Ние приемаме генерал Ворпарадийс като почетен ревизор. Уважаваме го, но вече не го викаме на съвещанията си.

— Всъщност — измърмори Воргустафсон — изобщо не му споменаваме за тях.

— А адмирал Валънтайн от няколко години е прекалено болен, за да участва активно — прибави Ворховис. — Щях да настоя да подаде оставка, но след смъртта на генерал Ворсмит има достатъчно свободни места.

Майлс смътно си спомняше покойния осми ревизор Ворсмит. Постът девети ревизор, който самият той бе заемал, по традиция винаги се пазеше свободен за временни назначения — за хора с опит в конкретна област.

— Така че ние четиримата — каза Ворховис — сме нещо като кворум. Ворлейснър не успя да дойде — има работа на Южния континент. Но го държим в течение.

— Е, милорди? — попита Грегор. — Какво ще ни посъветвате?

Ворховис пак погледна колегите си и каза:

— Той е подходящ, Грегор.

— Благодаря. — Императорът се обърна към Майлс. — Преди малко с теб обсъждахме възможностите за работа. Тази седмица случайно е свободен и постът на осмия ревизор. Искаш ли го?

Майлс смаяно преглътна.

— Това е… постоянен пост, Грегор. Ревизорите се назначават пожизнено. Сигурен ли си, че…

— Не е задължително да са пожизнени. Ревизорите могат да подават оставка и да бъдат уволнявани.

— Не съм ли малко млад? — А се чувстваше толкова стар…

— Ако приемете — каза Ворховис, — ще сте най-младият имперски ревизор в бараярската история след Периода на изолация. Проверих.

— Генерал Ворпарадийс… със сигурност няма да ме одобри. Както и останалите с подобни възгледи. — „По дяволите, Ворпарадийс ме смята за мутант.“

— Генерал Ворпарадийс — отвърна Ворховис — смяташе, че и аз съм прекалено млад за тази работа, а когато ме назначиха, бях на петдесет и осем. Сега може да насочи неодобрението си към вас. За нищо на света не искам да изпусна това представление. А освен десетгодишното ви обучение в ИмпСи, вие имате по-голям галактически опит от нас. Доста странен опит, но огромен. Той ще увеличи общия ни информационен обем.

— Чели ли сте… личното ми досие?

— Преди няколко дни генерал Алегре беше така любезен да ни предостави пълно копие. — Ворховис погледна военните отличия на Майлс.

— Тогава знаете… че имаше малък проблем с последния ми доклад за ИмпСи. Всъщност сериозен проблем — поправи се той. Лицето на Ворховис остана спокойно. Може би не знаеше? — Едва не убих един от нашите куриери, когато получих поредния си припадък. Илян ме уволни, защото го излъгах за случая.

— Да. Вчера с Грегор няколко часа обсъждахме този въпрос. И със Саймън Илян. — Ворховис присви очи. — Като се има предвид, че сте фалшифицирали доклада си, какво ви спря да не приемете изключителния подкуп на Хароче? Почти съм убеден, че никой нямаше да научи за това.

— Хароче щеше да знае. Галени също. И аз. Двама могат да пазят тайна, ако единият от тях е мъртъв. Но не и трима.

— Със сигурност щяхте да надживеете капитан Галени, а навярно и Хароче. После?

Майлс въздъхна и бавно отговори:

— Някой можеше да оцелее с моето име и в моето тяло. Но вече нямаше да съм аз. Щеше да е човек, когото не… харесвам.

— Вие цените собствената си личност, нали, лорд Воркосиган?

— Научих се — кисело призна той.

— Тогава навярно и ние ще ви ценим. — На устните на Ворховис заигра странна усмивка.

— Имай предвид — вметна Грегор, — че като най-млад член на тази група, със сигурност ще получаваш най-неприятната работа.

— И това е вярно — измърмори Ворховис. — С огромно облекчение ще отстъпя това място на някой по… хм, активен.

— Възможно е задачите да нямат абсолютно никаква връзка помежду си — продължи императорът. — Ще бъдеш хвърлен в дълбокото и или ще потънеш, или ще се научиш да плуваш.

— Ние ще му помагаме със съвети от брега — каза Вортис.

Кой знае защо, Майлс си представи четиримата, седнали на шезлонги на плажа с чаши в ръце и подхвърлящи забележки за стила му, докато той отчаяно размахва ръце.

— Това… не беше наградата, за която исках да помоля — призна Майлс. Чувстваше се ужасно объркан.

— Каква награда щеше да поискаш? — търпеливо попита Грегор.

— Исках… Знам, че ще прозвучи малко идиотски. Исках със задна дата да бъда уволнен от Службата като капитан, а не като лейтенант. Не искам парите. Само званието. — Е, каза го най-сетне. Наистина звучеше идиотски. Но беше вярно.

Със закъснение му хрумна, че предложението на Грегор не е поредната любезност. Императорът се беше съвещавал с тези сериозни мъже почти цяла седмица. Този път не ставаше въпрос за внезапно решение. „Те наистина ме искат. Всички, не само Грегор. Много странно.“ Но това означаваше, че може да се пазари.

— Повечето други ревизори са пенсионирани старши офицери, адмирали или генерали.

— Ти си пенсиониран адмирал, Майлс — весело отбеляза императорът. — Адмирал Нейсмит.

— О! — Не се беше сетил за това. — Но… не публично, не на Бараяр. Ревизорската длъжност… наистина се нуждае поне от капитан, не смяташ ли?

— Инат, а? — измърмори Ворховис.

— Винаги — съгласи се Грегор. — Точно както ви казах. Добре, Майлс. Позволи ми да ти спестя аргументите. — Вълшебният му императорски пръст — показалецът, не средният, благодаря, Грегор, — се насочи към Майлс. — Поздравления. Вече си капитан. Секретарят ми ще се погрижи за документите ти. Това задоволява ли те?

— Напълно, сир. — Той едва се сдържа да не се ухили. Е, не приличаше на нито един от хилядите начини, по които бе мечтал да го повишат. — Не искам нищо повече.

— Но аз искам — твърдо каза императорът. — Задълженията на моите ревизори почти никога не са обикновени. Пращам ги само когато обикновените решения са изчерпани, когато законите не действат или още няма такива. Те се занимават с неочакваното.

— Със сложното — прибави Вортис.

— С опасното, което никой друг не смее да докосне — каза Ворховис.

— Със странното — въздъхна Воргустафсон.

— И понякога — продължи Грегор, — както с ревизора, който доказа странната измяна на генерал Хароче, се справят с кризи, изключително важни за бъдещето на империята. Ще приемете ли поста на осми ревизор, милорд Воркосиган?

По-късно щеше да има официална церемония и публично полагане на клетва, но мигът на истината беше сега.

Майлс дълбоко си пое дъх.

— Да.

* * *

Операцията за имплантиране на чипа не се оказа нито толкова продължителна, нито толкова страшна, колкото очакваше Майлс. Ченко, който започваше да свиква с малко параноичния мироглед на своя междузвезден пациент, го остави в съзнание. Можеше да наблюдава всичко на монтирания над главата му монитор. Неврологът му позволи да стане и да се прибере вкъщи още на следващата сутрин.

Два дни по-късно отново се срещнаха в неврологичната лаборатория за контролен тест.

— Искате ли сам да си окажете честта, милорд? — попита Ченко.

— Да, моля. Може да ми се наложи.

— Не ви препоръчвам винаги да го правите сам. Особено отначало при вас трябва да има друг човек.

Лекарят му подаде новия предпазител за уста и активиращото устройство, което легна точно в дланта на Майлс. Той се отпусна на масата за прегледи, за последен път провери настройката на активатора, притисна го към дясното си слепоочие и го включи.

Пъстри фойерверки.

Мрак.

Майлс отвори очи.

— Пфу. — Той раздвижи челюст и изплю предпазителя. Доктор Ченко го взе и постави длан върху гърдите му, за да му попречи да стане. Активиращото устройство лежеше върху монитора до него.

— Не още, лорд Воркосиган. Не сме свършили с изследванията. — Неврологът и лаборантите продължиха да работят с уредите си. Ченко разсеяно си тананикаше. Майлс реши, че това е добър признак.

— Кодирахте ли активиращите сигнали, както ви помолих, Ченко? Не искам тая джаджа да се задейства случайна докато минавам през някой детектор или нещо подобно.

— Да, милорд. Имплантантът не може да се задейства от нищо друго освен от активатора — обеща му неврологът. — Без него веригата не може да се затвори.

— Ами ако си ударя главата — например в катастрофа със скутер, — имплантантът няма ли да се активира?

— Не, милорд — търпеливо отвърна Ченко. — Ако травмата е достатъчно тежка, за да повреди имплантанта, няма да ви е останал достатъчно мозък, за да се безпокоите.

— А, добре.

— Хм, хм — продължи да си мърмори лекарят. — Да, този път конвулсиите ви продължиха по-малко от половината време на обичайните ви припадъци. Главоболието също би трябвало да е по-слабо. Опитайте се да проследите симптомите през следващото денонощие и ми разкажете субективните си наблюдения. Да. Това трябва да стане част от ежедневието ви, също като миенето на зъби. По едно и също време всеки ден проверявайте равнището на невротрансмитерите си на монитора на активиращото устройство, да речем, вечер преди лягане, и когато надхвърлят една втора, но преди да надвишат три четвърти, ги освободете.

— Добре, докторе. Може ли вече да пилотирам?

— Утре — каза Ченко.

— Защо не днес?

— Утре — по-твърдо повтори неврологът. — След като пак ви прегледам. Може би. Пазете се, моля ви, милорд.

— Изглежда… че ще се наложи.

— Не бих заложил бетански долари — измърмори под нос лекарят.

Майлс се престори, че не го е чул.

* * *

По настояване на Грегор лейди Алис определи годежната церемония за откриването на празничния зимен сезон. Майлс не беше сигурен дали това представлява императорска твърдост, младоженческо нетърпение или страх, че Лайза всеки момент може да се събуди от любовната си мъгла, да оцени опасностите и да избяга колкото може по-далеч. По малко и от трите, навярно.

В деня преди церемонията във Ворбар Султана и трите околни области се разрази най-страшната виелица от четири десетилетия насам, която затвори всички граждански космодруми, рязко ограничи дейността на военните и остави пристигащия вицекрал на Сергияр в орбита. В някои квартали от столицата снегът достигна до височината на втория етаж. Благоразумно бе решено вицекрал граф Воркосиган да изчака до следващата сутрин и да отиде направо в императорската резиденция.

Майлс трябваше да се откаже от намерението си да отиде на церемонията със собствения си гравитоскутер и се съгласи да придружи графинята и нейната свита с наземни коли. Планът му да излязат рано беше осуетен, когато отвори вратата на гардероба си и откри котката Зап — беше се свряла сред ботуши и паднали дрехи, за да роди. Шест котенца.

Зап не обърна внимание на заплахите му за страшните последствия от нападение срещу имперски ревизор и просто мъркаше и съскаше по обичайния си шизофреничен начин. Майлс събра смелост и спаси най-хубавите си ботуши и униформа с цената на малко ворска кръв. Зарадвана от увеличаването на своята биологична империя, графинята донесе табла с приготвена от Мама Кости котешка храна, която Майлс не би се поколебал да изяде за закуска. Майка му седна на пода и за половин час успя не само да избегне издраскване, но и да извади котенцата, да види кое е мъжко и кое женско и да им даде имена преди да отиде да се облече.

Трите коли най-после потеглиха и след две проверки минаха през портала на резиденцията. Вятърът бе поутихнал и небето се беше поразчистило.

Те не бяха единствените закъснели — все още продължаваха да пристигат върволици от министри, висши военни, графове и графини. Някои бяха придружавани от изтупани и излъскани гвардейци в пъстри униформи, други — от гвардейци, измъчени, раздърпани и полузамръзнали, след като бяха разчиствали преспите около колите, но всички се радваха, че не са последни. За щастие, повечето комарци, включително родителите на Лайза, бяха пристигнали по-рано през седмицата.

Ала нищо не можеше да смути лейди Алис, която, без да бърза, посрещаше и насочваше гостите. Лицето й грейна, когато няколко минути след графинята и Майлс се появи самият вицекрал граф Арал Воркосиган.

Графът прегърна съпругата си толкова силно, че едва не й развали прическата, сякаш от последната им среща не бяха минали само няколко седмици, а години.

— Надявам се — каза той на жена си, докато я поглъщаше с очи — че са пратили имперския метеоролог на остров Кирил, за да изучи занаята си както трябва.

— Той предупреди, че ще вали сняг — усмихна се Майлс. — Просто забрави да спомене за виелицата. Явно е смятал, че трябва да даде оптимистична прогноза за този ден.

— Здравей, момче! — Пред толкова много хора двамата само се ръкуваха. — Добре изглеждаш. Трябва да поговорим.

— Мисля, че лейди Алис има предимство…

Лейди Алис тъкмо се спускаше по стълбището.

— А, Арал, добре, най-после пристигна. Грегор чака в Стъклената зала. Хайде, хайде…

Поради огромния брой свидетели церемонията се проведе в най-голямата бална зала. Свитите на годениците стояха една срещу друга като две малки армии. Лайза носеше елегантно комарско сако и панталон, макар и в червения нюанс на бараярския зимен празник — компромис, фино предвиден от лейди Алис.

От двете страни на Лайза бяха родителите й и една нейна комарска приятелка за секундант. До Грегор бяха неговите приемни родители граф Арал и графиня Корделия. Секундант му бе Майлс. Лайза очевидно беше наследила фигурата си от баща си — дребен топчест мъж с предпазливо любезно изражение, а млечно бялата кожа — от майка си, жена с будни очи и нервна усмивка. Лейди Алис, разбира се, играеше ролята на посредничка. Отдавна бяха останали в миналото дните, когато секундантът трябваше да се ожени за годеницата, ако годеникът случайно умре преди сватбата. Днес задълженията му се ограничаваха в разнасяне на церемониални подаръци между двете групи.

Някои подаръци имаха очевидна символика: пари в красива опаковка от родителите на Лайза, сладкиши, завързани със сребърни панделки, кленова медовина и вино. Малко озадачаваща беше сребърната юзда, тъй като към нея нямаше кон. Напомнящият на скалпел нож с тъп връх от майката на годеницата, като гаранция за генетичната чистота на дъщеря й, бе отпаднал, с радост забеляза Майлс.

После идваше ред на традиционното четене на Съветите към годеницата — задача, която се падаше на секунданта. Нямаше съответни Съвети към годеника: пропуск, който Ели Куин веднага щеше да посочи. Майлс пристъпи напред, разви пергаментовия свитък и го прочете с ясен глас и безизразно лице, сякаш инструктираше „Дендарии“ преди операция.

И си помисли: „Ако си мислиш, че това е цирк, само почакай да видиш сватбата.“ Церемонията завърши и започна балът.

Грегор пръв имаше право да поговори с баща му, затова Майлс отиде при един от бюфетите. Там срещна Иван, висок и прекрасен в парадната си червено-синя униформа.

— Здравей, лорд ревизор братовчеде. Къде е златният ти нашийник?

— Ще си го получа обратно другата седмица. Ще положа клетва преди последната обща сесия на Съвета на графовете и министрите.

— Носят се слухове, нали разбираш. Хората ме питат за назначаването ти.

— Ако стане прекалено напечено, насочи ги към Ворховис или Воркалонер. Но не и към Ворпарадийс. Водиш ли си партньорка, която би могъл да ми заемеш за един-два танца?

Иван сбърчи лице, озърна се и сниши глас.

— Опитах нещо друго. Предложих на Делия Куделка да се омъжи за мен.

Майлс вече знаеше как стоят нещата, но пък в крайна сметка говореше с Иван.

— Моите поздравления! — престорено весело каза той. — Майка ти ще изпадне във възторг.

— Не.

— Не ли? Но тя харесва момичетата на Куделка.

— Делия ми отказа. За пръв път правя предложение на момиче!

— Каква изненада!

Братовчед му усети странния тон и го изгледа подозрително.

— А мама каза само: „Жалко, скъпи. Предупреждавах те да не се мотаеш.“ И отиде да потърси Илян. Видях ги преди две минути, криеха се в една ниша. Илян й разтриваше тила. Тази жена си е изгубила ума.

— Е, тя наистина те предупреждаваше. Стотици пъти. Наясно е с демографската ситуация.

— Мислех, че на върха винаги ще има място. Делия каза, че се омъжвала за Дъв Галени! За този проклет комарец… хм…

— Конкуренция, а?

— Ти си знаел?

— Досещах се. Сигурен съм, че ергенският живот ти харесва. Следващите десет години ще са същите като предишните, и по-следващите и още по-следващите… щастливи и безгрижни.

— И ти не си по-добре от мен — изсумтя Иван.

— Ами… не съм и очаквал друго — мрачно се усмихна Майлс. — Просто ще трябва пак да опиташ. Може би с Мартя?

Братовчед му само изръмжа.

— Какво, два отказа?… Да не си предложил и на двете сестри в един ден, а, Иване?

— Уплаших се.

— Така… за кого се омъжва Мартя?

— За всеки друг освен за мен, очевидно.

— Прав си. Хм… знаеш ли къде е семейство Куделка?

— Комодорът беше тук преди малко. Сигурно вече се е уединил с баща ти. Предполагам, че щом започне музиката, момичетата ще са в балната зала.

— Аха. — Майлс понечи да се запъти натам, после разсеяно попита: — Искаш ли котенце?

Иван го зяпна.

— Защо ми е котенце, за Бога?

— Защото ще внесе малко светлина в ергенската ти квартира. Ще ти прави компания през безкрайните скучни вечери.

— Я се разкарай, лорд ревизор братовчеде.

Майлс се ухили, лапна един от ордьоврите и се отдалечи.

Забеляза семейство Куделка в балната зала. Липсваше само четвъртата сестра, Карийн, която все още бе на колонията Бета, но щеше да се върне за сватбата. Както и лорд Марк, навярно. Капитан Галени беше потънал в сериозен разговор с бъдещия си тъст комодора. Делия стоеше до него. След дълъг размисъл и по съвета на годеницата си, Галени бе решил да не подава оставка, за огромно облекчение на Майлс. Той се зачуди дали някой е информирал Дъв, че има опасност Марк да му стане зет. Искаше му се да присъства, когато комарецът научи, просто за да се наслади на изражението му.

— Поздравления за повишението — разнесе се до него дрезгав баритон.

Майлс кисело се усмихна и се обърна към баща си.

— Кое по-точно?

— Признавам, че мислех за поста ти на имперски ревизор — каза вицекрал граф Арал Воркосиган, — но научих от Грегор, че си станал и капитан. Не ми го беше споменал. Поздравления и за това, макар че… не съм чувал за по-странен начин да получиш сини петлици.

— Ако не можеш да направиш каквото искаш, направи каквото можеш. Или както можеш.

— Радвам се, че оцеля достатъчно дълго. Нали не губиш инерцията си с възрастта, момче?

— Не, струва ми се. — Майлс замислено присви очи. — Просто поемам в нова посока. Ворховис каза, че съм бил най-младият имперски ревизор от Периода на изолация. Мисля, че ти никога не си заемал този пост.

— Не. Някак си го пропуснах. Дядо ти също не е бил ревизор. Нито прадядо ти. Всъщност… Ще трябва да проверя, но мисля, че досега нито един граф или лорд Воркосиган не е бил имперски ревизор.

— Аз проверих. Така е. Аз съм първият от рода — самодоволно отвърна Майлс. Графът се усмихна.

— Това не е нищо ново, Майлс.